Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Павлиш (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последняя война, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD(2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2021 г.)

Издание:

Автор: Кирил Буличов

Заглавие: Последната война

Преводач: Дона Минчева

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1973

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: ДП Тодор Димитров — София, ул. Ан. Кънчев 1

Излязла от печат: януари 1973 г.

Редактор: Милка Минева

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Сгефка Цветкова

Художник: Калина Тасева; Юли Винчев

Коректор: Калина Цанева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15222

История

  1. —Добавяне

Седма глава
Подземието

1

Баков се бе излъгал. Антипин не беше излизал никъде от всъдехода, без да предупреди за това „Сегежа“. Работата беше много по-проста.

Когато Снежина и професорът забелязаха от парцелите цветята в храстите и тръгнаха по склона на хълма, за да ги разгледат, Антипин нито за секунда не ги изпущаше от погледа си и дори поддържаше със Снежина разговор — за сигурност.

След това, когато Снежина и Кори навлязоха по-навътре в храстите и се скриха между клоните, Антипин подкара всъдехода към самия край на храсталака, откъдето започваше нагорнището към хълма. Наложи му се тогава да извърне за малко лице от другарите си, но това не го безпокоеше особено, защото чуваше как Снежина разговаря с професора.

Люкът на всъдехода бе отворен, Антипин спря машината и се показа до кръста навън, за да разбере по-добре отгоре колко са се отдалечили другарите му от всъдехода. Той видя как проблясват от време на време скафандрите им и вече се канеше да се спусне обратно, когато му се стори, че храстите зад гърба на професора се клатят. Те можеха да се клатят и от вятъра, но Антипин се обезпокои и като опря ръце в горния люк, издигна се още по-високо.

И в същия момент един човек, който се беше покатерил безшумно върху веригата на всъдехода, сграбчи Антипин изотзад за шията и силно го дръпна към себе си. Изненадан от нападението, Антипин изгуби равновесие и полетя назад. Той се опита да напипа с крак бутона за тревога, но не го улучи. Антипин губеше съзнание — две силни ръце стискаха гърлото му и той захърка… Последното, което чу, бе гласът на Снежина:

— Какво става с вас, Иван Филипович?

В същия миг други трима души изскочиха от храстите и се нахвърлиха върху Снежина и професора. Повалиха ги на земята и ги вързаха. Виковете на Снежина за помощ Антипин вече не чуваше.

Нападателите заповядаха на пленниците да станат. Снежина се изправи и едва тогава видя, че това бяха лигонци, облечени в антирадиационни скафандри с големи прозрачни шлемове, прилични на ония, които някога обличаха водолазите. Изпод скафандрите прозираха военни мундири. Нападателите бяха въоръжени с автомати и къси саби на портупеи.

— Защо ни нападнахте? — попита Снежина.

Войникът, към когото се бе обърнала, се изсмя при звуците на непознатия език и неговите повехнали, възсинкави бузи трепнаха.

— Кои сте вие? — попита Снежина на лигонски.

— Мълчи! — каза войникът. Гласът му звучеше глухо и неясно. Шлемовете им не бяха приспособени за близка връзка.

bulychev_7.png

 

 

Професор Кори не можа да стане — бяха го ударили силно по гърба, когато се бе опитал да окаже съпротива. Той седеше със затворени очи и дишаше често и хрипкаво.

Един от войниците измъкна от храстите зелено сандъче — както изглеждаше, походна радиостанция, — опъна антената, доближи микрофона до самия си шлем и почна бързо-бързо да говори нещо по лигонски.

Храстите зашумяха и оттам се появиха още двама войници — те влачеха за краката Антипин. Шлемът на механика подскачаше, удряйки се в камъните, и главата му със затворени очи се клатушкаше вътре в шлема, отпусната безжизнено.

— Какво му е?

Снежина се спусна към Антипин, но един от войниците я блъсна така силно, че тя падна. Новодошлите захвърлиха Антипин до Снежина и заговориха помежду си.

— Не се тревожете, жив е — тихо каза професорът.

— Слушам — каза в микрофона войникът с радиостанцията и нападателите се разбързаха.

Двамина помъкнаха Антипин, един метна на гърба си лекичкия старец. На Снежина заповядаха да стане, а четвъртият войник тръгна зад нея, като я побутваше в гърба с дулото на автомата. Петият завършваше процесията. Той носеше радиостанцията.

Когато вече се изкачваха по каменното дефиле, Снежина се озърна и видя на небето една блестяща точка — точката се спускаше над Ботаническата градина. „Разузнавателният диск“ — помисли тя и вдигна ръка. Войникът я блъсна силно в гърба с автомата и изруга. Не, дискът не ги бе забелязал.

Войникът с радиостанцията заповяда да завият надясно и Снежина видя тесния отвор на пещерата. Войниците вмъкнаха вътре Антипин и Кори, а Снежина влезе сама. В пещерата беше съвсем тъмно.

— Напред, напред — глухо каза войникът.

2

Войниците вървяха уверено в пълния мрак — изглежда, че пътят им беше добре познат. Снежина се опита да брои крачките си, но скоро се обърка. В пълен мрак човек бързо губи чувството си за реалност. Наоколо тъмнината се сгъстяваше, потискаше я, гнетеше я и Снежина никак не можеше да се освободи от усещането, че всеки момент може да блъсне главата си в нещо. Тя вървеше, напипвайки с крак пода, а войникът отзад непрекъснато ругаеше и я блъскаше в гърба с дулото на автомата си. Най-после спряха.

