Кир Буличов
Последната война (1)

1

Личният състав на к/к^[1] „Сегежа“, зачислен към космобаза Земя-14, г/с^[2] 304 089.

Капитан на кораба — Загребин, Генадий Сергеевич

Старши щурман     — Баков, Алексей Иванович

Старши механик    — Лешчук, Александър Александрович

Втори щурман      — Бауер, Глеб Андреевич

Втори механик     — Антипин, Иван Филипович

Трети щурман      — Кудараускас, Зенонас

Трети механик     — Ткаченко, Кира Сергеевна

Лекар             — Павлиш, Владислав Владимирович

Радист            — Циганков^[3], Юрий Петрович

Готвачка          — Йонесян, Емилия Кареновна

Практиканти^[4]      — Христо Райков, Снежина Панова

Пътници^[5]          — корона Ара, корона Вас

2

„Бързо г/с 304 089 до капитан Загребин в съгласие с галактическия център нарежда ви се да прекъснете незабавно полета в сектор 31–6487 чакайте к/к корона Кенш

г/с 312

Вземете на борда пътниците и товара със специално предназначение съоръженията за рудниците на Титан прехвърлете на к/к корона Кенш продължете полета съгласно инструкциите на представителите на центъра желаем успех Земя-14 Коли“

Малкия четеше перфорираната лента, която изпълзяваше от апарата, а дясната му ръка сама, по навик, сложи края й в пишещата машина и тя забръмча, превръщайки радиограмата в букви. Малкия подписа бланката и означи времето: „8 часът и 40 минути“. Корабно време. Определената връзка със Земята трябваше да започне едва след два часа.

Малкия включи екрана за вътрешна връзка. На мостика капитанът не беше сам. Той беше наведен над масата с картите, като притискаше краищата им с широките си длани, а двамата стажанти — Снежина и Христо — надничаха през раменете му и слушаха.

„По-добре да се кача сам и да я предам на шефа — помисли си Малкия. — Радиограмата е лична, бърза.“

Малкия потвърди приемането и изключи предавателя. Той си представи литналия към Земя-14 сигнал за потвърждаване като видимо тяло, което се губи от очите му и се носи всред потоците метеори и космически лъчи на много милиони километра далеч, където го чака Агнеса Коли. Не, тя не го чака. Знае, че сигналът ще пътува почти половин час. Тя се обръща към другаря си по смяна — червенокосия Ахмед, моли го да изтича за кафе. И Ахмед тича. А Агнеса използува минутата, когато остава сама, и изважда от дневника със сведения за метеоритите скритото там писмо от Юра Циганков, когото тя никога не нарича Малкия и не обича другите да го наричат така. Писмото се е протрило вече по ръбовете — скоро ще станат две седмици, откак „Сегежа“ бе излетял към Титан. Ахмед се връща с чашка кафе, Агнеса незабелязано скрива писмото. Ахмед се усмихва и казва, че има два билета…

Часовникът над главата му удари четвърт час. Осем часът и четиридесет и пет минути. Настроението на Малкия се развали. Защо беше решил, че Агнеса препрочита писмото му? Може да го е захвърлила, без да го разпечата. Малкия включи авторадиста и излезе в коридора.

Коридорът беше изпълнен с не много силен, разновиден шум. В него се сливаха далечни гласове, шумоленето на въздуха в климатичната инсталация, шушнещите стъпки на роботите, звънът на кухненските съдове в помещението за припасите — и всички тези звуци се разтапяха, смесваха се и се губеха в монотонния утробен ромон на двигателите.

Малкия се спря, вслушвайки се с удоволствие в гласовете на кораба, опъна куртката си, приглади с ръка косата си. И видя доктор Павлиш. Докторът беше излязъл от своя кабинет. Той носеше руло бяла хартия и гребеше с него като с весло. От всички на „Сегежа“ докторът най-много приличаше на идеален космонавт. В космобазата на Земята той носеше небесносиния мундир на космонавт за далечен полет; очите му придобиваха тогава цвета на планинско езеро, а сребърната змия, увита около чашата над горния му джоб, кой знае защо, създаваше впечатление на щурмански волан. Девойките го наричаха „капитан“. Павлиш се усмихваше малко загадъчно.

Малкия не устоя на изкушението. Спомни си, че докторът бе проглушил ушите на Снежина с аметистите на Титан, макар самият той да не беше стъпвал на Титан.

— Слушай, Слава — каза Малкия. — Не отиваме на Титан.

— Какво се е случило? — попита докторът.

— Бърза радиограма от Земята — рече Малкия, показа му отдалеч бланката и понечи да продължи по-нататък.

— Стой! — Слава прегради пътя му с рулото хартия. — Не се дръж като жена.

— А как се държат те? — попита Малкия.

— Знаеш как говорят: „Ах, зная нещо, но няма да ти кажа.“

— Чуден човек си — каза Малкия. — Нали виждаш: лично за капитана. Имаме рандеву с „Корона Кенш“. Знаеш ли я? Г/с 312?

— И още как! — отвърна Павлиш. — Та това е Галактическият център. Ще отида да кажа на Снежина.

„Гледай ти — помисли Малкия, като остана сам. — Защо да не кажа аз на Снежина?“

— Също като малките деца — продължи той, отваряйки вратата на капитанската рубка. — Ще кажа, няма да кажа.

— На кого говориш? — попита Глеб Бауер, вахтеният щурман.

— На себе си.

— Каква е тази телеграма?

— За шефа — отвърна строго Малкия.

— А защо не в уреченото време? — заинтересува се Бауер. Той седеше на канапенцето в помещението на щурмана и четеше лоцията^[6] на сектора. — Нещо сериозно ли е?

Малкия влезе мълком в рубката. Загребин стоеше край големия екран, разказваше някаква небивалица на стажантите; те го гледаха с възторжени очи и наивно вярваха на всяка негова дума. Малкия бавно се приближи към тях и застана с лице към капитана, наред с Христо. Това беше направено нарочно — Христо беше нисък на ръст, а Снежина значително надвишаваше Малкия и той не обичаше да застава до нея.

— Генадий Сергеевич — каза Малкия. — Бърза телеграма за вас от Земята.

Загребин загаси цигарата си в пепелника, закрепен за ръба на големия екран, прочете бавно и внимателно телеграмата, като дори мърдаше едва забележимо устни.

Малкия погледна Снежина и се зарадва, че Павлиш не беше успял да й каже нищо.

— Какво има там? — пошепна Христо, като бутна с лакът Малкия.

Загребин протегна голямата си, мека, покрита с лунички ръка покрай командното табло и включи вътрешната връзка.

— Моля старши помощника да се качи на мостика — каза той.

После се обърна към Малкия и попита с добродушен, престорено добродушен глас:

— Екипажът уведомен ли е вече?

— Идвам тук направо от кабината — отговори Малкия. — Та нима не разбирам?

— Между приемането и вашето появяване тук са се изминали десет минути, не — девет. Отдалече ли дойдохте?

Вратата се отвори. Старшият помощник Баков се появи на мостика. Скоростта, с която той бе преминал разстоянието от своята каюта до мостика, беше фантастична, но Баков беше спокоен и даваше вид, че не бърза.

— Учи се — каза капитанът на Малкия. — Алексей Иванович, прочетете това — продължи той.

Малкия отстъпи няколко крачки и се сблъска гърбом с Глеб Бауер. Той беше вдигнал вече от канапенцето своите двуметрови кости и сухожилия. Малкия вирна глава и рече тихо:

— Не отиваме на Титан. Бърза от Земя-14.

— Шегуваш се, миличък — отвърна Глеб.

— Глебушка — извика го капитанът. — Остави тези вторични източници на информация. Намери сектор „Три-едно-шест-четири-осем-седем“. Запомни ли? Или да повторя?

