Артър Конан Дойл
Съобщението на Хебекук Джефсън

През декември 1873 година английският кораб „Божия благодат“ навлезе в Гибралтар, влачейки на буксир бригантината „Света дева“. Изоставената от екипажа бригантина беше открита на 38°40’ северна ширина и 17°15’ западна дължина. Този случай предизвика на времето немалко и различни слухове, възбуди всеобщото любопитство, което така и остана неудовлетворено. Подробности за това произшествие бяха изложени в статия, публикувана в „Гибралтарски вестник“. Желаещите могат да се запознаят с нея в броя от 4 януари 1874 година, ако не ми изневерява паметта, а за тези, които нямат тази възможност, аз ще приведа най-съществените цитати от нея.

„Ние посетихме изоставения кораб «Света дева» — пише анонимен автор — и подробно разпитахме офицерите от «Божия благодат», като се надявахме да получим от тях някакви сведения, които да хвърлят светлина върху тази загадка. Всички разпитани бяха на мнение, че «Света дева» е била изоставена от екипажа няколко дни, а може би и седмица, преди да бъде открита. В корабния дневник пише, че бригантината е отплавала от Бостън за Лисабон на 16 октомври. Дневникът обаче е воден от време на време и съдържа твърде оскъдни сведения. В записките не се споменава за лошо време, боята на кораба има свеж вид, такелажът^[1] съвсем не е пострадал и се налага да се отхвърли предположението, че корабът е напуснат поради получени повреди. Корпусът изобщо не е пропускал вода. Не са открити следи от борба или насилие над екипажа и е необяснимо кое е предизвикало изчезването му.

На бригантината е имало жена: в каютата са намерени шевна машина и някои предмети от женския тоалет. По всяка вероятност те са принадлежали на съпругата на капитана — в корабния дневник се споменава, че тя е съпровождала съпруга си. Доказателство за това, че времето е било благоприятно за плаването на бригантината, е и следната подробност: на шевната машина имаше макара с копринени конци, която дори при най-малкото поклащане би паднала на пода.

Всички лодки се оказаха здрави и висяха на своите места, на лодбалките^[2], а товарът — лой за свещи и американски часовници, е запазен непокътнат.

На бака^[3] сред най-различни стари вещи е намерен старинен меч, изящна изработка. По неговото стоманено острие личат някакви надлъжни ивици, като че ли наскоро е бил почистван. Оръжието било доставено в полицията, която го предала за изследване на доктор Монеген. Резултатите засега са неизвестни.

В заключение ще отбележим, че според капитана на «Божия благодат» Далтон — опитен и вещ моряк — «Света дева» е била изоставена от екипажа много по-далече от мястото, където е била открита, тъй като в тези ширини преминава мощно течение, което се заражда от бреговете на Африка. Заедно с това той призна, че е объркан в предположенията си и не е в състояние да даде някакво що-годе приемливо обяснение на тази история. Липсата на каквито и да са точни данни ни кара да се опасяваме, че съдбата на екипажа на «Света дева» ще остане една от онези многобройни тайни, пазени от морските бездни, които няма да бъдат разгадани до онзи страшен ден, когато морето ще върне своите мъртъвци. Ако е извършено престъпление, както може да се предполага, трудно е да се надяваме, че виновните ще получат заслужено наказание.“

Към този цитат от „Гибралтарски вестник“ ще добавя телеграмата от Бостън. Тя обиколи всички английски вестници и съдържа всичко, което се знаеше за „Света дева“. Ето нейния текст.

„Света дева“, бригантина с водоизместимост 170 тона, е била собственост на фирма на бостънски износители на вина „Уайт, Ръсел и Уайт“. Капитан Д. У. Тибс — дългогодишен служител във фирмата, е човек с доказана честност и опитен моряк. С него са били тридесетгодишната му жена и по-малкият му син — на три години. Екипажът се е състоял от седем матроси, двама от които са били негри, и юнги.

На бригантината е имало трима пътници, сред тях и големият бруклински специалист по туберкулоза на белите дробове доктор Хебекук Джефсън. Той е известен и като борец за освобождение на негрите, особено в първия етап от дейността на аболиционистите. Неговият памфлет „Къде е твоят брат?“, публикуван, преди да започне гражданската война, оказа силно въздействие върху общественото мнение. Други пътници са били счетоводителят на фирмата мистър Д. Хъртън и мистър Септимиус Горинг, мулат от Ню Орлеан.

Разследването не успя да внесе яснота за съдбата на тези четиринадесет души. Смъртта на доктор Джефсън няма да отмине незабелязано в политическите и научните среди.

Дотук предадох за читателите всичко, което беше известно до този момент за съдбата на „Света дева“ и на нейния екипаж, тъй като за изминалите десет години никой не успя да разгадае тази тайна. Сега хващам писалката, за да разкажа всичко, което зная за злополучното плаване на бригантината.

Смятам за свой дълг да изляза с това съобщение и бързам да го направя, защото, както върви, скоро няма да имам сили да пиша: забелязвам в себе си зловещи симптоми, които добре съм изучил у други. Като предисловие към моя разказ позволете ми да отбележа, че аз — Джоузеф Хебекук Джефсън, съм доктор по медицина в Харвардския университет и бивш консултант в Самаритянската клиника в Бостън.

Мнозина, разбира се, ще се учудят защо досега съм мълчал и защо въобще не реагирах при появяването на различни догадки и предположения. Ако огласяването на известните ми факти в някаква степен щеше да помогне на правосъдието, бих се решил на това без колебание. Но не бях сигурен. Опитах да разкажа всичко на един английски чиновник, но срещнах такова оскърбително недоверие, че реших повече да не се излагам на подобно унижение.

И все пак мога да извиня неучтивостта на ливърпулския мирови съдия, като си спомня как се отнесоха към моя разказ близките ми. Те добре познаваха моята безупречна честност, но ме изслушваха със снизходителната усмивка на хора, решили да не противоречат на един луд. Скарах се със своя шурей Джон Уанбургър, който се усъмни в истинността на това, което казвам, и аз твърдо реших да забравя всичко. Само настойчивите молби на моя син ме накараха да променя решението си.

Моят разказ ще стане по-ясен, ако накратко се спра на своето минало и посоча няколко факта, полезни за обяснение на следващите събития.

Моят баща, Уйлям К. Джефсън, един от най-уважаваните жители на Лоуел, беше проповедник на сектата „Плимутски братя“. Както повечето пуритани на Нова Англия, и той беше решителен противник на робството. Именно той ми внуши отвращение към робството, което запазих за цял живот. Още като студент в медицинския факултет на Харвардския университет станах известен като привърженик на каузата за освобождаването на негрите. По-късно, след като получих научна степен и купих една трета от практиката на доктор Уилис в Бруклин, аз, въпреки своята заетост, отделях много време на скъпото за мене дело. Моят памфлет „Къде е твоят брат?“ (Свербург, Листер и К°, 1859) предизвика голям интерес.

Когато започна гражданската война, напуснах Бруклин и се включих в редовете на 113 нюйоркски полк. Взех участие във втората битка при Бул Ран и в сражението при Гетисбърг. След това в боя при Антиетам бях тежко ранен и сигурно щях да умра на бойното поле, ако не беше великодушието на един джентълмен с фамилия Мюри, по чиято заповед са ме пренесли в дома му и са ме обкръжили с внимание и грижи. Благодарение на неговото милосърдие и положените грижи от черните му слуги аз бързо започнах да се движа из територията на плантацията, опирайки се на бастун.

Именно в дните на моето оздравяване се случи нещо, непосредствено свързано с моя разказ по-нататък.

По време на болестта ми за мене особено внимателно се грижеше една стара негърка. По всичко личеше, че се ползваше с голям авторитет сред другите негри. Към мене тя се отнасяше с изключително внимание. В разговор старата негърка промълви няколко думи, от които разбрах, че е чувала за мене и е признателна за това, че защищавам нейния потиснат народ.

Веднъж, когато седях сам на верандата и се припичах на слънцето, си мислех дали не трябва да се върна в армията на Грант, с учудване видях, че към мене се приближава тази старица. Негърката внимателно се огледа, проверявайки дали няма някой наблизо, порови в пазвата си и извади велурено портмоне, което висеше на врата й на бял шнур.

— Масса — каза тя с дрезгав шепот, като се наведе към ухото ми, — скоро ще умра. Аз съм много стара жена. Скоро мене няма да ме има в плантацията на масса Мюри.

— Вие можете още дълго да живеете, Марта — отговорих аз. — Знаете, че аз съм лекар. Ако се чувствате зле, кажете какво ви боли и ще се постарая да ви излекувам.