Отдолу нещо забуча, после на пода се показа тясна ивица светлина. Тя се разширяваше и се превърна в люк — вход със стръмни стъпала, които водеха надолу.

Вкараха вътре пленниците. Снежина вдигна глава и видя, че каменната плоча се върна на своето място, като ги изолира съвсем от пещерата.

Пред тях се простираше дълъг, слабо осветен коридор. Сега войниците не бързаха: бяха си у дома и не се страхуваха от преследване.

Те разговаряха по-високо — смееха се и си припомняха как майсторски бяха успели да проведат операцията.

Спряха се пред една желязна врата. Един от войниците натисна някакво копче отпред и вратата бавно се отмести встрани. Вътре се откри доста обширен тамбур. Щом външната врата се затвори, върху тях се изляха водни струи. „По този начин — помисли Снежина — те грижливо се предпазват от радиацията.“ Душът спря. Войниците смъкваха скафандрите си и плъзгайки се по каменния под, ги окачваха в нишите.

— Събличайте се — каза един от тях на Снежина.

Снежина се подчини. Кори не можеше да се справи сам със скафандъра си й Снежина му се притече на помощ. После помогна на войниците да съблекат Антипин.

Вътрешната врата се отвори и по-нататък се откри също такъв коридор, само че малко по-добре осветен. Пред малка масичка до входа на коридора бе седнал още един военен. Над главата му, окачен на кука, висеше автомат.

— Поздравявам ви — каза той, щом видя войниците. — Ще бъдете наградени.

По едната стена на коридора се точеха еднакви сиви врати. На другата нямаше нищо. Войниците заведоха пленниците до третата врата от входа. Вътре се откри издълбана в скалата килия с гладък циментен под. На пода имаше купчина дрипи.

Вратата се тръшна и ръждясалата ключалка изскърца. На тавана светеше слаба електрическа крушка. Тя гореше неравномерно, очевидно динамото работеше зле.

Снежина разстла на земята дрипите и довлече върху тях Антипин. Кори се беше свил до вратата и стенеше.

— Вода — помоли Антипин, без да отваря очи.

Снежина се приближи до вратата и удари с юмрук по нея. Вратата прокънтя силно и продължително. Снежина удари още няколко пъти по нея.

По каменния под на коридора загракаха стъпки. Те се спряха пред вратата. „Шпионката“ се отмести и военният, който седеше пред масичката в коридора, попита:

— Какво искате?

— Вода — рече Снежина. — И то по-бързо.

— Няма да умрете — каза равнодушно военният и се отдалечи.

Снежина чу как скръцнаха по пода краката на отместения стол. Военният бе заел отново своя пост.

„Аха, така ли! — помисли Снежина. — Чакай, няма да се отървеш толкова лесно от мене.“ Тя удари с юмрук по вратата и се ослуша как ударът се понесе по коридора като камбанен звън. Военният не реагира. Снежина заудря ритмично по вратата така, че звукът на всеки нов удар да настига замиращия звук на предишния. След това смени темпото и изчука цял картечен ред.

От другата страна на коридора се приближи някой.

— Какво става? — попита нов глас дежурния.

— Искат вода — отговори той.

— А защо не им даде?

— Няма да умрат.

— Донеси вода, полковникът ще се кара. Те са му нужни. Аз ще поостана вместо теб.

Военният изруга, но отиде. След пет минути вратата се открехна и той пъхна в ръцете на Снежина квадратна консервена кутия. Тя беше разлепена и течеше.

— Пий!

Снежина даде на Антипин да се напие. Той отвори за секунда помътнелите си очи, поиска да каже нещо, но отново изгуби съзнание. Снежина се наведе над професора.

— Лошо ли ви е?

— Нищо ми няма, след малко ще мине — рече професорът. — Механикът по-добре ли е?

— Да.

— За всичко съм виновен аз — каза професорът. — Проклета старческа памет! Още докато бях жив, тук в планината бяха почнали да строят нещо. Само че не на този склон, а от другата страна на билото. Забравил бях. Трябваше да предупредя капитана.

— Мисля, че те трябва да имат там друг изход — рече Снежина. — Ако това е военна база, нас са ни превели през тайния вход, резервния.

— Имате право — каза Кори, като се мръщеше от болка. — Това са военни. Те са предвидили подобна възможност. Но все пак да прекараш година и половина в такава дупка…

Антипин изстена и се обърна на една страна. Мъчеше се да стане.

— Лежете, Ваня — каза Снежина.

— Попаднали сме в… засада ли?

— В капан — забеляза професорът. — Съвсем глупаво попаднахме в капан.

— Дявол да го вземе! — каза Антипин. — Главата ми се пръска. Как ни хванаха? Помня, че се подадох навън, за да погледна, а после някой почна да ме души и аз паднах. И нищо друго.

— Това е достатъчно. Единственото утешение е — каза Кори, — че не ни убиха веднага. Значи, нямат засега такова намерение.

— И изобщо положението не е чак толкова лошо — добави с престорен оптимизъм Снежина. — Сега знаем къде се крият и ще влезем в контакт с тях. Та нали точно това искахме?

— Тихо — продума Кори. — Идват.

По коридора тропаха ботуши.

Вратата се отвори. Отвън бе застанал висок военен в мундир, украсен със златни нашивки и блестящи отличителни знаци на дясното рамо.

— Можете ли да дойдете при мен? — попита той. — Тук ще ни бъде неудобно да разговаряме.

Снежина понечи да отговори, но Антипин я прекъсна:

— Ако ми помогнат, ще мога да вървя. Далече ли е?

