Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Павлиш (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последняя война, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Дона Минчева, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD(2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2021 г.)
Издание:
Автор: Кирил Буличов
Заглавие: Последната война
Преводач: Дона Минчева
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателство Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1973
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска
Печатница: ДП Тодор Димитров — София, ул. Ан. Кънчев 1
Излязла от печат: януари 1973 г.
Редактор: Милка Минева
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Сгефка Цветкова
Художник: Калина Тасева; Юли Винчев
Коректор: Калина Цанева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15222
История
- —Добавяне
Пета глава
Куполът в края на Манве
1
Капитан Загребин не обичаше здрача. Продължителният пролетен здрач, изпълнен с дълбоки сини сенки и особена напрегната тишина. Не го обичаше дори на Земята. А тук, на Муна, лишена от чуруликането на птичките и от шепота на листата, здрачаването му се струваше особено потискащо. През последните дни отново му се искаше да пуши и привечер той често се приближаваше към закрепения под екрана пепелник и разсеяно почукваше по него с нокътя на показалеца си. Кудараускас, който се беше хванал на бас с Павлиш, че капитанът все пак ще се върне към стария си навик, незабелязано се усмихваше, когато чуеше това почукване.
За да пропъди мрачното си настроение, капитанът се отдалечаваше от екрана, обръщаше се с ръце в джобовете към главния пулт и загледан в тила на трудолюбивия Кудараускас, казваше:
— Зенонас, между другото не съм ли ви разказвал как веднъж, когато бяхме в трети курс?…
Дори и да беше чувал вече тази история, Кудараускас не признаваше това, а предпочиташе да я изслуша отново. Той смяташе разказите на шефа за простителна слабост и ако капитанът се избавеше от нея, може би щеше да придобие друга, по-опасна за околните. Ще почне например да събира камъни, както Фукс от „Нептун“. После в един от тези камъни се бяха оказали бактерии, които унищожиха цялата реколта от мандарини на Земята и струваха на няколкостотин биолози цяла година работа, а на капитан Фукс — дипломата му на капитан за далечно плаване.
Капитанът отговаря за товара на своя кораб.
Корона Аро обичаше здрачаването — здрачът му напомняше неговата планета, отдалечена от звездите, скрита, за да не замръзне, под дебел слой облаци. Аро идваше на мостика, искаше позволение от капитана и сядаше на пода до локатора, като увиваше опашка около тялото си. Аро гледаше сивото небе на големия екран с искрено удоволствие и слушаше историите, станали с капитана в богатото със събития космическо училище. Корона Аро беше мълчалив, но тази мълчаливост се дължеше на неговата скромност. Той се стесняваше от своята тромавост, стесняваше се, че трябва да прибягва до помощта на лингвиста, поради което не можеше да долови живеца на разговорите. Аро предпочиташе да слуша.
На пустото място вън от града машините разтопиха почвата на един кръг с диаметър от петстотин метра и над гладката й непроницаема площ издигнаха прозрачен купол. Девкали и Малкия ходиха няколко пъти с Таралежа в града и донесоха голям брой предмети от първа необходимост. Тези предмети се трупаха пред шлюза на купола и чакаха ред, за да бъдат дезактивизирани.
Строежа на първия дом ръководеха двама пии. Те бяха по-ниски на ръст от жителите на Манве и кожата им под светлината на фенерчетата изглеждаше малко зеленикава. Двамата пии бяха ловци. Войната ги заварила високо в планините и те се скрили от взривовете в една пещера, където намерили смъртта си от лъчева болест. Антипин беше намерил тази пещера случайно през време на един разузнавателен полет до столицата на пиите, четири хиляди километра далеч от Манве. Членовете на експедицията бяха вече придобили привичката, условния рефлекс, да надничат за всеки случай в най-невероятните места — всеки нов жител на планетата Муна биваше намиран след дълъг труд, търсения и несполуки. Понякога им се струваше, че няма да намерят вече никого, но все пак непременно идваше ден, когато на връщане от поредния полет, разузнавачите съобщаваха по радиото:
— Предайте на корона Вас да подготви апаратурата.
И настъпваше празник.
Почваше вече трети месец, откак „Сегежа“ беше кацнал край Манве, но празничните дни бяха само шест.
Да се прочисти планетата от радиацията, засега не можеше и да се мисли. Тази задача не беше по силите на „Сегежа“ и дори на самата природа — щяха да изминат още много години, преди хората да могат отново да ходят където си искат и когато си искат из градовете и по планините на планетата Муна.
— Ние с вас наблюдаваме раждането на една съвсем нова цивилизация — каза корона Аро. — Отначало беше само Адам, после се появиха още двамина — те приличаха повече на истински Адам и Ева, — сега хората ще се плодят и размножават. Правилно ли цитирам библията?
— Честно казано, аз не съм я чел — призна си капитанът. — Най-напред се страхувах, че могат да се появят някакви раздори между лигонците и пиите. Все пак враждуващи народи.
— Те вече не са враждуващи народи — каза Аро. — Не са народи.
— Те трябва да станат един народ.
— Ранмакан намерил отнякъде дъвка — обади се Кудараускас, който сега особено внимателно наблюдаваше живота на планетния Адам.
Ранмакан някак го отблъскваше, но в същото време неговият характер хипнотизираше Зенонас. Той непременно трябваше да знае къде се намира и какво прави във всеки момент Ранмакан.
— Девкали му я донесе от града — каза Аро.
— Тя не е ли вредна? — попита Кудараускас.
— Не е по-вредна от пушенето. Леко наркотично средство.
— И все пак може би не трябваше да я внасят в купола, а? — попита Загребин. — Да поговоря ли с Девкали? Пушенето е много вреден навик.
— Не бива — каза Аро. Той стана и се приближи към екрана. Опашката му вяло се влачеше след него по пода. — Това не е наша работа.
— Не е наша работа ли? — попита малко дръзко Кудараускас. — Нима ще им позволим да се върнат към предишното?
— Засега няма никакви причини да се боим от подобна опасност — рече Аро, като гледаше как дребните фигурки на екрана се въртят около роботите, които внасят греди за покрива на строящия се дом.
— Най-напред дъвка, старата дъвка, с която са свикнали, после други също така привични наркотици и постъпки. След това ще ни помолят да си отидем, защото сме свършили работата си. И всичко ще започне отново.
— Вие сте много удобен опонент, Зенонас — каза Аро. — Чрез вас можем да проверяваме своите собствени съмнения. Вие не сте прав дори само за това, че в най-близките години хората от планетата ще зависят от нашата помощ. Те няма да могат да напуснат купола.
— Аз не говоря за утрешния ден — рече Зенонас. — Старая се да гледам в бъдещето.