— Не искам да живея, искам да умра. Скоро ще бъда при небесния повелител… — И тя се впусна в една от онези полуезически високопарни тиради, към които са склонни негрите. — Но, масса, аз имам един предмет, който трябва да оставя на някого. Не мога да го взема със себе си в Йордан. Това е много ценен предмет, най-ценният и най-свещеният в света. Той е у мене, бедната черна жена, защото моите деди навярно са били велики хора в своята родина. Вие не можете да разберете това така, както би го разбрал негър. На мене ми го даде моят баща, а на него — неговият баща, а аз — на кого да го предам аз сега? Бедната Марта няма нито деца, нито близки, никого си няма. Около себе си виждам само лоши негри и глупави негърки — няма никой, който да е достоен за този камък. И си казах: ето масса Джефсън, който пише книги и се бори за негрите. Той трябва да е добър човек и аз ще дам камъка на него, макар че е бял и никога няма да узнае що за камък е това и откъде е.

С тези думи старицата бръкна във велуреното портмоне и извади от него плосък черен камък с дупка в средата.

— Ето, вземете — каза тя, като почти насила сложи камъка в ръката ми. — Вземете. От хубавото никога няма вреда. Пазете го и не го губете! — и с предпазлив жест старицата закрета, оглеждайки се встрани, за да се увери, че никой не ни наблюдава.

Сериозността на старата негърка не ми направи особено впечатление, напротив, по-скоро ми се стори забавна и по време на нейната тирада не се разсмях само защото не исках да я обидя. Когато тя си отиде, внимателно разгледах получения предмет. Това беше много черен, изключително твърд камък с овална форма. Такъв именно плосък камък човек избира на морския бряг, когато иска да го хвърли по-далече. Камъкът беше със заоблени краища, с дължина три дюйма, а най-широката му част — един и половина. Особено странна ми се стори неговата форма: на повърхността му се виждаха няколко добре забележими полукръгли бразди, което му придаваше поразителна прилика с човешко ухо. С една дума, моята придобивка ме заинтересува и аз реших при първа възможност да я покажа като геоложки образец на своя приятел професор Шрьодер от нюйоркския институт. Засега прибрах камъка в джоба си, престанах да мисля за него, надигнах се от стола и отидох да се разходя по алеите.

По това време раната ми беше почти заздравяла и скоро се простих с мистър Мюри. Победоносните армии приближаваха Ричмънд. Моите услуги не бяха нужни и аз се върнах в Бруклин. Тук поднових своята медицинска практика, а по-късно се ожених за втората дъщеря на известния дърворезбар Джосайя Уанбургър.

За няколко години успях да придобия широки връзки и да се проявя като добър специалист по туберкулоза на белите дробове. Все още пазех странния черен камък и често разказвах при какви любопитни обстоятелства съм го получил. Професор Шрьодер, на когото показах камъка, много се заинтересува не само от самия образец, но и от неговата история. По думите на професора това било парче от метеорит, а приликата с ухо е получена в резултат на майсторска, много внимателна обработка. Неизвестният майстор е проявил тънка наблюдателност и високо майсторство, като е успял да предаде и най-малките извивки на човешкото ухо.

— Не бих се учудил — отбеляза професорът, — ако се окаже, че камъкът е отчупен от голяма статуя. Но ми е напълно непонятно как толкова твърд материал е обработен с такова майсторство. Ако някъде действително има статуя, от която е отчупена тази част, много бих искал да я видя.

В това време точно така мислех и аз. Но по-късно трябваше да променя своето мнение.

Следващите седем-осем години от моя живот преминаха спокойно, без никакви сътресения. След пролетта идваше лятото, след зимата — пролетта, без никакви промени в моите ежедневни занимания. Във връзка с разширяването на практиката ми взех като партньор Д. С. Джексън за една четвърт от дохода. Но все пак напрегнатата работа се отрази на здравето ми и се почувствах толкова зле, че по настояване на жена ми реших да се посъветвам със своя колега от Самаритянската клиника доктор Каванаг Смит. Този джентълмен, след като ме прегледа и откри, че имам известно уплътнение на горната част на белите дробове, ми препоръча да изкарам един курс на лечение и да замина на продължително морско пътешествие.

По натура съм подвижен човек и естествено мисълта за морско пътешествие ми допадна. Въпросът беше окончателно решен по време на срещата с младия Ръсъл от фирмата „Уайт, Ръсъл и Уайт“. Той ми предложи да се възползвам от един от корабите на неговия баща — „Света дева“, която скоро трябваше да отплува от Бостън.

— „Света дева“ е неголям, но удобен плавателен съд — каза той, — а капитан Тибс е чудесен човек. Морското плаване ще се окаже за вас най-доброто лекарство.

Бях на същото мнение и на драго сърце приех предложението.

Отначало смятахме, че жена ми ще тръгне заедно с мене. Обаче тя винаги много лошо понасяше морските пътешествия, а тъй като този път имахме и други съображения да не излагаме на риск здравето й, решихме, че тя ще си остане вкъщи. Не съм религиозен и експанзивен човек, но колко съм благодарен, че не я взех със себе си!

Със своята практика се разделях без всякакъв страх, защото моят партньор Джексън беше надежден и трудолюбив човек.

Пристигнах в Бостън на 12 октомври 1873 година и веднага отидох в кантората на фирмата, тъй като бях решил да благодаря на собственика за оказаната ми любезност. Седях в счетоводството в очакване да бъда приет, когато думите „Света дева“ внезапно привлякоха вниманието ми. Огледах се и видях висок, слаб човек, подпрял се на перилата от полиран махагон, който питаше за нещо един от служителите. Неизвестният стоеше в профил към мене и забелязах в него силна смесица на негърска кръв. Това очевидно беше или квартерон, или даже мулат. Неговият крив орлов нос и правите гладки коси говореха за родство с белите, докато черните неспокойни очи, чувствената уста и блестящите зъби показваха африканския му произход.

Непознатият правеше неприятно, почти отблъскващо впечатление, особено неговото болезнено жълто, обезобразено от шарка лице. Но когато говореше, изисканите му изрази в съчетание с мекия, мелодичен глас доказваха, че е образован човек.

— Искам да задам няколко въпроса за „Света дева“ — повтори той, като се наведе към служителя. — Тя ще отплава вдругиден, нали?

— Да, сър — с необичайна учтивост отговори младият служител, изпаднал в благоговеен трепет при вида на големия брилянт, който проблясваше върху нагръдника на непознатия.

— Закъде заминава?

— За Лисабон.

— Колко души е екипажът?

— Седем, сър.

— Има ли пътници?

— Да, двама. Един от нашите млади служители и лекар от Ню Йорк.

— А има ли джентълмени от юг на кораба? — бързо попита непознатият.

— Не, сър.

— Ще се намери ли място за още един пътник?

— Може да се настанят още трима пътници — отговори служителят.

— Аз ще пътувам — решително заяви квартеронът. — Ще пътувам и веднага купувам място. Моля, запишете: мистър Септимиус Горинг от Ню Орлеан.

Служителят попълни бланката, подаде я на непознатия и му посочи празното място за подпис. Когато мистър Горинг се наведе над бланката, за да се подпише, аз с ужас забелязах, че пръстите на дясната му ръка са отрязани и той държи писалката между големия си пръст и дланта. По време на войната съм видял хиляди убити, присъствал съм много пъти на различни хирургически операции, но нищо не беше предизвиквало у мене такова отвращение, както тази огромна, кафява, приличаща на гъба ръка с един-единствен стърчащ пръст. В това време квартеронът доста сръчно и бързо се разписа, кимна с глава на служителя и бавно излезе. Точно в този момент, мистър Уайт съобщи, че е готов да ме приеме.

Същата вечер отидох на „Света дева“, огледах каютката си и като имах предвид малките размери на кораба, я намерих за изключително удобна. За мистър Горинг, когото видях сутринта, беше определена каюта до моята. Отсреща беше каютата на капитана и на мистър Джон Хъртън, който пътуваше по служебни дела на фирмата. Каютите бяха разположени от двете страни на коридора, който съединяваше горната палуба с каюткомпанията. Това беше уютна, с вкус подредена стая, обкована с ламперия от дъб и махагон; с удобни кушетки и скъп брюкселски килим.

Бях напълно доволен както от своето помещение, така и от самия капитан Тибс — грубовато-добродушен моряк с гръмък глас и непосредствено държание. Той бурно ме приветства на борда на своя кораб и ме склони да изпием бутилка вино в неговата каюта. Капитанът ми каза, че взема със себе си жена си и по-малкия си син и че се надява при благоприятни условия да пристигнем в Лисабон след три седмици. Времето ни мина в приятен разговор и се разделихме като добри приятели. Тибс ме предупреди, че трябва да бъда на кораба следващата сутрин, тъй като е приключил с товаренето и смята да отплува със сутрешния отлив. Върнах се в хотела, където ме очакваше писмо от жена ми, и сутринта, след като се бях наспал добре, отидох на кораба.