След четиридесет и три минути „Сегежа“ почна да забавя движението си. До това време съдържанието на телеграмата стана известно на целия екипаж.

3

Някои особено деликатни операции Емилия Кареновна не поверяваше на никого, още повече на роботите. В тези операции влизаше миенето и бърсането на синия сервиз. Веднъж, още през миналия рейс, тя беше възложила на Гришка, кухненския робот, да извади сервиза от шкафа. Той веднага счупи една чашка. Липсваше и друга: нея изпусна Зенон Кудараускас — беше я поставил в края на масата. Но леля Миля не беше виновна за това.

Ако понякога я обхващаше лошо настроение и трябваше да се успокои, да се поразсее, леля Миля внимателно изваждаше тънките фарфорови чашки от гнездата им в шкафа, изплакваше ги с топла вода и ги избърсваше хубаво с чиста, мека кърпа.

Зад полуотворената врата трептяха разни звуци; чуваше се заглушеният грохот от трюмовете. Леля Миля бършеше сините чашки.

— Още в първата база ще напусна — говореше си тя, загледана в бялата стена на бюфета. — Още в първата база.

Една едра сълза се откъсна от ресницата й и капна със звън върху тънкия фарфор. Леля Миля подложи чашката под струята на чешмата и изми сълзата.

В коридора се разкрещяха роботите и Глеб Бауер ги смъмри, че могат да повредят обшивката. Снежина надникна в бюфета, искаше да пие вода. Тя видя, че леля Миля бърше чашките, заподозря нещо лошо, замахна с големите си красиви ръце и попита:

— Какво има? Кой ви е наскърбил, Емилия Кареновна?

— Никой — отговори леля Миля. — Никой не ме е наскърбил. Ти какво искаш, Снежка?

Снежина оправи косата си, най-разкошната, най-черната коса в космическата флота, и седна на едно въртящо се столче. Тя беше любопитна и разсъдлива. Обичаше яснотата.

— Не вярвам — рече тя. — Хайде, разказвайте.

Леля Миля притисна чашката към гърдите си. Разбра, че ще трябва да разкаже. Пък и на нея й се искаше.

— Очаквах ги — каза тя. — Как ги очаквах! Целият екипаж ми е свидетел. Направих торта с надпис отгоре: „Добре дошли!…“ Ей я, стои в хладилника. Имаше и погача, ти я видя. Със сол по средата. Нали знаеш, никак не мога да понасям претоварване, но докато спирачките бяха в действие, аз всъщност не излизах от кухнята на кораба, дори бях изключила моя Гришка. Всичко — сама. Наистина Кирочка Ткаченко ми помагаше малко, тя обича да го прави. След това излязох на площадката и като погледнах — подадох погачата на Кирочка и избягах тук. Става ми зле, просто не издържам. Струва ми се, че съм ги сънувала в детинството си, в някакъв кошмар.

— Та нима не сте ги виждали на Земята? — учуди се Снежина.

— Там при нас, в базата, бяха други, монтираха двигателите. Едни такива симпатични, с три крака, чистички, с огромни очи. А като видях тези, пъхнах в ръцете на Кирочка погачата и — беж да ме няма. Хвана ме срам дори, но не успях да се овладея. Олеле, идва…

Леля Миля неволно зажумя. Вкопчи пръсти в края на масата така, че чак ставите й побеляха.

Снежина се обърна. Край отворената врата мина една опашата жаба. Жабата имаше дълги и тънки ръце. Тя жестикулираше с тях, обясняваше нещо на Малкия, който ситнеше редом с нея.

— Ти върви — каза леля Миля тихо, без да отваря очи. — И мен самата ме е срам, уверявам те. Само че вземи си една баничка там отгоре, от бялата тенджера. С ориз и яйца е.

Снежина въздъхна, отметна глава, при което чудната й коса се разпиля по раменете, отвори шкафа и взе от бялата тенджера една баничка.

— Те са много големи учени — рече тя.

— Зная — съгласи се леля Миля. — В мен се е пробудил животинският атавизъм.

— Вие непременно ще свикнете с тях — успокои я Снежина. — Може ли още една баничка?

— Вземи си. Но само една. Наближава обяд.

В бюфета надникна Христо.

— Извинявайте — каза той. — Снежина отиде за схемата, а аз чакам. Извинявайте. — Христо има тъжни кафяви очи и подвижни вежди, които се мърдат в такт с устните му. — Извинявайте — каза той още веднъж.

— Да вървим. — Снежина отчупи на стажанта половината от баничката. — Всичко ще се нареди.

В коридора Снежина си спомни, че искаше да пие вода, но не се върна обратно.

4

В два часа и тридесет минути гонгът проехтя. Загребин го беше купил в Рангун през време на отпуската си. Такъв гонг нямаше на нито един кораб. Отстрани го поддържаха с хоботите си два слона, изработени от тектония. Роботите обичаха да удрят гонга. Дори по-често, отколкото беше необходимо.

Снежина се приближи до огледалото. Огледалото в нейната каюта приличаше на круша или на главата на френския император Луи-Филип, както го рисува Домие. Огледалото беше измислено от някакъв умник от Института за вътрешна архитектура. Снежина би предпочела най-обикновено — кръгло или четвъртито.

Тя се погледна в огледалото и се хареса. Снежина не беше влюбена в себе си. Просто беше толкова красива, че дори сама признаваше това. Сресвайки косата си, тя изведнъж се усмихна. „Ами че и ние не им харесваме — помисли си тя. — За тях и аз съм грозна.“

Влезе Кирочка Ткаченко. Тя е с две глави по-ниска от Снежина, руса и почти прозрачна. Медицинската комисия губи за нея три пъти повече време, отколкото за всеки друг космонавт. Лекарите не могат да повярват, че тя е здрава, толкова здрава, че да работи като трети механик на „Сегежа“.

— Отиваш ли да обядваш, Снежка? — попита тя.

— Тръгвам. Ей сега. Да забода косите си или да ги оставя така?

— Остави ги така — отвърна Кирочка. — Страх ме е да отида сама в каюткомпанията. Ами ако те всички седят вече около масата, аз вляза и шефът каже: „Ето нашия трети механик, да не мислите, че като е такава мъничка и тъничка…“ Е, ти знаеш какво приказва той винаги пред гости.

— Глупости — каза Снежина, като забождаше косите си назад. — Той много те уважава.

— Аз не говоря за това — рече Кирочка. — Но те не са обикновени гости. С теб съм по-уверена.

— Леля Миля успокои ли се?

— Защо, какво има?

— Уплашила се от короните.

— Според мен в тях няма нищо особено.

— А как изглеждам сега? — Снежина обърна глава към Кирочка.

— Нали ти казвам: както и да се срешеш…

— И на мене те най-напред ми се видяха страшни — призна Снежина. — Светът е пълен с изненади.

— Да вървим, защото днес наистина не струва да закъсняваме.

Девойките се спуснаха по трапа. Пред експерименталния брой на стенвестника, направен изцяло от роботите, се беше изправил доктор Павлиш.

— Страшно нещо — каза той. — Всичко е както трябва. Има дори и едно анонимно писмо до редакцията: „Докога гонгът ще звъни не в определеното време?“

— Впрочем кой сега е редактор? — попита Кирочка. — Робот ли е и той?

— Та нали знаеш — отвърна сериозно Павлиш, като погледна втренчено със сините си очи третия механик. — Владислав Владимирович.

— Мързелив ли е?

— Страшно мързелив. — Черните вежди на доктора печално се сключиха. — Боря се с него.

— Гледай да не съсипеш своя „двойник“. Короните вече в каюткомпанията ли са?

— Не още, аз надзърнах.