3

— Нямаше да ви безпокоя, ако не беше така наложително — започна високият военен, когато пленниците се настаниха в изтърканите кресла на неговия кабинет.

Както и килията, кабинетът бе издълбан в скалата, но строителите се бяха помъчили да му придадат някакъв привиден комфорт. Стените бяха облицовани с дърво на височина до гърдите, а подът беше постлан с пластмасов килим.

— Поднасям ви извиненията си за малката грубост, която са си позволили по отношение на вас моите подчинени. Но разберете ги правилно: те разполагаха с броени минути и проведоха операцията извънредно бързо и точно.

Снежина най-после разгледа военния както трябва. Той приличаше по нещо на хрътка през времето, когато тя сменя козината си — също така жилест, подвижен и малко нечистоплътен. Обаче неизправностите във външния му вид — небрежно закърпеният ръкав на мундира, нееднакво подстриганата над слепите му очи коса, черното под ноктите — не биеха изведнъж в очи. На гърдите му висеше черната кутийка на лингвист. Обикновен, стандартен лингвист от „Сегежа“.

— Защо трябваше да ни хващате и мъкнете тук? — попита Антипин. — Ние сами щяхме да дойдем. Отдавна търсим начин да се срещнем с вас.

— Искате да кажете, че сте подозирали нашето съществование?

— Да — отговори Антипин. — Преди няколко седмици нашата група откри пресни следи в Ботаническата градина. Но не знаехме къде да ви търсим, за да влезем във връзка с вас.

— А ето че сега всичко завърши добре и ние се срещнахме — каза военният. — Позволете ми да ви се представя: генерал Вапрас от Манве. Може би сте чували за мен? Моята майка имаше магазин за вносни стоки. Тогава кажете ми: защо сте ни търсили?

— Как така защо? Нали трябваше да се срещнем! — учуди се Снежина. — Та ние преровихме цялата планета да търсим живи хора.

— Не всичко изведнъж — рече генералът. Той приглади сравнително добре сресаната си на прав път коса и замислено повтори: — Не всичко изведнъж. Отначало аз ще задавам въпроси. Това е моя специалност. Преди войната бях шеф на разузнавателната служба.

— Ах, да, разбира се, сега си спомних — обади се професор Кори. — Вие бяхте заповядали да изгорят живи осемте студенти. Тогава имаше демонстрация в университета и вие обявихте инициаторите за шпиони на пиите.

— Възможно е те действително да са били шпиони — пак така замислено каза генералът. — Във всеки случай бяхме в навечерието на войната и не можахме да допуснем демонстрации. А вие откъде знаете за мене? Лигонец ли сте?

— Да — каза професорът. — Кори от Лигон. Ботаник.

— Разбира се, трябваше веднага да се досетя. Вие се различавате от тях. Но да преминем към въпросите. Откъде сте дошли при нас?

Кой знае защо, никой не отговори веднага. Снежина погледна към Кори. Кори към Антипин. Не защото не искаха да отговорят, а просто защото във всяка група винаги има един, който отговаря на въпросите и взима решения.

Генералът взе това забавяне като нежелание да отговарят. Той наклони леко глава наляво. Чакаше. В душата на генерала се бореха противоречиви чувства. От една страна, трябваше да се отнася към пришълците по-грубо — за да ги сплаши. Времето не чакаше, всяка секунда техните другари можеха да открият пещерата, а след това, ако им провърви, и подземния вход в базата. Но генералът не познаваше още силите на пришълците. Не го напущаше изобщо недостойната за един генерал мисъл, че тази чернокоса жена може да протегне срещу него показалеца си и от пръста й да бликне струя смъртоносен огън. Някъде, в някакъв нашумял роман от предвоенните години, генералът бе чел за нещо такова. Там имаше пришълци, които слизат на Муна, имаше и съобразителен генерал, който застава начело на борбата против пришълците и едва не загива, когато един от тях стреля срещу него с палеца си. Наистина в този роман пришълците не приличаха на хора. Те имаха четири ръце и лицата им напомняха муцуните на дракони.

На вратата се почука и вътре влезе войник, който прошепна на ухото на генерала, че над дефилето се върти въздушен кораб, който е свалил на земята двамина в скафандри.

— Да не се предприема нищо. Да се вдигнат постовете — заповяда генералът. После погледна хладно пленниците и повтори въпроса си. — Откъде сте дошли при нас?

— Долетяхме от Галактическия център — отговори Антипин.

— За какво?

— Наблюдателите в Центъра са забелязали, че на вашата планета е имало атомна война.

— Какво е това Галактически център?

— Трудно е да се обясни. — Антипин смръщи лице: главата му просто се пръскаше от болка.

— Пийнете малко! — Генералът подаде чаша вода на Антипин.

— Галактическият център — продължи Антипин, след като отпи глътка студена вода — е сътрудничество на различни цивилизации, на различни планети, които са достигнали определено равнище на развитие.

— Ами ако не са го достигнали?

— Тогава те не знаят за съществуването на Галактическия център. Всяка цивилизация преминава в своето развитие един опасен етап, когато средствата за унищожаване, средствата за водене на война са достигнали вече дотам, че с тяхна помощ може да се унищожи изобщо животът на планетата. Разумните същества обикновено сами преодоляват този опасен момент.

— Ами ако не могат?

— Ако не могат, тогава става онова, което се е случило с вас. В историята на Галактиката е зарегистриран още един подобен случай. Но експедицията на Центъра кацнала на онази планета няколкостотин години след нейната гибел. А болшинството от галактическите цивилизации вече са прекрачили границата на самоунищожителните войни.

