Дийн Кунц
Лицето на страха (22)

22

Айра Предъски паркира в края на една редица от три дежурни коли и две полицейски лимузини, които блокираха половината от двупосочната улица. Въпреки че и петте коли бяха празни, двигателите им работеха, фаровете светеха, а на покривите им се въртяха червени сигнални светлини. Предъски излезе от колата си и я заключи.

Половининчовата снежна покривка правеше улицата да изглежда чиста и спретната. Като тръгна към жилищния блок, Предъски си затътри краката по тротоара, вдигайки пред себе си облаци сняг. Вятърът удряше сняг в гърба му, а студените снежинки влизаха във врата му. Той си спомни този февруари, когато беше на четири години и неговото семейство се премести в Олбъни, Ню Йорк, където беше видял първата снежна буря.

Един униформен патрул към тридесетте стоеше в дъното на външните стъпала към жилищния блок.

— Трудна ще ви бъде службата тази нощ — каза Предъски.

— Нямам нищо против. Обичам снега.

— Така ли? Аз също.

— Освен това, по-добре е да се стои тук на студа, отколкото горе в цялата тази кръв — добави патрулът.

 

 

Стаята миришеше на кръв, изпражнения и прах за откриване на отпечатъци.

Мъртвата жена лежеше на пода до леглото със свити като на хищно животно пръсти. Очите й бяха отворени.

Двама лабораторни техници работеха около тялото, изучавайки го внимателно, преди да очертаят с тебешир положението му и да го изнесат.

Ралф Мартин беше следователят, който ръководеше разследването. Той беше топчест, напълно плешив, с рунтави вежди и очила с тъмни рамки. Избягваше да гледа към трупа.

— Касапина се обади в седем без десет — каза Мартин. — Ние незабавно се опитахме да ви се обадим вкъщи, но не успяхме да се свържем с вас преди осем часа.

— Телефонът ми беше изключен. Аз станах от леглото в осем и петнадесет. Бях нощна смяна. — Той въздъхна и се отвърна от трупа. — Какво каза той… този Касапин?

Мартин извади от джоба си два сгънати листа хартия и ги разгъна.

— Диктувах разговора, доколкото успях да си го спомня, а едно от момичетата го написа на машина.

Предъски прочете двете страници.

— Не ви ли подсказва кой друг възнамерява да убие тази нощ?

— Само каквото е написано.

— Това телефонно обаждане не е характерно за него.

— За него не е характерно и да убива две нощи подред — каза Мартин.

— А не е и в стила му да убива две жени, които се познават и работят заедно.

— Мислите ли, че Сара Пайпър е знаела нещо? — попита Мартин, вдигайки учудено вежди.

— Имате предвид дали е знаела кой е убил нейната приятелка ли?

— Да. Мислите ли, че е убил Сара, за да не би да проговори?

— Не. Той вероятно само е видял двете в Райнстоун Палас и не е могъл да реши коя от тях желае повече. Тя не е знаела кой е убил Една Моури. Залагам си живота, че е така. Разбира се, аз не съм най-добрият оценител на характери, който някога сте срещали. Твърде съм тъп, когато се отнася за хора. Бог знае. Тъп като пън. Но този път мисля, че съм прав. Ако знаеше, тя щеше да ми каже. Не беше от този тип момичета, които биха скрили подобно нещо. Тя беше открита. Пряма. Честна посвоему и дяволски мила.

Поглеждайки лицето на мъртвата жена, което беше изненадващо чисто от кръв и без петна сред така голямата мръсотия, Мартин каза:

— Тя наистина е била прелестна.

— Нямах предвид само външността й — каза Предъски. — Тя беше един мил човек. — Мартин кимна. — Имаше мек джорджиански акцент, който ми напомняше за моето родно място.

— Родното ви място ли? — попита смутено Мартин. — Вие сте от Джорджия?

— Защо не?

— Айра Предъски от Джорджия?

— Там има евреи и славяни.

— Къде е тогава вашия акцент?

— Родителите ми не са родом от Юга, така че не са могли да ми предадат този акцент. А ние се преместихме в Севера, когато бях четиригодишен, преди да имам време да го усвоя.

Известно време те се взираха в мъртвата Сара Пайпър и в двамата техници, които се бяха навели над нея като египетски придружители на мъртвец.

Предъски се отвърна от трупа, извади носната си кърпа и се изсекна.

— Коронерът е в кухнята — каза Мартин. Лицето му беше бледо и мазно от пот. — Той каза, че иска да ви види, когато дойдете.

— Дайте ми няколко минути — рече Предъски. — Искам да поогледам малко тук и да поговоря с тези момчета.

— Имате ли нещо против, ако ви почакам във всекидневната?

— Не. Вървете.

— Тази служба е отвратителна — каза, свивайки рамена Мартин.

— Отвратителна е — съгласи се Предъски.