Сега ще приведа цитати от дневника, който започнах да водя, за да направя по-приятно еднообразието на дългото плаване. Може някъде стилът ми да не е безупречен, но пък мога да гарантирам, че всички посочени от мене факти са точни, защото всеки ден добросъвестно правех своите записки.

16 октомври. Отплавахме в два и половина и на буксир навлязохме в залива. Тук буксирният кораб ни напусна и ние, опъвайки всички платна, отплавахме със скорост около девет възела в час. Стоях на кърмата и наблюдавах как постепенно изчезва зад хоризонта ниското крайбрежие на Америка дотогава, докато вечната лека мъгла не го скри съвсем. Само самотното червено огнено кълбо продължаваше ярко да проблясва в далечината, отразявайки се във водата като дълга, приличаща на кървава следа ивица. Сега, когато пиша, все още виждам това кълбо, макар и то да се смали колкото главичка на карфица.

Капитанът беше в лошо настроение, защото в последния момент двама матроси от екипажа на „Света дева“ не се явиха и той беше принуден да наеме двама негри, които случайно се оказаха на пристанището. Изчезналите матроси бяха верни и сигурни хора. Те бяха плавали с капитана в не един рейс и затова тяхното неявяване не само го разсърди, но и озадачи. Загубата на двама опитни матроси за екипаж от седем души, който трябва да обслужва не толкова малък кораб, е сериозна работа. Разбира се, негрите могат да стоят на щурвала или да измият палубата, но в лошо време на тях не може да се разчита.

Нашият готвач е също негър, а с мистър Септимиус Горинг пътува малък черен слуга, така че нашето общество е доста пъстро. По всичко личи, че счетоводителят Джон Хъртън ще бъде приятен член на нашата компания — той е жизнерадостен, весел млад мъж. Странно каква разлика има между богатството и щастието. На Хъртън му предстои тепърва да заеме своето място под слънцето, тръгнал е да търси щастието си в далечна страна, но е може би най-щастливият от всички смъртни. Горинг, ако не се лъжа, е богат, аз също не съм беден, но зная, че белите ми дробове са болни, а Горинг, ако се съди по лицето му е много угрижен по някаква причина; и ние двамата в сравнение с бедния, но безгрижен чиновник не изглеждаме добре.

17 октомври. Днес сутринта за първи път на палубата излезе мисис Тибс — бодра, енергична жена с дете, което отскоро се е научило да ходи и бърбори. Хъртън веднага го грабна и го отмъкна в каютата си, където сигурно ще предизвика разстройство на детето. (Какви циници ни прави медицината.)

За по-хубаво време не можехме и да мечтаем, а от югозапад подухва свеж попътен бриз. Корабът пътува така плавно, че би било трудно да се забележи неговото движение, ако не се чуваше скърцането на корабните въжета, плющенето на надуваните от вятъра платна и дългата следа от пяната след кърмата. Цялата сутрин ние с капитана се разхождахме на средната част на горната палуба. Разходката никак не ме измори и си направих извод, че ободряващият морски въздух вече е оказал благотворно влияние на белите ми дробове. Тибс е добре осведомен човек и ние започнахме интересен разговор за наблюденията на Маури върху океанските течения. След разговора слязохме в неговата каюта да прегледаме книгата, за която бяхме говорили. Тук за изненада на капитана заварихме Горинг, макар че обикновено на пътниците не е позволено да влизат в „светая светих“ на кораба без специална покана. Той се извини за своето нахлуване, като се оправда с непознаване на реда на кораба, а добродушният моряк само се засмя и помоли Горинг да ни окаже чест и да остане в нашата компания.

Горинг посочи отвореното от него чекмедже с хронометрите и каза, че им се е любувал. Явно той беше запознат с математическите уреди, тъй като веднага определи кой от трите хронометъра е най-надежден и дори посочи цената на всеки, като допусна грешка само с няколко долара. Поговори с капитана за магнитното отклонение, а когато се върнахме към темата за океанските течения, той показа задълбочени познания и по този въпрос. С една дума, при по-близко познанство той прави по-добро впечатление, отколкото от пръв поглед, и несъмнено е културен и възпитан човек. Приятният глас на Горинг е в хармония с неговия стил, но никак не отговаря на външността му.

На обяд беше установено, че сме изминали двеста и двадесет мили. Привечер вятърът толкова се усили, че първият помощник-капитан, предвиждайки, че нощта ще е неспокойна, заповяда да се вдигнат корабните платна на марселите и брамселите.

Забелязах, че барометърът е спаднал до двадесет и девет дюйма. Надявам се, че нашето плаване няма да се окаже тежко, защото лошо понасям клатушкането на кораба и вероятно здравето ми само ще се влоши от пътешествието в лошо време, макар и да изпитвам огромно доверие в морското умение на капитана и стабилността на кораба.

След вечеря играх с мисис Тибс крибидж, а Хъртън изпълни за нас няколко пиеси на цигулка.

18 октомври. Мрачната прогноза от вчерашната вечер не се оправда. Вятърът отново стихна и сега сме на дрейф сред кръгли невисоки вълни. Поривистият ветрец набръчква повърхността на морето, но е недостатъчен, за да надуе платната. Въздухът е по-студен, отколкото вчера, и аз облякох дебелата вълнена жилетка, изплетена за мене от жена ми.

Сутринта в каютата ми идва Хъртън и изпушихме с него по една цигара. Той си спомни, че е виждал Горинг в Кливлънд, щата Охайо, през 1869 година. И тогава, както и сега, е правил загадъчно впечатление. Пътувал насам-натам, без да има някаква цел, и избягвал да говори за своите занимания. Този човек ме заинтересува в психологическо отношение. Днес сутринта по време на закуската неочаквано изпитах неясно чувство за неудобство, каквото изпитват някои хора, когато някой ги гледа втренчено. Бързо вдигнах главата си и срещнах напрегнатия, почти свиреп поглед на Горинг, но изразът на очите му моментално се смекчи и той подхвърли някаква банална забележка за времето. Странно: по думите на Хъртън почти същото се случило и с него вчера на палубата.

Забелязвам, че по време на разходките си Горинг често разговаря с моряците негри. На мене тази черта ми харесва. Обикновено мулатите избягват своите черни събратя и се отнасят към тях с още по-голяма нетърпимост, отколкото белите. По всичко личи, че черният паж е предан на своя господар, затова и Горинг се държи с него добре. С една дума, този човек представлява любопитно съчетание на най-противоположни качества и ако не греша, той ще ми даде прекрасна възможност за наблюдения по време на нашето пътешествие.

Капитанът се оплаква, че хронометрите му показват различно време. Както твърди, това за първи път се случва с тях. Поради слабата мъгла не успяхме да направим по обяд необходимите наблюдения. Съгласно навигационните изчисления сме изминали около сто и седемдесет мили.

Както предсказваше капитанът, матросите негри се оказаха лоши моряци. Но те умеят да боравят с щурвала и затова бяха преместени в командния пункт, за да бъдат освободени по-опитните моряци за друга работа на кораба.

Всичко това са дреболии, но и те дават повод за разговори на кораба. Вечерта забелязахме кит и изпаднахме в страшна паника. Съдейки по резките очертания на гърба му и раздвоената му опашка, това беше според мен кит на ивици, или финвал, както го наричат китоловците.

19 октомври. Цял ден духа студен вятър и благоразумно си останах в каютата, която напуснах само за да вечерям. Без да ставам от леглото, можех да достигна и да взема и книгите, и лулата, и всичко, което ми беше нужно. Ето едно от предимствата на малкото помещение.

Днес може би от студа започнах леко да чувствам болка в старата си рана. Четях „Опитите“ на Монтен и се лекувах. На обяд дойде Хъртън със сина на капитана — Доди, след тях се яви и самият шкипер, така че при мене се проведе нещо подобно на прием.

20 и 21 октомври. Все още е студено, ръми дъжд и не излизам от каютата. Чувствам се зле в това заточение и настроението ми е доста лошо. Посети ме и Горинг, но неговото посещение не ме ободри много. Той почти не разговаря, а само втренчено ме оглеждаше, с което предизвика раздразнението ми. След това стана и мълчаливо излезе от каютата. Започвам да подозирам, че този човек е луд. Мисля, че вече споменах — каютите ни са една до друга. Те са разделени само с тънка дървена преградка, в която са се образували цепнатини. Някои от тях са толкова големи, че както си лежа, неволно виждам всяко движение на Горинг. Без да желая да изпълнявам ролята на шпионин, постоянно го виждам да се занимава с едно и също нещо: струва ми се, че с помощта на молив и компаси работи над карта. Вече забелязах неговия интерес към навигационните въпроси, но ме учудва, че губи времето си да нанася на карта курса на кораба. Вероятно с това невинно занимание сверява своите резултати с данните на капитана.