Доктор Павлиш тържествено предложи на дамите двете си ръце и вратата на каюткомпанията се разтвори.

— С ваше разрешение — рече Павлиш на старши щурмана.

— Заповядайте — отговори Баков.

Неговият казашки перчем и мустаците му бяха грижливо разчесани. Старши помощникът беше в парадна униформа. Космонавтската значка поглъщаше светлина от полилея и я отпращаше като светли петна по стените на каюткомпанията.

Всички свободни от вахта членове на екипажа бяха заобиколили вече масата. Снежина мина на мястото си между Павлиш и Кудараускас.

Кухненският робот Гришка, с кокетна бяла престилчица (леля Миля я беше ушила, за да създаде домашна атмосфера), нареждаше приборите.

— А къде е леля Миля? — попита Малкия.

— Емилия Кареновна — извика Баков. — Вас чакаме.

— И празничната торта също — добави Малкия.

— Емилия Кареновна няма да дойде — побърза да каже Снежина. — Не се чувствува добре.

— Как така? — Старши помощникът погледна строго Павлиш.

Павлиш се изчерви силно — руменината в миг покри бузите му, продължи към сините му очи и дори заля челото му.

— Тя не се е обръщала към мен, Алексей Иванович.

— Няма нищо особено — рече Снежина. — Не е нужно да й се оказва медицинска помощ.

Всички някак едновременно замълчаха и продължителната пауза ги накара да се обърнат към вратата. „Те ей сега ще влязат — помисли Снежина. — Може и те да се чувствуват малко неудобно. Ще влязат, ще видят дългата маса: на единия й край е мястото на капитана, на другия — на старши помощника. На нас тази маса ни е дотолкова позната, че дори не я забелязваме. А тях може да учуди. Да предположим, че те съвсем нямат маси. А там, по-навътре, зад полуотворената плътна зелена завеса ще видят полукръгло канапе, пред него шахматна масичка, една пионка липсва, нарди: играят Малкия и докторът. На стените от двете страни на вратата са закачени картини. Едната представлява платноходка, чаен клипер^[7], който помита в стремителен полет гребените на вълните, а другата — горско езеро. Тъмни борики са обкръжили отвред езерото…“

Капитан Загребин отвори вратата, за да даде път на гостите. Най-напред корона Аро, после корона Вас, а може би и обратното. Загребин влезе последен.

— Добър вечер — каза той.

Загребин беше официален и малко тържествен. Неговите светли прави коси бяха вчесани назад, на темето му стърчеше непокорно кичурче.

— Позволете ми да ви представя — каза той — нашите гости. От днес — членове на нашия екипаж.

Гостите заеха всичкото свободно място между масата и вратата. Те бяха с една глава по-ниски от Загребин, но значително по-тежки и по-масивни. Опашките си бяха метнали през рамо, за да не докосват мебелите. Раздвоените рогови краища на опашките им слабо мърдаха. На гостите им беше тясно и неудобно. Бяха развълнувани.

— Добър вечер — каза единият от тях.

На гърдите му беше окачена черната кутийка на лингвист.

Членовете на екипажа се приближаваха един по един към гостите, за да се представят. Всички разбираха прекрасно, че не беше нужно да се прави това — церемонията продължи много, всеки трябваше да заобикаля масата, да се промъква между столовете, а после да се връща на своето място. Загребин не се беше сетил да каже да останат по местата си, но не поправи грешката, а отстъпи крачка назад към отворената врата.

Когато дойде ред на Снежина, тя протегна ръка и ръката на короната, тънка и грапава като вестникарска хартия, леко се обви около китката й. Снежина погледна госта в очите, като отдръпна главата си от малко страшния рог на опашката. Очите бяха няколко, наредени едно до друго, напречно на главата.

— Корона Аро — представи се гостът.

Люспестата зелена кожа на тялото му се оказа тънък комбинезон.

— За съжаление — каза Загребин, след като Малкия, последен от членовете на екипажа, се върна на мястото си — нашите гости (той упорито наричаше короните „нашите гости“ и изобщо не можеше да измисли друга дума) не ще могат да обядват с нас в каюткомпанията. Те имат свой запас от храна, която се различава от нашата…

На Снежина й се стори, че откъм бюфета долетя въздишка на облекчение.

Корона Аро (той беше с по-тъмния комбинезон) опипа с краищата на своите съединени с ципи пръсти седалките на креслата. Ръцете му бяха толкова дълги, че не стана нужда дори да се навежда. Загребин посочи на корона Вас креслото от другата си страна. Самият той остана прав — чакаше да седнат гостите.

— Рискувайте — рече Павлиш.

— Разбира се. — Аро някак си се сви отстрани, изпъна се, отпусна се меко върху кръглото седалище, обградено от облегалките, и застана неподвижно, сякаш очакваше няма ли да рухне креслото.

— Много удобно — каза той.

— Интересно, колко ли тежат? — попита шепнешком Снежина, като се обърна към Павлиш.

Около масата беше настъпила за миг тишина и всички чуха шепота на Снежина.

Вместо Павлиш отговори Аро:

— Около сто и тридесет килограма.

Баков погледна с укор Снежина. Той умееше да гледа укорително стажантите. Снежина не повдигна очи, но чувствуваше неговия поглед.

— А аз — четиридесет и шест — обади се Кирочка Ткаченко, за да прекъсне неприятната пауза.

— Благодаря — каза Аро.

Гришка с бялата престилка надникна в каюткомпанията и попита:

— Да поднеса ли супата?

— Моля — рече Баков.

— И не забравяй нашите гости — подсети го Загребин. — Нали знаеш?

— Да, помня — отговори роботът.

Гришка постави на масата два супника с борш и донесе на короните поднос с желирани кубчета.

— Подай ми, моля ти се, хляба — каза Малкия на Кирочка, като наблюдаваше с крайчеца на окото си как короните пресилват желето в чиниите си. Те правеха това с лъжица, след като бяха видели предварително как си служат с лъжиците хората.

5

— Слава — обърна се Кирочка към Павлиш. — Как може да се обясни, че у такава древна раса опашките не са се атрофирали?

— Може би те имат някакви полезни функции — отвърна разсеяно Павлиш. — Ще трябва да попитам.

— Искаш да ги изследваш? Да направиш анализ на кръвта им? — попита Снежина, като всмукна дим от цигарата си. В първи курс без малко не я изключиха от института за това пушене.

— Няма смисъл. — Павлиш се погледна в огледалото, прилично на Луи-Филип, и приглади гъстите си къдри. — Все едно някое шимпанзе да реши да прави анализ на моята кръв. Аз мисля в момента за друго: защо капитанът не ни е казал досега накъде и с каква цел летим?

— Дали пък и той сам не знае всичко? — обади се Кирочка.

— Те отидоха на мостика — каза Снежина.

— Кои „те“?

— Шефът, старши помощникът и короните.

— А защо те всички се наричат корони? — попита Кирочка. — Да беше престанала да пушиш, Снежка. Човек не може да диша. Слава като лекар би могъл да ти каже, че това е вредно.

— Аз го знам и без него. — Снежина загаси цигарата. — Хроническа тютюнджийска кашлица, след това изкуствени бели дробове и тъжна старост в санаториум.

— Може да мине и без това — каза Павлиш. — С какво можем ние да бъдем полезни на короните? Разбирам, ако трябваше да ги заведем някъде, а собственият им кораб е далече. Но нали те летяха на своя.

— Виж какво, Слава — рече Кирочка, — искаш ли да се обзаложим, че след половин час ще знаеш всичко?

— Капитанът моли свободните от вахта членове на екипажа да се съберат в каюткомпанията — разнесе се гласът на Баков по вътрешната връзка. — Повтарям: всички свободни от вахта членове на екипажа да се съберат в каюткомпанията.

