Дийн Кунц
Лицето на страха (38)

38

Франк Болинджър чакаше при отворения прозорец на петдесет и първия етаж. Очевидно те подготвяха въжето, което щяха да закачат на току-що забития от Харис питон.

Той гледаше напред, за да застреля жената, когато минеше по въжето покрай него. Въображаемата гледка го вълнуваше. Той щеше да се наслаждава на изхвръкването й в нощта.

Когато се случеше това, Харис щеше да бъде потресен, емоционално унищожен, неспособен да мисли бързо и неспособен да се защити. После Болинджър можеше да тръгне за него, когато поиска. Ако успееше да го убие чисто, там, където той избереше, това щеше да спаси плана, който заедно с Били бяха съставили този следобед.

Докато чакаше своята плячка той отново помисли за тази втора нощ от неговата връзка с Били…

 

 

След като проститутката напусна апартамента на Били, те вечеряха в кухнята, изяждайки две салати, четири стека, четири резена бекон, шест яйца, осем препечени филии и голямо количество уиски. Те подходиха към храната, както към жената: с настойчивост, единомислие и апетит, които не бяха характерни за обикновените хора, а за супермените.

В полунощ, на бренди, Болинджър беше разказал за годините при баба му.

Дори сега той можеше да си спомни всяка част от този разговор, която пожелаеше. Беше наистина надарен с тотална памет. Този негов талант беше шлифован през годините на запаметяване на трудна поезия.

— И така, тя те е наричала Дуайт. Харесва ми това име.

— Защо говориш така странно.

— С този южняшки акцент ли? Родом съм от Юга. Говорех с акцент до двадесетгодишна възраст. Направих усилие да го загубя. Вземах уроци по правоговор. Но мога да си го спомня когато поискам. Понякога провлачването ме забавлява.

— Защо изобщо си взимал уроци по правоговор? Акцентът е приятен.

— Никой горе, от Севера, не те приема на сериозно, когато говориш провлачено. Мислят те за дървеняк. Кажи, имаш ли нещо против, ако те наричам Дуайт?

— Не.

— Стоя по-близо до теб от който и да било друг, откакто е починала баба ти. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— Аз ще те наричам Дуайт. Фактически съм по-близо до теб, отколкото е била баба ти.

— Предполагам, че е така.

— И ти ме познаваш по-добре, отколкото всеки друг.

— Дали? Сигурно си прав.

— Значи ние имаме нужда от специални имена един за друг.

— Тогава ме наричай… Били.

— Били ли?

— Били Джеймс Плувър.

— Откъде си взел това име?

— Родил съм се с него.

— Сменил си името си?

— Точно както направих с акцента.

— Някога?

— Много отдавна.

— Защо?

— Постъпих в един колеж на Севера. Не постигнах това, което трябваше. Не получих оценките, които заслужавах. Накрая напуснах. Но през това време разбрах защо нямах успех. Тогава професорите от Айви Лийг не ти даваха никакъв шанс, ако имаш провлачен говор и име на дървеняк като Били Джеймс Плувър.

— Ти преувеличаваш.

— Откъде знаеш? Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш? Ти винаги си имал хубаво англосаксонско протестантско име, каквото е характерно за Севера. Франклин Дуайт Болинджър. Какво ли знаеш за тези неща.

— Предполагам, че си прав.

— По онова време всички интелектуалци от Айви Лийг бяха въвлечени в разни видове конспирации срещу Юга и южняците. Още е така, само че конспирацията вече не е така всеобхватна или толкова злонамерена, както е била тогава. Следователно, единственият начин за да имаш успех в някой университет или общество на Север, беше да си с англосаксонско име като твоето или с еврейско. Франк Болинджър или Сол Коен. Би бил приет с всяко от двете имена, но не и с Били Джеймс Плувър.

— Значи ти престана да бъдеш Били.

— Веднага щом получих тази възможност.

— И подобри ли ти се съдбата?

— В същия ден, в който си смених името.

— Но ти искаш аз да те наричам Били.

— Не името беше лошо, а хората, които реагираха негативно на него.

— Били…

— Не трябва ли да имаме специални имена един за друг?

— Няма значение. Както искаш.

— Не сме ли ние самите специални, Франк?

— Мисля, че сме.

— Не сме ли различни от другите хора?

— Съвсем сме различни.

— Тогава не трябва да използваме помежду си имената, с които ни наричат те.

— Щом казваш.

— Ние сме супермени, Франк.

— Какво?

— Не като Кларк Кент.

— Аз със сигурност нямам рентгеново зрение.

— Супермени сме в смисъла, който влага Ницше в тази дума.

— Ницше?

— Не си ли запознат с неговото творчество?

— Не особено добре.

— Ще ти заема една негова книга.

— Окей.

— Всъщност, тъй като Ницше трябва често да бъде препрочитан, аз ще ти подаря една негова книга.

— Благодаря ти… Били.

— Не е необходимо, Дуайт.

 

 

Болинджър погледна часовника си в полуотворения прозорец. Той показваше 12:30.

Нито Харис, нито жената бяха тръгнали надолу от отстъпа на тридесет и третия етаж.

Болинджър не можеше да чака повече. Беше прахосал вече твърде много време. Трябваше да тръгне да ги търси.