Би ми се искало този човек да не занимава толкова мислите ми. През нощта срещу двадесети сънувах кошмарен сън. Уж моето легло се е превърнало в ковчег, аз лежа в него, а Горинг се опитва да закове с гвоздей капака, който аз яростно блъскам. Дори след като се събудих, едва повярвах, че не лежа в ковчег. Като лекар зная, че кошмарът не е нищо повече от нарушено действие на кръвоносните съдове на полукълбото на главния мозък, но в същото време поради болезненото ми състояние не можех да се освободя от потискащото ме впечатление, което предизвика този сън.

22 октомври. Чудесен ден. На небето няма нито едно облаче, а свежият югозападен вятър весело ни носи в нужната посока. Очевидно някъде наблизо скоро е преминала буря: морето силно се вълнува и нашият кораб се накланя така, че краят на фокреята от време на време почти докосва водата.

С удоволствие се разходих по задната част на кораба, макар и да не мога да кажа, че вече съм привикнал с морското клатушкане. Няколко птички, приличащи на чинки, кацнаха на корабните въжета.

4 часа и 40 минути следобед. Когато се разхождах по палубата, чух изстрел някъде близо до моята каюта. След като се спуснах бързо долу, разбрах, че едва не съм станал жертва на нещастен случай. Оказа се, че когато Горинг чистил револвера в каютата си, едната цев, която той смятал, че не е заредена, гръмнала. Куршумът пробил страничната преградка и се забил в стената точно там, където обикновено е главата ми. Твърде често ми се е случвало да бъда сред огън от куршуми, за да започна да преувеличавам опасността, но няма съмнение, че ако в този момент лежах на кревата си, щях да бъда убит.

Горкият Горинг не знаеше, че този ден бях излязъл на палубата и затова страшно се изплаши. До този момент не бях виждал така изкривено от ужас лице, каквото беше неговото, когато изскочи от каютата с още димящ револвер в ръка и се сблъска с мене. Той, разбира се, се престара с извиненията, макар че аз чисто и просто се надсмях над този случай.

11 часа вечерта. Случи се нещастие, толкова неочаквано и ужасно, че инцидентът с пистолета, заплашващ моя живот, бледнее. Изчезна мисис Тибс заедно с детето — изчезна, без каквато и да е следа. В осем и половина Тибс се втурна при мене в каютата смъртно бледен и попита не съм ли виждал жена му. Отговорих отрицателно. Отчаян, той се втурна в каюткомпанията и започна да търси там жена си. Аз го последвах, като напразно го убеждавах да не се вълнува предварително. В продължение на половин час претърсихме кораба, но така и не открихме изчезналата жена и детето. Клетият Тибс съвсем пресипна, като непрекъснато крещеше името на жена си. Дори обикновено невъзмутимите матроси бяха потресени, като го гледаха чорлав, гологлав да търчи по палубата и с трескава бързина да наднича в най-невъзможни ъгълчета, да се връща към тях отново и отново с упоритост, предизвикваща жалост.

За последен път бяха видели жена му на палубата около седем часа вечерта, когато, преди да сложи Доди да спи, го била извела на кърмата да подиша чист въздух. В този момент горе нямало никой, с изключение на матроса негър, дежурен на щурвала, но той твърди, че въобще не я бил видял. Странна история. Аз лично предполагам, че когато мисис Тибс е била на борда и е държала детето, то е подскочило и е паднало в морето, а тя при опит да го задържи и спаси го е последвала. По никакъв друг начин не мога да си обясня това двойно изчезване. Напълно е възможно матросът на щурвала да не е забелязал разигралата се трагедия, тъй като е било тъмно, а високият светлинен люк на каюткомпанията закрива голяма част от горната палуба. Както и да е било — това е ужасно нещастие и то слага трагичен отпечатък върху нашето пътешествие.

Помощник-капитанът върна кораба обратно, но разбира се, няма и най-малка надежда да ги открием и приберем. Капитанът лежи в каютата си, напълно вцепенен. Сложих в кафето му силна доза опиум. Нека да забрави своята беда поне за няколко часа.

23 октомври. Събудих се със смътното усещане на някаква тежест и нещастие и само след няколко минути си спомних за сполетялата ни вчера беда. Когато излязох на палубата, злочестият капитан стоеше там и се вглеждаше във водната пустиня назад, където останаха най-скъпите за него същества на тази земя. Опитах се да го заговоря, но той рязко се обърна и започна да се разхожда по палубата с отпусната на гърдите глава. Дори и сега, когато вече няма никакво съмнение, че са загинали, не може да мине покрай лодка или сгънати платна, без да ги огледа. За един ден остаря с десет години.

Хъртън е страшно потиснат: толкова много се беше привързал към малкия Доди. Горинг е също огорчен. Цял ден седи заключен в каютата си и когато случайно го погледнах, той седеше, подпрял главата си с ръце в някаква мрачна вглъбеност. Нашият кораб потъна в отчаяние. Колко ще бъде потресена жена ми, когато разбере за връхлетялото ни нещастие.

Морето се успокои, духа хубав лек бриз и след като вдигнахме всички платна, правим около осем възела в час. Фактически корабът се управлява от Хъртън. Тибс, макар и да се старае да се държи мъжки, не е в състояние сериозно да се заеме с работата си.

24 октомври. Не висне ли някакво проклятие над нашия кораб? Случвало ли се е пътешествие, толкова добре започнало, да бъде съпроводено с такива катастрофи? През нощта Тибс се самоуби, като се простреля в главата. В три часа през нощта ме събуди някакъв рязък звук. Обхванат от ужасно предчувствие, скочих от леглото и се втурнах в каютата на капитана.

Но колкото и бързо да се озовах на мястото на произшествието, Горинг ме беше изпреварил: заварих го в каютата, наведен над тялото на капитана.

Тибс имаше страшен вид: половината му лице беше като отрязано. Малката каюта беше цялата в кръв. Пистолетът, паднал от ръцете на капитана, се търкаляше на пода до него. По всичко личеше, че е сложил пистолета в устата си, преди да натисне спусъка.

Ние с Горинг внимателно вдигнахме тялото на капитана и го положихме на леглото. Целият екипаж се беше събрал в каютата. Шестимата бели моряци бяха смазани от мъка. Опитни хора, те са плавали с капитана години наред. Сега се споглеждаха мрачно, шушукаха помежду си, а един от тях заяви на всеослушание, че над нашия кораб тегне проклятие.

Хъртън помогна да подготвим нещастния капитан за последния му път и да го зашием в дебело грубо платно. В дванадесет часа фокреята беше отдръпната назад и ние пуснахме тялото на капитана в морето. Горинг произнесе англиканска погребална молитва.

Бризът стана по-свеж, корабът цял ден се движеше със скорост десет-дванадесет възела в час. Колкото по-скоро пристигнем в Лисабон и напуснем този проклет кораб, толкова по-добре. Чувствам се така, като че ли се намираме в плаващ ковчег. Може ли човек да се чуди на суеверността на бедните матроси, щом аз, ученият човек, изпитвам такова чувство?

25 октомври. Движихме се добре през целия ден. Усещам апатия и потиснатост.

26 октомври. Горинг, Хъртън и аз разговаряхме сутринта на палубата. Хъртън се опитваше да разбере от Горинг с какво се занимава и с каква цел пътува за Европа, но квартеронът отклоняваше разговора и нищо не му каза. Нещо повече, той като че ли дори се раздразни от настойчивостта на Хъртън и се прибра в каютата си.

Чудя се защо ние двамата толкова се интересуваме от този човек! Допускам, че нашето любопитство е предизвикано и от натрапващата се външност на Горинг, и от неговото очевидно богатство. Хъртън смята, че Горинг в действителност е детектив, че преследва избягал в Португалия престъпник и е избрал такъв начин за пътешествие, за да пристигне незабелязано на мястото и да завари неподготвен преследвания. Това предположение ми се струва малко вероятно. Обаче Хъртън се позовава на албума, който веднъж Горинг забравил на палубата. Хъртън го разгледал и открил много изрезки от вестници. Всички те били съобщения за убийства, извършени в Щатите по различно време през последните двадесет години. При това Хъртън отбеляза любопитна подробност: във всички съобщения ставало дума за убийства, чиито виновници така и не са открити. Според него убийствата били най-разнообразни и техни жертви били хора от различни обществени слоеве. Но всяко съобщение завършвало с една и съща фраза: убиецът все още не е арестуван, макар че полицията имала всички основания да се надява, че скоро ще бъде задържан.