— Защо?

Въпросите на генерала бяха откъслечни и кратки. Искаше му се да се добере до същността на работата, но го задържаше собственият му интерес. Отговорите на Антипин не обясняваха още нито силите на долетелите на Муна чужденци, нито техните възможности във военно отношение, но генералът не можеше да се откаже от тази обща информация. Зад думите на Антипин се криеше безпределността, застрашителната необхватност на Космоса, където в момента още нямаше място за лигонския генерал.

Антипин въздъхна. Той не беше добър оратор. Стараеше се да говори така, както би говорил на негово място капитанът или поне Павлиш — изчерпателно и разбираемо.

— Галактиката, в която живеем, е създадена не много отдавна, погледнато в космически мащаб. Звездните системи, където животът е възможен, са се развивали почти едновременно. Пак погледнато в космически мащаб. Разликата е в столетия, например ние…

— А кои сте „вие“?

— Нашата планета, в която сме се родили — Земята. Ние влязохме в Галактическия център едва преди няколко години.

— Притежавате ли атомно оръжие?

— Не.

— Защо? Не сте ли го открили? Не сте ли успели още?

— Наивен въпрос. Атомното оръжие — това е минало за нас. Оръжието е съществувало. Унищожили са го, когато са разбрали най-после, че неговото притежание ще доведе в края на краищата до всеобща гибел.

— Сами ли стигнахте до това заключение?

Генералът не вярваше на Антипин. Снежина разбра това, когато видя как се присвиха неговите светли порцеланови очи.

— Разбира се, сами. Тогава Галактическият център още не е знаел за нас.

— Имали ли сте атомна война?

— Имало е една голяма война, в която са били употребени две атомни бомби. Много години след това са били правени опити с атомни взривове и армиите са трупали оръжие. Това било опасно.

Отново влезе войник. Без да сваля поглед от Антипин, генералът го изслуша, кимна мълчаливо и го освободи.

— И така — продължи генералът, — вие разбрахте, че някъде се води война и побързахте да й попречите. Правилно ли ви разбрах?

— Почти. Ние знаехме, че войната е свършила. Че хората на планетата са загинали. Но се надявахме да спасим поне малка част от тях.

— Защо?

— За да живеят. За да живее планетата ви.

— А поискахте ли от нас разрешение за това?

— От кого?

— От законното правителство на Лигон.

— То не съществуваше.

— Ние съществувахме и аз съм нагледно доказателство за това.

Антипин дори не успя да скрие усмивката си.

— Какво е това правителство — каза той, — което се крие в пещера, след като е допуснало гибелта на планетата? Как можехме да разберем, че сте живи? Вие старателно се криехте.

— Не сме ние виновни, че планетата е унищожена. Смъртоносния газ пуснаха пиите. Нашите врагове. Враговете на всичко живо. Варварите.

— А вие сте разрушили всичките им градове. Още преди те да употребят газа.

— Пиите са зверове и убийци — каза генералът и на Снежина се стори, че в този момент той вярва в думите си. — Пиите си бяха измислили жив бог, покланяха му се и му принасяха в жертва хора. Не знаехте ли това? Но всъщност не говорим сега за това. Вие твърдите, че сте дошли при нас, за да помогнете на планетата. Ами после? Ако бяхте намерили живи хора? Щяхте да превърнете планетата в своя колония, нали?

— За какво ще ни е тя? — отговори Антипин на въпроса с въпрос.

Той беше изморен, но не биваше да показва своето безсилие. Антипин разбираше, че проявяването на каквато и да е слабост от негова страна генералът ще възприеме като собствена сила. Все още съществуваше възможност да се споразумеят, да се разберат някак помежду си. И тази възможност не биваше да се пренебрегва.

— Не зная още за какво. Не ви познавам достатъчно. Но не се опитвайте да ме убеждавате, че сте филантропи. Така. — Генералът се изправи. — Интересуват ме сега някои конкретни подробности. Те са ми нужни не поради просто любопитство и затова бих искал да отговаряте на моите въпроси искрено, кратко и бързо. Времето не чака.

Ако генералът не бе отправил това предупреждение, Антипин щеше да продължава да отговаря искрено на всички въпроси. Но по това, как се бе променил тонът на генерала, по това, как той стана и се разходи из кабинета си, Антипин разбра, че общият разговор е завършен. Или — отложен за по-късно. Започваше разпитът. И този разпит водеше началникът на разузнаването, който отдавна вече се е специализирал в това. Антипин си спомни някакъв исторически филм, където един генерал също така се разхождаше из стаята, само че в друга, земна униформа и също така казваше, че на въпросите трябва да се отговаря кратко и искрено.

— Аз през цялото време отговарям искрено — каза Антипин.

— Прекрасно. Първият въпрос е: колко души сте на кораба?

Антипин понечи да отвори уста, за да отговори, но Снежина, без да скрива това, го настъпи по крака. Антипин я погледна.

— Не отговаряй — каза тя, като видя, че генералът бе забелязал нейното движение.

Генералът се усмихна и натисна едно бутонче на масата. Той вече беше разбрал, че пришълците не умеят да стрелят с пръстите си. Те проявяваха нервност.

— Отведете жената — заповяда генералът на влезлия войник. — И този старец. И ги сложете отделно, за да не говорят помежду си.

Когато ги изведоха, генералът отново се обърна към Антипин.

