Кир Буличов
Последната война (8)

1

Професор Кори бе сложен отделно от Снежина и Антипин. Той не знаеше нищо за тяхната съдба и можеше само да се досеща, че щом още не го закачат, военните са заети с космонавтите. Кори гледаше по-трезво от Снежина на поведението на генерала. Без илюзии. Той отдавна знаеше генерала — по разкрасените портрети в списанията, по репортажите за процеси и бунтове. Познаваше и други генерали и подозираше, че не само Вапрас си бе намерил скривалище в подземието. Кори не можеше да си прости, че не си бе спомнил навреме за строежа на военния обект в хълмовете.

Той се надигна от купчината дрипи. Болеше го сърцето. Много го болеше. Кори не знаеше дали на „Сегежа“ умеят да регенерират нови сърца. „Ако се върна — мислеше той, — трябва да попитам доктор Павлиш.“ Кори не можеше да предполага, че Павлиш се намира съвсем наблизо, в горната част на пещерата.

Възможно ли е Снежина и Антипин да бъдат толкова наивни, че да разкажат на генерала всичко, което той иска да узнае? Възможно ли е да не разберат, че генералът няма намерение да се подчини на новия ред на планетата? Опасност заплашва и кораба, и купола. И всичките обитатели на купола, които мислят, че са прекарали вече последната война в живота си. А ето че всеки момент може отново да започне война. И тогава вече никой няма да остане жив. Освен генералите в подземието.

С кокалчетата на пръстите си Кори почука по всички стени. Две от тях бяха без прозорци, изсечени в скала. Едната, която излизаше в коридора, беше вероятно желязна. Четвъртата стена заинтересува най-много Кори. В горната й част се намираше прозорче, по-право широка пролука, която съединяваше килията със съседното помещение. В него беше тъмно. Ако успееше да се добере дотам…

Кори успя да достигне с ръце края на пролуката — килията беше ниска и едва ли предназначена да се държат пленници в нея. Най-вероятно е, реши професорът, в тези килии да са живели войници. И са живели не много комфортно. Сгъваемите легла — те бяха две — бяха отметнати до стената и приковани за нея с вериги. Никому не беше дошло на ума да снеме поне едното от тях за пленника. Може да е нямало заповед, а войниците сами не са се сетили. А възможно е да нямат намерение да държат дълго професора в това помещение. Ако продължат още разговорите с пришълците, едва ли ще си губят времето със стареца.

Кори се опита да се повдигне на ръце до пролуката, но това се оказа безнадеждна работа. Слабите ръце на професора не можаха да издигнат тялото му дори на сантиметър от пода.

Обезсилен, той се подпря на стената. Изход нямаше.

Вратата издрънча. На отвора застана военен. Генерал. Още един генерал. Мундирът му беше смачкан и извехтял. Мазно петно красеше единия крачол на панталона му малко по-горе от коляното. Лицето на генерала беше обрасло с остра, бодлива брада. Той имаше странно лице, сякаш някой нарочно бе прибавил към нормалната му по размери глава прекалено големи нос и уши — от тях се губеха останалите черти на лицето.

— Професор Кори — каза генералът. — Радваме се, че можем да ви поздравим.

— Откъде ме познавате? — попита Кори.

— Тихо, тихо, нищо по-просто от това. Надникнах в кабинета на Вапрас. Незабелязано, разбира се. Познах ви. Някога, преди четири-пет години, бях в една комисия по повод вашите опити. Вие сте ме забравили. Но аз пък ви помня. Имам добра памет за лица. Ще ми позволите ли да поговоря с вас?

— Моля — отговори Кори, като трескаво се мъчеше да си припомни къде е виждал този генерал. Може и на онова съвещание, а такива имаше много, генералът също да е присъствувал незабелязано?

Генералът извади от джоба си голям ключ, отключи една от веригите, която задържаше леглото, свали го от стената и покани професора да седне.

— Дошъл съм тайно при вас. Тъй да се каже, поверително. Надявам се, че сте патриот?

— Да — отговори професорът, — както аз го разбирам.

— А на мен ми се струваше — продължи генералът, — че бяхте напуснали този свят още преди войната. Или паметта ми е изневерила?

— Аз бях умрял — каза Кори. — Бях умрял, както изглежда, два-три месеца преди войната. И добре съм направил.

— Как трябва да разбирам това, моля ви се? В преносен смисъл ли?

— Не, в най-буквалния — отговори професорът. — Бях умрял, но пришълците ме съживиха.

— Чакайте, чакайте… — Изумлението на генерала изглеждаше напълно искрено. — Не е възможно да се съживи човек.

— За нас не е, но, слава на Слънцето, Вселената не се изчерпва с нас. Има и други светове, по-добри от нашия. Там могат да правят вече и това.

— М-да. И това лесно ли е за тях?

— А защо се интересувате?

— Ще бъда напълно откровен — каза генералът. Той направи многозначителна пауза и продължи: — Говоря с теб като с патриций. Ти си от втората каста, нали?

— Имаше нещо такова, твърде отдавна. Сега това няма значение.

— Разбира се, че няма значение. Кой ще се интересува от касти в един свят, където са останали само двадесет души, които освен това живеят под земята? Но ако си от висша каста, ти си благороден не само по произход, но и в постъпките си. Така ли е?

— Твърде съмнително — не без ирония отговори професорът. — Историята не е потвърдила това.

— Добре, професоре, няма да споря с тебе. Нямам време за това. Ще бъда кратък и откровен. Надявам се на същото и от твоя страна. Аз съм прост човек, макар и патриций. Омръзна ми да живея под земята. Цялата ми коса изпада. Скоро ще умра като полковник Смирти. Всички ще измрем. Никой няма да остане. Искам да ти помогна. В замяна на това и ти ще ми помогнеш. Уреди ми среща с твоите пришълци. А аз ще ти помогна да избягаш. Като патриций на патриций. А?

— От свое име ли говорите?

— От свое. Аз имам двама войници. Верни. И това е всичко. Ние всички имаме по двама войници. Вапрас има повече. Трима. Водата в езерото се разваля вече. Нищо не може да се направи. Нечистотиите се просмукват. Седял ли си цяла година в дупка? Под земята? Седял ли си? Това само Вапрас може да издържи. Бездушна кукла. Произлиза от четвърта каста. Почти от простолюдието. На него нищо не му става, той е машина. Той е диктатор. Крал на планетата. Аз ще ти помогна да избягаш и сам ще избягам. Ще им разкажа всичко. Заедно с тях ще разорим това гнездо. Ще избием всички.

Гласът на генерала се издигна почти до вик. Ушите му се клатеха, малиновочервени от светлината, и носът му потрепваше в такт с думите.

„Той е ненормален — помисли Кори. — Той е ненормален и това е естествено.“

— Какво искате от кораба, от пришълците? — попита Кори.

— Те вече са се споразумели. Останалите се подчиняват на Вапрас. Страхуват се, че ще ги издуши както другите. А аз не се страхувам. Аз съм стар боец…

Генералът се задъха и замълча, за да се поуспокои.

— Добре, генерале — побърза да каже професорът, — ние ще си сътрудничим. Надявам се, че не кроите някаква измама?

— Измама? Каква измама може да има тук? Да не би да избера дупката и смъртта си след един месец? Ами че аз зная, че те няма да победят. Вашите ще обесят Вапрас на някой клон. Той отдавна вече трябваше да бъде обесен. Вапрас ще се преструва, че желае преговори, ще иска корабът да отлети от планетата и да остави апарата за съживяване. На тях много им се ще да останат живи.

— Чакайте, генерале — прекъсна го Кори. — Откъде знаете, че те искат да оставят за себе си апарата? Нали току-що много умело се преструвахте, че не сте чували нищо за съживяването на хора.

— Излъгах, излъгах напълно — изкикоти се генералът и лицето му заприлича на смачкана възглавница. — Проверявах вас. И онзи проверявах. Безсмъртния. Любимеца на Вапрас. Той се върна от разузнаване, успял да се срещне там с един човек и го заплашил. Оня разказал всичко: и за купола, и за апарата. И освен това обещал да помогне, когато стане необходимо.

— Как се казва този човек?

