Глеб Голубьов
Неразгаданите тайни (14)

Островът на блажените

За Атлантида са изписани планини от хартия, а в основата на тези планини лежат само два неголеми свитъка папируси. На тях са били записани в IV в.пр.н.е. философските диалози на древногръцкия мислител Платон — „Тимей“ и „Критий“. С тях се и започнало. Всъщност ръкописите на Платон не са достигнали до нас. Ние ги познаваме само от изложенията на по-късните писатели. Оригиналите са се загубили, както и много други трудове на древните мислители.

И самите диалози са преразказани с чужди думи. В тях философът Критий съобщава преданието за пътешествието в Египет на друг мъдрец Солон, живял 150 години по-рано. На брега на Нил той посетил един храм и беседвал с египетските жреци. „Желаейки да ги предизвика на беседа за древните събития“, Солон започнал разговор за различни епизоди от гръцката история, но старият жрец го прекъснал:

— О, Солон, Солон. Вие, елините, ще си останете винаги деца и старци елини няма.

Всичко, което ти Солон разказа за вашите древни родове, малко се отличава от детските приказки: първо, вие помните само един земен потоп, а дотогова е имало няколко. Освен това вие не знаете, че във вашата страна е съществувало най-прекрасното и най-съвършено човешко племе, от което сте произлезли и ти, и всички вие с вашите градове… Записките разказват за силата, която вашият град някога е обуздал, която е дошла откъм Атлантическото море и се стремяла дръзко да завладее едновременно цяла Европа и Азия. Тогава това море е било плавателно, защото пред неговото устие, което вие по своему наричате Херкулесови стълбове, се намирал остров. Този остров бил по-голям от Либия и Азия, взети заедно, и от него се откривал достъп за мореплавателите към близките острови, а от тези острови — към целия противолежащ материк…

Островът сред океана се наричал Атлантида. На него „се образувала голяма и страшна държава на царете“. Управлявали я десет души и най-старият от тях наричали Атлант. На всеки шест години те се събирали на съвет и след като заколвали жертвения бик, приемали закони и съдели.

Недрата на острова, по думите на Платон, давали „всичко твърдо и разтопяемо, което се добива от земята посредством разкопки“. Климатът бил топъл, но сух — налагало се да строят оросителни канали. „Островът произвеждал и прекрасно отглеждал всичко благовонно, което днес расте по земята — корени, треви, дървета, даващи сокове, цветове и плодове. Освен това и меки плодове и сухи плодове, които служат за нас като продоволствие, и онзи дървесен плод, който дава и питие, и храна, и масло^[1], и трудно запазвания плод на градинските дървета, който се е явил на света за развлечение и удоволствие, и тези, облекчаващи при пресищане, любими на изморения пътник плодове, които поднасяме след ядене — всичко това островът, докато бил под слънцето, поднасял във вид на удивително прекрасни произведения в безчислено количество. Приемайки всички тия дарове от земята, островитяните строели и храмове, и царски дворци, и пристанища, и корабостроителници…“

Столицата на острова („градът майка“ — както я нарича Платон) била оградена с няколко пръстена от канали, пресечени от по-широкия и дълбок главен канал. Той водел от пристанището право към царския дворец, който бил построен на една свещена планина, обкован в бронз и ограден със златна ограда. Цялото здание било покрито отгоре със сребърни и златни листове, които блестели под лъчите на слънцето. Стените на двореца, колоните и подът били облицовани с някакъв тайнствен метал — орихалк. Това било особено изкопаемо — забелязва Платон, — „което се извличало на много места в острова и което имало за хората от онова време най-голяма стойност след златото“.

А около двореца, по бреговете на каналите, покрити с разноцветни камъни, шумял богат град. Тук имало храмове и училища, казарми и хиподруми. Вани с топла вода от природни източници се строели не само за хората, но и за животните: в специални басейни например къпели конете.

В трите пристанища на острова идвали кораби от различни страни. Властта на Атлантида се простирала надалече — „над много други острови и някои части от материка“. Нейните царе владеели Либия до Египет и Европа до Тирения^[2]. Те решили да покорят и Гърция, но прадедите на елините им оказали упорита съпротива. Започнала се продължителна война. Гърците надвили атлантите и вече празнували победата, когато изведнъж се разразили „страшни земетресения и потопи. За един ден и една бедствена нощ цялата… воинска сила изведнъж потънала в земята, изчезнал и остров Атлантида, пропадайки в морската бездна. Ето защо оттогава морето там не е плавателно и е трудно за изследване: на плаването пречи огромното количество вкаменяла кал, която оставил след себе си потъналият остров“.