Безспорно албумът подкрепя изводите на Хъртън, но възможно е това да е само някаква прищявка на Горинг или както аз отбелязах пред Хъртън, Горинг може би събира материали за книга, която да надмине дори труда на Куинси. Във всеки случай това не е наша работа.

27 и 28 октомври. Вятърът е все така попътен, движим се добре.

Странно, колко лесно човек напуска живота и се оказва, че е забравен. За Тибс почти никой не си спомня. Хейсън се премести в неговата каюта и всичко вървеше така, като че ли нищо не се е случило. Ако на страничната масичка не стоеше шевната машина на мисис Тибс, може би напълно щяхме да забравим, че това нещастно семейство е съществувало.

Днес на кораба отново имаше инцидент, макар че, за щастие, не беше много сериозен. Един от нашите бели матроси слезе в трюма да вземе резервното корабно въже и изведнъж капакът на люка паднал на главата му. Той успял да се спаси, отскачайки встрани, но все пак кракът му е наранен и сега въобще няма да може да работи до края на плаването. Според него всичко това се е случило поради проявена небрежност от страна на неговия спътник негър. Обаче негърът се оправдава със силното клатене на кораба. Каквато и да е била причината, сега екипажът на кораба, и без това непълен, стана още по-слаб.

Поредицата преследващи ни нещастия подейства потискащо и на Хъртън: той изгуби обичайното си добро настроение и жизнерадост. Само Горинг запазва бодър дух. Той, както и преди, работи в каютата си над картата. Неговите познания за мореплаването ще послужат, ако не дай Боже, се случи нещо с Хейсън.

29 и 30 октомври. Продължаваме да се движим с попътен вятър. Всичко е спокойно и няма нищо за записване.

31 октомври. Неразположението и трагичните епизоди по време на пътешествието дотолкова разстроиха нервната ми система, че започнаха да ме вълнуват и най-незначителните произшествия. Трудно ми е да повярвам, че съм същият онзи човек, който в Антиетам под силен оръжеен огън направи превръзка на външната дихателна артерия на ранен — операция, която изисква изключителна точност. Сега нервнича като дете.

Вчера през нощта, около четири и половина, на нощната вахта, лежах в полузабрава, като се опитвах да заспя ободрителен сън. В каютата ми беше тъмно, но лунната светлина проникваше през илюминатора, като образуваше на вратата сребрист трепкащ кръг. Наблюдавах го аз в просъница и смътно съзнавах, че той постепенно гасне и се разлива точно така, както аз потъвам в забрава.

Внезапно сънливостта ме напусна. В самия център на кръга се появи неголям тъмен предмет. Спрял да дишам, останах неподвижен и продължих да наблюдавам. Постепенно предметът ставаше все по-голям и по-ясен и накрая различих ръка, внимателно промъкваща се в отвора на полузатворената врата — ръка, както с ужас забелязах, лишена от пръсти. Вратата тихо се отвори и след ръката се показа главата на Горинг. Лунната светлина падаше точно върху нея и я обгръщаше с призрачен, неясен ореол, на чийто фон рязко се очертаваха чертите на лицето му. Стори ми се, че никога не съм виждал толкова дяволско, свирепо изражение. Неговите широко разтворени очи святкаха и той така се беше озъбил, че се показаха белите му кучешки зъби, а правите му черни коси бяха настръхнали над ниското му чело като качулка на кобра.

Това внезапно безшумно вмъкване така ме потресе, че разтреперан, скочих на кревата и протегнах ръката си за револвера. В същото време Горинг съвсем учтиво се извини за неочакваната си поява и ми стана много неудобно заради острата ми реакция. Мъчела го болка в зъба и дошъл да помоли за тинктура от опиум, тъй като знае, че имам аптечка. Що се отнася до свирепия израз на лицето му, той въобще не е красавец, а при разстроени нерви в призрачната светлина на луната толкова е лесно да си въобразиш всякакви ужаси.

Отброих на Горинг двадесет капки и той, след като горещо ми благодари, си тръгна. Чудно колко тежко ми подейства този незначителен инцидент. През целия ден се чувствах отвратително…

Тук пропускам в записките си цяла седмица. През това време не се случи нищо значително и страниците на моя дневник са запълнени с описание на всякакви дребни неща.

7 ноември. Цялата сутрин с Хъртън прекарахме на кърмата. Навлизаме в южните ширини, става все по-топло. По нашите изчисления вече сме изминали две трети от пътя. Как ще се радваме, ако видим зелените брегове на Тахо и завинаги напуснем този злощастен кораб!

Днес, за да развлека Хъртън и по-бързо да мине времето, му разказах някои неща за миналото си. Между другото му съобщих и как черният камък стана моя собственост и като порових в страничния джоб на старата си ловна куртка, го измъкнах и го показах на събеседника си. Ние се наведохме над камъка и в момента, в който разглеждахме странните браздички по неговата повърхност, някой ни закри слънцето. Беше Горинг. Беше застанал зад нас и през главите ни внимателно гледаше камъка. Не зная защо, но изглеждаше много развълнуван, макар и да се стараеше да не се издава. Един или два пъти посочи моя сувенир с единствения си пръст, преди да се овладее и да може да попита що за предмет е това и как е попаднал в мене. Въпросът беше зададен с такъв груб тон, че сигурно бих се обидил, ако не знаех колко е ексцентричен този субект. Повторих му всичко, което бях разказал на Хъртън. Горинг слушаше с напрегнато внимание, а после ме попита дали зная какво представлява този камък. Отговорих отрицателно и добавих, че зная само за неговия метеоритен произход. Горинг ме попита дали съм опитвал да проверя какво въздействие оказва камъкът върху негрите. Отговорих, че не съм.

— Да отидем да разберем какво ще каже за него нашият черен приятел — поиска Горинг.

Той взе камъка, приближи се до матроса и двамата започнаха да го разглеждат. Аз видях как морякът жестикулираше и възбудено кимаше с глава, като че ли доказваше нещо, и как на лицето му се появи израз на голямо учудване, смесено с благоговение. Скоро Горинг се върна при нас с камъка в ръка.

— Негърът каза — заяви той, — че това е ненужна вещ и единственото, което заслужава, е да бъде хвърлена зад борда.

С тези думи Горинг махна с ръка и разбира се, би изхвърлил моя сувенир, ако морякът негър, който стоеше зад него, не беше изтичал и не го хвана за ръката. Като се убеди, че няма да успее да изпълни своето намерение, Горинг хвърли камъка на палубата и крайно недоволен тръгна надолу, за да не слуша моите сърдити упреци. Морякът вдигна сувенира и с нисък поклон и със знаци на дълбоко уважение ми го даде.

Трудно ми е да намеря обяснение на този епизод. Напълно стигам до извода, че Горинг е своего рода маниак. Но когато си спомня за въздействието, което камъкът предизвика върху матроса, за уважението, с което се ползваше Марта на плантацията, и учудването на Горинг, когато видя камъка, на мене ми остава да направя само един извод, че действително разполагам с някакъв могъщ талисман, пред който негрите се прекланят.

Повече няма да го давам в ръцете на Горинг.

8 и 9 ноември. Времето е прекрасно. През цялото ни плаване имаше само една незначителна буря, вятърът постоянно беше попътен. През тези два дни се движехме по-бързо откогато и да било.

Обичам да наблюдавам как носът на кораба разрязва вълните и нагоре излитат фонтани от пръски! Пронизвайки ги, слънчевите лъчи образуват безбройни малки дъги — „задрайки“, както казват моряците. Днес няколко часа се любувах на това великолепно зрелище, като стоях на бака сред капките вода, блестящи с всичките цветове на дъгата.

По всичко личеше, че кормчията е разказал на останалите негри за моя чудесен талисман, защото те проявяват към мене голяма почит.

Вчера вечерта Хейсън насочи вниманието ми към едно любопитно явление, очевидно оптическа измама. Високо в небето, на север от нас, се появи някакъв триъгълен предмет. Хейсън обясни, че точно така изглежда върхът на остров Тенериф, ако го гледаш от голямо разстояние. В действителност в този момент островът се намираше най-малко на петстотин мили на юг от нас. Възможно е това да е облак или един от онези странни миражи, за които всички ние бяхме чели.

Времето се задържа много топло. Хейсън казва, че не е и подозирал, че в тези ширини е толкова горещо.

Вечерта играх шах с Хъртън.

10 ноември. Става все по-горещо и по-горещо. Днес от земята долетяха някакви птици и се настаниха на корабните въжета, а в същото време ние все още сме достатъчно далече от материка.

Толкова е горещо, че не ни се занимава с нищо. Безделничим на палубата и пушим.

Днес Горинг дойде при мене и отново ми зададе няколко въпроса за камъка. Отговорих му доста кратко, още повече че не му бях простил напълно дързостта, с която, се опитваше да ме лиши от сувенира.