— Дължиш ми една торта от ленинградския „Метропол“, Слава — каза Кирочка.

— И, струва ми се, вече осма — забеляза Снежина.

— Но аз изобщо не съм се обзалагал — обади се Павлиш. — А между другото тортите са всичко на всичко пет.

6

Короните седнаха един до друг на канапенцето в каюткомпанията. „Все ще свикна с тях“ — помисли Снежина. Тя бе успяла да се отбие за малко при леля Миля. Леля Миля вече знаеше, че короните няма да се хранят в каюткомпанията и се отнасяше към тях много по-снизходително. Тя дори каза: „Добре, че са донесли със себе си продукти. Какво ще се мъчат с нашите дажби? Почти всичко е консерви. Останали са само четири-пет килограма лук.“

Загребин обгърна с поглед каюткомпанията: настанени ли са всички удобно?

— Циганков — каза той на Малкия, — защо стърчиш прав? Разговорът може да продължи дълго. Така. Емилия Кареновна, още ли сте заета?

— Идвам — обади се от бюфета леля Миля. Тя не посмя да не се подчини на капитана. Леля Миля седна зад гърба на Бауер, по-далеч от короните.

— Най-напред — започна Загребин — ще прочета превода на един доклад. Преводът току-що е завършен от Мозъка. Ето защо не разказах всичко веднага след обяда. Разбирам, че на ваше място и аз бих се учудил: по каква причина шефът премълчава нещо?

— А ние не — каза с положителност Малкия.

— Не вярвам — отвърна Загребин и разгъна лист хартия. После поразмисли, сгъна го отново и продължи: — Преди да го прочета, ще ви разкажа с две думи предисторията на този документ. Както знаете, Галактическият център през последните години усилено се занимава с изследването на звездите и на първо място — с планетните системи на нашата Галактика. Тази работа е продължителна, трудна и Галактическият център привлича към нея всички, които могат да бъдат полезни. Не е изключено, след като свършим пътуването си, „Сегежа“ също да замине на далечно разузнаване. Надявам се, че разбирате защо казвам „Сегежа“. Засега на Земята има три кораба от този клас. Техните двигатели бяха монтирани с помощта на специалисти от Центъра. Ние можем да правим скокове в пространството. Без това не може да се овладее Галактиката.

— И така… — Загребин погледна короните, които седяха неподвижно или защото се страхуваха, че ще счупят канапенцето, или защото слушаха внимателно. В присъствие на гостите Загребин малко се стесняваше. Всъщност нямаше защо да се стеснява: кораб като кораб — и екипажът добър, но все пак… — И така — повтори Загребин, — в процеса на тези изследвания… Преди шестнадесет години Галактическият център се срещна с нас. Обстоятелството, че той се срещна с нас случайно, макар ние вече да бяхме излезли самостоятелно в Космоса, говори колко трудни са тези проучвания. Можехме да не се срещнем и след десет години. Досега са изследвани седем процента от планетните системи на Галактиката. Още около тридесет процента от планетите се намират под наблюдение. Между тях има няколко, пригодени за живот. Една от тези планети е наречена условно Синята. Към нея именно летим.

Настъпи пълна тишина.

— Разстоянието? — внезапно попита Иван Филипович Антипин, вторият механик.

— Деветдесет и три светлинни години оттук — отговори корона Аро. — Огромен скок.

Отново пауза. Тогава капитанът приглади непокорния кичур на темето си и продължи:

— Възникват веднага въпроси. Няколко въпроса. Те възникнаха у мене, значи, и у вас. Първият въпрос е: каква е причината да летим нататък? Вторият: защо именно ние? Третият: с каква цел? Така ли е?

— Така е — рече Антипин. И той си беше задал тези въпроси.

— Най-напред ще отговорим на първия. Затова именно ще прочета доклада. Това е дълъг и много подробен документ. Аз ще го оставя тук на масата и всеки може да го прочете изцяло, без да бърза. Подчертал съм в него някои пасажи. На тях именно ще се спра…

Загребин отново разтвори ситно напечатания лист на превода.

— Почва се с обръщението: „До Галактическия център. Доклад на автоматичния разузнавателен диск Г/С 313–4576. Целта на полета е изследването на Синята планета, на която са забелязани редица взривове с огромна мощ, очевидно от ядрен произход. Да се определи характерът на взривовете (сигнален, конфликтен, нападение отвън) и да се вземат съответните мерки.“

— Я гледай ти! — пошепна Павлиш.

— Аз лично имам въпрос към нашите гости — каза капитанът.

— Моля — отвърна корона Аро.

— Откъде се е провеждало наблюдението над Синята планета? От Галактическия център ли? Визуално? Нали разстоянието е няколко парсека.

— С други думи, искате да попитате кога са станали взривовете? Преди малко повече от една година — каза корона Аро. — Наблюдението се е провеждало не от нашата планета, а от наблюдателната станция на отвъдния сектор на Галактиката. Оттам пък сигналът е минал по канала на Галактическия център. Практически веднага. Три месеца след взривовете към планетата е отлетял разузнавателен диск. Правилно ли отговорих на въпросите?

— Благодаря — рече капитанът. — Да продължим четенето: „При приближаването до Синята планета е уточнена нейната физическа характеристика. Диаметър по екватора 13 000 километра, разстоянието до светлоизточника…“ Е, тук следва цяла редица данни… аха, ето нещо, което ни интересува: „Температурата на повърхността е в границите на плюс-минус тридесет градуса Целзий, съставът на атмосферата — кислород двадесет и осем процента, въгледвуокис, азот, инертни газове… седемдесет процента от площта на планетата са покрити с вода…“ Е, и така нататък. Сега най-главното: „Още при първата обиколка на планетата от височина 100 километра са открити многобройни следи от разумна дейност на населяващи я същества. А именно: градове, хидротехнически съоръжения, пътища, открити рудници и така нататък. Живи същества на планетата няма. След Преминаването в по-ниска орбита стана възможно да се твърди с увереност, че цивилизацията на Синята планета е стигнала технологическото равнище на ранната атомна епоха. Периода на конфликти. Ясно е, че един от тези конфликти се е оказал гибелен за планетата…“

Корона Аро бавно извърна глава, вглеждайки се в лицата на членовете на екипажа. Всички мълчаха. Чакаха.

— „… Радиацията на планетата достига такова равнище, че биологическият живот от този тип, който е съществувал на планетата, преди да възникне конфликтът, е невъзможен. Предполагаме, че дори ако по време на катастрофата някой от обитателите на Синята планета е успял да се скрие в подземно скривалище, в настоящия момент той вече е мъртъв. Нивото на радиацията спада извънредно бавно. По време на конфликта двете враждуващи страни са хвърлили върху, планетата няколкостотин значителни по големина ядрени устройства и са унищожени повечето от населените пунктове.“ — Загребин грижливо сгъна листа и го приглади. — Има ли въпроси? Ясно ли е сега накъде се отправяме?

— Боже мой! — продума тихо леля Миля. — Цялата си земя ли са унищожили?

— Да — отвърна корона Аро. — Не са оцелели дори животни и птици. Там е съвсем пусто.

— А как е възникнал конфликтът? — попита Кудараускас.

— Не знаем още.

— И нашата задача е да научим колкото е възможно повече за погиналата цивилизация?

— И това също.

Капитан Загребин седна до гостите на канапенцето. Даде им възможност те да отговарят на въпросите.

— Защо именно ние? — попита Павлиш. — Нашият капитан сам постави този въпрос преди няколко минути.

— Аз ли да отговоря? — обърна се корона Аро към капитана.

— Разбира се — каза капитанът. — Вие знаете по-добре от мене.