— Ние не можем да надзърнем в него. Поне засега — намеси се Загребин. — Но според мен няма основания за песимизъм. Най-трудното вече е извършено. Най-трудно беше да върнем живота на първите хора. Сега те сами се грижат за себе си и доколкото разбирам, нямат намерение да бъдат наши храненици. Поговорете с Девкали.
— Девкали е особен случай — каза Кудараускас. — Той и преди войната е бил изключение.
— Е, не е бил чак толкова изключение…
— И все пак такива като него, от които са се страхували дотолкова, че са ги заточавали на далечен остров, такива като него не са били много.
— Павлиш разговаря често с Девкали — каза Аро. — Ако Девкали е зает, поговорете с Павлиш. Той ще ви разкаже за него и за Пира много интересни неща.
— Та аз и без това ги зная.
Влезе Малкия и каза:
— След пет минути отправяме капсула по галактическия канал за връзка. Имате ли нещо да добавите?
— Съвсем забравих — сепна се Аро. — В апарата изгоряха кристалите за нагласяването. Ако не ни ги изпратят с товарен кораб идния месец, изгубени сме. Няма да можем да продължим работата.
2
Пира хранеше кучето. Това беше кучето на ловците пии. Малкия го беше намерил в същата пещера. Кучето бяха вкарали в купола първо, преди хората. На него не му харесваше под купола — там беше скучно и не миришеше на нищо. Кучето притичваше до стената, малко матова в основата си, и се заглеждаше в дъждовния свят навън. Кучетата в Манве бяха дългоопашати, дългокраки (между другото не хищници, а гризачи) и не лаеха. Кучето скимтеше и дращеше с лапа по стената на купола. Когато сутрин хората идваха да работят в купола, кучето ги посрещаше пред тамбура и се търкаляше от радост по гладкия стъкловиден под. Пира му носеше хранителни отпадъци от кухнята и то дълго се ровеше в тях, като търсеше за себе си странни на вид и съблазнителни неща за ядене.
— Яж, куче — казваше му Пира. — Малкия ще ти намери компания. Той обеща.
Кучето не знаеше какво е компания, но въпреки това клатеше глава, като продължаваше да се рови в огризките.
— Здравей, Пира — каза Кирочка Ткаченко, която се приближи незабелязано отзад.
Кирочка държеше в ръце пакет с тор, а зад нея се беше изправил печалният робот, определен да работи в зеленчуковата градина. Роботът всъщност може би не бе печален, но така рече за него корона Вас, всички му повярваха и оттогава казваха, че роботът е тъжен, защото не му се ще да се рови в пръстта на малкия разсадник, насипан в дъното на купола.
За зеленчуковата градина отговаряше Пира. Някога, преди арестуването й, Пира е била агроном. Сега тя сама намери и донесе на „Сегежа“ семена и клонки от някакви растения. Вас ги съживи.
Девкали и Пира бяха се запознали вече с короните. Те сами помолиха за това. Корона Аро, по-малко зает в лабораторията, често говореше с Девкали, въпреки че все пак най-добър приятел на Девкали си оставаше Слава Павлиш. Между тях изобщо съществуваха особен род отношения. Девкали смяташе Павлиш за свой трикратен спасител. А Павлиш тайно се гордееше, че те с Антипин не се бяха върнали на „Сегежа“, когато вече нямаше никаква надежда…
Кирочка и Пира се приближиха до зеленчуковата градина, заобиколена с ниска ограда, за да не може кучето да се вмъква в плантацията. То тичаше след тях и се преструваше, че плантацията съвсем не го интересува. Това беше явна измама и затова жените затръшнаха вратата под носа му. Кучето изскимтя два-три пъти, но веднага забрави Пира и изтича при строителите.
Първото жилище вече бе почти готово. То беше едноетажно, дълго, с висок, полегат покрив. Разделено беше на две половини: в едната живееха Девкали и Пира, а в другата имаше няколко стаи, които заемаха двамата пии, Ранмакан и една прегърбена възрастна перачка от предградието на Манве. Перачката скърбеше за своето голямо семейство, загинало само в един миг през време на взрива, и нощем стенеше насън въпреки успокоителните лекарства, които й даваха Вас и Павлиш.
Девкали и един от ловците пии боядисваха жилището. Стълбата придържаше Малкия. Той чакаше своя ред да боядисва. Боядисването на къщи и огради, както знаете, още от времето на Марк Твен предизвиква у наблюдателите желание да се включат в тази работа. Малкия с нищо не се отличаваше от подобни наблюдатели. Той беше дошъл под купола преди около половин час, за да проследи как роботите монтират връзката, но за негово щастие един от роботите се повреди и Антипин, който почна да рови в неговата утроба, уверяваше, че по-рано от обяд машината няма да бъде годна за работа. Всяко зло за добро — Малкия се споразумя с Девкали, че ще го замени, щом се измори, още повече че Девкали беше обещал на Павлиш да се позанимават с лигонската фонетика.
Вторият ловец пии — толкова дребен, че по ръст отстъпваше на Малкия — сковаваше разглобилата се при превозването маса. Ловецът работеше с желание. Той бе напълнил като истински дърводелец от Земята устата си с гвоздеи с триъгълни главички и мънкаше под носа си някаква меланхолична песен.
Само Ранмакан не участвуваше в строителните работи. Имаше си причини за това. Той вървеше с широки крачки по съединителния тунел между „Сегежа“ и купола и мислеше. Кудараускас, без да съобрази, му беше споменал веднъж, че всяка дума, написана от първия жител на Муна, ще представлява безспорен интерес за Галактиката. И Ранмакан обмисляше сега своите мемоари. Най-удобното място за това беше дългият съединителен тунел. Тунелът бе прозрачен и на Ранмакан се струваше, че се разхожда под открито небе. Освен това в тунела се чуваше ясно тропането на дъждовните капки и това някак организираше мислите. За творческия процес беше полезно да се гледат далечните хълмове, макар че за Ранмакан те бяха свързани с извънредно тежки спомени — именно там той беше бродил, изгубил вярата, че може да срещне поне един човек. Веднъж му се стори, че вижда някакъв човек, облечен в скафандър; спусна се към него по сипея, като търкаляше надолу камъни, но човекът се оказа плод на неговото въображение. Когато дотича до скалата, там вече нямаше никой…
3
Ранмакан занесе първата част от своите мемоари в каютата на Кудараускас. Мемоарите бяха написани на ръка, с равен канцеларски почерк и когато Ранмакан излезе, Зенонас отиде в сектора на Мозъка и склони вахтения механик Кирочка Ткаченко да му отстъпи само за пет минути Мозъка, за да може той да преведе написаното. В замяна на това Зенонас обеща да даде на Кира да прочете мемоарите, разбира се, с позволението на автора. Зенонас не се съмняваше, че той ще позволи. Ранмакан вече му беше намекнал, че се готви да пише продължение и може би дори роман за последните дни на планетата Муна.