— Това не е важно, не зная, не обърнах внимание. Хората от простолюдието имат такива странни имена. Знаех всичко. Вапрас просто подскочи. Такава прекрасна възможност. Тук ние берем душа, а там има апаратче. И кораб. Ще превземем и кораба. Но няма да кажем, ще се държим, като че сме правителство, като че имаме два батальона пехота и хиляда ракети. Няма да искаме кораба, но щом се вмъкнем в него, тогава непременно ще го поискаме.

— Всичко ми е ясно — каза Кори. И си добави на ум: „Това е още по-опасно, отколкото си мислех.“ — Как проектирате да се измъкнем оттук, генерале? — попита той.

— Сега ще излезем от главния вход — запасният е затрупан — хванаха вашите. Четирима. Сами влязоха в капана, за да ви спасят. Не са знаели с кого имат работа: с най-добрите умове на военната школа на Лигон. Това бях организирал аз. Още отдавна предвидих тази възможност. Стане ли нужда — бум-бум и няма вече вход. Пред главния вход стои мой човек. Обещах му, че ще го взема със себе си. Глупаци, не разбират от тактика, двадесет инвалиди срещу междупланетен крайцер. Крайцер ли имате?

— Не, това е само ескадрен миноносец. С три атомни оръдия и боеви лъчеви съоръжения. — Кори говореше сериозно.

Генералът е готов да се спогоди с колеги, но няма да пожелае да преговаря с цивилни.

— Така си и мислех — зарадва се генералът. — Аз просто само ей тъй попитах за крайцера. Още щом видях снимчицата, която е направил Безсмъртния, разбрах: щом те имат такива миноносци, кой знае пък какъв им е крайцерът, който ще долети!

— Тук са моите приятели — каза Кори, като остави генерала да смели военната тайна. — Те трябва да избягат с нас.

— Хич не помисляй за това — рече генералът. — Хич не помисляй, защото иначе никой няма да стигне. Тях няма да ги пречукат. Вапрас разбира: това са козове в ръцете му. А тебе ще пречукат. Ти не си коз, макар и да си патриций. Теб ще те пречукат. И мен ще пречукат. И мен ще пречукат, ако се научат. Пък и да остана при тях, пак ще ме пречукат…

На генерала му дожаля за самия него. Той отпусна глава на ръцете си и изхлипа. Професорът долови в килията миризма на сладката трева, която замъглява съзнанието. Изглежда, че генералът беше смъркал от нея, преди да се реши да се промъкне в килията при Кори. Сега наркотикът бе започнал да действува. Трябваше да бяга бързо, ако изобщо успее да избяга с такъв съюзник. Сведенията, които получи Кори, бяха толкова важни, че той наистина не бива да настоява за освобождението и на другарите си.

— Да вървим бързо — каза той на генерала.

— Къде? Ах, да, ние ще избягаме.

Генералът заклати нос и шумно пое въздух.

— Да бягаме. Аз имам свой човек пред входа. А ти ми напиши пропуск. В случай че те пречукат, вашите да ме пуснат да вляза.

Генералът подаде на професора огризано парче молив и смачкано листче хартия. Кори взе молива, оправи листчето, но не започна да пише, а каза:

— Ако го напиша, за вас ще бъде по-изгодно да ме оставите тук, а вие да се измъкнете сам и да отидете на кораба. Нали?

— Хитрец! — одобри генералът. — Аз щях да те пречукам още тук. Подарявам ти молива. Това е последният ми молив. Вапрас има, но не дава. Да вървим. Щом излезеш, веднага свий наляво от ъгъла. Там вратата ще бъде открехната. Ако се случи нещо, лягай. Не, по-добре да тръгна аз напред. Току-виж, че си избягал сам.

Генералът стана, като се олюляваше. Съзнанието го напущаше. Той блъсна Кори в дъното на килията и пръв излезе в коридори. Кори изостана на няколко крачки от него и дори не успя да излезе от килията, когато чу тихия, угоднически глас на Вапрас. Изглежда, че Вапрас бе причаквал предателя в коридора.

— Навестявахте затворника ли, генерале?

— Аз ли? — попита генералът. — Не съм и помислял. Излязох просто така да се поразходя и да подишам въздух. И да не сте посмял да се обръщате към мен без титла!

— А пък аз идвам точно за вашия приятел. Трябва да освободим килията. Ей сега ще хванем още неколцина, а този ще ликвидираме. Много ли успяхте да му разкажете? Съюз му предлагахте, а? Дружба? Готвехте се да бягате? Аз отдавна ви следя.

Кори отскочи от вратата, но после разбра, че няма къде да се скрие. Затръшна вратата. За щастие отвътре тя се затваряше с масивна ключалка. Кори заключи вратата и почувствува, че сърцето му отказва да работи. Ей сега… Ей сега… Какво още да направи?

В коридора кънтеше гласът на разбунтувалия се генерал. Гласът обаче бе жалък и смутен. Генералът искаше да живее, но сладката трева го лишаваше и от по-гледните остатъци на съобразителност.

Кори погледна дясната си ръка. Какво има в нея? А, молив. Защо му е нужен молив?

Кори събра цялата си воля, за да пропъди мътилката, която заливаше мозъка му. В килията ще доведат други, свои… В коридора тресна изстрел. Гласът на генерала секна, премина в кратък вик и замря в хъркане.

— Отвори вратата, Кори — каза тихо Вапрас. — По-добре отвори и ще останеш жив.

Кори не отговаряше. Той трябваше да успее…

— Войник, дай един откос по вратата — каза Вапрас.

Куршумите затракаха по тънката стомана, като правеха по нея еднакви вдлъбнатини. Кори само хвърли поглед към вратата и се обърна. Повече не погледна нататък.

Още един откос от автомата. Още един.

— По-съсредоточено — каза Вапрас. — В ключалката.

След две минути Безсмъртния ритна с крак вратата и се втурна в килията. Той изстреля в стареца цял ред куршуми и Кори меко се свлече на циментения под, потрепвайки от метала, който се забиваше в тялото му. С последно движение той успя да захвърли в ъгъла, сред купчината дрипи, ненужния вече молив.

2

— Предайте се! Няма да ви направим нищо! — гърмеше глас в пещерата. — Искаме да поговорим с вас.

— Тогава защо стреляте? — попита Павлиш, скрит добре зад сталактитите.

— Прекратете съпротивата.

— И не помисляме дори — обади се Малкия. — Само кракът ми кърви. Ще изпоцапам цялата пещера.

— Лошо, тук има радиация — каза Павлиш. — И няма с какво да го превържем.

— Броя до три — каза гласът. — Хвърлете оръжието и излезте в средата на залата.

— Брой! — И Павлиш пусна струя от пистолета по посока на гласа.

Огненият лъч се удари в тавана, разсипа се на искри и по пода на пещерата затропаха капки от разтопената скала.

Настъпи тишина.

Павлиш се възползува от затишието, за да допълзи по-близо до Малкия.

— Я покажи къде? Ах, каква безсмислица!

Отзад, откъм мястото, където бяха останали Христо и Девкали, се чу шум от борба.

— На помощ! — извика Христо. — На по…

Без да се замисли, Павлиш се спусна нататък, но иззад един камък срещу него изскочи човек, облечен в скафандър. Човекът блъсна с юмрук Павлиш в мекия корем на скафандъра му.

… Поведоха вързаните космонавти по коридора, по който едва неотдавна беше минала Снежина.

Страничен наблюдател щеше да забележи, че ги водят същите войници, които бяха устроили сутринта засадата, и че тези войници са изморени, мръсни и озлобени. Но странични наблюдатели в пещерата нямаше.

По коридора срещу космонавтите един луничав човек влачеше за краката мъртво тяло. Плешива глава с венче от бял пух се удряше в каменния под. Човекът дръпна трупа настрана, за да могат да минат новите пленници.

— Професор Кори! — изохка Девкали.

— Минавай, не се спирай! — блъсна го в гърба войникът. — Насам!

Изподупчената от куршуми стоманена врата се затръшна след тях.

— Тук вече са ставали сражения — каза Малкия, като се свличаше на пода. — Кракът ме боли.

— В килията е бил професор Кори — отвърна Павлиш. — Оттук го измъкнаха.