— Надявам се, че ще се споразумеем с вас — каза той. — Вашите спътници не могат да отговарят за постъпките си и не са в състояние да разберат цялата сериозност на положението, в което са попаднали. Ако ми казахте истината, вие отдавна не сте воювали. А военното дело, както и работата на разузнавача изискват познаване на професията. Ако не се упражнявате, можете да изгубите войната и срещу слаб противник. Вие не сте професионалист. Аз пък съм професионалист. Значи, вие ще трябва да се подчинявате.

— Съгласен съм да отговарям на вашите въпроси — каза Антипин. — Но и аз ще ви задавам въпроси. И първо, най-важния въпрос: защо ви е нужно всичко това?

— Кое?

— Защо ви беше необходимо да ни отвличате? Защо ви беше нужно да ни мъкнете дотук? Защо ни разпитвате и заплашвате, защо се хвалите с вашия професионализъм? Та в края на краищата ние никога не сме се мъчили да се крием от вас, не сме се отказвали от преговори, не се отказваме и сега.

— Откъде да знаем, че говорите истината? Поставете се на мое място. — В гласа на генерала прозвуча застаряла тъга. — Ние вече месеци наред живеем в подземие. Не допускахме това. Пак добре, че пещерата, която намерихме, ни запази добре от радиацията, а подземното езеро в пещерата се оказа достатъчен водоизточник. Уверен съм, че никъде другаде на Муна не съществуват вече подобни условия.

— Да, други живи хора няма — съгласи се Антипин. — Поне не сме открили следи от тях.

— За да можем да останем живи, трябваше да се избавим от излишните гърла — каза генералът замислено.

— Вие сте избили и свои хора?

— Да. Останаха малцина. Отначало в пещерата имаше три пъти повече хора. И дори няколко цивилни политически деятели — патриции, министри. Тях ние ликвидирахме. Това бе жестока необходимост. Ако не бяха победили най-силните, щяха да измрат всички. Няма какво да се прави. И тогава разбрахме, че при нас са пристигнали гости. Ние ви следяхме в продължение на няколко седмици. А сега решихме да действуваме.

— Защо по този начин? Не е ли по-добре да се свържете с нашия кораб? Поговорете с капитана или с представителите на Галактическия център.

— Предпочитаме да разговаряме, като диктуваме своите условия. Не вярваме и никога няма да повярваме на тези сладки приказки за помощта, която уж искате да окажете на унищожената планета. Нека да бъдем откровени: интересуват ви нашите рудници, нали? Или нашите градове? Произведенията на изкуството ни? Нашите поля? Какво?

— Нас всичко ни интересува — отговори Антипин (Ах, колко ме боли главата!): — и градовете, и полята, и хората, но пак заради вас самите.

— Глупости! — каза генералът с увереност. — Дори мен не ме интересува съдбата на хората наоколо. Но сам няма да оцелея. Затова живеем заедно. Както виждате, аз съм откровен и се надявах, че и вие ще бъдете откровен в отговор на това. Ето защо ви питам: колко души сте на кораба?

— А вие тук колко сте?

— Това не е отговор. Предупреждавам ви, че имам в резерв такива средства за въздействие, каквито дори не подозирате. Как е въоръжен корабът?

4

Двама войника довлякоха Антипин до килията и го захвърлиха на пода. Голяма синина покриваше половината му лице. Антипин скърцаше силно със зъби — толкова силно, та на Снежина й се струваше, че зъбите му се трошат.

— Не се приближавай — каза един от войниците на Снежина, която понечи да се спусне към механика. — Ела. Твой ред е.

И той повлече Снежина към вратата.

Когато влизаше в кабинета, Снежина настръхна цялата. Нямаше вече шега. Непознатите се бяха оказали врагове. Но щом са врагове, и корабът, и куполът са застрашени от опасност, от гибел. Снежина не беше чула какво казваше генералът на Антипин за професионалистите, но разбираше, че се намира в ръцете на хора, чиято професия е убийството. Обитателите на кораба и на купола се бяха занимавали през целия си живот с работа от съвсем друг, миролюбив характер.

— А, ето ви и вас! — Генералът почти любезно се надигна от мястото си. — Надявам се, че сте успели да видите до какво доведе вашия спътник упорството му. Седнете. Като начало трябва да ви кажа, че положението ви е безнадеждно. Съвсем безнадеждно. Вашите другари се опитваха да ви намерят, но от тази работа не излезе нищо. Нещо повече, току-що научих, че те се намират в предната част на пещерата и едва ли ще излязат оттам. Искате ли да им се полюбувате?

Генералът дръпна завеската близо до масата и там се откри малък телевизионен екран. Генералът го включи. Върху екрана се появи неясно черно-бяло изображение на голяма тъмна зала, осветявана от един прожектор. Всред залата се намираха няколко души в скафандри. Снежина се приближи до екрана. Скафандрите й бяха познати. Това бяха скафандри, произведени на Земята.

— Вашите другари — повтори генералът — се намират в пещерата, през която ви доведоха тук. Те още веднъж показаха, че не могат да бъдат наречени професионалисти. Хванати са в капан. А какво ще стане по-нататък, ще ви покажа ей сега. За съжаление спътникът ви изгуби съзнание, преди да научи за този изгоден за нас обрат на работите. Гледайте!

Генералът натисна едно бутонче и Снежина видя, че фигурките на екрана обърнаха глави към прожектора. Нещо се бе случило там, в пещерата. Ето ги, че бягат към другия край на залата…

— Малко срутване — каза спокойно генералът. — Входът, през който бяха влезли, се затрупа. Няма да могат да излязат. — Генералът изключи екрана. — По-нататък всичко зависи от вас, мила девойко. Вие прекрасно разбирате, че можем да контролираме всяка стъпка на четиримата, които се намират в пещерата. Можем да ги убием, ако това се окаже необходимо. И нищо на света няма да ги възвърне към живот!