Машината разшифрира текста за около десет минути. Текстът не беше дълъг, но Мозъка още не се ориентираше добре в индивидуалните почерци. Кирочка красноречиво поглеждаше часовника, а Кудараускас се преструваше, че не забелязва нищо и разказваше как е спечелил първенството на Вилно по фехтовка.
След като се върна в каютата си, Кудараускас осем пъти вдигна шестдесеткилограмовата щанга, после се позанимава десет минути с гирите. Много му се искаше веднага да се залови за ръкописа, но точно затова не пропусна нито едно упражнение. После му се дощя да легне с мемоарите на дивана. Това също беше слабост. Кудараускас седна на коравия стол, запали лампата на писмената си маса и започна да чете: „Мемоари-спомени на Ранмакан от Манве, бивш митнически чиновник, а понастоящем първият човек, възвърнат към живота с благородната и безкористна помощ на пришълците, представители на Галактическия център, както и на планетите Земя и Корона.
Част първа, посветена на моя предишен живот.
Роден съм преди тридесет години в град Манве, в семейството на митнически чиновник и имах трима братя, с които изгубих връзка, защото единият постъпи в армията, вторият почина от пролетна треска, а третият замина да си търси работа в Лигон. Баща ми и майка ми също умряха по реда си. Съдбата им беше щастлива, защото не им се наложи да отидат в старческо общежитие, след като навършат шестдесет години. (За сведение: в Лигон съществуваше закон, според който бедняците от низшите касти, станали вече неспособни за работа, се прибират в старчески общежития, след което връзките с тях се прекратяват и старците умират от глад и липса на грижи.)
Аз завърших задължителните три класа; определени за децата на чиновниците от осми разред, и бях назначен в митницата като помощник-писар. В кариерата си не напреднах бързо, защото се поддадох на влиянието на моя другар, който неразумно ме посъветва да взема участие в една стачка. След това изселиха другаря ми от града, а на мене ми простиха, като взеха под внимание младостта и наивността ми и ме оставиха на същата длъжност три години повече. Оттогава не съм участвувал в стачки и смутове и не съм уличаван във връзки с врагове на нашата страна.
През цялото време съм живял в Манве и само веднъж съм ходил в град Лигон, който е столица на нашата държава и където живеят Разумните — нашето правителство. Там видях много интересни неща, а дори наблюдавах как Разумните излизат от Сената под звуците на музика. Сега трябва да разкажа и странното приключение, което ми се случи през времена моя престой в Лигон.
Една нощ, когато се връщах в най-добро настроение в хотела си, ме нападна крадец и ми взе палтото и една вита гривна. Съобщих за това в полицията, но за съжаление вещите не ми бяха върнати, а аз трябваше да платя за преписването на тъжбата ми по даден образец върху гербова хартия.
След като свърши това приключение, аз се върнах в Манве, нашия спокоен град, разположен на морския бряг. През време на работа ми се е случвало да видя различни хора, особено моряци, които пристигаха в нашия град. Аз правех описи на вещите, които старшите митнически чиновници отнемаха от тях при прегледа. Тогава за първи път видях истински пии. По това време те още не бяха наши смъртни врагове, а съюзници в борбата ни срещу колмаите. Още тогава обаче те не ми харесаха поради ниския си ръст, цвета на кожата и умствената ограниченост.
Вечер ходех на кино, гледах филми, особено когато в тях се показваха шпиони пии или колмаи и нашите ги убиваха и побеждаваха в името на Свободата и Разумността.
Между приятелите ми имаше състоятелни хора, дори приятел ми беше синът на собственика на магазина, който се намираше точно пред входа на втория пристан. Наричаха го Безсмъртния, защото когато бил малък, неговият баща му давал да пие вода, в която е киснат бял корен. Безсмъртния беше член на отряда за Опазване на собствеността и носеше униформа с кантове. Ако не бях син на митнически чиновник, аз също щях да членувам в отряда. Когато биеха метежниците на площада пред замъка, ходех да гледам и също ги замервах с камъни, защото не исках някой да си спомни за моето стачкуване…“
На това място Кудараускас прекъсна четенето. Той грижливо подчерта реда, където се говореше за белия корен — трябва да проучи това по-подробно. След това подчерта и фразата за метежниците.
Кудараускас знаеше от справочника, изработен от Мозъка въз основа на пресата, книгите и разпита на хората, че Лигонската държава е била управлявана по сложни, древни традиции. В републиката били запазени голям брой наследствени касти със строго определени социални различия. За чистотата на кастите следели полицията, а през последните десетилетия, изпълнени със сложни обществени борби — и специални отряди, съставени от членове на средните и висшите касти. Кастовата система на няколко пъти се намирала пред своя край, разклащана из основи от силите, плод на развитието на техниката и науката: заводски работници и интелигенция от низшите касти. Прекаленото напрежение се премахвало с войните, водени от Лигон. В армията на първо място попадали недоволните, които образували отрядите на обречените на смърт.
Девкали, по произход патриций (така беше превел тази дума лингвистът), бил един от ръководителите на неуспялото въстание на работниците от златните мини в планините отвъд Лигон. Когато въстанието било потушено, а участниците в него избити или изпратени в отрядите на обречените на смърт, Девкали и още четиринадесет души (в тяхното число и Пира), принадлежащи към висшите касти, били заточени на един необитаем полярен остров и обречени на сигурна смърт. Да ги избият, не можело — членовете на висшите касти не бивало нито да бъдат наказвани със смърт, нито хвърляни в тъмница. Можело само да бъдат изселени на друго място. Така и постъпили с тях.
„Спомням си — продължавал своите мемоари Ранмакан — как веднъж при мен дойде Безсмъртния и каза, че съм добър чиновник и че след като поработя още няколко години, ще ми разрешат да се оженя за девойка от седми чиновнически разред и нашите деца също ще преминат към седми разред. Аз му бях много благодарен, а Безсмъртния каза, че моите услуги са нужни на страната, заплашвана от нови заговорници. Той ми заповяда да отида при учителя Паон и да му кажа, че обичам да чета, а после да вземам от него книги и да ги чета. И ако учителят каже, че аз мога да бъда полезен, да не задавам излишни въпроси, а да заявя при случай, че съм недоволен от правителството и от своята заплата. Аз много се изплаших и отговорих, че съм доволен от всичко. Безсмъртния каза, че съм глупак — това е метод за борба с враговете. И аз се съгласих, но когато зърнах на учителя първата книга, той ме попита какво е нейното съдържание и аз казах, че в нея се говори против правителството, защото не я бях чел. А учителят се засмя и ми обясни, че това е христоматия за отрядите от охраната на Разумността. И добави още, че от мене никога няма да стане провокатор. След това разказах всичко на Безсмъртния и той се ядоса и каза, че на такива като мене мястото не е в седмия разред на чиновниците. А учителя въпреки всичко после го арестуваха и му направиха операция, след която той можеше да работи само в рудника, където добиваха уран. И той, разбира се, загина там.