— Но това не може да бъде — каза Христо. — Това е просто невъзможно!

Той стоеше подпрян на стената, със затворени очи.

— Както виждаш, всичко е възможно — отговори Павлиш. — И щом Кори се е бил с тях, то и на нас сам бог заповядва същото. Ще се бием.

— Него са го убили — рече Девкали. — Вас те може би няма да убият, но своите не щадят.

— Знаеш ли какво… — смръщи лице от болка Малкия. Той с мъка откъсна малко от здравата тъкан на комбинезона и се помъчи да направи нещо като бинт. — Знаеш ли какво, Девкали, сега не е момент да се делим на ваши и наши. Сега всички сме наши.

— Да го увиеш с някой парцал, а? — попита Христо, като посочваше към ъгъла. Той се приближи до купчината парцали и се опита да намери някое по-чисто парче. — По тях има кръв — рече той. — Кръвта на професора.

— Не бива с парцали! — Девкали се наведе над Малкия. — Кой знае колко време са се търкаляли тук! Боли ли?

— Много — отговори Малкия. — Но може да се търпи.

— Няма дори с какво да го промием.

— Лошото е, че не мога да стъпя на крака си — рече Малкия. — Ако стане нещо, аз съм негоден боец.

— Все пак ще повоюваме, Циганков — рече Павлиш.

Докторът превърза криво-ляво Малкия и се приближи до Христо, който стоеше все така неподвижно до стената. Дори при светлината на единствената мъждива крушка се виждаше колко е бледен той.

— Какво си се замислил, Христо? — попита Павлиш.

— Аз ли? Нищо. С мен всичко е наред — каза стажантът. — Те ме биха, когато ми събличаха скафандъра. Разбирате ли, ритаха ме. Сигурно са останали сини петна.

— Искаш ли да погледна какво имаш там?

— Не. Не ме боли. Просто ми е обидно. Защо трябва да ме бият? Какво съм им направил?

— Ти да не искаш да ти изнеса лекция? — попита Павлиш. — Лекция за това, че Галактиката не е непрекъснат празник и не носи само радост от откритията. За това, че както изглежда, борбата още не е завършена? За това, че трябва да се борим и заради другите?

— Аз разбирам всичко — каза Христо.

— Ти помисли, че Снежина, една девойка, вече от няколко часа е някъде тук. Възможно е да са били и нея. И може би ще ти се наложи… Не мога да те успокоявам. Не мога и нищо да ти обещавам.

— Разбирам.

— Я чакай, какво е това на стената?

Павлиш видя някакви букви, закрити от гърба на Христо.

— Отмести се. Писано е на руски.

Христо се дръпна от стената.

— Къде?

— Ех, няма фенерче — каза Павлиш, като се навеждаше към написаното: — „Не им вярвайте…“ Не се вижда добре.

Накуцвайки с мъка на един крак, Малкия се домъкна към тях. Приближи се и Девкали. Той извади от джоба си малка запалка.

— Ето — каза той. — Баков ми я подари. Ловджийска.

Тънкото езиче на пламъка озари един кръг на стената. Павлиш четеше на глас, бавно, като разчиташе трудно неравния, неспокоен почерк. Някои думи почти се губеха в грапавините на стената, буквите бяха неправилно написани. Човекът, който беше писал с молив по стената, не знаеше добре руски език.

„Не им вярвайте — четеше Павлиш. — Те са двадесет души. Искат да завладеят кораба. Да унищожат всички. Те ще правят хитрости, ще готвят делегация. Не вярвайте. Има друг изход. По коридора наляво и по-нататък. Снежина, Антипин са в друга килия, предупредете кораба. Убиха генерала, сега ще убият и мене, Кори от…“

— Кори — продума Павлиш. — Успял е.

— След един-два часа нашите ще взривят, входа на пещерата — каза Малкия.

— Това е лошо — отговори докторът. — Нашите не бива да влизат в пещерата, ще ги избият. Трябва да се измъкнем сами.

— Но как? — попита Христо. Сега, когато се налагаше да се действува, апатията му изчезна.

Павлиш обиколи килията. Погледна пролуката горе.

— Дали ще мине човек през нея? Я дай, Христо, да ти помогна да се качиш. Ти си лек. Стъпи на гърба ми.

Павлиш опря ръце в стената и подложи гръб на стажанта. Христо се улови за края на пролуката и внимателно се повдигна, докато главата му се изравни с нея.

— Какво виждаш? — прошепна отдолу Павлиш.

— Тъмно е.

— Можеш ли да се провреш?

— Трябва да извадя няколко камъка. Не ти ли тежа?

— Не.

— Тогава дръж се. Ще ги разклатя.

— По-бързо, могат да влязат.

Девкали се приближи, за да поеме камъка от ръцете на Христо.

— Някой идва — прошепна Малкия.

Христо скочи на пода, а Девкали скри камъка в ъгъла под дрипите. Вратата леко се открехна и един войник предпазливо надникна вътре, като насочи към тях автомата си.

— Защо вдигате шум? — попита той. — Да не ви е омръзнал животът?

Той огледа пленниците. Те бяха седнали на пода и изглеждаха безразлични към всичко. Войникът се успокои, затръшна вратата и отново отиде на своя пост.

Без да губи време, Павлиш подложи гръб и Христо веднага се вдигна до пролуката.

— Малкия и Девкали ще останат тук в килията — каза Павлиш. — Говорете си, дръжте се непринудено. Може да няма изход от другото помещение. Тогава ще се наложи да се върнем.

Христо подаде на Девкали още един камък.

— Сега можем да се проврем — каза той.

3

Министерството на войната се издигаше над Лигон като огромен сив куб, увенчан с множество малки, остри върхове, които му придаваха странна прилика с приказен готически замък. Бомбите го бяха пощадили или може би не бяха се справили с дебелината на бетона му. Спасителният авиокатер спря пред главния вход; несъразмерно малката входна врата се криеше в тежък, огромен портал. Вратата беше широко разтворена и от малкия нисък хол следваха безкрайни коридори, пълни с шумоленето на разсипани книжа — вятърът нахлуваше през счупените прозорци-бойници и разнасяше книжата из коридорите за голямо удоволствие на развъдилите се тук плъхчета.

Бауер вървеше пръв, като побутваше пред себе си бързоногия робот; Малкия мозък-робот, глава, поставена върху крака, голям математически ум и любител на извличането на невероятни корени, въртеше глава, запомняйки надписите по вратите.

— Ние сме идвали веднъж тук — каза Бауер на миньора. — Архивите са в подземието. Те са успели да ги изнесат. Ето този коридор води нататък.

Някои от вратите бяха широко разтворени, други притворени. Хората бяха избягали оттук така набързо, че не бяха успели дори да заключат огнеупорните каси. Малцина от тях обаче бяха стигнали до противовъздушните скривалища. При последното прелитане до Лигон Бауер беше видял този „коридор на скелетите“, който водеше към главното скривалище.

На пода беше повалена дебела стоманена врата.

— Миналия път се наложи да я свалим — каза Бауер.

Миньорът не отговори. Струваше му се, че Бауер е прекалено спокоен. Трябваше да тичат, а той се разхождаше из коридорите и дори надзърташе в някои кабинети. Миньорът не знаеше, че Бауер напълно се доверява на робота. Лигонецът не беше виждал досега Малкия мозък. Мозъка седеше в сектора на Големия мозък на „Сегежа“ и решаваше леки задачи, с които Главния мозък не искаше да си губи времето.

Стоманената врата водеше към една стълба. Тя се спускаше надолу с постепенно стесняващи се рамене между площадките и стигаше до един коридор. И към двете страни на този коридор имаше стрелки с един и същ надпис: „Архива“.

Бауер спря. Умният робот се спусна първо по едната, после по другата страна на коридора. После подсвирна в десния коридор.

— Трябва да идем нататък — каза Бауер. — Той ни вика.

Роботът стоеше пред една стоманена врата, която не се различаваше по нищо от другите еднакво тъмнеещи триъгълници в бялата стена на подземието.