Капитанът сложи на масичката листа с превода на доклада и Антипин веднага протегна ръка и го взе оттам. Снежина надникна през рамото на Антипин. Докладът беше напечатан на познат апарат: едва вчера Снежина бе получила от Мозъка консултации за съхраняването на резервните ядра; консултацията беше напечатана на същата хартия и със същия шрифт.

— В документа, който взе механикът Антипин — каза корона Аро (Антипин вдигна глава изненадан, че короната бе запомнил вече името му), — има обяснение на това. Разузнавателният диск кацнал в един от градовете, взел проби от въздуха, почвата, намерил някакви предмети, изработени от обитателите на Синята планета. Между тях се оказало и това. — Аро отлепи зелената люспеста кожа от едната си страна, показа се джоб и измъкна внимателно една снимка. Снимката беше на човек. Той стоеше на брега на езеро, в сянката на остролистно дърво. Човекът се усмихваше.

7

Последна разгледа снимката Емилия Кареновна. Тя я върна обратно и високо изхлипа. Малкия се обърна, понечи да каже нещо, но премълча. Корона Вас превъртя настройката на лингвиста — изглежда, беше взел хлипането за непонятна и непреведена от лингвиста дума.

— Това е — рече Загребин. — Натам именно летим.

— Към гробища — обади се Бауер.

— А защо по-рано не са видели? — попита леля Миля.

— Нали чухте — каза Кирочка, — видели са взривовете. Но е било късно.

— Подобно нещо можеше да се случи и с нас — рече Кудараускас. — Но ние се справихме.

— Вие се справихте — каза корона Вас. — И ние също.

Гласът му звучеше много равно, нивелиран от репродуктора на лингвиста.

Фотографията на човека на брега на езерото беше на масата.

— Изпитвам странно чувство — заговори Снежина. — Ако знаех, че той е просто умрял, щеше да е снимка като снимка. А аз зная, че е умрял не само той — умрели са всички. Представяте ли си, всички. Строили са жилища, ходили са си взаимно на гости. Мислили са, че и техните деца ще строят жилища и ще си ходят на гости. И сега няма никого — ни деца, ни жилища. И няма къде да ходят на гости. И ние сме закъснели. С една година сигурно, когато последните хора са умирали, те вече са знаели, че след тях няма да има нищо. Много по-тежка е да умира човек, когато знае, че след него няма да има нищо…

— Но защо все пак именно ние? — попита Бауер. — Защо не отлетяхте вие самите с вашия кораб?

— Много ясно — побърза да отговори Малкия, преди короната да успее да направи това. — Ами че те са същите или почти същите, каквито сме ние. И ние по-добре ще разберем какво се е случило с тях. По-добре.

— Да, вие сте прав — каза корона Аро. — Всичко, създадено на онази планета, е по-близко до вас. Когато получихме, доклада, бяхме просто поразени от съвпадението. Природата рядко се повтаря. По-право, не се повтаря напълно. Но случило се е така, че Синята планета прилича много на Земята. И еволюцията там се е развивала по пътища, подобни, на земните. Разбира се, нейните бивши обитатели не са напълно хора. Ще ви покажем материалите от разузнаването. Те се отличават от вас. Но в цялата Вселена те са съществата, най-близки до хората. И аз разбирам вашите чувства. Мога да се поставя на ваше място. Твърде тъжно е за вас да научите, че във Вселената сте имали братя и вашите братя са загинали. Но ако въпросът беше само да се съберат материали, ние нямаше да искаме от Земята да отдели кораб за полет до Синята планета…

Настъпи пауза. Пълна тишина. Малкия дори отвори леко уста, за да каже обикновеното си „аз зная“, но премълча. Беше рядък случай, когато дори Малкия не знаеше какво да каже.

— Струва ми се, че ще бъде трудно да се обясни тук — рече капитанът.

— Да — съгласи се корона Аро. — Ние дойдохме, на вашия кораб не с празни ръце.

Снежина усети, че гледа внимателно тънкопръстите ръце на короната, сякаш се надяваше да види нещо в тях, нещо тайнствено и важно, поради което „Сегежа“ беше прекъснал своя рейс и беше получил такава необикновена задача.

— Бихме ли могли сега да минем всички в нашата лаборатория? — попита корона Аро. — Ние я обзаведохме в шестия товарен сектор. Там ще ви покажем и обясним всичко.

Гостите едновременно станаха от канапенцето и тръгнаха към изхода. На вратата корона Аро се поспря, за да даде път на Снежина да мине първа. Опашката си беше скрил зад гърба.

Снежина му рече:

— Вие бързо усвоявате информацията.

— Надявам се в най-скоро време да говоря с вас без помощта на лингвиста — отвърна Аро. — Аз имам добра памет.

Леля Миля почака да излязат всички, за да бъде все пак по-далеч от короните. Но в лабораторията отиде. Беше й много мъчно за хората. Или — за почти хората, които се бяха самоунищожили. Тя настигна Кирочка в коридора и я помоли:

— Кира, вие все пак ги попитайте, може онези да не са го направили сами, може някой да е долетял при тях.

— Но кой е могъл да долети?

— Галактиката е голяма — сериозно отвърна леля Миля. — В нея може да има какви ли не същества.

Павлиш дочу разговора и попита:

— Кажете, корона Аро, а не би ли могло да се случи така, че жителите на тази планета да бъдат нападнати отвън?

— Малко е вероятно — отговори короната, без да се обърне. — Но ние ще разберем всичко на самото място.

8

„Какво ли имахме в шестия сектор?“ — помисли Бауер. Той не можа изведнъж да си спомни и се ядоса на своята обикновено безукорна памет. През последните няколко часа секторът се беше изменил толкова, сякаш винаги е бил именно лаборатория — бяла, блестяща, стерилна и ярко осветена. „Тук имаше сонди — спомни си Бауер, — сонди за осмата шахта.“

Корона Аро се приближи до зеления пулт, който заемаше половината от стената в дъното. Обслужващият робот тихо се отмести встрани, за да не му пречи. Корона Вас се спря пред един приличен на операционна маса апарат, покрит отгоре с изпъкнал, прозрачен капак и съединен чрез маркучи и жици с втори по-малък пулт до горния му край.

— Това е опитна апаратура — рече Вас. Докато в каюткомпанията говореше главно Аро, то тук Вас беше по-самоуверен и разговорлив. — Завършихме разработката й преди няколко месеца. В Галактиката засега тя е неизвестна. И дълго нямаше да бъде известна, ако не беше се случило нещастието със Синята планета. Нейното предназначение е да съживява загинали или умрели живи същества.

— Как? — попита Антипин. — Какъв е принципът? Павлиш се приближи като омагьосан до масата.

— По принцип е просто — каза Вас. — Технически е трудно. Щом в тялото са се запазили наследствени клетки, по тях може да се възстанови целият организъм. Във всеки жив организъм наследствените клетки пазят информацията, включваща неговия строеж, функциите му, начина за размножаване. Не само при нас, но и на вашата планета отдавна вече са се научили да четат тази информация, да внасят корекции в нея при борбата с генетичните заболявания и пороци. И вие, и ние вече от много десетилетия знаем да отглеждаме изкуствено зародиши. Следващият етап е клетката. Наследствената клетка.

— Браун в Масачузетс работи с мишки — обади се Павлиш. — Но четох, че засега…

— Нищо чудно — каза корона Аро. — Ние сме почнали опитите си значително по-рано. Също и при нас дълго време не излизаше нищо. Извънредно сложен проблем…

Той сбърчи силно жабешката си муцуна и притвори няколко очи.