След това почнаха да ни заплашват нашите врагове пиите. Аз ги срещах и виждах на пристанището. Те правят неприятно впечатление. Молят се на жив бог, което представлява гнусно суеверие, и освен това принасят в жертва на живия огън пленници и деца. Нямат атомни бомби, а другите, които имат, няма да избухнат. Чух веднъж как приказваха на улицата, че е време да притиснем до стената всички зелени варвари. Аз също се съгласих с това и ние тръгнахме да ги палим. Дома на посланиците им. Изгорихме го и вестниците писаха, че сме постъпили като благородни патриоти.
Преди войната имаше и безредици във военния завод в нашия Манве, защото бяха престанали да пускат работниците да си ходят вкъщи. Тогава изгориха няколко работника на нефтени клади, а някои други изпратиха в отрядите на обречените на смърт. Но въпреки всичко останалите пак не искаха да работят. Откараха ги тогава нанякъде, сигурно в урановите рудници, а на тяхно място докараха селяни от планината. Селяните работеха лошо и мене заедно с други чиновници от осми и седми разред ни мобилизираха да работим в завода след свършването на работното ни време. Ние се изморявахме много и също не работехме добре. Страхувахме се, когато имаше въздушна тревога, но скривалището беше далеч от нашия цех и ние рядко бягахме там. После взеха да говорят, че враговете ни пии изнамерили смъртоносен газ, с който могат да унищожат всичко живо, но ние имахме такива бомби, че също можехме да унищожим всичко живо. След това избухна войната, започнаха истински въздушни тревоги. Веднъж, когато сирените зареваха, аз изтичах в един склад, където после ме намериха благородните пришълци.
Във втората част на моите мемоари ще разкажа как попаднах на кораба на пришълците и станах най-първият човек на нашата планета и как мислех, че тези пришълци, сега вече уважавани от мене хора, са дошли, за да ни покорят с помощта на нашите врагове пии и да ни лишат от свобода.“
Кудараускас сложи ръкописа настрана и си легна да спи. Дежурството му започваше в шест часа и трябваше да успее да се наспи добре.
Насън Кудараускас видя как Ранмакан хвърля камъни срещу метежниците на площада и всред тези метежници, кой знае защо, се беше озовал и самият той, Кудараускас.
4
— А аз познавам Безсмъртния, по-право познавах го — каза Девкали. — Тогава той беше още съвсем млад негодник. Около двадесетгодишен. Бяха ни докарали в управлението на тайната полиция. И ни изтезаваха.
— Нима са могли вас да изтезават? — изненада се Павлиш. — Та нали тялото на патриция е неприкосновено?
— Не ме оставихте да се доизкажа, Слава. Изтезаваха Торп, учителя Свемаи, тоест тези, които бяха от низшите касти. Но ги изтезаваха в наше присъствие. Представете си едно подземие, разделено по средата с решетка. От едната страна сме ние, четиринадесетте отцепници и предатели на своята каста, а от другата — подлите размирници, простолюдието. Изтезаваха тях. А ние гледахме. Знаете ли, понякога предпочиташ да изтезават тебе самия. Едва преди три дни си седял с тях — имам пред вид учителя Свемаи, — седял си с него в бараката и разпалено си спорил: да освободим ли заложниците, или не? Аз настоях. Освободихме ги. След това заложниците преведоха войниците през тайния проход. И ето, преди три дни това е бил твоят приятел Свемаи и ти никога не си предполагал, че той може да крещи така… Безсмъртния беше един от доброволците-палачи. Запомних името му. Мислех си, че някога все ще се срещна с него.
— Вие знаехте ли, че ще има война? — попита Снежина.
Тя караше Великана. До нея беше седнала Пира с остригана коса и толкова тъничка в скафандъра на Малкия, който й беше съвсем по мярка.
— Надявахме се, че въпреки всичко няма да има. Няма да има голяма война. Че страхът ще се окаже по-силен от жаждата за разрушаване. Но в света се беше натрупало толкова оръжие, че започна верижна реакция на истинско умопомрачение. На нашия остров не се отбиваха кораби — беше отбелязан в картите като забранена зона. Зона за изпробване на ядрено оръжие. Пак добре, че нито една ракета не беше насочена към главите ни. Но ние имахме радиоапарат. Намерихме го повреден в една от къщичките: по-рано там са живели рибари, ловци на морски дракони. Между нас имаше един инженер. Той умря два-три дни преди да избухне войната. Поправи криво-ляво радиоапарата. Понякога радиото…
— … ако искаше — вметна Пира.
— … ако имаше добро настроение, ни поднасяше откъси от последните новини или музикални предавания. Напоследък се чуваха предимно военни маршове. По тона на предаванията разбирахме, че войната може да започне всеки момент — в етера се натрупваше умело разпалвана омраза. Ние не можехме дори да се надяваме, че сами ще стигнем до материка. Три хиляди километра ледове и океан.
Всъдеходът затрепери, катерейки се по каменистия сипей, към седловината. „Сегежа“ беше останал далеко назад и наоколо се трупаха хълмове, покрити тук-таме с плесен, мъх и мъртви дънери на дървета.
— Дърветата загинаха от газа — рече Пира. — Пиите прибягнаха към него, когато разбраха поражението си: техните главни центрове бяха унищожени. Газът погуби и ония, които бяха останали живи в противовъздушните скривалища.
— Да, ние летяхме над столицата на пиите — каза Павлиш. — Тя не съществува вече. Ходили ли сте там?
— Не, на мене не ми даваха задграничен паспорт — отговори Пира.
„На Земята биха взели Пира за учителка по математика — тя е слабичка, умерена и някак подчертано интелектуална. Щяха да й отиват очила с тънки рамки — мислеше Павлиш. — И до нея Снежина, цялата малко прекалена: прекалено разкошна коса, прекалено меки устни, прекалено големи очи и изобщо прекалено красива.“
— Вчера Лешчук намери още едно противовъздушно скривалище. В края на града, зад пристанището — каза Снежина.