11 и 12 ноември. Както и преди добре се движим. Дори не съм предполагал, че близо до Португалия може да е толкова горещо. На сушата, естествено, е по-прохладно. И моряците, и самият Хейсън са учудени.

13 ноември. Случи се толкова необикновено събитие, че почти е невъзможно да бъде обяснено. Или Хейсън е допуснал потресаваща грешка, или на нашите уреди е въздействувало някакво магнитно влияние. Преди разсъмване дежурният извика от бака, че отпред се чува шум на прибой, а на Хейсън му се стори, че вижда очертания на бряг. Корабът направи завой и макар и да не се виждаха никакви огньове, никой не се съмняваше, че ние сме стигнали португалското крайбрежие по-рано, отколкото предполагахме. Колко бяхме изумени сутринта, когато видяхме картината, открила се пред нас! От двете страни, докъдето виждаха очите ни, се простираше линията на прибоя. Една след друга се търкаляха огромни зелени вълни и се разбиваха на брега, оставяйки след себе си много пяна. И какво се оказа зад линията на прибоя? Не покритите с растителност брегове и не високите крайбрежни склонове на Португалия, а огромна пясъчна пустиня. Тя се простираше пред нас без начало и край, като се сливаше на хоризонта с небето.

Накъдето и да погледнеш — навсякъде се ширеше жълт пясък. Тук-там се виждаха хълмове с фантастична форма, с височина няколко фута, но погледът по-често се плъзгаше по откритото пространство, плоско като билярдна маса.

Когато излязохме на палубата, ние с Хъртън се спогледахме и той започна да се смее. Хейсън е много огорчен от случилото се и заяви, че някой е развалил уредите. Нямаше съмнение, че пред нас е Африка и преди няколко дни в северната част на хоризонта ние действително сме видели върха на остров Тенериф. Когато при нас долетяха птици от земята, нашият кораб явно е минавал покрай някакви острови от групата на Канарските. Ако се движим по същия курс, би трябвало сега да се намираме на север от нос Кабо Бланко, около неизследваната част на африканския материк в края на огромната Сахара. Единственото, което можем да направим, е да поправим уредите и да плаваме нататък към целта на нашето пътуване.

8 и 30 вечерта. Целия ден останахме на дрейф. Брегът сега се намира на половин миля от нас. Хейсън огледа уредите, но така и не разбра какво е предизвикало необикновената грешка в показанията им.

Моят дневник завършва до тук и останалата част от своя разказ пиша по памет. Едва ли ще сгреша в изложението на фактите: твърде добре са се запечатали в съзнанието ми. Същата тази нощ ни връхлетя така дълго подготвяната буря и разбрах какво означаваха всичките произшествия, за които писах като за напълно случайни неща. Какъв сляп идиот съм бил, че не разбрах това по-рано!

Ще разкажа колкото се може по-точно какво се случи.

Около единадесет и половина през нощта се прибрах в каютата си и вече се готвех да си лягам, когато чух чукане на вратата. Отворих и видях малкия черен слуга на Горинг, който ми съобщи, че неговият господар искал да ми каже нещо и ме чакал на палубата. Малко учуден от такава молба в толкова късен час, все пак без колебание се качих горе. Едва успях да стъпя на палубата и върху мене се нахвърлиха отзад, повалиха ме по гръб и ми запушиха устата с носна кърпа. Съпротивлявах се с всички сили, но бързо ме завързаха здраво и опряха нож до гърлото ми. Не можех нито да извикам, нито да помръдна.

Нощта беше толкова тъмна, че все още не можех да различа кой ме нападна. Но постепенно очите ми привикнаха с тъмнината, а зад облака се показа луната и видях, че ме пазят двама матроси негри, негърът готвач и моят спътник по плаването — Горинг. На палубата в краката ми лежеше още един човек, но върху него падаше сянка и не можах да го позная. Всичко се случи много бързо. Не беше изминала и минута от момента, в който стъпих на стълбата на кораба, а вече бях в съвършено безпомощно положение със запушена уста. Това стана толкова неочаквано, че трудно можех да повярвам в реалността на това, което ставаше и да си обясня какво се случи. Чувах как възбудено си шепнат бандитите, разменяйки си кратки фрази, и инстинктивно се сетих, че става дума за моя живот. Горинг говореше властно и сърдито, а останалите, както ми се струваше, настойчиво възразяваха на неговите заповеди. След това всички се преместиха от другата страна на палубата, откъдето можех да чувам само шепот, тъй като светлинният люк на каюткомпанията скриваше бандитите.

През цялото това време до мене достигаха гласовете на дежурните моряци, бърборещи и смеещи се на другия край на кораба. Те стояха вкупом, неподозиращи нищо за мрачните събития, които се извършваха на някакви си тридесет ярда от тях.

О, ако можех поне с една дума да ги предупредя, макар и с цената на собствения си живот! Но това беше невъзможно. От време на време светлината на луната се прокрадваше през разпръснатите по небето облаци и тогава виждах сребристото проблясване на морето, а след него — огромна тайнствена пустиня с причудливи пясъчни хълмове.

Като погледнах надолу, забелязах, че на палубата лежи неподвижно човек. Тъкмо в този момент трепетният лъч на луната освети обърнато нагоре лице. Мили Боже! Дори сега, след дванадесет и повече години, когато пиша тези редове, ръката ми трепери.

Въпреки изкривените черти на лицето и изпъкналите очи веднага познах Хъртън — младия, жизнерадостен чиновник, моя добър приятел. Не беше нужно опитното око на лекар, за да се разбере, че той е мъртъв. Завързаната около врата му носна кърпа и запушената уста показваха, че злодеите са се справили с него без никакъв шум. И в този момент, когато гледах трупа на бедния Хъртън, в главата ми като мълния блесна предположение. Много неща още ми се струваха необясними и загадъчни, но истината вече проблесна в ума ми.

На отсрещната страна на светлинния люк на каюткомпанията някой драсна кибритена клечка и видях високата фигура на Горинг. Квартеронът стоеше на борда и държеше в ръцете си нещо като скрит фенер. За момент той го отпусна зад борда и за мое най-голямо учудване на брега, сред пясъчните хълмове, веднага блесна ответна светлина. Тя се появи и изчезна така бързо, че не бих я забелязал, ако не следях погледа на Горинг. Той отново отпусна фенера и на брега отново в отговор просветна огънче. Слизайки от борда, Горинг се подхлъзна и моето сърце радостно трепна: надявах се, че дежурните ще чуят шума. Но това не стана. Нощта беше тиха, корабът не се движеше — всичко това приспиваше бдителността им. Хейсън, който след смъртта на Тибс отговаряше за двете вахти, се прибра да поспи за няколко часа в каютата си, а сменилият го боцман стоеше с двама моряци до фокмачтата. В моите крака лежеше убит, а аз самият бях така завързан, че вървите се врязваха в тялото ми, безпомощен очаквах следващия акт на драмата, лишен от възможността да извикам.

Четиримата главорези стояха сега от другата страна на палубата. Готвачът беше въоръжен с голям кухненски нож, Горинг стискаше в ръка револвер, а останалите държаха обикновени ножове. Те се бяха навели през борда й не сваляха очи от брега, като че ли наблюдаваха нещо. Но ето единият от тях дръпна другия за ръката и му посочи някакъв предмет. Погледнах в същата посока и забелязах, че от брега към кораба се движеше голямо тъмно петно. Скоро то излезе от мрака и видях голяма лодка, препълнена с хора. Движеха я около двадесетина весла.

Дежурните забелязаха лодката, когато тя вече се беше приближила до кърмата, и с викове се хвърлиха на юта. Но беше късно. Тълпа грамадни негри се катереха по шканците и по команда на Горинг като мощен поток се разпръснаха по палубата. Всичко свърши за един миг. Нападателите повалиха и вързаха невъоръжените дежурни, след това смъкнаха от койките и завързаха и спящите матроси. Хейсън се опита да защитава тесния коридор, който водеше до неговата каюта, чувах шума от борбата и неговите викове за помощ. Но никой не можеше да му помогне и скоро го домъкнаха на юта. По лицето на Хейсън струеше кръв от дълбоко порязване на челото, а устата му, както и на останалите, беше запушена.

Негрите се заеха да обсъждат нашата съдба. Сетих се, че матросите негри разказват за мене, тъй като от време на време кимаха насам и думите им предизвикваха шепот на удивление и недоверие. Един от тях се доближи до мене, мушна ръка в джоба на сакото ми, измъкна черния камък и го вдигна над главата си. След това предаде талисмана на човека, който явно беше вожд. Последният внимателно, доколкото позволяваше оскъдната светлина, го разгледа, промърмори няколко думи и го предаде на най-близкия войн. Той на свой ред разгледа камъка и го даде на съседа си — и така дотогава, докато талисманът обиколи целия кръг. Вождът каза на Горинг няколко думи на своя език, след което квартеронът се обърна към мене на английски.