— Трябва да помогнем на момчето. — Бауер извади от джоба на скафандъра си газова резачка. Металът край ключалката почервеня, после стана бял. — Я се отдръпни — каза Бауер на миньора. — Могат да паднат върху тебе капки.

Вратата се топеше, металът със съскане се стичаше подобно на дъждовни струи надолу по стоманената повърхност и се сгъстяваше като восък на земята.

За да не си губи времето напразно, роботът успя да изтича до дъното на коридора и да се върне обратно.

— Почакай сега, докато изстине — рече Бауер.

— Няма нужда. — И миньорът блъсна с рамо вратата.

Вратата се поддаде навътре и за да запази равновесие, Ренци за миг опря ръка в метала и отскочи назад, като притисна длан към устата си.

— Изгори ли се? — попита сериозно Бауер. — Нали ти казах?

— Нищо, не ме боли — рече миньорът, зажумявайки от болка.

Роботът беше вече минал през пролуката и подсвиркваше, като обикаляше бързо между редиците от огнеупорни каси. Бауер натисна по-силно вратата с подметката на обувката си и влезе, стараейки се да не се допре до горещия още метал. Духайки в шепата си, миньорът го последва.

Роботът се въртеше около една от касите и беше бръкнал с тънкото си пипалце в дупката на ключалката.

— Обгори я — каза Ренци.

— Няма нужда. Той не иска. Изглежда, че сам знае как да отвори.

С жест на опитен касоразбивач роботът предпазливо въртеше пипалцето си в ключалката и се ослушваше в едва доловимото щракане. Изведнъж той отскочи и се спря на две крачки от касата. Вратата безшумно се отвори.

Бауер надникна в дългите лавици, които стигаха до дъното на касата, и каза на робота:

— Тук без теб нищо няма да намерим. Дай да те издигна и ти ще потърсиш папките, които ни интересуват.

Роботът не отвърна нищо, но протегна пипалцето си и почука в края на една от лавиците.

— Аха, благодаря!

Бауер измъкна от лавицата три папки и ги занесе на една маса.

— Помогни ми сега — обърна се той към миньора. — Не съм много силен в лигонския език.

Миньорът замърда устни — той също не беше твърде грамотен — и прочете налепените върху папките етикети.

— Ето тази — каза той, — сигурно е тази. „Окръг Манве. Обект на ракетните войски от службата за безопасността. Строго секретно.“

Бауер развърза ширитите, които затваряха папката, и извади една карта.

— Точно тази е — каза той. — Я погледни само къде се намирал главният им вход!

4

— Катер? Тук „Сегежа“ — каза капитанът. — При вас идва Бауер с картата на подземната база. Ще бъде там след осем минути. Какво ново има?

— Разбрах ви, разбрах ви — отговори Баков. — Не сме открили следи от втори вход. В пещерата стреляха. На чукането не отговаря никой.

— Ясно — каза капитанът. — Колко време още ви трябва, за да проникнете в пещерата?

— Половин час.

— Дали все пак да не употребите взрив?

— Ще изгубим повече време, докато дойдем за него на базата.

Баков се свърза с катера на Бауер.

— Глеб? Говори Баков. Намерихте ли ги?

— Намерихме ги. Ако не бяхме ги намерили, нямаше да се върнем толкова бързо.

— Има ли втори вход?

— Има, но съвсем не там, където го търсихме. По-близо до града. Това било резервна ракетна база. Ако се вярва на картата — осем ракети с ядрен заряд. Накратко, след три минути съм при вас. Приготви моста за преминаването. Малкия мозък заслужава благодарност. Нито веднъж не сбърка.

5

Този път в кабинета на генерал Вапрас извикаха двамата — Антипин и Снежина.

Генералът заповяда на войника да излезе. После се усмихна като изтънчен светски човек и каза:

— Поднасям своите искрени извинения на господин… Антипин, нали? Антипин. И на госпожица Панова. Ние допуснахме грешка, като ви разпитвахме по-жестоко, отколкото бе необходимо. Но разберете ме правилно, военновременните обстоятелства не позволяват понякога да се губи нито минута. Тогава още не разполагахме с достатъчно сведения. Сега разполагаме с тях. Освен това убедихме се, че през време на първия разпит не сте се стремили съзнателно да ни заблудите. Но кой можеше да знае…

С много дългите си и не твърде чисти нокти генералът извади от една кутийка на масата щипка дъвка. После помисли малко и протегна кутийката на Снежина и Антипин:

— Извинете, забравих. Но вие сигурно не дъвчете? Отвратителна привичка!

— Ние изпускаме дим през устата си — мрачно каза Антипин.

Раната на бузата му бе засъхнала и го смъдеше. На главата му можеше да се напипа солидна буца — следа от това, гдето го бяха блъснали в шкафа.

— Дим през устата — много остроумно — съгласи се генералът. — И не изгаряте ли? Всичкият огън вътре във вас ли остава? Горещи сърца!

Снежина си представи как от устата на капитана заедно с дима излиза и огън. Никой не се зае да обяснява на генерала какво значи да пушиш.

— И така… — Генералът си поигра малко с кутийката. — Наши разузнавачи са проникнали във вашия лагер. Узнали са всичко. Върнаха се благополучно тук. Известни ни са и вашите сили, и вашите възможности. Знаем сега, че във военно отношение ние ви превъзхождаме. В техническо — вие ни превъзхождате. Обаче вие сте наши гости. Може би неканени и нежелани — но гости. Не е прието да се води война срещу гости. С тях може да се разговаря и в случай на нужда да бъдат помолени да се върнат обратно. И така, аз искам да поговоря с вашия началник, с капитан… Загребин и с другия началник господин корона Аро. Правилно ли произнасям имената им? Преговорите са най-добрият път към взаимното разбирателство. Ние сме цивилизовани нации и печалните събития, които се случиха в неотдавнашното минало, надявам се, няма да се повторят вече.

— Как мислите да водите преговорите? — попита Антипин. Той нямаше доверие в генерала.

— Ще пуснем на свобода госпожица Панова и тя ще уговори всичко с вашето ръководство.

— А аз? А професор Кори?

— Вие ще останете засега тук. Предпазливост е необходима дори когато се общува с най-добър приятел. Вие ще бъдете като заложник. Както и останалите ви другари.

Снежина си спомни за малките фигурки в пещерата.

— Те живи ли са?

— Живи и здрави и не изпитват никакви неудобства.

— Ние бихме искали да ги видим.

— За съжаление това е невъзможно. Пак по същите съображения, свързани с нашата безопасност. И така, съгласни ли сте? Ако не се съгласите вие, аз ще се обърна към вашите другари. Надявам се, че те ще бъдат по-сговорчиви. Та нали неведнъж повтаряхте, че отдавна сте искали да се срещнете с нас. Сега ние сами ви предлагаме тази среща.

— Съгласи се, Снежка — обади се Антипин.

— При едно условие — каза Снежина. — Ако се страхувате да ни съберете с останалите ни другари, сложете Антипин заедно с професор Кори. Той е стар човек и не се чувствува добре.

— Непременно. Тържествено ви обещавам, че ще направя това. Щом Антипин се върне в стаята си, веднага ще заведат при него стареца.

Вапрас говореше сериозно и убедително.

Снежина стана.

— Тогава да не губим време напразно. Аз съм готова.

6

Павлиш и Христо стояха в тъмната, пълна с вехтории килийка. Лампа там нямаше и само пролуката, през която те се бяха вмъкнали вътре, просветваше като неравен правоъгълник.

— Девкали — извика тихо Павлиш, — Девкали, хвърли запалката си.

— Дръж. Какво има там?

— Още не знаем.

Запалката тракна на пода до Павлиш. Той я напипа с ръка, вдигна я и щракна с нея.

Колебливата светлина на пламъчето изтръгваше от мрака дрипи, празни сандъци, вързопи, кутии — беше някакъв склад. Павлиш бръкна в два-три от сандъците с надежда да намери там оръжие, но оръжие в тях нямаше. В замяна на това в ъгъла на стаичката той откри два металически кола, които можеха при случай да послужат.

— Гаубица от каменния век — каза Павлиш, като подаде на Христо единия от коловете. Колът беше тежък и опъваше ръката окуражително. — Бъди по-предпазлив с него. Той може да разбие и глава.