— Сигурно са го построили непосредствено преди войната. По-рано в този район имаше хиподрум за кучешки надбягвания — обади се Девкали.
— Да, непосредствено преди войната. — Ранмакан се изрази точно така. Той отиде с Таралежа и Лешчук и показа мястото.
— Е, и какво?
— Там имаше подземна ракетна площадка. Ракетите бяха изстреляни. А под базата, на около четиридесет метра дълбочина, се намира бункер с всичко необходимо за живеене и дори със запаси от течен въздух.
— Не може да бъде! Нима все пак са ги намерили? — притисна Пира уста със слабото си юмруче. — И са загинали?
— Те не са умрели всичките изведнъж — противовъздушното скривалище не е пропуснало газ и ги е спасило от взривовете. Умрели са по-късно. Радиацията отвън не е спадала, въздухът се изчерпвал. Изплашили са се. Сбили са се помежду си. Там е станала страшна битка. Няколко души са я преживели — те са умрели още по-късно, когато радиацията все пак е проникнала в скривалището. А може би — когато се е свършил въздухът. Ядене са имали достатъчно.
— Представете си… — рече Снежина, без да се обръща; всъдеходът предпазливо пълзеше по ръба на пропастта. — Избили са вече всички на планетата, а самите те живеят. Колко ли са се страхували.
— И вие ще ги съживявате? — попита Девкали. В гласа му звучеше съмнение дали подобна постъпка е необходима.
— Там имаше плъхове — каза Павлиш. — Твърде много плъхове. Та нали е било продоволствен склад.
— Аз, разбира се, не мога да ви уча кого да връщате към живот и кого не — рече Девкали. — Още повече, когато сме толкова малко. Но бих искал за в бъдеще нашата планета да живее добре. Разбирате ли ме?
Пира му протегна ръка и Девкали я покри със своята длан.
— Съгласен съм — каза Павлиш. — И сигурно ако работата беше дошла до съживяване, капитанът щеше да поговори с вас.
— А аз не съм съгласна — възрази Снежина. — Мисля, че на цялата планета едва ли ще се съберат триста-четиристотин души, които нямат право да живеят. Другите, макар и да са били престъпници, убийци, когато се родят отново, щат не щат, ще станат други хора. Защото преди това целият им живот, цялото им възпитание ги е тласкало към такива постъпки.
Никой не подкрепи Снежина. И тя не можа да разбере съгласни ли са с нея, или не.
— Има ли още много? — попита тя, за да наруши мълчанието.
— Не, остават около пет километра — каза Пира. — Жалко, че пътят е толкова разрушен, иначе отдавна да сме вече там.
— Ранмакан веднъж ми каза — заговори отново Павлиш, — че не знае дали може да живее с вас в един и същи дом. Все пак има разлика в кастите ви. Огромна разлика, каза той.
— И вие се разсмяхте, нали?
— Усмихнах се, защо питате?
— Ами че той и до днес не е донесъл от кораба вещите си, които засега наистина са малко. Да живее в една къща с патриции — за него е втора световна катастрофа, при това той трябва да вземе активно участие в тази катастрофа. Войната е измислена за такива като него. Да се посели в един дом заедно с патриции — това значи той сам, със собствените си ръце да извърши тежък грях. Ами ако се върне старата власт? Какво ще стане тогава?
— Е, той не е чак толкова глупав да не разбира, че старата власт няма да се върне. Още повече след посещението ни в бункера.
Всъдеходът отново излезе на един прилично запазен участък от пътя и меко ускори ход по паважа.
— Ей сега ще направим завой. Зад него е вратата — каза Пира. — Някога тези хълмове бяха много красиви. Зелени, весели, изпълнени с птичи песни.
— Е, и във вашата градина под купола има птици.
— Само една. Корона Вас я възстановяваше по частите на скелета, но тя се е отучила да пее. Може би пак ще се научи.
След завоя на пътя се показа вехта, посивяла от дъждовете и ветровете арка. На нея имаше надпис на лигонски език. Павлиш и Снежина вече можеха да го прочетат:
„Планинска ботаническа градина“.
5
Пътуването до Планинската ботаническа градина беше необходимо за всички обитатели на купола. Пречистването на въздуха изискваше много електрическа енергия, която беше потребна и за други неща. А освен това „Сегежа“ няма вечно да стои на планетата. Корабът ще отлети. Хората ще останат тук. Значи, налага се куполът сам да се снабдява с чист, незаразен въздух поне дотогава, докато пристигнат тук стационарни дезактивизатори.
На съвещанието при капитана, посветено на този проблем, Пира си спомни, че някога е карала практиката си в Планинската ботаническа градина. И там работел стар биолог: отглеждал храст с повишена активност на жизнения цикъл; храстът интензивно поглъщал въглероден двуокис и отделял кислород. Старецът възнамерявал да го използува в рудниците и в цеховете с лоша вентилация — отделянето на кислорода от растението се прекратявало само в пълен мрак. Достатъчен бил и най-слабият източник на светлина, за да започне да работи малката кислородна фабрика. Тогава, преди войната, растението на учения не дотрябвало никому — в рудниците работели и измирали работници от най-низшите касти, а те в Лигонската република били много. Пира каза, че помни пътя за ботаническата градина, помни и къде трябва да се намират парцелите с този храст. Стига, разбира се, растенията да не са изкоренени през времето, изминало след нейното арестуване.
Тръгнаха още по тъмно и стигнаха до ботаническата градина към единадесет часа — пътят беше лош, пък и градината се намираше сравнително далеко от града. Тя беше разположена в дълбока, защитена от ветровете долина, в която по думите на Пира са били запазени някои реликти — растения, останали от стара епоха. Това именно е определило избора на подобно отдалечено място за ботаническа градина.
— Тук живееха ентусиасти — каза Пира, когато всъдеходът споя пред малка бяла къща с изпочупени прозорци. — Те получаваха грошове, патрициите ги презираха. Изобщо тук беше интересно.
Зад къщата започваше гъста зимна гора. По-право това беше мъртва гора, но на Снежина й се стори като зимна — с току-що окапали листа, готова да се развие отново, щом преминат студовете. На някои дървета още се бяха запазили привързани с тел табелки с названията им и забравената стълбичка край едно от дърветата сякаш напомняше: стопани тук са хората и те трябва да се върнат.
— Най-напред ще надникна в къщата — каза Пира.
— И аз ще дойда — рече Снежина.
Жените влязоха в къщата. Снежина беше свикнала вече с тишината и кънтящата пустота на къщите из тази планета. Но домът тук й се стори не така мъртъв, както градските къщи. В една от стаите до стената имаше две дълги маси, отрупани с епруветки и буркани, пълни със семена. На стената бяха закачени остъклени листа от хербарий; отрезите на стъблата в ъгъла бяха още свежи, непосивели от времето.