— Следващият етап — намеси се Вас, който, изглежда, с нетърпение чакаше да продължи — беше отделянето на информацията от нейния носител — клетката, и конструирането на нов организъм въз основа на тази информация. Точно над това сме работили през последните години. Ако постигнехме резултат, това би означавало победа над смъртта. Главното е да намерим и да се научим изцяло да използуваме всичко, което е записано с генетичен шифър в клетката, дори ако тя самата е мъртва като биологична единица. И ето че ние постигнахме това.

— Поразително — рече Павлиш. — А може ли да задам един деликатен въпрос?

— Да, разбира се.

— Да вземем например една мишка. Тя е мъртва. Вие извличате от нея наследствена клетка, усвоявате информацията, създавате нова мишка, но нали тя ще бъде вече друга?

— Защо? — попита Антипин, който в това време се бе приближил до зеления пулт и се бе навел над него.

— Ами защото наследствените клетки няма да ви кажат нищо за натрупания от мишката опит, за нейния живот, за онова, което тя мисли за мишеловките или за захарта. Това ще бъде новородена мишка — лист чиста хартия.

Докато Павлиш говореше, Вас одобрително кимаше с голямата си сплескана глава, почукваше с края на опашката си по пода и всякак показваше желанието си да прекъсне Павлиш и да му отговори. Но дочака доктора да свърши и заговори високо — лингвистът дори бръмчеше от претоварване.

— Точно така! Именно над това се блъскахме две години! Отговорът беше ясен от самото начало — необходими са и мозъчни клетки. Но колко? Какви?

Докато говореше, Вас бе протегнал напред тънката си ръка и за повече убедителност бе забил ципестия си пръст в гърдите на доктора, сякаш искаше да продупчи, куртката му.

— Вие не знаете, нали? — попита Вас. — И ние не знаехме. А вече знаем. И ей сега ще ви демонстрираме нашето знание. За съжаление нямаме на разположение нито едно живо същество, което можем да умъртвим. Кажете, имате ли на кораба си някакви животни?

Баков, кой знае защо, се обърна към леля Миля.

— Емилия Кареновна, какво ще кажете? — попита строго той.

— При мене няма мишки — отговори леля Миля. — И не може да има.

— Казвах ви да вземем котка — рече Кирочка. — Нали на „Кейптаун“ има осем котета! Даваха ни което си изберем.

— Ние се страхувахме точно от това — каза корона Вас и се обърна към Аро. Той изключи лингвиста.

Разговорът между короните приличаше на настройването на симфоничен оркестър — невъзможно бе да се долови една последователна линия в разнотонните музикални звуци.

— Извинете — каза корона Аро. — Обсъждахме възможността временно да бъде умъртвен един от нас. Но другият едва ли ще успее да се справи с апаратурата. Инсталацията е експериментална.

— Но какво говорите вие? — намеси се Загребин. — Все ще измислим нещо, не се безпокойте.

— Аз съм на услугите ви — предложи Малкия.

— Не пощурявай! — спря го Кирочка.

— А защо не? Ще бъда най-малкото първият изкуствено съживен човек. След това ще напиша повест: „Половин час на оня свят“.

— Не-не — каза Вас. — Ние не сме съгласни. Не може да се рискува по такъв начин.

Леля Миля изведнъж се обади:

— А не може ли замразена кокошка?

— Кокошка?

— Това е една птица — обясни Бауер. — Ние я употребяваме за ядене.

— Само че тя е без вътрешности — каза леля Миля.

— Много добре — отговори корона Вас.

Леля Миля побърза към килера за провизии.

— Ще се наложи да почакаме, докато се загрее — каза корона Вас. — Това не трае дълго.

— Ще почакаме — рече Баков и краищата на русите му мустаци щръкнаха.

Баков за първи път летеше като старши помощник и беше малко прекалено влюбен в „Сегежа“. Той взискателно следеше за чистотата, здравето, образцовото състояние на екипажа и на кораба. Ето защо Павлиш понякога мърмореше против старши помощника. „Утре ще почне да слага шестици и двойки за чистотата в каютите — оплакваше се той на Снежина. — Или да брои калориите в супата.“ Леля Миля го наричаше „нашия с мустаците“, тя не обичаше друг да й се меси в кухнята или в бюфета.

— Ще почакаме — повтори Баков.

Всичко беше наред. Мъртво животно се намери на кораба, защото на един образцов кораб трябва да има всичко. Абсолютно всичко. Не се знае какво може да потрябва на една неизвестна планета.

Леля Миля държеше кокошката за краката, свързани с ширитче. Кожата на птицата беше покрита със скреж и по нея преливаха виолетови и жълти петна. Ноктите бяха разперени, дългата шия — замръзнала, полуотворената човка — вкочанясала.

— Избрах я с глава, с мозък — каза леля Миля.

Вас взе кокошката и я сложи на масичката до пулта. Телцето звънливо изтрака върху повърхността на масичката.

Аро докара опряното до стената зелено блестящо сандъче на колелца. Сандъчето послушно спря. Вас отвори капака и сложи кокошката вътре. Корона Аро в това време приведе в действие пулта, стрелките трепнаха, по екраните се замяркаха светкавици.

— След три-четири минути ще вдигнем температурата до нужното ниво — каза корона Аро.

— А няма ли да се разкъсат клетките при бързото нагряване? — заинтересува се Павлиш.

— Бъдете спокоен.

— И вие смятате така да съживявате хората там? — попита Бауер.

Този въпрос вече от няколко минути се въртеше на езика на всички, но никой не се решаваше да го зададе.

— Зависи от това, дали ще намерим човешки останки в такова запазено състояние, което ще позволи да проведем експеримента сполучливо. Надяваме се, че ще намерим. Изминала се е само една година. В полярните райони на планетата е студено. И навярно разбирате сега защо поискахме да измени маршрута си именно земен кораб.

— Да — рече Емилия Кареновна.

Всички обърнаха глави към нея. Леля Миля се изчерви силно и сякаш за да се защити, постави длан пред гърдите си.

— Аз нищо не исках да кажа.

Устните на корона Аро изразиха нещо подобно на усмивка.

— Да, така е — рече той. — Извинете, но за нас не е тайна, че нашият външен вид донякъде смущава Емилия Кареновна. Той й е неприятен. Нали така?

— Не, моля ви се! — бързо запротестира леля Миля. — Аз вече свиквам.

— Но не сте свикнали още. А пък бяхте предупредени за нашето пристигане. Знаете, че Галактическият център обединява същества от твърде различен тип. Може би дори сте виждали наши изображения. Вие не сте преживели гибелта на своята цивилизация. Нали?

— Не съм преживявала — каза леля Миля.

— Вашата реакция на моя въпрос беше правилна. Вие отгатнахте. Учудени от приликата между типа на хората и типа на обитателите на Синята планета, ние решихме, че ако нашият експеримент излезе сполучлив и ние съживим макар и само един жител на Синята планета — той трябва да се свести всред близки на него същества. Ние не знаем до каква степен е бил силен шокът, който са изпитали тези хора. Но когато отворят очи, нека видят свои братя…

— Можем да започваме — каза Вас, който, изглежда, не слушаше другаря си.

Снежина пристъпи по-близо до операционната маса. Останалите — също.

— Операцията ще продължи няколко минути — рече корона Вас. Той сложи омекналата мокра кокошка под отдръпналия се капак. Капакът веднага се върна на своето място.

— Започваме! — Аро натисна няколко клавиша на пулта.

Повърхността на масата оживя. От нея израснаха щипки, ленти, игли и след няколко секунди кокошката беше здраво омотана и почти скрита под пласта, който те образувала. Апаратът забръмча тихо. Снежина извади цигара, но не се реши да запуши. Смачка я с пръсти и тютюнът се разсипа по пода. Баков забеляза това и мустаците му сърдито заиграха, но не каза нищо. „После ще каже“ — помисли Снежина.

 

 

— В течение на първата минута ние анализираме състава на тялото, структурата на клетките — обясни Вас.