Тази сцена и сега е пред очите ми. Виждам високите мачти на кораба, облени от лунна светлина, като че ли посребрени реи и въжета, неподвижната група черни воини, опиращи се на копия, мъртвия човек в краката ми, редицата бели пленници, а пред себе си отвратителния мулат с елегантен костюм и снежнобяла риза в странен контраст със съмишлениците си.

— Можете да потвърдите, че бях против вашето помилване — каза той с мекия си глас. — Ако зависеше от мене, вие щяхте да умрете така, както скоро ще умрат вашите спътници. Не изпитвам лична вражда нито към вас, нито към тях, но посветих живота си на избиването на бялата раса и вие сте първият, който е бил в ръцете ми и е останал жив. За своето спасение можете да сте благодарен на този ваш сувенир. Ако това е същият камък, който тези клетници боготворят, вие ще бъдете щастлив. След като слезем на брега и се изясни, че те грешат, а формата и материалът на камъка са просто съвпадение, тогава няма кой да ви спаси. Засега ние нищо няма да ви сторим. Ако желаете да вземете нещо от вещите си, можете да слезете за тях.

Той млъкна и по негов знак двама негри ми развързаха ръцете, но не отпушиха устата ми. След това ме заведоха в каютата, където напъхах по джобовете някои ценни неща, а така също компаса и своя пътен дневник. После ме спуснаха през борда в малка лодка, която стоеше до друга по-голяма лодка. Конвоите тръгнаха след мене и отдалечавайки се от кораба, започнаха да гребат към брега.

Вече бяхме на около сто ярда от кораба, когато кормчията вдигна ръка. Гребците замряха и се ослушаха. В нощната тишина чух приглушени стонове, а след това плясък във водата. Това е всичко, което зная за съдбата на моите злощастни приятели от пътешествието. Веднага след това зад нас се появи голяма лодка. Изоставеният кораб бавно се клатушкаше на вълните. Диваците нищо не взеха от кораба. Те изпълниха дяволската операция с такова смирение и тържественост, като че ли това беше някаква религиозна церемония.

Когато преминахме чертата на прибоя и достигнахме брега, на изток вече се показваха първите бледи зари на разсъмването.

Шестима негри останаха при лодките, а всички останали се отправиха към пясъчните хълмове. Те ме водеха със себе си и се отнасяха с мене внимателно, дори почтително.

Трудно се вървеше. На всяка крачка краката потъваха до глезени в рохкавия, движещ се пясък. Аз бях полумъртъв от умора, когато наближихме туземско село или по-точно град — толкова голямо се оказа това селище. Жилищата бяха някакви конически съоръжения като кошери от пресовани морски водорасли, съединени с примитивен варов разтвор. Разбира се, това беше обяснимо, защото по крайбрежието на стотици мили наоколо не можеше да се намери нито треска, нито камък.

В града ни посрещна огромна тълпа мъже и жени. Те удряха гонг, виеха и крещяха. Когато ме видяха, шумът стана още по-силен. По мой адрес се посипаха заплахи, но няколкото думи, подхвърлени от конвоите, веднага усмириха сбирщината. Войнствените викове и вопли се смениха с шепот на изумление и цялата огромна, гъста тълпа, обкръжила като в пръстен мене и моите конвои, тръгна по широката централна улица на града.

Моят разказ и без това може да се стори странен и неправдоподобен особено на хора, които не ме познават. Но фактът, за който сега ще разкажа, предизвика съмнение дори у моя шурей, който ме оскърби със своето недоверие. Мога само с най-обикновени думи да опиша онова, което се случи, и да изразя увереност, че случаят и времето ще докажат моята правота.

В центъра на главната улица имаше голямо здание, построено по същия примитивен начин, както и всички останали, само че много по-високо от другите. То имаше ограда от прекрасно полирано дърво, а за рамки на вратите му служеха два великолепни слонски бивни, забити в земята и съединяващи се горе. На вратата беше спусната драпирана тъкан местно производство, богато бродирана със злато.

Нашето шествие се насочи към това внушително здание. Тълпата се спря пред вратата на оградата и хората коленичиха. Старците и вождовете на племето ме въведоха вътре. Горинг не само ни съпровождаше, но всъщност ръководеше цялата церемония.

Щом се приближихме до завесата, закриваща входа за храма (съдейки по всичко това беше именно храм), ми снеха шапката и обувките и едва тогава ме въведоха в помещението. Най-отпред вървеше почтен стар негър, в чиито ръце беше взетият от мене камък. Лъчите на тропическото слънце, проникващи през дългите отвори в покрива на зданието, леко осветяваха храма, като образуваха на глинения под широки златни ивици, смесващи се с ивиците тъмнина.

Вътре храмът беше дори по-обширен, отколкото изглеждаше отвън. На стените висяха рогозки, раковини и други украшения, но като цяло огромното помещение изглеждаше празно, ако не се смята единственият предмет в центъра на храма. Това беше гигантска фигура на негър — едва не го взех за жив човек с исполински ръст — крал или върховен жрец. Като се доближих, забелязах отблясъка на светлината върху фигурата и се убедих, че пред мене е статуя от блестящ черен камък, изваяна с необикновено майсторство.

Доведоха ме до идола, защото това едва ли би могло да бъде нещо друго, и като се вгледах внимателно, открих, че ухото на статуята беше отчупено. Белокосият негър, който държеше моя сувенир, стъпи на малък стол, протегна ръка и доближи черния камък на Марта до главата на статуята. Нямаше никакво съмнение, че камъкът някога е бил едно цяло с главата на идола. Парчето така добре прилепна към мястото, от което беше отчупено, че когато старецът отстрани ръката си, ухото се задържа още няколко секунди, преди да падне в разтворената му длан. Като видяха това присъстващите, с възгласи на благоговеен възторг се хвърлиха на пода, а сред тълпата отвън, узнала за резултатите, избухнаха диви викове и приветствени крясъци.

В един миг от пленник се превърнах в полубог. Отново, този път триумфално, ме преведоха през града. Хората се тълпяха напред, за да докоснат моите дрехи и да съберат праха, по който стъпваха краката ми. Отведоха ме в една от най-големите колиби и ме нагостиха с всевъзможни местни деликатеси.

Но както и преди не се чувствах свободен, защото пред входа на моята колиба беше поставена стража — въоръжени с копия воини. Цял ден кроях планове за бягство, но нито един от тях не ми се виждаше осъществим. От едната страна беше огромна безлюдна пустиня, стигаща до Тамбукту, от другата — море, в което никога не се появяваха кораби. Колкото повече мислех над този проблем, толкова по-силно се отчайвах. А дори и не подозирах колко близо е било моето освобождение.

Настъпи нощта и виковете на негрите постепенно затихнаха. Лежах на разстланите за мене кожи и все още мислех за съдбата си, когато в колибата безшумно влезе Горинг. В първия момент помислих, че е дошъл, за да се справи с мене — последния жив човек от кораба, и като скочих на крака, се приготвих скъпо да браня живота си. Но Горинг само се усмихна и със знак ми предложи да легна на предишното си място, а сам седна на другия край на леглото ми.

— Какво мислите за мене? — с такъв странен въпрос той започна нашия разговор.

— Какво мисля за вас? — почти изкрещях аз. — Мисля, че вие сте най-гнусният, най-чудовищният негодник, който някога е осквернил земята. Ако не бяха тука вашите черни дяволи, бих ви удушил със собствените си ръце.

— Не говорете толкова високо — забеляза Горинг без всякакво раздразнение. — Не искам да ни попречат на приятелския разговор. Значи, бихте ме удушили? — попита той с иронична усмивка. — Както се вижда, на злото аз отвръщам с добро, тъй като съм дошъл да ви помогна да избягате.

— Вие?! — с недоверие възкликнах аз.

— Да, аз — потвърди той. — О, не ви правя никаква услуга. Действам напълно последователно. Мисля, че с вас мога да говоря съвсем откровено. Работата е там, че искам да стана крал на това племе. Разбира се, не е голяма чест, но нали помните думите на Цезар: по-добре първи в галско селце, отколкото последен в Рим. Вашият жалък камък не само спаси живота ви, но и замая главите на негрите. Те смятат, че сте се спуснали от небето. Докато сте тука, няма да мога да властвам над тях. Ще ви помогна да избягате, щом не съм в състояние да ви убия.

Горинг говореше спокойно с естествен тон, като че ли жаждата да убиеш човек беше най-естествено желание.