Снежина мълчеше. Ясно беше, че генералът не знае още за апаратурата на корона Вас. Сигурно не знае. Пък и те изобщо не могат да знаят много неща. Че са видели кораба, видели са го. Генералът през цялото време употребяваше тази дума. Навярно са видели и купола, но не са успели да се приближат до него. Но какво в края на краищата им трябва тогава? Просто да ни унищожат ли? Гласът на генерала беше равен и безучастен. Може за това да е виновен лингвистът, който не умее да предава интонациите. И отново въпросът:

— Колко души сте всичко на кораба? С какво е въоръжен той?

Мислите на този човек са поразително ограничени. Той възприема кораба като неприятел и само като неприятел. Иска да води война срещу него. Иска да го победи.

— Вие смятате, че войната с вас е безнадеждна? — каза генералът. — Мислите, че зад гърба ви стои могъща цивилизация, която ще ви се притече на помощ? Е, да допуснем, че сме надценили своите сили, да допуснем, че ще ви дойде помощ. Но какво ще помогне тя на вас? Дотогава вас вече няма да ви има.

— Ние не се готвим да воюваме срещу никого — каза Снежина. — Не се каним да унищожаваме никого. Та не разбирате ли, че може да съществува свят на едно стъпало по-горе от този, в който живеете вие? Да, ние сме по-могъщи от вас и сигурно бихме могли да унищожим и вас, и вашата планета…

— Ето, това се казва вече разговор — рече генералът. — Не е изминал дори и час и вие, миролюбивите и кротките, заговорихте за унищожаване. Това е вродено във всеки човек, трябва само да се копне по-надълбоко.

— Вие пак не ме оставихте да се доизкажа и изтълкувахте всичко, както си искате — каза Снежина. — Да, ние бихме могли да направим това. Но то няма да стане. Това е невъзможно, разбирате ли: невъзможно!

— Всяко живо същество, всеки организъм притежава инстинкт за самосъхранение — каза генералът. — Това съм учил още в училище. Организъм, лишен от този инстинкт, загива. Той ще бъде унищожен.

— Войната не е задължителна съставка на този инстинкт.

— Ами ако ви нападнат? Ако на вашата планета слязат врагове? Вие ги гощавате със сладка баница, така ли?

— Вие не познавате известни закони на развитието. Един от тях, генерале, се състои в това, че цивилизацията, която се е издигнала до покоряването на междузвездното пространство, престава да възприема войната като част от своето съществуване. Покоряването на Космоса е достъпно само за онези, които са се отказали вече от войната. Природата е толкова силна и опасна, че разумните същества трябва да се обединят за борба с нея. Това е по-трудно от най-жестоката война.

— Мене не ме интересуват вашите закони. Законите са измислени, за да бъдат нарушавани. Аз ви зададох въпроса: а какво ще стане, ако вашата планета бъде нападната от враг?

— Ще се защищаваме. Но, повтарям, този враг не може да бъде разумен. Такова нещо поне още не е ставало.

— Аз съм разумен. А в този момент съм повече ваш враг, отколкото приятел.

— Вие сте се самоунищожили, преди да се научите да строите междупланетни кораби.

— Ние не сме се самоунищожили. Ние унищожихме другите. И така, във вашите ръце е съдбата на другарите ви. Те са сега в пещерата и не могат да излязат. Подозирам, че през последния ден вашият капитан се е лишил от най-добрата част на своя екипаж. Корабът ви въоръжен ли е?

— Да — каза Снежина.

Тя говореше истината. Корабът беше снабден със защитни средства против природните стихии и изненадите на далечните планети. Значи, при нужда той можеше да се защищава и от врагове.

— Това е вече по-добре. Разкажете какво е това оръжие. Само че по-накратко.

— Честно казано, не съм специалист. Аз карам стажа си на нашия кораб.

Снежина говореше бавно. Най-важното сега е да се печели време. На „Сегежа“ ще намерят възможност да освободят хората от пещерата. Всяка минута беше чиста загуба за генерала във войната, която Снежина водеше тук, под земята, в първата и последна война, в която й се налагаше да участвува.

— Съществува ли парола, с помощта на която може да се проникне на кораба? Не се съмнявам, че съществува. Не гледайте така учудено. Няма да повярвам, че дотолкова сте…

Генералът включи екрана на телевизора. Малките фигурки, облечени в скафандри, се бяха събрали около прожектора и се мъчеха да правят нещо с камъните, които бяха затрупали входа.

— Още минута — и те няма да са вече живи. Аз нямам какво да губя. Вие сте, която трябва да ги съжалявате. Нали сте все пак филантропи.

— Но аз ви говоря честно, повярвайте поне веднъж в живота си! — възмути се Снежина. — Никакви пароли няма при нас…

Тя действително говореше истината. И не беше нейна вината, че генералът не можеше да я разбере. Те говореха на различни езици, макар формално да ползуваха един и същ. Всеки човек съди другите съобразно принципите, по които сам е бил възпитан, и преценява постъпките им по себе си. Може би ако Снежина говореше с представител на една цивилизация, много по-висока от земната, с представител на следтехническата цивилизация, нейните мисли и намерения щяха да се сторят на събеседника й примитивни и не всякога понятни. Може би и Снежина нямаше да му повярва в нещо, както не и вярваше генерал Вапрас. Снежина не беше наивна и неосведомена за миналото девойка, както понякога описват във фантастичните романи хората на бъдещето. Тя знаеше прекрасно историята на Земята и си представяше ясно какво са говорили и вършили със своите жертви инквизиторите или гестаповците. Но когато се сблъскваш лице с лице с далечното минало, дори ако то е отчасти познато, чувствата отказват да възприемат реалността. И всичко, което става, ти се струва нереално, кошмарно; с това именно трябва да се бориш. Защото ако не се бориш с миналото, то може да победи. Само временно, в някакъв ограничен участък на света, но може да победи. А да се поправят после грешките, е много по-сложно, отколкото да се извършат.