Христо се промъкна към вратата. Опита се да я отвори. Вратата бе заключена отвън.

— Е, какво? — попита пак Малкия от съседната килия.

— Същата клетка — каза Павлиш.

— Ш-шт — прошепна Христо, — там зад стената, чуваш ли?

Навън говореха на лигонски. Можеха дори да се разберат думите.

— Девкали, я бързо се прехвърли тук при нас — тихо каза Павлиш. — Чакай, ще ти помогна.

След минута Девкали се стовари върху ръцете на Павлиш, като без малко не обърна един голям сандък. Докторът го заведе до стената. Девкали сложи ухо на нея. Навън се водеше спор.

— Слушай — казваше висок, студен глас, същият, който бяха чули в пещерата, — аз освобождавам сега тази жена и смятам, че можем напълно да разчитаме на нея. Тя не подозира нищо.

— Не сте ли закъснели с решението си, Вапрас? — прекъсна го плътен, сякаш задъхан бас.

— Защо да съм закъснял?

— Те вече са открили нашия главен вход. Не зная как са успели да направят това, но са го открили. Въртят се над него и само след няколко минути ще го забележат. Знаят къде е входът.

— Е, и какво променя това?

— Много нещо. Щом ни отрежат от две страни, ние попадаме в капан. Възможно е да са вече в задната пещера.

— Те ще бъдат много предпазливи. Пришълците са изгубили вече половината от екипажа си. А на бившите мъртъвци не могат да разчитат. Мъртъвците веднага ще минат на наша страна.

— Аз и в това не съм уверен, генерале — каза съмняващият се бас.

— Не обичам да ми възразяват. Дори когато това сте вие.

— Останахме малко такива, които да възразяват. Още една година — и няма да има кой.

— Сега няма от какво да се боим. След един ден в ръцете ни ще бъдат дезактивиращите инсталации и шестдесет души от простолюдието. И корабът. Ние не само ще си върнем планетата, но ще излезем и в Космоса.

— Добра идея, генерала — каза басът, — но рискована.

— Свикнали сме вече да рискуваме. И няма какво да губим.

— Има и друг вариант, Вапрас.

— Какъв?

— Да се споразумеем с пришълците. Да се съгласим да ни помогнат. Да се прехвърлим в купола. А после, когато отлетят…

— Първо, те могат изобщо да не отлетят. Второ, в купола ще ни отнемат оръдието и ще ни поставят под властта на хора от простолюдието. Не е изключено и изобщо да ни очистят. На тяхно място аз бих направил това. Ние сме прекалено опасни. Ние сме вълци всред стадо агнета, което те сами са отгледали. Не, компромисите са невъзможни. Или ние — или те. На планетата няма място за всички. Слава на слънцето!

— Слава на слънцето! — нестройно отговориха три или четири гласа.

Навън всичко утихна. Девкали се беше вече изправил и обърнал към Павлиш, за да му предаде съдържанието на разговора, когато един непознат глас се обади:

— А защо освобождавате жената? По-добре да бяхте я задържали.

— Няма какво да ме учите! — рязко възрази студеният глас на Вапрас. — С жена човек се справя по-лесно. Групата за преговори ще заведете на кораба вие, генерале.

— Слушам — каза басът, който се съмняваше.

— Безсмъртния ще оглави бойния отряд за превземането на купола. С него изпращам осем войника. Това е достатъчно. Нека се облекат в скафандрите, които отнехме от противника. Няма да стигнат за всички. Но там вече ще видите. Един скафандър ще остане тук. За мене.

— Защо един?

— Казах вече. Аз оставам тук. С мене — трима войника и, разбира се, двамата механици. За съжаление вчера се наложи да премахнем нашия стар другар. Но разбирате ли, друг изход нямаше. Той се бе уплашил. В състава на делегацията, която отива на кораба, сте вие, генералът и петима войника. Облечете се, като използувате неприкосновения запас. Полковник, къде са новите ви ботуши? И така, на кораба отиват седмина. Останалите се приближават незабелязано до купола, където ги посреща нашият човек. Нашият човек в купола — Безсмъртния, който ще поведе щурмовия отряд, го познава добре — трябва да организира подкрепа. Той ще се постарае да извади от строя сигналните инсталации. Без необходимост не убивайте никого. Когато превземем кораба, може да последва наказателна експедиция. Те ни уверяват, че техният център е миролюбив. Не зная. Не съм срещал още такива. Тъй че в случай на наказателна експедиция ще ни бъдат нужни ценни заложници, с които ще се откупим. Тогава те ще ни оставят на мира. Ние можем дори да си изпросим някаква помощ. Но това е вече работа на бъдещето. Генерале, гответе се. Жената ви очаква. Ние ще ви наблюдаваме оттук. Знаете какво трябва да им говорите. Най-важното — проточете преговорите. Слава на слънцето!

— Слава на слънцето!

7

Генералът с плоско, безизразно лице и голяма глава, която изглеждаше празна — тъй силно резонираше вътре неговият басов глас, — несръчно помогна на Снежина да седне в дрезината. Отзад се качиха войниците. Дрезината караше човек с болезнен вид, облечен в син, изкърпен комбинезон. Той загрижено погледна Снежина, когато тя сядаше, и на нея й се стори, че иска да й каже нещо, но не смееше от страх пред генерала и войниците.

Черната кутийка на лингвиста бе преместена сега върху гърдите на плосколикия генерал.

Когато дрезината със скърцане потегли по ръждясалите релси, Снежина попита:

— Откъде имате лингвист?

— Вие говорите за това нещо ли? Още отдавна. От много време. Намерихме на хълмовете мъртвец. От вашите, но с четири пръста. Взехме от него пистолет и това нещо.

Снежина си спомни как бе избягал Ранмакан.

След три-четири километра дрезината спря пред една стоманена врата. Един от войниците завъртя някакво колело и вратата със скърцане се отвори.

— Вашият скафандър е тук — каза генералът. — Запознайте се, отрядник Мокли от Прапве.

Извънредно слабият офицер се прегъна в поклон.

— Къде са те? — попита генералът офицера. Той не знаеше, че Снежина разбира малко лигонски.

— Тук са вече. Преди малко кацнаха.

— Да вървим.

Представителите на пещерата бързо навлякоха примитивни антирадиационни костюми. Дрезината затрака по релсите, отдалечавайки се обратно към дъното на тунела. Отвори се втора врата. След нея — нов тунел. По средата на тунела също имаше релси, но те бяха покрити с дебела ръжда — изглежда, никой не ги използуваше. Генералът подканваше Снежина да ускорява крачките си. Той вървеше бързо, задъхвайки се. Нещо се бе случило там, при входа, и то изискваше незабавното пристигане на делегацията. Войникът, който мъкнеше радиостанцията, постоянно се спъваше и изоставаше. Генералът се обърна и без да забавя ход, му кресна. Войникът, накуцвайки, настигна генерала.

Вляво се отклоняваше друг широк тунел и релсите завиваха натам. Снежина вървешком надникна в тунела, но генералът я побутна в гърба.

— Тайна — каза той. — Наша тайна.

Отпред се показа каменна стена, с която тунелът завършваше. Щом изтичалият пред генерала войник натисна някакъв лост върху пулта, едната от плочите, която беше в средата на стената, се отмести.

В квадратния отвор нахлуха вечерният вятър и дребни капки дъжд. Генералът подаде глава навън. Измърмори нещо под носа си и се обърна към Снежина:

— Минете.

Снежина прекрачи високия каменен праг и се намери на свобода.

Изходът на тунела се намираше на покрития с камъни склон на един хълм. Отпред имаше по-ниски хълмове. Техните меки очертания се спускаха към далечното мрачно море, а зад купчината здания по неговия бряг се издигаше дискът на „Сегежа“, който изглеждаше малък оттук. Това беше Манве.

— Погледнете надясно — каза генералът.

Снежина обърна глава. Съвсем наблизо, на около петдесет метра от тях, бе кацнал аерокатерът от „Сегежа“ и до него, едва-едва повдигната над земята, висеше спасителна лодка.

Снежина вдигна ръка и веднага получи връзка в скафандъра си.

