Дийн Кунц
Лицето на страха (11)

11

Кони Дейвис беше спала до късно и бе отворила антикварния си магазин чак следобед. И макар че имаше само един клиент, този ден бе добър за бизнеса. Тя бе продала едно чудесно съчетание от шест испански стола от седемнадесети век. Всеки от тях беше с извити крака и лапи на края. Рамената завършваха с озъбени глави на демони — изкусно изрязани фигурки с размер на портокал. Купувачката, собственица на апартамент с изглед към Пето авеню и Сентръл Парк щеше да ги използва в стая за провеждане на сеанси.

По-късно, когато остана сама в магазина, Кони отвори една кутия прясно кафе и приготви кафеварката.

Големите прозорци в предната част на помещението изтракаха шумно. Тя вдигна поглед от кафеварката, за да види дали не влиза клиент. Нямаше никой. Прозорците трепереха от внезапен бурен порив на зимния вятър. Той бе увеличил скоростта си и духаше яростно.

Тя седна зад подреденото си бюро тип „Шератон“ от края на осемнадесети век и набра директния номер на Греъм в офиса му, заобикаляйки секретарката му.

— Здравей, Ник — каза тя, когато Харис вдигна слушалката.

— Здравей, Нора.

— Ако си напреднал с работата си, може да те заведа на вечеря. Току-що продадох испанските столове и трябва да отпразнуваме събитието.

— Боя се, че няма да мога. За да завърша работата си ще трябва да работя и през нощта.

— Не може ли персоналът ти да поработи малко извънредно? — попита тя.

— Те свършиха своята работа. Но нали знаеш какъв съм. Трябва да направя двойна и тройна проверка на всичко.

— Ще дойда да ти помогна.

— Няма нищо, с което да можеш да ми помогнеш.

— Тогава ще седя в ъгъла и ще чета.

— Кони, само ще се отегчиш. Прибери се у дома и почивай. Сигурно ще се прибера около един-два часа след полунощ.

— Няма го майстора. Няма да ти преча и ще ми бъде приятно да чета в някой стол в офиса ти. Тази вечер Нора се нуждае от нейния Ник. Ще донеса и вечеря.

— Е… добре. Кого ли разубеждавам? Знаех си, че ще дойдеш.

— Една голяма пица и бутилка вино. Какво ще кажеш?

— Звучи добре.

— Кога? — попита тя.

— В момента клюмам над пишещата машина. Ако искам да свърша всичко нощес, няма да е лошо да подремна. Ще легна веднага, щом си отиде персонала. Защо не донесеш пицата към седем и половина?

— Разчитай на мен.

— В осем и тридесет ще имаме компания.

— Кой?

— Един детектив от полицията. Иска да дискутираме някои нови доказателства по случая с Касапина.

— Предъски ли? — попита тя.

— Не. Един от неговите помощници. Казва се Болинджър. Обади се преди няколко минути и поиска да дойде у дома тази вечер. Казах му, че аз и ти ще работим тук до късно.

— Е, поне ще дойде, след като сме вечеряли — каза тя. — Ако говорим за Касапина преди това, ще ми се развали апетита.

— Ще се видим в седем и тридесет.

— Спокоен сън, Ник.

 

 

Когато кафеварката изключи, тя си наля кафе, отиде в предната част на магазина и седна близо до витрината. Тя можеше да наблюдава между антиките брулената от вятъра Десета улица.

Няколко души, облечени в дебели палта, преминаха бързо с ръце в джобовете и приведени глави.

Рояци снежинки следваха въздушните течения между сградите и рикошираха в настилката.

Кони отпи от кафето и измърка доволно, когато топлината се разля по тялото й. Тя си помисли за Греъм и й стана още по-приятно. Нищо не можеше да я охлади, когато мислеше за Греъм. Нито вятър. Нито сняг. Нито Касапина. Чувстваше се в безопасност дори само когато мислеше за Греъм. В безопасност и защитена. Знаеше, че може да разчита на него въпреки страха, който се бе породил у него след падането. Той би дал живота си за нея, ако се наложеше. Както и тя би дала своя, за да го спаси. Надяваше се обаче скоро да не се стига до такъв избор. Беше убедена, че Греъм ще преодолее страха си постепенно през следващите седмици и месеци без помощта на стресова ситуация.

Внезапно вятърът удари отново с всички сили прозореца. Той ревеше, стенеше и лепеше сняг като храчки и пяна по студеното стъкло.