— Ако знаех какво искате — каза Снежина с отчаяние. — Ако знаех! Но вие задавате въпроси, без да обяснявате нищо. Искате да воювате с нас? Ами че това е абсурдно, сами разбирате.

— Може би след време ще ви обясня какво искам, но преди това вие все пак ще трябва да ми разкажете как можем да проникнем във вашия кораб. И когато отговаряте, гледайте екрана. Имате на разположение три минути.

В този момент в стаята влезе войникът, наведе се към генерала и каза тихо:

— Безсмъртния се върна. Носи важни новини.

Безсмъртния, Безсмъртния… Къде ли бе чувала Снежина това име? От Кудараускас ли? Или от Девкали?

Генералът попита:

— Наистина ли?

— Той бил там и установил връзка.

— Та-ка. Отведете жената.

Когато вървеше по коридора към килията си, през ума на Снежина изведнъж проблесна мисълта: „А откъде има генералът лингвист? Бил ли е на кораба? Или пък някой от неговите хора? Дали този човек и сега не е там? Защо са тогава всички тези разпити?“

5

На мостика на „Сегежа“ всички се бяха събрали пред екрана.

— Тук няма повече място за празни приказки — каза корона Аро. Той пръв произнесе тези думи, които рано или късно трябваше да каже някой. — Срутването не е станало случайно. Всички знаем това. Връзката с онези, които останаха в пещерата, е прекъсната. Предлагам незабавно да натоварим на кораба всички обитатели на купола. В кораба е по-безопасно. В случай че нашите другари са загинали, да отлетим обратно. Без да се съветваме с Галактическия център, не можем да предприемаме нищо.

На Бауер направи впечатление колко добре се бе научил корона Аро да говори по руски. Тази мисъл нямаше нищо общо с работата и Бауер се опита да я прогони. Той не беше съгласен с корона Аро. Всички думи на короната бяха като че ли на място казани и в същото време Бауер не можеше никак да се съгласи с него.

— А не би ли могло срутването да е естествено? — попита той.

— Тъй или иначе, за да можем да проникнем вътре, ще трябват един-два часа — каза Кудараускас.

— Какво ще кажете вие? — попита капитанът миньора Ренци, който досега седеше в ъгъла и мълчеше мрачно.

— Аз мисля — започна Ренци бавно, — че вашите хора и Кори са попаднали в ръцете на военните. Как са оцелели те, не мога да разбера. Сигурно в скалите е имало ракетна база. Би трябвало да намерим документацията. Да претърсим Министерството на отбраната в Лигон. Там вероятно са плановете на тази база. Едва ли пещерата е единственият изход. Той е твърде тесен.

— Нямаме време — каза корона Аро. — Трябва да се помъчим да влезем в пещерата. Ако нашите другари са загинали, веднага да се евакуират всички, които пожелаят да тръгнат с нас. Ще решава Галактическият център.

— Струва ми се, че Ренци е прав — рече капитанът. — Ние имаме спасителен катер. С него полетът до Министерството на отбраната ще отнеме по-малко от час. Наистина почти нямаме вече хора.

— Мога да отида аз — обади се миньорът. — Тъй че необходим ще бъде само още един от вас, който да пилотира.

— Ще тръгна аз — каза Бауер. — Кудараускас ще остане.

— Съгласен съм с Ренци — рече капитанът, — ще трябва бързо да вземем архивите на Министерството на отбраната. Бауер, разпореди се да натоварят на ракетата Малкия мозък. Без Мозъка няма да се справите. В него е вложена схемата на лигонския език, нали?

— Да — късо отговори Бауер, после включи вътрешната връзка и даде нареждане на роботите.

— „Сегежа“, „Сегежа“, тук катерът — раздаде се от мостика гласът на Баков. — Режем с лазера скалата. Работа има за още един-два часа. Връзка с Павлиш няма.

— Виж какво, Баков — каза капитанът, — остави роботите да режат скалата, а ти се издигни малко и обиколи хълма. Може пещерата да има и друг изход, главният. Разбра ли ме?

— Ясно, Генадий Сергеевич — отговори Баков. — Ние тук се мъчихме да чукаме по скалата и нашите се обадиха. Но се чува лошо. С една дума — живи са. До чуване!

— Дочуване, Алексей — отговори капитанът.

— Все пак може срутването да е случайно — каза Бауер.

Корона Аро поклати отрицателно глава.

Капитанът се приближи до пулта и включи сигналната система.

На фарчетата, които заобикаляха купола и „Сегежа“, пламнаха разноцветни светлинки.

— Зенонас, аз ще отида да хапна — каза капитанът. — А ти не сваляй поглед от екрана. Да, и включи пеленгатора за далечно действие.

Капитанът беше вече тръгнал към вратата след Бауер и Ренци, но се спря, погледна корона Аро и извика на миньора:

— Ренци, преди да заминете, кажете на вашите да бъдат готови да се преместят на кораба. За всеки случай. Кажете им го внимателно, без да създавате паника. Ще можете ли?