И това станало уж девет хиляди години преди времето на Солон. Така му съобщили египетските жреци. А от него преданието минало в семейството на Критий и накрая било изложено от Платон във вид на диалог между двама философи.

Можел ли е да предполага древният мислител какъв отзвук ще намери неговият разказ във вековете!

За него се спори и досега — вече цели две хиляди години. Едни смятат Платон за лъжец, други го обявяват за пророк.

Учениците и последователите на философа (наричат ги „неоплатоници“) сляпо вярвали в неговия разказ. Те го „допълняли“ с всякакви символични тълкувания, които само замъглявали смисъла. Един от учениците на Платон даже ходил в Египет и уж видял там изправена каменна плоча с надпис за Атлантида. Неговото пътешествие трябва да се счита като първа експедиция за търсене на потъналата страна.

У съвременниците на Платон историята на Атлантида не предизвиквала такива спорове, както в наше време. Тогава допускали за възможни и много по-малко правдоподобни неща. Омир в „Одисеята“ разказвал и за сирени, и за страшните скали Сцила и Харибда, и за циклопи. Вярвали му.

Херодот в своята „История“ писал за страни, в които живеят хора с кучешки глави и с уши, големи като на слон. Защо да се съмняват в истината на разказаното от Платон?

Освен това за Атлантида се споменавало и в други древни трудове. По късните изследователи трошица по трошица са търсели и събирали такива сведения. Споровете за Атлантида накарали историците да изучат по-подробно трудовете на самия Платон и други древни автори, да ги сравняват помежду им. Оказало се, че за Атлантида са писали още Плиний Старий и Диодор Сицилийски. Географът Страбон дори я нанесъл на картата.

Някога на острова, потънал уж в Атлантическия океан, са давали и други названия. У Омир това е остров Схерия, до който доплавал Одисей. В песните на Орфей — това е остров Ликтония, който бог Посейдон, разгневен, разбил с тризъбеца си.

Вярвали в Атлантида и не я търсели. Та нали Платон казал, че тя е потънала. И в загиването й не виждали нищо необикновено. В Гърция често ставали земетресения. Едно от тях, изглежда по времето на Платон, предизвикало такова срутване на брега в Коринтския залив, че загинали две големи селища.

Съмненията започнали по-късно. И отначало дори не с това, дали е съществувала Атлантида, а със съвсем друго: дали целият остров е потънал? Може би все нещо е останало от него и си струва да се потърси в океаните?

Серторий, водач на демократическата партия в Рим, претърпял поражение и бил принуден да избяга в Испания. Там той чул от мореплавателите за „островите на блажените“. Според разказите, там царял земен рай: „от планините течел мед, мек зефир повявал край брега, а жителите не знаели ни труд, ни робство“.

Серторий се канел да намери тези острови. Но политическата борба го отклонила от търсенето на рая.

Други се оказали по-упорити и отивали да търсят в морето Атлантида, превърнала се в „Остров на блажените“. Нея не успели да намерят, но затова пък открили Канарските острови. Навярно именно тях е имал предвид географът Маркел, когато писал в V век от нашата ера за някакви седем недостъпни острови сред океана.

За древните мореплаватели Канарските острови с право са изглеждали като късове от загиналата Атлантида. Те стърчат над океана също като върхове на потънали планини. Мрачните брегове стръмно се спускат към морето. Вълните са пробили в тях чудни сводове, издълбали са исполински пещери. Това прави шума на прилива подобен на гръм. Над черни дълбоки пропасти са надвиснали остри назъбени скали. Понякога те с грохот се срутват, засипвайки пътеките. А над върховете на вулканите от време на време се появява страшен дим…

В този свят на омагьосани скали живеели странни хора, които наричали себе си гуанчи. Те се занимавали със земеделие, покланяли се на Слънцето и балсамирали покойниците си, подобно на древните египтяни. Гуанчите живеели в кръгли или овални колиби, построени от камъни, наполовина потънали в земята подобно на пещери. Имали и писменост: гуанчите използували йероглифи, които и досега не са напълно разшифровани. Освен това на островите бил разпространен оригиналният „език на свиренето“. Гуанчите се „викали“ със свиркане, което в тихо време се чувало на повече от десет километра. Този необикновен език — наричат го „силбо“ — се е запазил и се употребява на остров Омир до наши дни.

В живота и обичаите на гуанчите се оказали немалко загадъчни неща. Никой не знаел как са попаднали те на Канарските острови и кога е станало това. Запазили са се само някакви смътни предания, че някога островите са били част от „голямата земя“.