— На вас навярно ужасно ви се иска да ме разпитате — продължи след пауза той — и само гордостта ви кара да мълчите. Между впрочем това не е важно. Ще ви съобщя някои факти, за които на белите хора ще им бъде полезно да узнаят, когато се върнете при тях, ако имате това щастие. Например за вашия проклет камък. Тези негри, ако се вярва на легендата, някога са били мохамедани. Още когато Мохамед е бил жив, между последователите му настъпил разкол. По-малката част от мохамеданите, тази, която се отделила, напуснала Арабия и пресякла цяла Африка. Те взели със себе си в изгнанието свещената реликва на своята предишна религия — голямо парче черен камък от Мека. Този камък, както вие навярно знаете, е бил метеорит и при падането се счупил наполовина. Едното парче все още се намира в Мека. Другото, по-голямото, било отнесено в Берберия, където изкусен майстор му придал формата, която виждате днес. Тези хора са потомци на мюсюлманите, откъснали се от Мохамед. Те благополучно пренесли своята реликва през всичките си странствания и накрая се заселили на това място, където пустинята ги защитава от враговете им.

— А ухото? — не се сдържах аз.

— Това е продължение на същата история. Преди неколкостотин години част от племето отново се отделило и отишло на юг. Един от негрите, който искал щастието да ги съпътства, проникнал през нощта в храма и отчупил ухото на статуята. Оттогава сред негрите съществува легенда, че в един прекрасен ден то ще се върне при тях. Човекът, откраднал ухото, явно бил хванат от някакъв търговец на роби и камъкът попаднал в Америка, впоследствие се оказал във вашите ръце и на вас се падна честта да изпълните предсказанието.

Горинг подпря глава на ръцете си и няколко минути мълча в очакване дали няма да кажа нещо. Когато отново заговори, лицето му странно се промени. До този момент той говореше почти с лекомислен тон. Сега лицето му изразяваше твърдост и решителност, а в гласа му звучаха жестоки, почти злобни нотки.

— Аз искам — каза той — да предадете моето послание на цялата бяла раса — на могъщата раса — владетелка, която аз ненавиждам и презирам. Предайте на белите, че двадесет години се опивах от кръвта им, унищожавах ги дотогава, докато не се преситих на убийства. Вършех работата си незабелязано, без да предизвиквам никакви подозрения, лесно приспивах бдителността на вашата полиция. Но не, отмъщението не носи удовлетворение, ако врагът ти не узнае кой го е поразил. Затова вие ще бъдете мой посланик. Погледнете! — той вдигна своята осакатена ръка. — Това направи ножът на белия човек. Моят баща беше бял, а майка ми — робиня. След смъртта на баща ми мама отново беше продадена и аз, тогава още дете, с очите си видях, как я биха до смърт с камшици, за да я отучат от държанието и навиците, на които я беше научил покойният й стопанин. Моята млада жена също… о, моята жена! — И той потрепери. — Но нищо. Дадох клетва и я удържах. От Мека до Флорида и от Бостън до Сан Франциско вие можете да проследите моя път. Той е белязан от случаи на внезапна смърт, които довеждаха полицията до задънена улица. Аз воювах с цялата бяла раса така, както белите в продължение на столетия воюват с черната раса. Накрая, както вече казах, ми омръзна да проливам кръв. Но лицето на всеки бял човек, както и преди предизвикваше в мене отвращение и аз реших да намеря смели и свободни негри, да свържа живота си с тях, да развия заложения в тях талант и да създам ядро на велика черна цивилизация. Тази мисъл ме завладя изцяло; две години пътешествах по целия свят в търсене на необходимото ми племе и вече се бях отчаял да го намеря. Не мога да разчитам духовно да се възродят търгуващите с роби суданци, загубилите човешкото си достойнство ашанти и американизираните негри от Либерия.

Веднъж, връщайки се от своите неуспешни търсения, се натъкнах на това великолепно племе, обитатели на пустинята, и реших да свържа съдбата си с него. Но преди да направя това, подчинявайки се на инстинкта за отмъщение, заминах за последен път за Съединените щати и се върнах оттам на „Света дева“.

Що се отнася до нашето плаване, вие очевидно сте се досетили, че аз развалих компасите и хронометрите. С помощта на моите напълно изправни уреди аз сам определях курса на кораба, а моите черни приятели на щурвала се подчиняваха само на мене.

Аз блъснах жената на Тибс зад борда. Какво?! Вие сте учуден и потръпвате? Време беше сам да се сетите за това.

Опитах се да ви застрелям през преградката, но за съжаление вас ви нямаше. По-късно отново направих такъв опит, но вие се събудихте. Аз застрелях Тибс и според мене създадох не лоша илюзия за самоубийство. А след като наближихме крайбрежието, всичко останало не беше никак трудно. Исках да умъртвя всички, които бяха на кораба, но вашият камък наруши плановете ми. По мое настояване корабът не беше ограбен. Никой не може да каже, че сме пирати. Не, ние действувахме заради принципа, а не заради някакви низки подбуди.

Аз изумено слушах изповедта на този човек, който изреждаше своите престъпления с такъв тих и спокоен глас, като че ли ставаше дума за най-обикновени неща. И сега още го виждам как седи в края на моето легло, подобно на видение от отвратителен кошмар, а примитивната лампа с мъждукаща светлина осветява мъртвешки бледото му лице.

— Е, а сега — продължи Горинг — на вас нищо не ви струва да избягате. Моите наивни, осиновени деца ще кажат, че отново сте се възнесли на небето, откъдето сте се спуснали преди. Вятърът духа откъм сушата. Приготвил съм ви лодка с необходимия запас от храна и вода. Можете да не се съмнявате, че съм се погрижил за всичко, защото много искам да се отърва от вас. Станете и вървете след мене.

И той ме изведе от колибата. Часовите или ги бяха отстранили, или Горинг преди това се беше уговорил с тях. Ние безпрепятствено минахме през града и пясъчната равнина. Отново чух рева на морето и видях дългата бяла линия на прибоя. На брега двама души опъваха въжетата на малка лодка. Това бяха моряците, които участваха в нашето плаване.

— Преведете го невредим през линията на прибоя — заповяда Горинг.

Матросите скочиха в лодката, вмъкнаха и мене след себе си и я отблъснаха от брега. Като поставихме грота и кливера, ние се отделихме и благополучно минахме през пенестите вълни. След това моите съпровождачи, без да кажат нито дума на прощаване, скочиха зад борда. Попътният вятър ме понесе в нощната тъмнина, но все пак успях да различа главите им — две черни точки, които плуваха към брега.

Като се огледах, за последен път видях Горинг. Той стоеше на върха на пясъчната дюна. Зад него се издигаше луната и на нейния фон отчетливо се различаваше слабата, ъгловата фигура. Горинг яростно махаше с ръце. Възможно е да ми изпращаше прощален поздрав, но в тази минута бях сигурен, че неговите жестове са враждебни. По-скоро, както често след това си мислех, в него отново с нова сила е пламнал кръвожадният инстинкт, когато е осъзнал, че вече съм извън неговата власт. Както и да е било, именно такъв за последен път видях Септимиус Горинг, когото, надявам се, повече няма да видя.

Няма да описвам подробно своето самотно плаване. Стремях се да стигна до Канарските острови, но на петия ден ме прибра екипажът на парахода „Монровия“, принадлежащ на англо-африканска параходна компания. Като се ползвам от случая, искам да изразя своята дълбока благодарност на капитан Сторнувей и на неговите офицери. Те се отнасяха към мене постоянно с доброта от момента, в който се озовах на парахода им, до слизането ми в Ливърпул, където се качих на кораб на компанията „Гуйон“, заминаващ за Ню Йорк.

И ето отново съм сред своето семейство. Но почти нищо не разказвах за това, което ми се наложи да изживея. Беше ми тежко да говоря, а освен това, когато се опитвах нещо да разкажа, не ми вярваха. Сега предавам всички факти на разположение на читателите, без да пропускам най-малките подробности, и ми е все едно дали ще ми повярват, или не. Взех перото, защото белите ми дробове с всеки изминал ден отслабват и чувствам, че нямам право да мълча.

В моето съобщение няма и сянка от измислица. Вземете картата на Африка. По-горе от нос Кабо Бланко, там, където от западната точка на континента бреговата линия се издига на север, както и преди Септимиус Горинг управлява своите чернокожи поданици, ако не го е сполетяло възмездието. И недалече от брега, на морското дъно, почиват Хъртън, Хейсън и другите нещастници от бригантината „Света дева“, а над тях вечно се търкалят дългите и зеленикави вълни, заливайки горещия жълт пясък с рев и грохот.

Бележки

[1] Такелаж — корабните въжета. — Б.р. ↑

[2] Лодбалки — извити стрели, за които са закачени спасителните лодки. — Б.р. ↑

[3] Бак — предна част на горна палуба. — Б.р. ↑