Павлиш се приближи към пулта, като се мъчеше да разгадае логиката в показанията на уредите.

— Ще ви помолим да ни помогнете — каза му Аро. — Това е твърде просто…

Минутите се точеха страшно мудно. Стрелките на секундарниците се движеха сякаш десет пъти по-лениво, отколкото трябва…

Павлиш изведнъж беше обхванат от смразяващото чувство за близка несполука, за провал. Ей сега ще минат още няколко минути, корона Вас ще се разтича смутено около уредите, Аро ще махне учтиво с опашката си и ще каже: „Извинявайте, но апаратурата е експериментална…“ Но короните мълчаха.

— Гледайте — обади се Христо. — Перце.

Кожата на кокошката трепна. Тънките остриета на млади перца я пробиваха и растяха като бели стръкчета.

— Такава ли е? — попита Вас. — Аз не съм виждал досега кокошка.

Наливайки се с кръв, слабо помръдна гребенът, трепна и кракът, като свиваше нокти.

„Ах — помисли Снежина, — колко още трябва да работим, докато станем като тях! Човекът е венец на сътворението. Ех, да можем да покажем на средновековните хора някого от короните! Човекът е венец на сътворението. На чие? Ето истинските творци. Сигурно Павлиш им завижда дори повече от мен. Той е специалист.“

Очите на кокошката се отвориха и ципата на клепачите се отдръпна встрани. Птицата полуотвори човка и издаде къс хрипкав звук. Искаше й се да стане, но беше завързана здраво и можеше само да се озърта наоколо.

Аро изключи апаратурата, Вас понадигна капака. Щипките и лентите се скриха в масата. Кокошката заудря крило, изправи се неуверено, сякаш за първи път, направи крачка напред, изкудкудяка победоносно и като размаха криле така, че в лабораторията духна вятър, кацна на пода, описвайки широка дъга.

Всички стояха като заковани на местата си, гледаха кокошката, а тя, сякаш не беше станало нищо особено, се приближи до разсипания от Снежина тютюн и се опита да клъвне трошица.

— Е, какво ще кажете? — попита корона Вас.

— Убедително — каза Павлиш.

— И цялата тази операция продължи двадесет и осем: минути — добави Антипин.

— Тази птица е голяма глупачка — обади се Снежина. — Пет пари не дава, разхожда се!

— Това показва, Снежина — рече Загребин, като приглаждаше непокорния кичур на главата си, — че отвъдният свят не съществува, поне колкото се отнася до кокошките. И Циганков напразно се надяваше, че ще натрупа спомени за цяла повест.

— За хората, Генадий Сергеевич, не е доказано. Което е невъзможно за кокошката, може да бъде достъпно за човека.

— За един първокласен радист — уточни Кирочка.

— Е добре, смятам, че демонстрацията е завършена — каза Загребин, като погледна часовника си. — Имаме твърде много работа. И според мене много повече основания да бързаме към Синята планета, отколкото досега. Мисля, че най-добре ще изразим възхищението си от работата на нашите колеги, доверието си в нейния успех, ако можем да проведем подготовката за големия скок и стигнем до точката на скока за четиридесет часа. Е, най-много за петдесет. На вахта излизат всички. Ние със старши щурмана и старши механика ще се качим на мостика. Моля останалите да започнат подготовката. Още веднъж — благодаря.

Последното се отнасяше до короните. Капитанът излезе от лабораторията. След него побърза Баков.

Разотидоха се не веднага. Павлиш разпитваше короните за апаратурата, Бауер помогна на леля Миля да улови кокошката.

Малкия ги погледна и изведнъж се изкикоти.

— Какво те прихваща? — попита Кирочка.

— Помислих си, че вече ни е осигурено прясното месо. В хладилника навярно има и замразено говеждо. Скоро из кораба ще се разхожда едър рогат добитък.

— Ти си луд, Малкия — рече Кирочка. — Аз ужасно се боя от крави и бикове. Те налитат на червено, а аз съм възчервеникава блондинка.

9

— Отначало се чувствувах много неловко — каза корона Вас. — Ние нахълтахме във вашия свят, дори изплашихме Емилия Кареновна.

— Ние също се чувствувахме неудобно — отговори Снежина. — Но да бяхте седнали.

— Ако нямате нищо против — на пода. При нас липсват столове в този смисъл, както вие ги разбирате.

— Седнете. Да ви налея ли сок?

— Портокалов — помоли корона Вас. — Аро пак привършва белтъчините, а все още не можем да оправим синтезатора.

— А ето че на нас помогнахте — рече Снежина, като отваряше буркана със сок. — Знаете ли, леля Миля направи кафез за птиците и те дори снасят.

— Снасят?

— Да, снасят яйца, зародиши. Ние ядем и тях.

— Много печално, че нашите братя по разум са такива опасни хищници — каза Вас — Шегувам се. — Короната се настани по-удобно на пода.

— Днес навлизаме в големия скок — каза Снежина. — Ще трябва да се ляга в херметичната вана. Пак ще си разваля прическата.

Вас беше съвсем плешив. Той не можеше да разбере съображенията й относно развалената прическа.

— Хубав сок — каза той. — Малко кисел.

Той разтвори леко един от джобовете си, извади някакво пакетче и изсипа в чашата прашеца. Сокът кипна, и потъмня.

— Сега вече е съвсем добре — каза корона Вас. — През последното полугодие аз почти не съм излизал от лабораторията. Когато си пред разрешаването на една голяма задача, всичко друго остава на заден план. И ето че веднъж включихме нашия апарат и сложихме изсушена трука — това е едно насекомо. И изведнъж тя подскочи.

Споменът беше толкова ярък, че Вас притвори всичките си очи и замря неподвижен с вдигната чаша в ципестата си ръка.

— Ние още дълго щяхме да правим опити. Но ненадейно дойде това известие. Тогава при нас долетя Координатора и ни попита ще можем ли веднага да отлетим за Синята планета. Не бихте ли искали да бъдете на мое място? Това е голяма чест. И аз съм велик учен, по-право — чувствувам се велик учен.

— Не страдате от излишна скромност — усмихна се Снежина.

— А нима не съм прав? Чие изобретение ще се използува, за да се спаси цяла планета?

— Но ние дори не сме стигнали до нея. Ами ако там няма кого да спасяваме?

— Съмнявам се. Представете си, че такова нещастие се е случило на Земята. И всички са измрели. Напълно сигурно е, че известен брой трупове биха се запазили… А впрочем няма никакъв смисъл да ми разваляте настроението.

— И през ум не ми минава такова нещо, корона Вас — каза Снежина. — Аз самата може би повече от вас бих искала да успеем да спасим поне някого.

— Обръщаме внимание на всички пътници и членове на екипажа — разнесе се внезапно гласът на репродуктора от ъгъла. — След двадесет минути се обявява готовност номер едно за скок през пространството. Молим членовете на екипажа да проверят състоянието на каютите и служебните помещения. За пътниците са приготвени ваните във втория резервен сектор. Повтарям, във втория резервен сектор.

— Имаме още няколко минути — каза корона Вас — Аз се страхувах малко, че разликата в нашия външен вид, в нашите навици ще ни попречи да работим съвместно. Но според мене изминалите пет дни…

— Леля Миля вчера беше дошла сама при вас в лабораторията. Сама — рече Снежина.

— И докато чакаше, разказа на Аро, че на Земята имало малки земноводни, прилични на нас. И тя още от детинство не ги обичала.

— Те се наричат жаби — каза Снежина. — И са извънредно елементарно построени.

В каютата надникна Павлиш. Той държеше под мишница навития на руло стенвестник.