Дрезгавият, изморен глас на Баков се обади:

— Снежка, Панова, ти ли си?

8

— Тук са останали малко техни хора — каза Павлиш. С края на кола той напразно се мъчеше да разклати стоманената врата.

— А на нас по-леко ли ще ни стане от това? — попита Христо.

— Аха — отговори Павлиш и захвърли кола на пода. Надявам се, по-леко. Ето защо трябва да се вмъкнем обратно. В килията.

— Какво си намислил? — попита през пролуката Малкия.

— Ще се опитаме да почукаме на вратата. По-силничко. Едва ли са им останали много часови. Кори пише, че те са само около двадесет души. А това значи, че освен Вапрас и двама-трима войници всички други са заминали.

— Ако почнем да чукаме, един стига, за да ни изпозастреля — обади се Девкали.

— А защо трябва да стреля? Ще поискаме вода. Сега имаме оръжие. — Павлиш вдигна от земята кола и го подхвърли във въздуха. — Има ли други предложения? С удоволствие ще ги изслушам. Само моля да се излагат с две думи.

 

 

И в същия момент, сякаш някой бе подслушвал Павлиш, от коридора прокънтя бумтеж.

— Чувате ли? — попита Малкия от съседната килия. — Чукат, сякаш са чули какво говорим.

— Това е някой от нашите — каза Павлиш. — Снежина или Антипин. Как да разберем коя килия е?

— Не можем да разберем — обади се Малкия.

— Стой! — Павлиш сграбчи ръката на Христо, който вече бе вдигнал юмрук, за да удари по вратата. — Нали казах, че най-напред трябва да се върнем в нашата килия. Как сме могли да се доберем дотук?

Чукането престана. След минута пак проехтя отдалеч стоманен звън. После отново утихна.

Павлиш се приближи до пролуката, издигна се на ръце и с помощта на Малкия се прехвърли в старата си килия. След това вмъкна Девкали и Христо.

— Всички сме налице, нали? — попита той. — Започваме. Скрийте оръжието. Чува ли се нещо?

— Мълчат — каза Малкия. — Е, ние сега като задумкаме, ще се обадят веднага.

Той пръв заподскача към вратата на един крак и удари с юмрук по нея.

… Когато отведоха Снежина, Антипин почака още няколко минути да види ще доведат ли в килията му Кори — Вапрас беше обещал. Но в коридора бе тихо, сякаш всички бяха напуснали подземието. Антипин отиде до вратата и почука. Дълго време никой не дойде. Най-после вратата се открехна със скърцане и без да влиза, войникът попита:

— Какво искаш?

Антипин не разбра и каза:

— Къде е професор Кори? Моят приятел? Къде е той?

Войникът се усмихваше на нещо, може би си мислеше: „Ех, че странен език имат тези пришълци“ и затръшна вратата.

Стъпките му вече бяха заглъхнали по каменния под на коридора, когато изведнъж отново прозвуча удар по вратата. Антипин нямаше намерение да отстъпва.

Войникът се върна и без да отваря вратата, извика:

— Млъкни, иначе ще си изпатиш! Аз не съм длъжен да тичам от килия на килия. И без това стоя вече втора смяна.

Пленникът не разбра нищо. Той продължаваше да си повтаря своето.

— Кори, Кори!

— Какъв е пък този Кори? — каза войникът. — Ще се обадя на генерала. Почакай.

Ударите по вратата продължаваха след него.

Войникът се обади по телефона на генерала. Генералът беше в кабинета си.

— Господин Вапрас — каза войникът. — Тук един от затворниците търси някакъв Кори. Какво да правя? Той не разбира по нашенски.

— Виж какво — рече Вапрас. — Аз нямам време да се разправям с вас. Има ли там още някой?

— Не, аз съм сам.

— Сам ли? Лошо. Но все едно. Прави, каквото щеш. Омръзне ли ти, запуши му устата!

Генералът прекъсна разговора и тракна слушалката.

Войникът се върна на поста си пред масичката край тамбура и приседна. Спеше му се. В последно време непрекъснато му се спеше. Краката му отмаляваха, често го болеше глава и винаги му се спеше. Чукането по вратата, което ехтеше по празния коридор, го дразнеше и пречеше на съня му. Войникът нахлупи още по-ниско каската над ушите си, но и това не помогна. Той не искаше да запушва устата на пленника. Да воюват с тях — това е работа на генералите. Иначе току-виж, че после пак ти излезеш виновен. Но чукането му пречеше да спи. Чукането сякаш го удряше по главата и от това мозъкът му още повече се размекваше. Чукането трябваше да се прекрати. Така може просто да полудее. Войникът стана и тръгна към размирната килия.

— Я да млъкнеш — каза войникът с надеждата, че все някак ще се разбере с пленника. — Нали те предупредих! Главата ми се пръска.

Пленникът изслуша думите на войника и отново заприказва за своя Кори.

— Е, върви по дяволите! — рече войникът.

Той отвори вратата и влезе в килията. Пленникът с голяма синина на бузата бъбреше някакви заплашителни думи, сърдеше се. Войникът го изгледа с известно съчувствие, щеше дори да излезе и да го остави на мира, но веднага си представи как отново ще се понесе из коридора досадното чукане и с неуловимо професионално движение удари пленника по главата с извитата дръжка на автомата. Човекът само успя да вдигне ръце и се свлече на пода като празен чувал. Войникът се наведе, повдигна единия му клепач — жив. Отиде до своя пост, взе оттам въже, върза ръцете и краката на пленника и пъхна в устата му кърпа. Той правеше това бързо и привично, по-право дори без да забелязва своите действия: ръцете му сами завързаха пленника. Ами че преди войната се беше случвало да прави това толкова често. А също и тук — когато преди три месеца бе избухнал бунт.

Войникът се изправи. Той угаси лампата в килията — нека спи. Сега може да се върне на поста си и да си подремне малко. Не се знае какво ще се случи след половин час. Може през нощта и да не успее да се наспи.

И в този момент, сякаш някой бе решил да се подиграе с него, войникът чу как в другия край на коридора прокънтя бумтеж. Там също удряха с юмрук по вратата.

„Ах, така ли!“ — ядоса се войникът.

Той грабна автомата и без да заключва килията — къде ще се дене пленникът? — се затича към другата врата, трополейки с тежките си обуща. Той ей сега ще ги научи! Ще ги накара всичките да замълчат. Войникът държеше автомата за дулото и размахваше приклада. Ей сега ще им даде да разберат!

Войникът бе забравил, че в онази килия има не един, а четирима затворници. Един служител на държавна сигурност никога не бива да забравя подобни неща. Никога. Това може да му струва скъпо. Но главата така го болеше и озлоблението му беше така накипяло, че го обхвана целия до върха на пръстите му. Той тичешком разтвори широко вратата, втурна се вътре и тъкмо щеше да стовари автомата си върху първия изпречил се пред него пришълец, когато някой го удари изотзад по главата.

Войникът се опита да се обърне, за да види нападателя, все още без да разбира откъде би могъл да се вземе той, когато при втори удар с железния кол изгуби съзнание.

Автоматът се изплъзна от ръцете му, докосна Павлиш и отхвръкна в ъгъла.

— Струва ми се, че го убих — продума тихо Девкали. — Струва ми се, че го убих.

Девкали коленичи и опипа главата на войника.

— Малкия и Девкали да останат тук — каза Павлиш. — За Малкия е по-добре да си почине. И същевременно вижте какво става с войника.

Павлиш вдигна автомата.

— Как се стреля с него? — попита той Девкали. — Още не съм боравил с такива неща.

Тъй както беше коленичил, Девкали пое автомата и обърна гравираната ръчка на предпазителя.

— Тук ще натиснеш. Сигурно е със седемдесет патрона. Войникът, струва ми се, е жив. Сърцето му бие.

— Добре тогава. Ти не се тревожи, Девкали. Ако не беше го ударил, той щеше да направи лицето ми на пита. Нямаше да ме пожали.

— Да, разбирам — каза Девкали. — Винаги съм разбирал това. Но не бях удрял човек никога досега.

— Затова пък те са ви били — каза Павлиш, като излизаше в коридора.

— Вие сте се променили, докторе — каза сериозно Христо, като настигна Павлиш.