Така още в самото начало търсачите на Атлантида се натъкнали на тайната за произхода на гуанчите. Тя не е разгадана докрай и до днес. Но за нея ще говорим по-нататък.

Канарските острови се оказали първите, но далеч не единствените ценни плодове от търсенето на Атлантида. Тогава, в далечната древност, очевидно още преди нашата ера, са били открити Мадейра и Азорските острови. Но по-късно задълго забравили пътя към тях. Арабските пътешественици продължавали да посещават Канарските острови, които по техните карти се криели под името „Джезаир-ал-Халида“, което означава „Вечни острови“. Но в Европа не знаели за тяхното съществуване.

В Средните векове европейските мореплаватели се заели да изучат отново Атлантическия океан. И пак ги водела легендата за Атлантида, своеобразно видоизменена. Търсели например острова на свети Брандан. Някакъв ирландски монах, странствуващ седем години по „тъмното море“ с надежда да достигне „обетованата земя“, уж го бил видял. По описанията тази земя напълно напомняла разказа на Платон. За нейното търсене се подготвяли експедиции и така италианските капитани през XIII век открили наново Канарските острови. Други жадували да открият някаква си „Антилия“ или „острова на седемте града“, където уж се спасили от притеснението на маврите избягалите от Испания мъдри католически епископи. И през XIV век достигнали… Азорските острови.

Но след като открили Канарските острови, се оказало, че това съвсем не е Атлантида. Намерили и Азорските — но пак не била тя: нямало нито „зефир“, нито „медните реки“, островите били съвсем необитаеми. Значи трябвало да се продължават търсенията, да се плава по-надалеч. Толкова силна е била вярата в островите, загубени в океана, че даже в началото на XIX век по картите на британското адмиралтейство все още упорито рисували някакъв си „остров Бразил“, въпреки че Америка била вече отдавна открита и Бразилия заселена.

Дали Колумб е чел диалозите на Платон? Точни данни ние нямаме и затова можем само да гадаем. Но има основание да се предполага, че и в откриването на Америка легендата за Атлантида е изиграла някаква роля, макар и не пряка. Тя е привличала великия мореплавател като мечта за незнайни страни. Всеки случай Колумб е търсел не само пътя към Индия. Той се надявал да открие и някакви непознати земи и вярващ на легендите за „омагьосаните острови“, разпространени в негово време. В знаменития договор, който великият пътешественик сключил с крал Фердинанд, преди да отплава, няма нито дума за Индия. Там просто е казано:

„Доколкото вие, Кристовал Колон, се отправяте по наша воля за откриване и присвояване на някои острови и материци в морето океан…“

Кой знае дали Колумб не е очаквал да намери и остатъците от Атлантида? Известно е от достоверни източници, че на остров Антилия Колумб се е надявал да спре за почивка и даже задържал своите платноходи в океана за цял ден, когато един от моряците му помислил редицата от облаци за близка земя.

А откриването на Новия свят на свой ред оживило интереса към преданието на Платон. Изведнъж си спомнили, че той е писал за някакъв „противолежащ материк“ в другата страна на океана. Значи Платон вече е знаел нещо за съществуването на Америка! Неговите думи се оправдали: новият материк бил открит. Значи верен е целият разказ: Атлантида е съществувала и потънала. Да се търси очевидно е безполезно.

Изследванията придобиват малко по-друг характер. Вече не търсят Атлантида в океана. Но затова пък в тишината на кабинетите започват да се раждат една след друга теории; опитващи се да обяснят къде се е намирала потъналата страна на атлантите. Отново се увличат в анализ на текста на диалозите, правят всякакви догадки и тълкуват думите на Платон по своему.

В XVII век един учен монах нанася Атлантида на картата, твърдейки, че Канарските и Азорските острови са остатъци от нея — върхове на потъналата земя.

Някой предлага да търсят Атлантида в Швеция, някой на брега на Африка. Абат Байи, приятел на Волтер — отначало в Кавказ, а след това на съвсем друго и неочаквано място: в Северния ледовит океан. Херкулесовите стълбове той поставил в устието на Об, Шпицберген обявил за къс от Атлантида. Атлантите, според фантазията на Байи, били подгонени оттам от студа и ледовете, които ги заставили да се отправят на юг, където легендарните майстори предали своята висока култура на всички останали народи.

Спорът бил горещ, но съвсем безплоден. Той не се опирал на никакви факти. Не е достатъчно да се каже „да“ или „не“. Това не ни приближава към истината. Необходимо е още да се приведат доказателства, аргументи в защита на различните гледища. Само такива спорове са полезни за науката.