— Добър ден, Снежка — поздрави той. — Здравейте, Вас. По нареждане на старши помощника освобождавам стените на кораба от излишни неща. Няма ли да го пъхнеш в шкафа, Снежка?

— Сложи го ти сам — отговори Снежина. — Тъкмо твоята каюта е съвсем близо. И защо се поздравяваш с мене, когато днес си ме видял вече три пъти?

— Използувам свещеното си право да общувам с всеки член на екипажа, щом той не е на вахта. Кирочка точно сега е на вахта. Води спор с Мозъка за последователността на скока. Мозъка пак има нови идеи.

— Това е твърде интересно — намеси се корона Вас. — На един наш кораб, в стремежа си да се самоусъвършенствува, Мозъка отправи кораба в такъв дълъг скок, че се материализираха вън от пределите на Галактиката. Успяха да ги намерят едва след осем години.

— Благодаря за информацията — каза Павлиш. — Осем години ще ми бъдат достатъчно, за да подготвя следващия брой на стенвестника.

— Аз се шегувам — отговори Вас.

— Да вървим към ваните — рече Снежина. — Иначе току-виж, че Баков дошъл да ни подкани. Защо да ядосваме старши помощника?

10

Когато роботите затворят херметически капаците на ваните, в които членовете на екипажа ще трябва да прекарат съвсем краткото и в същото време безкрайно продължително време на огромния скок в пространството, хората обикновено започват да мислят по-интензивно, отколкото обикновено. Цялата тази процедура някак прилича на собствено погребение. Наистина това сравнение се налага само на курсистите и журналистите. Космонавтите се стараят да си дават вид, че дематериализацията през време на скока е обикновена и не много сложна процедура, по-проста от претоварванията при забавянето на движението. И все пак…

Двигатели от този тип, които използува „Сегежа“, се появиха на Земята преди по-малко от десет години. Няколко години след като Галактическият център навлезе в живота на Земята. Това стана без много шум. На лунната база се спусна диск. От него излязоха непознати същества и на хубав френски език (базата беше френска) казаха, че в споразумение с екипажа на кораба „Антарктида“, с който се срещнали на една от близките (сравнително) системи, са донесли със себе си пощата на „Антарктида“. Тъй като тя ще се върне на Луната след четири години, пощата навярно представлява интерес за семействата и близките…

Двигателят, монтиран на кораба на Галактическия център, им позволяваше да се движат през нулевото пространство чрез тъй наречените скокове. Така че самият полет се състоеше от излитане в открития космос, набиране на крайцерска скорост, подготовка за скока и после отново, забавяне на движението в нужната точка на пространството. Полетът към Плутон и полетът до края на Галактиката отнемаше приблизително едно и също време — три-четири седмици. Толкова изискваха процедурите на забавяне на движението и засилването.

„Сегежа“ беше един от първите кораби, построени с галактически двигател. Той представляваше диск около сто и петдесет метра в диаметър — трудно беше отдалеч да се отличи от другите галактически кораби. Полетът до Титан, който бе прекъснат, за да участвува в спасителната експедиция до Синята планета, беше, второто пътуване на „Сегежа“. Преди това, миналата година, корабът, участвува в експедицията до Сириус. Така че за мнозинството членове на екипажа скокът не беше вече нещо ново. И капитанът, и Бауер, и Кудараускас познаваха усещането на бавното, не много приятно потъване в сън и на още по-неприятното събуждане след излизането от скока.

Българските стажанти и Баков летяха на този кораб за първи път. Те наистина бяха направили няколко сеанса в тренировъчните вани на Памирския институт. Но там скокът бе условен. Когато се събуждаш, виждаш все същия връх Маяковски и все същото стадо тибетски бикове, което е успяло през времето, докато си бил в безсъзнание, да слезе на няколкостотин метра от прохода.

Този път между началото и края на съня ще се проточат, милиарди километри, точното число на които е достъпно за математиката, но не и за разума.

Роботите затваряха херметически капаците на ваните. Движенията им бяха спокойни и бавни. В края на краищата за тях нямаше абсолютно никакво значение хора ли опаковат или кухненски съдове.

Антипин, вахтеният механик, който ще влезе във ваната последен, след като се убеди, че всички останали са заспали и корабът е готов за скока, проверяваше херметичността на ваните и закрепванията, усмихваше се на увитите като мумии свои другари и минаваше към следващата вана.

… В тези минути хората започват да мислят по-бързо, отколкото обикновено. Баков се улови, че мисли За Черно море, за топлите дребни камъчета на плажа, за пяната, която хвърчи над стръмния бряг на Алушча, за слънчевите петна по вълните. Той отпъди натрапчивото видение, представи си, че върви из кораба: дали няма забравени, незакрепени, захвърлени вещи? В кабинета на Павлиш? В бюфета? Опаковала ли е Емилия Кареновна синия сервиз? От чужди разкази Баков знаеше, че при излизането от голям скок непременно се явява липса на различни неща: на един голям кораб не можеш да съобразиш всичко, колкото и старателен старши помощник да си. Тласъкът е действително прекалено силен. Но дори убеден в това, Баков с цялото си същество се противеше на подобна неизбежност. Такова нещо можеше да се случи на всеки друг кораб, но „Сегежа“ не бива да се изложи…

Снежина си представи разрушената мъртва планета. Вятъра, който духа между развалините на жилищата. Може би стар филм или отдавна забравена страшна книга бяха придали на видението й конкретност, достигаща до подробности: повиснал на остатъците от перилата балкон, спрял кръгъл часовник върху един стълб, детска кукла, захвърлена насред улицата…

Корона Вас мислеше, че след скока пак ще го боли главата, ще се върнат краткотрайните му припадъци, неочаквани и унизителни. След това, кой знае защо, помисли, че еволюцията е ощетила хората, като им е дала само две очи и с това е ограничила силно тяхното зрително поле. А самият той прекрасно виждаше и синия таван на сектора, и дъното на ваната, блестящо и гъвкаво, което обгръщаше отдолу тялото му…

Агнеса Коли, силно разкрасена от въображението на Малкия, го гледаше в очите и му шепнеше, че непременно ще го дочака. Последната радиограма, подписана от нея, пристигна преди самия скок. Земя-14 предаваше „добре“. Близките няколко седмици, а може би и месеци ще разделят радистите така сигурно, че и да поиска Агнеса най-после да каже „да“ на Малкия, тази вест ще се залута някъде на половината път до „Сегежа“, ще се загуби, ще изчезне.

Антипин се увери, че всичко е наред. Включи газа. Той стоеше на мостика сам, гледаше как стрелката се движи към червената черта. Знаеше, че в този момент мислите на пътниците и космонавтите се объркват, превръщат се в сънища, изчезват. Синият газ бавно изпълва ваните, охлажда телата, обгръщайки ги плътно отвсякъде.

— Хайде, време е и за нас — рече си Антипин. Той включи сирената на „нула готовност“.

Роботите послушно се спуснаха към амортизаторите. Само последният, който трябваше, да затвори ваната на механика Антипин, вървеше отзад, шляпайки с ходилата си по еластичната пластмаса.

Корабът бе мъртъв. Спеше омагьосан. И Антипин, също като принц, който търси спящата красавица, вървеше бавно из вековната гора. Нямаше къде да бърза. До скока оставаха още деветнадесет минути…

… Тридесет секунди преди скока „Сегежа“ сам си направи проверка: готови ли са всички механизми, скрити ли са добре всички живи същества, сетили ли са се всички роботи да се прикрепят. Приборите на пултовете на Мозъка докладваха: всичко е наред.

Корабът трепна — никой от хората вече не усети това — и разтваряйки се в Космоса като субматериална вълна, той се устреми, пронизвайки пространството, към точка, отдалечена деветдесет и три светлинни години от Земята и два милиона километра от Синята планета.