— Ще мога — печално се усмихна Ренци. — Ние сме свикнали да бягаме в противовъздушните скривалища.

6

Прожекторът работеше. Това беше автономен апарат, несвързан с робота. Малкия и Девкали го отместиха по-далеч от входа.

— Хванахме се в капана — каза Малкия. — Като неопитни деца се хванахме. Не е нужно да бъдеш разумно същество, за да затвориш тази дупка. Мравки да бяха и те щяха да ни затрупат. За да ни изядат после. Цели-целенички.

— Не изпадай в паника, Циганков — каза Павлиш. — Още не се е случило нищо. Сега поне сме по-близо до нашите, отколкото бяхме преди. Просто не сме намерили още парадния вход, който води до тях. Сами не можем ли да пробием срутването?

— Не — каза Райков. — Няма да го пробием.

Мракът и тежките сводове на пещерата му действуваха угнетяващо. Той говореше тихо, почти шепнешком.

— Говори по-високо — каза му Павлиш. — Не се обезсърчавай. Някой ми разказваше, че стоял в Камчатка, в една пещера, три дни и три нощи и знаеш ли какво станало?

— Какво?

— Измъкнал се!

— Струва ми се, че ни наблюдават — каза Девкали. Той посочи неопределено нагоре и встрани. — Оттам.

— Твърде вероятно е — съгласи се Павлиш.

— Тихо.

— Какво има?

— Чуваш ли? — попита Малкия.

Долавяше се едва-едва някакво почукване. Откъм входа на пещерата.

— Нашите са — зарадва се Павлиш.

— Аз ще отговоря — каза Райков.

Павлиш се приближи до черната стена и сложи ухо на камъка. Така се чуваше по-добре.

„Чук-чук!“ — чукаше някой.

„Чук-чук!“ — чукна Павлиш в отговор.

— Някой знае ли Морзовата азбука? — попита той.

— Да — каза Христо. — Миналата година държах изпит по нея.

И Христо изчука:

„Живи сме.“

„Добре — прозвуча отговор след дълга пауза. — Чакайте ни.“

— Изглежда, че ще трябва да почакаме дълго. Страхуват са да действуват с взрив — каза Малкия.

— Откъде да знаят, че няма да се събори цялата пещера?

— Та и ние не знаем това.

Те стояха така около минута, ослушвайки се в ударите. Далечен глух шум им подсказа, че от входа се е откъртило парче скала. Отново почукване, но все така далечно.

— Здраво ни е затрупало — прошепна Христо Райков.

— Ами ако се опитаме да ги пресрещнем? — попита Девкали. — Нали имате два лъчеви пистолета?

— Няма да помогне. Само ще изхабим заряда. А може би той още ще ни потрябва — отговори Павлиш. — Вижте какво. Докато стоим тук затворени, нека не си губим времето напразно. Най-вероятното е, че са ни изолирали тук, защото сме стигнали твърде близо до тяхното скривалище. И входът трябва да е някъде около нас. Стените изследвахме. Останаха още подът и таванът. По-вероятно е — подът. Да направим така: ти, Райков, и ти, Девкали, останете тук в сянката зад прожектора. Ние с Малкия като по-опитни ще се постараем да пообиколим залата. Възможно е да намерим нещо интересно.

— Ако можеха и искаха, те щяха да ни убият, докато вървяхме с Малкия покрай стените. Но защо ще ни убиват? Да вървим, Малкия. Единия лазер ще вземем с нас. Другия ще оставим на теб, Христо. Вземи го. В случай на опасност защищавай се със стрелба. В училище са ви учили как да си служите с това нещо, нали?

— Да — каза Райков. — Но не да стреляме по хора. На това не са ни учили.

— И аз не те уча да стреляш по хора — отговори мрачно Павлиш — Сам мразя да се стреля по хората. И не съм стрелял. Но ако се наложи, ще стрелям. Не се знае още какво им е там на нашите. Малкия, не се разхождай просто така по залата. От камък на камък, с прибежки. А ла гер, ком а ла гер!

— Това на френски ли е? — попита Малкия.

— Да. И значи: на война — като на война! Ако те е страх, остани тук!

— От какво да ме е страх? — обиди се Малкия.

Докторът пръв откри плочата, която прикриваше входа към подземието. Той не повярва изведнъж на очите си — плочата беше замаскирана грижливо и само случайно плъзналият се лъч на фенерчето откри тънка пукнатина в пода на пещерата, твърде права, за да бъде естествена. Павлиш прекара лъча на фенера по пукнатината до нейния край и видя, че тя се пречупва под прав ъгъл.

— Малкия — извика той, — ела насам!

— Намери ли нещо? — попита Малкия, като се приближи. — А… наистина…

— Не мърдайте! — произнесе на руски спокоен, студен глас. Той се чу някъде отгоре, отрази се от стените на пещерата и ехото повтори: „Айте-е-е!“ — Хвърлете оръжието! При опит за съпротива ще бъдете унищожени! — също така спокойно добави гласът.

Нито Малкия, нито докторът бяха свикнали да вдигат ръце и да хвърлят оръжие. Просто дотогава не им се беше случвало да правят това. Без да се сговарят, и двамата се втурнаха към гората от сталактити.

Зазвънтяха, чупейки отломки камъни, картечни откоси.

— Ох, дявол да го вземе! — изруга Малкия. — Май че ме улучиха.

— Пълзи насам — каза Павлиш. И извика с всичка сила: — Христо, загаси прожектора!

Пещерата потъна в пълен мрак.

Така на планетата Муна отново започна война.