Пира вдигна от пода една дебела тетрадка и я разтвори:
— Тетрадка за наблюденията — рече тя. — Това е неговата тетрадка, на онзи старец. Как ли се казваше? Чудно нещо — запомнила съм почерка му, а името не помня. Последното записване… — Пира премести тетрадката. — Последното… То вече не е направено от него. И последните страници са запълнени с друг почерк. Сигурно със стареца се е случило нещо още преди войната. Може да е умрял. Или пък е заминал. Макар че това няма значение. Тетрадката ще ни послужи. Сега поне знаем, че те са работили над този храст до последния ден. Тук обичаха стареца. Той беше припрян, но много добър и мъдър.
— Какво ново има? — попита Павлиш, като се приближи до тесния отвор на прозореца.
— Ей сега идваме — отговори Пира. Тя разтвори една папка от хербарий. — Тъй си и мислех. Ето на този лист: виждаш ли тесните, раздвоени в краищата листенца? Това ни трябва. Дори и да не намерим самия парцел, корона Вас ще успее да възстанови растението, нали?
— Ще успее — каза Снежина. — Корона Вас е вълшебник. И е извънредно умен.
— Само че много страшен — призна си Пира. — Отначало се страхувах от него.
Те тръгнаха по една тясна алея. Понякога Пира се спираше и откъртваше клонче; клончетата бяха сухи и изпращяваха в пръстите й. Пира ги хвърляше на земята.
Над алеята бе надвесило клони огромно дърво-великан; земята около него бе покрита с няколкосантиметров пласт от сухи иглици. Пира събра три-четири шишарки и провери запазени ли са в тях семената. Сложи шишарките в джоба на скафандъра си и после каза на Девкали:
— Напомни ми на връщане да вземем от лабораторията бурканите със семената.
— Лесно ви е на вас, ботаниците — каза Павлиш. — По-рано заровиш зрънцето в земята и чакаш със седмици, докато израсне, ако изобщо поникне. А сега с помощта на короните дадеш семената в лабораторията и след половин час — иди си вземи фиданките.
— Точно нашата най-важна работа винаги ще си остане същата — възрази Пира. — Фиданката ще получим, а останалото ще направим вече ние. Докато от нея отгледаш дърво, тъй или иначе, ще минат години. Пък и само това ли е? Ти знаеш колко работа ни чака занапред. Тъкмо обратното, вие лекарите няма да имате сега какво да правите.
— Хайде де — обиди се Павлиш. — Ти да не мислиш, че ще започнем да избиваме всички, за да ги съживяваме после?
— Но нов черен дроб нали можете да направите? Ново сърце.
— След време. Все пак и за нас ще остане работа. С апарата на корона Вас не се лекува ангина.
— Какво е това ангина?
— Простуда, болест на гърлото.
— Аха, нещо като нашата дихателна треска?
— Още не зная, едва сега започвам да се занимавам с вашата медицина.
Дърветата оредяха. Отпред, разделено на еднакви четириъгълници, се простираше широко поле, граничещо със стръмните склонове на долината. В някои от парцелите стърчаха стъблата на храсти, а други бяха голи или едва покрити със суха трева.
— Ах! — долетя отзад гласът на Снежина. Тя беше останала назад и още не беше излязла от сянката на дърветата.
Павлиш рязко се обърна.
Снежина беше клекнала край един дънер и викаше с ръка останалите да дойдат по-бързо при нея.
Скрито между дебелите корени на мъртвото дърво, от сухата пясъчна почва бе покарало едно тънко стъбълце с бяло цветче на върха.
— Живичко — прошепна Пира.
— Напълно и безусловно живо — каза Снежина. — Аз го подухнах и то в миг си сви листенцата.
— Горски висан — рече тихо Пира. — Ей сега ще се разплача. Не го откъсвай. Нека си расте.
— Разбира се, нека си расте — каза Снежина. — Аз само го духнах. То си сви листенцата, а после пак ги разпусна, сякаш ме поздрави.
— А планетата иска да ни помогне — обади се Девкали. — Тя не е съвсем мъртва. Помниш ли, Пира, кога за първи път ти донесох букет от горски висани?
— През лятото ще има повече цветя — каза Павлиш уверено.
6
От парцела тръгнаха бавно назад. Дали защото бяха видели живото цветче, или бяха намерили толкова бързо и лесно търсения храст, но настроението на всички беше добро. Девкали мъкнеше наръч сухи клони и корени и разпитваше Павлиш пишат ли на Земята стихове и ако пишат, римуват ли ги. Пира тихичко си тананикаше нещо и Снежина помисли, че още не беше виждала Пира да се смее, а тя навярно ще стане много красива, ако се засмее. И тъкмо се готвеше да каже това на Пира, когато тя изведнъж се спря и рече:
— Ако тръгнем по онази алея, ще стигнем до гробищата. Наблизо имаше малки гробища. Ботаниците предпочитаха да живеят и умират тук. Тук нямаше крематориум както в градовете. Ще ме почакате ли мъничко? Ще погледна дали старецът не е погребан тук. Все не мога да си спомня как се казваше. А това ми е много необходимо. Нали?
Пира се отби в страничната алея. Останалите я последваха. Гробищата се показаха на стотина крачки от тях — това беше малка поляна, заобиколена с високи дървета. На поляната имаше няколко гроба, над всеки гроб — камък или диск с лъчи. Пира мина покрай редицата от гробове. Спря се пред крайния.
— Разбира се — каза тя. — Името му е Кори, учителят Кори от Лигон. Умрял е точно преди войната.
— Добре, че не е доживял до нея — забеляза Девкали.
До лабораторията беше вече близко. Пира ги поведе към нея по една тясна пътечка край някакви стопански пристройки.
— Тук пясък ли е?
— Да, почвата е песъчлива. Не всички растения можеха да виреят тук. Налагаше се да ходим до съседната долина за торна пръст. Много тежки бяха кошниците, като сега помня.
Павлиш остана назад и се отби малко встрани. Разрови листата под едно дърво и погледна сух ли е пясъкът под тях. Под листата имаше два-три сантиметра пръст, после пясък.
Жените и Девкали бяха отминали напред. Павлиш се изправи, изтърси пръстта от ръцете си и тъкмо се канеше да тръгне, когато забеляза човешки стъпки.
Най-напред той с изненада си помисли — как са могли тези стъпки да се запазят повече от година? Там, където земята беше покрита с листа, стъпките едва се забелязваха. Но малко по-надалеч по голата земя те се бяха отпечатали ясно и дълбоко. Следите, бяха пресни.