Павлиш смръщи лице и не отговори нищо. Той вървеше, като предпазливо стъпваше на пети и се притискаше към стената. Автоматът непривично тежеше в ръката му.

9

По дясната стена на коридора нямаше нищо. По лявата се точеше безкрайна върволица от врати. Тук-таме от коридора се отделяха малки разклонения, в които пак се спотайваха врати, и там също беше тихо.

В края на коридора се виждаше врата, която водеше в шлюзовата камера. Пред вратата имаше масичка, на нея — лампа и полеви телефон.

— Ако се случи нещо, ще се измъкнем през пещерата — каза Павлиш.

— Ами че тя е затрупана.

— Ах, дявол да го вземе! Но може би нашите вече са влезли вътре. Вече е нощ.

Зачу се тихо подрънкване. Звънеше телефонът на масичката.

— Да бягаме обратно — пошепна Христо. — Ей сега ще дойдат да проверят поста.

— Не, така няма да постигнем нищо. Да вървим по-нататък.

Павлиш почука на вратата на третата килия.

Телефонът не преставаше да звъни.

— Христо, изтичай за Девкали, нека дойде на телефона. Бързо!

Христо затрака с обувките си по коридора. Телефонът млъкна. На Павлиш се стори, че са изминали около пет минути. В действителност не се бе изминала и минута. Телефонът мълчеше.

— Защо се забави толкова?

— Че аз веднага — учуди се Девкали. — Случило ли се е нещо? Христо се втурна в стаята и каза: „Бързо при доктори!“

— Исках да се обадиш по телефона.

— Опасно е — каза Девкали. — Те се познават тук един друг по гласовете.

— А къде е Христо? С Малкия ли остана?

— Да.

Павлиш почука с нокът на следващата врата и се ослуша, като леко наведе глава.

— Докато чукаш по всички врати, войниците ще дотърчат.

— Мълчи. Някой идва.

Откъм един завой на коридора — той се отгатваше по жълтата светлина, която падаше върху пода на главния тунел — шляпаха предпазливи стъпки. Човекът, който се приближаваше към коридора, не искаше да го чуят. И ако не беше мъртвата тишина на подземието, където сега и муха да бръмнеше, щеше да се чуе (всъщност тук мухи отдавна вече нямаше), пленниците не щяха да усетят нищо.

И в същия момент телефонът отново издрънча и съвсем заглуши стъпките.

— Да отида ли? — прошепна Девкали.

Павлиш поклати отрицателно глава. Пътят до телефона минаваше през светлото петно на страничния коридор, в който се намираше неизвестният човек.

— Ако е някой от тях — прошепна Павлиш, като допря устни до самото ухо на Девкали, — той ще се приближи до телефона?

В светлото петно се показа сянката на човек. Тя за секунда замря неподвижно. После закри светлото петно — човекът бързо се отправи към главния тунел. Павлиш и Девкали се притиснаха до стената, стараейки се да се враснат в нея. Човекът излезе на главния тунел и отиде до телефона. Вдигна слушалката и рече:

— Слушам.

Това не беше войник. Дори при слабата светлина на тунела се виждаше, че той е облечен в покрит с мазни петна и несръчно закърпен вехт комбинезон. На гърба му личеше голяма квадратна кръпка. Човекът беше приведен и като ходеше, едва влачеше единия си крак.

— Да — каза човекът. — Всичко е в ред.

Той сложи слушалката и се обърна.

— Наведете автомата — каза той. — Виждам ви. Аз нямам оръжие.

10

Човекът пристъпи към тях. Павлиш не наведе автомата, но непознатият сякаш не забелязваше насоченото към него дуло. Той вървеше с отпуснати ръце и те безжизнено се люлееха при всяка негова стъпка. На няколко крачки от пленниците човекът се спря, защото бе обзет от пристъп на кашлица. Той закриваше с длан устата си, за да не кънти толкова силно кашлицата му из тунелите, и беше страшно да се гледа как се тресе тялото му от въздуха, който се изтръгваше от дробовете му.

Човекът изплю на пода съсирена кръв и се подпря на стената задъхан силно. Като се поуспокои малко, той каза с дрезгав глас:

— Климатът тук не струва. Всички тук скоро ще измрат.

— Кой сте вие? — попита Девкали.

— За какво ви е името ми? Аз съм от простолюдието, механик. Все някой трябва да чисти нужниците и да кара дрезината. По-рано имаше много такива като мен. Обещаваха, че ще ни запазят живота. Останахме двама, само двама. Дойдох да ви помогна. Отдавна сме намислили да хвърлим във въздуха всичко, за да не остане жив никой — нито те, нито ние. Но сега зная точно какво да правя. Видях вашите. Дойдох да поговорим. Те искат да избият другарите ви. Чух. Исках да убия войника. — Човекът извади от джоба си малък пистолет. — Имам един куршум. Трябва да бягаме. Вземете и мен. Искам да се измъкна навън.

Девкали още не беше свършил да превежда думите му, когато Павлиш се обади:

— Кажи му. Добре е направил, че е дошъл. Но тук има и други наши другари. И най-напред трябва да ги намерим.

— Не — отговори механикът. — Няма ги. Жената замина оттук. Те я взеха със себе си. Убиха и един друг.

— Но те бяха двама.

— Може да са убили двамата. Никого няма вече.

— Той се лъже — каза Павлиш. — Защо ще ги убиват?

Механикът се опита да се усмихне и устните му се разтегнаха встрани, като откриха беззъби венци.

— Те убиват дори своите. Като зверове в яма. И вашите са убили. За никого не им е жал. Днес Вапрас уби един генерал. Генералът искаше като мене да бяга. И тогава убиха вашите.

— Да, ние видяхме Кори. Кори е мъртъв. Но какво е станало с Антипин? Та нали някой чукаше?

— Някой чукаше — каза Девкали на механика.

— Не бива да чакаме — рече механикът. — Преди малко звъни Вапрас. Отидох на телефона: Казах, че всичко е в ред. Вапрас ще провери още веднъж и ще изпрати войник или ще дойде сам.

— Много ли войници останаха?

— Един при главния вход, един пази пещерата, горе в картечното гнездо. Но той е болен. И моят другар на дрезината. Той също е много болен. Но Вапрас е здрав. Щом разбере, ще избие всички.

— Слушайте какво — каза Павлиш. — Идете при нашите и се опитайте да направите някаква носилка за Малкия. Аз ще мина пак покрай вратите. Антипин трябва да е някъде тук. Та нали се чукаше.

Павлиш изпрати с поглед Девкали и кретащия след него механик с пистолет в повисналата си ръка, после премина до края на коридора, като чукаше със свити пръсти по вратите. Ако вратата не беше заключена, той я открехваше и надничаше вътре. Но не се вглеждаше добре, защото търсеше заключена врата. Вратата, по която бе чукал Антипин. Павлиш стигна до килията, където на пода лежеше вързан механикът. Вратата бе полуотворена. Той погледна за всеки случай вътре. В килията беше тъмно и Павлиш притвори отново вратата.

Той стигна до последната врата в коридора, когато чу шум в другия край на тунела. От килията излязоха Девкали и Христо. Малкия ги бе прегърнал през шия и подскачаше между тях. Отзад вървеше механикът с пистолета.

Според думите на този човек Снежина бе заминала за „Сегежа“. Снежка е в безопасност. Кори е убит. Антипин го няма никъде, но възможно е и той да е загинал. Няма какво да правят вече в подземието. По-бърже на кораба! И все пак някакво неприятно чувство не оставяше Павлиш. Дали пък Антипин не е в някоя по-отдалечена килия?

— А да не би и друг наш човек да е заминал заедно с жената? — попита Павлиш, когато останалите се приближиха до него.

— Не — отговори механикът, — аз я возих с дрезината чак до главния вход. Войниците ни бяха казали, че пришълците са страшни, с опашки и ядат хора. А аз видях жената и тя ме погледна. Тя не беше зла. Разбрах, че войниците лъжат. Научих също, че те са убили стареца, който е бил от нашите, но е дошъл при вас. Истина ли е, че можете да възкресявате хората?

— Да — каза Павлиш. — Можем. А не сте ли видели оня човек, третия?