Павлиш предпазливо се огледа наоколо. Всичко беше тихо, само доста отдалеч вече, откъм зданието на лабораторията, се чуваха гласовете на жените.
Неотдавна тук е имало човек. Може би той дори ги е видял. Та нали през нощта бе валял дъжд? Не, това е невероятно. Съвсем невероятно. Павлиш искаше да извика Девкали, но изведнъж почувствува, че го обхваща страх. Страхуваше се да извика, защото Той можеше да чуе; страхуваше се за другарите си, защото те не знаят, че някой, който не се бои от смъртоносната радиация, се разхожда из Мъртвата планета. Кой е той? Приятел? Или може би някакви хора са успели да се приспособят към радиацията и са получили имунитет към нея? Не, това не може да бъде. И после… после, няма нужда да си Шерлок Холмс, за да се досетиш: човекът е бил тук съвсем скоро. Възможно е да е видял хората и да не се е приближил. Скрил се е, притаил се е.
Павлиш реши да не казва на никого за странното си откритие. По-добре бързо да се махнат оттук, да не рискуват — те не са въоръжени, с тях има и две жени. Най-напред трябва да се посъветва с капитана.
Павлиш се озърна още веднъж и бързо тръгна по пътечката към лабораторията.
Очакваха го вече. Пира нареждаше във всъдехода бурканите със семената и листовете на хербария. Снежина й ги подаваше от прозореца на лабораторията.
— Къде се изгуби? — попита тя, щом видя Павлиш. — Ние помислихме вече, че си попаднал в лапите на горския дух. Оказва се, че има такава легенда. Пира ни разказа, че тук живее привидение: обикаляло нощем лабораторията.
„Хайде де, само това липсваше“ — помисли Павлиш.
— Я чуй, Слава — сети се изведнъж Снежина, — ти защо питаше за пясъка? Обикновено не питаш току-така.
— А, ти за това ли? — каза Павлиш доволен, че разговорът се отклони от опасната тема. — Мислех, че пясъкът запазва добре тъканите. Мумифицира ги. Значи, ако старецът е умрял само преди една година, има надежда да го съживим. Е добре, да тръгваме!
— Почакай, почакай малко, ти се държиш толкова нелогично, че повече не може да бъде! — възмути се Снежина. — Ами че това е една блестяща мисъл, тя трябва веднага да се провери. Девкали, знаеш ли къде е носилката? В долния багажник. Извади я.
— Не, не — каза Павлиш. — Трябва да се връщаме. Късно е вече.
— Защо? Едва минава дванадесет. Прекрасно ще успеем да се върнем, преди да се стъмни. Намери ли я, Девкали?
— Да — каза той, като измъкваше от всъдехода носилката.
И Павлиш разбра, че няма да успее да измисли никаква причина, която да оправдае незабавното им тръгване. Да каже ли истината? Но нещо го възпря да направи това. Може би страхът, че няма да му повярват, че няма да погледнат сериозно на думите му. Може би защото тогава Снежина — а от нея може да се очаква това — ще реши веднага да отиде там и да изследва стъпките.
Докато разкопаваха гроба, Павлиш се стараеше да не застава с гръб към гората и вълнението му беше толкова очевидно, че Снежина дори го попита:
— Какво, достраша ли те?
— Не — отвърна Павлиш. — Просто не мисля, че моята догадка е вярна. Пясъкът може да бъде и влажен.
— Ей сега ще разберем всичко — рече Снежина.
Догадката на Павлиш излезе вярна. От това му стана още по-зле. Носилката с дребното, изсъхнало тяло на стареца носеха двамата с Девкали, а жените, въпреки напомнянията на Павлиш, изоставаха през цялото време. И ръцете им бяха заети. Павлиш постоянно се обръщаше и Снежина със смях му казваше:
— Не бой се де, няма да се изгубим!
— Впрочем едри хищници на планетата сега няма — добави Пира. — Макар че ние ще ги развъдим отново. В ограничено количество.
Не се случи нищо. Стигнаха съвсем спокойно до всъдехода. Върнаха се без всякакви приключения и на „Сегежа“.
Павлиш приказваше, шегуваше се, слушаше как Снежина разсъждава дали ще има на обяд разбит каймак, но щом се отвлечеше само за миг, отново виждаше дълбоко отпечатаната в земята стъпка, толкова прясна, че очертанията й не бяха размазани и се виждаше всеки ръб на подметката.
7
— А сега, Павлиш, успокой се и помисли! Първо: дали всичко това не ти се е привидяло?
— Не, Генадий Сергеевич, не ми се е привидяло.
— Втора възможност — продължи Загребин. — Може би тези стъпки са останали от миналата година, а надвисналите над тях клони или стеблото на дървото да са ги запазили от лошото време?
— Не — каза Павлиш. — И не си струва изобщо да си губим времето и да измисляме различни причини, поради които стъпките могат да не съществуват. Аз съм убеден, че ги имаше. Пресни стъпки.
— Не сте прав, Павлиш — обади се Баков. — Ние сме длъжни да разгледаме всички възможни варианти. Абсолютно всички. Това, което току-що ни разказахте, е твърде странно.
— Зная, че е странно — каза Павлиш. Той се разходи насам-нататък из каютата, спря се пред модела на една каравела, окачен над бюрото, и прекара пръст по бушприта[1]. — Отлично разбирам, че на ваше място и аз бих се старал да обсъдя всички варианти. Но разберете, аз вече ги обсъждах. Стъпките съществуваха.
— Добре, Слава — каза Загребин. — Вярваме ви. Но какво следва от това? Честно казано, не зная. Засега не мога да дам никакво обяснение.
— Обяснение има — възрази корона Аро. — И вие, капитане, знаете това обяснение не по-зле от мен. На планетата, която смятаме за мъртва, съществуват хора, които са останали живи след конфликта. Въпросът не е там — по-важно е да се разбере кои са те и да се влезе във връзка с тях.
— А защо те не желаят да влязат във връзка с нас? — попита Баков.
— Е, на това могат да се намерят много обяснения. Първо, те може би не подозират нашето присъствие. Ботаническата градина се намира на сто километра от Манве. Второ, може да се страхуват от нас. Кои ли сме ние? Пришълци от Космоса? Врагове, пии, останали живи след войната, опитващи се да окупират тяхната страна? Или някакви други загадъчни същества, най-вероятно също така врагове?
— Значи — попита капитанът, — от това следва, че щом ни смятат за врагове, те могат да предприемат срещу нас враждебни действия?
— Могат — отговори корона Аро.
В каютата настъпи тишина. Само Павлиш крачеше бързо от ъгъл до ъгъл по една и съща права линия и пластмасовият под скърцаше под стъпките му. От полуотворената врата долитаха далечни гласове. Загребин, който знаеше всичко, което става на борда, лесно различаваше отделните гласове и шумове на кораба: високият гърлен глас принадлежи на Ранмакан; той се бе научил да играе на нарди и пак спори с Малкия, негов постоянен партньор. Прозвуча и бързата реч на леля Миля — кара се на робота. Тропна щанга — Кудараускас беше завършил серията си от физически упражнения.
— Значи, така — каза Загребин. — Вие, Алексей Иванович, вижте заедно с Антипин какво може да се направи, за да се осигури пълна безопасност на кораба и купола. Дали електрическата енергия ще стигне за гравитационно поле?
— Не, ние не можем да включим главния двигател.
— Е, помислете. Не можем да рискуваме. А след вечеря ще съберем екипажа и по всяка вероятност и жителите на планетата. И ще си поговорим. А засега смятам разговора ни за завършен.
Павлиш се сбогува и си отиде веднага. Той намираше, че капитанът се беше отнесъл прекалено спокойно към съобщението. Не беше заповядал дори да изпратят веднага разузнавателен диск, който да се опита да изясни накъде водят следите.
Корона Аро попита:
— А донесоха ли храста, за който говореше Пира?
— Да, донесоха го. Заедно с неговия автор. Съвсем забравих да ви кажа: корона Вас ви очаква в лабораторията.
Аро прехвърлила през рамо опашката си и мълком последва Павлиш.
— Е, какво ще кажете? — попита Баков, когато останаха сами с капитана. — Дали да изпратим диска в Ботаническата градина?
— Аз мислих вече за това — отговори Загребин. — Имате ли цигари?
— Не пуша.
— Да, забравих, прощавайте. Мислих вече за това, но вече минава четири часът. След един час ще се стъмни. Не ми се иска да почнем търсенето в тъмнината.
— Добре, ще отида да поговоря с Антипин.
И Баков напусна каютата. Капитан Загребин постоя малко сред стаята, като мислеше не би ли могло да се забута пакетче цигари някъде в долното чекмедже на бюрото. Но после си спомни, че лично той бе заповядал на робота да изхвърли всичко, което може да му напомня тютюна. И роботът извърши тази операция много грижливо. Капитанът въздъхна и все пак отиде при Снежина Панова с надеждата, че тя не е в каютата си. Той знаеше, че цигарите й са сложени под огледалото, напомнящо Луи-Филип. По-добре да вземе скришом една цигара. Може би желанието му да пуши ще мине и няма да се наложи да дава повод на присмехулниците да позлословят над слабата воля на капитан Загребин.
8
След вечеря членовете на екипажа и обитателите на купола се събраха в каюткомпанията. Те сигурно за последен път се сместваха всички в това малко помещение. „Ще мине още известно време и тогава не само каюткомпанията, но и целият «Сегежа» няма да побере жителите на тази планета — помисли си Загребин. — А може би дори и сега корабът не би побрал всички жители на планетата. Може някъде под земята или под водата да живеят хиляди хора, които сами са решили своята съдба и не искат никаква помощ отвън?“
Неочакваното събрание наруши нормалния живот на екипажа. Безпокойствието се усили още повече, когато всички видяха как Антипин и Баков обиколиха купола с всъдехода, посъветваха се за нещо и после навън излязоха роботите и монтираха на известно разстояние от купола сигнални кулички, които светваха веднага щом някой или нещо се приближеше до образувания от куличките кръг. Вътре в кръга влизаха куполът и „Сегежа“.
— Днес, както знаете — започна Загребин, когато всички насядаха, — наши другари ходиха в Ботаническата градина…
Капитанът съобщи това, което беше видял Павлиш, после каза за взетите от него предпазни мерки. След него взе думата Павлиш. Той още веднъж повтори казаното от Загребин за стъпките и направи предложение да се изпрати разузнавателен диск в Ботаническата градина.
Бауер просто не повярва на Павлиш. Той каза, че е възможно все пак стъпките да са се запазили от миналата година; Кудараускас предположи, че следите са оставени от робот: някой от роботите-разузнавачи може да е ходил вече в градината. Взеха на смях Кудараускас — стъпките на роботите не приличаха на човешките. Доктор Павлиш не би могъл да ги обърка.
Пира се изказа, че ако стъпките са реалност, те принадлежат на военните. Само те са имали тайни противовъздушни скривалища, където биха могли да се запазят от радиацията. При думите на Пира Ранмакан побледня. Той не каза нищо, но помисли, че истинските господари на Лигон все пак могат да дойдат на власт. Не може да се каже, че той искаше това възвръщане. При новата власт, която представляваха за него капитан Загребин и Девкали, се живееше по-добре и никой не му напомняше, че той принадлежи към низша каста и не бива да прави едно или друго. Но уважението и преклонението на Ранмакан към военната машина беше толкова голямо, че той сериозно се изплаши да не би истинските господари да го накажат, когато си възвърнат властта. Бившата перачка се натъжи: тя не обичаше военните и ако някой от тях попаднеше в ръцете й, тя сигурно би го удушила. Не можеше да им прости смъртта на своите близки. И перачката безгласно се молеше на Слънцето дано зрението на младия доктор да му е изменило и дано това съвсем да не са били стъпки, а случайни ямички. Ловците пии не разбираха много от политика и не искаха да разбират. Те очакваха деня, когато въздухът ще стане отново чист. Снежина си спомни за посещението в градината и мислено поблагодари на Слава, че тогава той нищо не им каза. Тя щеше да умре от страх, ако беше видяла тайнствените следи. Девкали, засегнат от Павлиш, загдето той не бе казал за видяното веднага — тогава можеше да се разберат много неща на самото място, — помисли, че ако това са виновниците за войната, той ще направи всичко, за да не ги пуснат в купола. Новата планета не бива да познава тези хора.
Решиха да изпратят още на сутринта диск в Ботаническата градина, за да изяснят стъпки ли са това и ако наистина са стъпки, накъде водят те. Може би щяха да успеят да влязат в контакт с човека, на когото принадлежат. Решиха, докато не се изясни тази загадка, никой да не ходи сам в града. И се разотидоха. В края на краищата засега не можеше да се измисли нищо повече.
Дискът отлетя към градината, но не намери следите. През нощта в планината беше валял дъжд.
През следващите две седмици не се случи нищо и всички, с изключение на Павлиш, почнаха постепенно да забравят за стъпките в Ботаническата градина. Но Павлиш ги виждаше, щом затвореше очи. Той беше уверен, че стъпки имаше.