— Не, каква работа имаме ние в този коридор?

— През пещерата ли ще минем?

— Да, вашите пробиха входа.

Плебеят се приближи до масичката и натисна едно бутонче, което се намираше на нея.

— Какво прави той?

— Изключвам сигналната уредба — отговори механикът. — Ако не го направя, ще се вдигне тревога, щом тамбурът почне да се отваря. Аз съм отдавна тук. Зная всичко. Повече от година не съм виждал слънцето. Войниците и генералите имат антирадиационни облекла. Ние нямаме.

Механикът натисна крайния лостов прекъсвач. Вратата на тамбура се отвори. Механикът влезе пръв и запали лампата. Телефонът иззвъня отново. Механикът понечи да се върне, но Павлиш го спря.

— Няма време — каза той. — Девкали, кажи му, че ако отиде пак на телефона, Вапрас ще разбере всичко.

Механикът го послуша.

Девкали се приближи до един шкаф в стената и го отвори. Там бяха закачени два лигонски антирадиационни комбинезони. И нищо повече.

— Те са скрили скафандрите ни — каза Христо. — Не можем да излезем.

— Ще излезем — рече Павлиш, като откачаше един от комбинезоните и го подаваше на Девкали. — Ще облечеш този. Втория ще дадем на нашия придружител.

— Ами ние? — попита Христо.

— Ще стигнем и така. Ще се наложи да поболедуваме.

— Но радиацията е смъртоносна!

— Аз съм лекар, ще те натъпча с лекарства, ще се потъркаляш около една седмица в болницата и всичко ще мине. Ако пък не искаш, ще те убием и пак ще те съживим. Вече без лъчева болест. Шегувам се… Във всеки случай пътешествието е неприятно, но не смъртоносно. Може да се излекува. Друго нещо са нашите домакини тук. Тях трябва да предпазим. Първо, още не знаем как действуват върху тях нашите лекарства, второ, аз мога да предложа неприятната алтернатива на тебе, Христо, и на Малкия. Вие сте наши…

— Вземете моя скафандър — каза Девкали. — Аз не се страхувам от смъртта.

— Само това липсваше — засегна се Христо. — Аз излизам.

Механикът бе поел скафандъра в ръце и го държеше далеч от себе си, сякаш беше заразителен.

— Аз ще изляза просто така — рече той. — И без това вече съм болен. Все едно ми е. Искам само да видя слънцето.

Девкали се приближи до Малкия.

— Облечете го — каза той. — Вие сте ранен, за вас това е особено опасно.

Малкия поклати отрицателно глава.

— Девкали е прав — каза Павлиш. — Изобщо комбинезонът е нужен повече на тебе. Аз не можех да кажа това, но Девкали е прав.

Малкия се усмихна.

— Мен и без това за нищо не ме бива. А между другото искам да ме освободят от вахти, да си лежа в болницата и да чета книги. Толкова. Тръгваме ли?

— В болницата ти тъй или иначе пак ще се належиш — каза Павлиш. — Гарантирам ти това. И стига вече приказки. Комбинезоните ще облекат болните — Малкия и нашият нов приятел.

— Внимание — разнесе се глас, студеният глас на Вапрас. — Тревога! Извършен е опит за бягство. Заповядвам да се задържат бегълците и в случай на съпротива да се ликвидират…

Механикът вече бе отворил външната врата на тамбура — пред тях беше тунелът, който трябваше да води към пещерата.

Павлиш и Христо грабнаха Малкия под ръка и се затичаха по тунела. Застрашителният вой на сирената ги догонваше отзад.

— Нищо — мърмореше Малкия, като подскачаше на един крак, за да могат Павлиш и Христо по-леко да го носят. — Всичко това е блъф. Той няма хора. Няма да може да ни направи нищо.

Но нито Малкия, нито неговите другари бяха убедени в това.

Преди да стигне до последната врата, механикът изведнъж отвори един незабележим люк в стената и като заповяда с жест на другите да останат по местата си, изчезна в него.

— Какво значи това? — изненада се Малкия. — Нима се уплаши?

— Не — каза Павлиш, като се подпря на стената, за да си поеме дъх. — Струва ми се, че се досещам каква е работата. Там вероятно е войникът с картечницата, който държи под обстрел пещерата. И без това няма да можем да минем, ако той не бъде махнат. Почакайте.

Не се наложи да чакат дълго. Над главите им се разнесе лек трясък, сякаш раздраха плат. След това люкът отново се отвори и от него с усилие, напред с краката, се измъкна механикът. В едната си ръка той държеше пистолета, а в другата автомат, взет от войника. Механикът предаде автомата на Девкали и без да каже дума, се приближи до прекъсвачите на последната врата.

— Пак война — каза Девкали с отчаяние. — А сме само няколко души на планетата! И пак война, пак се избиваме един друг!

Прекъсвачът се поддаде и двете крила на вратата бавно почнаха да се плъзгат встрани.

Отвън се виждаше черната пролука на последното помещение. Стълбата. Над нея плочата. Механикът включи втори прекъсвач. Плочата трепна, повдигна се малко и изведнъж застана неподвижно.

Лампите угаснаха. Вапрас беше изключил електричеството в пещерния сектор.

Всред абсолютния мрак, притиснати на тясното стълбище, бегълците се оказаха като в капан.

Чуваше се само как тежко дишат хората, как издрънча автоматът, ударен в камък…

11

— А какво ще правим сега? — прошепна Малкия. — Да се връщаме ли? Как мислиш, Слава?

— Чакай — отговори докторът. — Девкали, попитай го: той сигурен ли е, че нашите са били в пещерата?

— Да — отвърна механикът. — Те вдигнаха във въздуха срутеното. Но не са влизали вътре.

— Я ме повдигнете. По-високо, по-високо! Аха, ето и пролуката.

Павлиш вкопчи пръсти в края на каменния люк, изви глава така, че устата му да бъде над нивото на пода и извика:

— Ей, има ли жив човек тук? На помощ!

Пещерата мълчеше.

Павлиш се обърна и се обади надолу, към дишащия мрак на стълбището…

— Подайте ми автомата.

Той пъхна в пролуката оръжието и изстреля един откос. Куршумите затрещяха гръмко и звънко, чупейки сталактитите.

Хората под плочата бяха затаили дъх. Край входа на пещерата нещо издрънча и тежки стъпки — една, втора, трета — затропаха по камъните. Някой вървеше към плочата бавно и предпазливо. По пода се плъзна светъл лъч и докосна повдигналия се камък. Павлиш зажумя. Крачките се спряха наблизо. Два металически пръста хванаха края на плочата и бавно я откъснаха от земята.

Камъкът шумно падна на пода. Лъчът на прожектора опипа тясното, натъпкано с хора пространство и двупръстата ръка се спусна долу, за да помогне на хората да се измъкнат навън.

— Не бой се — каза Христо, чието обичайно добро настроение изведнъж се беше върнало, и потупа по рамото свилия се на кълбо механик. — Това е робот. Явно е, че са го оставили тук.

Христо беше прав. Баков не беше взел обратно на кораба робота, който освобождаваше от срутването входа на пещерата. Оставил го беше тук за всеки случай. Както винаги Баков се оказа предвидлив.

На хълмовете се бе спуснала вече нощ, мрачна и дъждовна нощ, и вятърът духаше надолу по дефилето, към Планинската ботаническа градина.

Христо вдигна яката на комбинезона, за да се предпази от дъждовните капки, и закри с ръце главата си. Роботът носеше Малкия. Редом с Девкали вървеше механикът и току повтаряше:

— Повече от година не съм виждал своята земя. Повече от година. Тук вали дъжд.

Механикът се спъваше и Девкали се принуди да го подхване за ръката, за да не падне.

Долу, на поляната в Ботаническата градина, стоеше всъдеходът. Нямаше кой и кога да го върне на кораба.

— Ти, старче, трябва да останеш тук — каза Павлиш на робота. — „Боливар“ няма да събере шестима.

Роботът не отговори нищо. Той не беше чел книги. Остана, изправен всред парцелите, и задните фарове на отдалечаващия се всъдеход се отразиха в мокрото му металическо тяло.