Дийн Кунц
Лицето на страха (13)

13

Точно в шест часа на вратата се звънна.

Сара Пайпър отвори. Професионалната й усмивка изчезна, когато видя кой стои в коридора.

— Какво правиш тук? — попита тя изненадано.

— Може ли да вляза?

— Е…

— Тази вечер си прелестна. Абсолютно очарователна.

Тя носеше прилепнал до тялото лек тъмнооранжев костюм — сако и панталон, а дълбокото деколте разкриваше твърде много от пищните й гърди. Тя стеснително покри деколтето с ръка.

— Съжалявам, не мога да те поканя. Очаквам един човек.

— Ти очакваш мен — каза той. — Били Джеймс Плувър.

— Какво? Но това не е твоето име.

— Разбира се, че е. Това е името, с което съм се родил. Преди години, разбира се, аз го промених.

— Защо не ми каза по телефона кой си?

— Трябваше да пазя репутацията си.

Все още смутена, тя отстъпи назад, за да го пусне да мине. После затвори вратата след него и я заключи. Съжаляваше, че е била груба, неспособна да се контролира и не можеше да измисли какво да каже.

— Изглеждаш шокирана, Сара.

— Да — отвърна тя. — Мисля, че съм. Защото не очаквах, че си от хората, които биха отишли при една жена… при някоя като мен.

Той се усмихваше още от момента, в който беше отворила вратата. Сега лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Какво не им е наред на такива като теб? Ти си прекрасна.

„Това е лудост“, помисли си Сара.

— Твоят глас — каза тя.

— Южняшкият акцент ли?

— Да.

— Той също е част от моята младост, както и името. Не ти ли харесва?

— Да. Този твой говор… не е подходящ. Той е зловещ.

Тя бе доволна, че откри какво точно я притеснява в него.

— Зловещ ли? Мислех, че ще ти е забавно. Когато съм Били… Не зная… Това ме забавлява… Така се чувствам съвсем друг. — Той я погледна сурово. — Нещо не е в ред ли? Нещо не е точно. Или, може би, още по-лошо. Така ли е? Ако не искаш да легнеш с мен, кажи. Аз ще разбера. Може би нещо в мен те отблъсква. Невинаги съм имал успех с жените. Губил съм много пъти. Бог знае. Така че, само ми кажи. Аз ще си отида. Няма да се обидя.

Професионална усмивка отново се появи на лицето на Сара и тя поклати глава, при което гъстата й руса коса красиво подскочи.

— Извинявай. Не си отивай. Бях само изненадана. Това е всичко.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Той погледна към всекидневната отвъд арката на антрето.

— Имаш хубаво апартаментче.

— Благодаря ти. — Тя отвори шкафа в антрето и извади отвътре една закачалка. — Позволи ми да ти взема палтото.

Той го свали и й го подаде.

— Ръкавиците също — каза тя, след като закачи палтото в шкафа. — Ще ги сложа в джоба на палтото.

— Ръкавиците ще задържа — отвърна той.

Когато тя се обърна отново към него, той стоеше между нея и входната врата и държеше в дясната си ръка нож с автоматично острие.

— Махни това — каза тя.

— Какво каза?

— Казах да махнеш това.

Той се засмя.

— Настоявам — рече тя отново.

— Ти си най-хладнокръвната кучка, която някога съм срещал.

— Прибери ножа в джоба си и изчезвай оттук.

— Когато разберат, че ще ги разпоря, те всички говорят глупости — рече той, размахвайки ножа. — Но не вярвам някоя от тях сериозно да е мислела, че ще ме откаже от намерението. С изключение може би на теб.

Тя се отскубна от него и избяга във всекидневната. Сърцето й биеше силно. Трепереше, но бе решила да не се поддава на страха. В най-горното чекмедже на нощното си шкафче Сара държеше пистолет. Ако можеше да се добере до спалнята, да затвори и заключи вратата, тя би могла да го задържи отвън достатъчно дълго, за да стигне до пистолета.

С един скок той я настигна и улови за рамото.

Сара се опита да се отскубне, но той беше по-силен, отколкото изглеждаше. Пръстите му бяха като нокти на хищник. Бутна я назад и тя се блъсна в масичката за кафе, падна върху нея и удари бедрото си в един от масивните дървени крака. Пареща болка премина през нея.

Били стоеше над нея, насочил ножа и все така усмихвайки се.

— Копеле — каза тя.

— Има два начина да умреш, Сара. Можеш да се опиташ да бягаш и се съпротивляваш, принуждавайки ме да те убия сега, болезнено и бавно, или да ми се подчиниш, като отидеш в спалнята и ме позабавляваш. Обещавам ти после да умреш бързо и безболезнено.

„Не изпадай в паника — каза си тя. — Произлязла си от нищо и си постигнала всичко сама. Била си поваляна десетки пъти и в буквалния и в преносния смисъл и все пак си се изправяла. Ще успееш и сега, ще оживееш. Трябва. По дяволите, трябва!“

— Окей — каза тя и стана.

— Добро момиче — рече Били, държейки ножа в слабините й. Той разкопча сакото й и плъзна свободната си ръка под тънката материя.

Тя затвори очи, когато той се доближи.

— Ще ти бъде приятно.

Внезапно тя го удари с коляно в чатала.

Макар ударът да не беше точен, той се олюля назад.

Сара грабна една настолна лампа и я хвърли върху него. Без да изчака резултата, тя изтича в спалнята и затвори вратата. Преди да успее да заключи, той натисна от другата страна и я открехна два, три инча.

Сара се опита да затвори отново, но той бе по-силен. Тя знаеше, че няма да може да удържи вратата повече от минута. Затова изчака и когато той натискаше най-силно и най-малко очакваше, пусна бравата и изтича към нощното шкафче.

Изненадан, Били влетя в стаята, почти падна.

Тя дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолета, но той го изби от ръката й. Пистолетът се удари в стената и падна далеч на пода.

„Защо не викаш? — попита се тя. — Защо не извика за помощ, докато можеше да задържиш вратата затворена? Сигурно никой нямаше да те чуе в този звукоизолиран апартамент, но поне си струваше да опиташ.“

Тя, обаче, знаеше защо не извика. Тя беше Сара Пайпър и никога през живота си не бе викала за помощ. Винаги бе решавала сама проблемите си. Винаги бе водила сама своите битки. Бе жилава и се гордееше с това. Тя не извика.

Сара беше ужасена, трепереща, парализирана от страх, но знаеше, че трябва да умре така, както бе живяла. Ако тя се предадеше хленчейки и скимтейки сега, когато нямаше никакъв шанс за спасение, щеше да изневери на целия си досегашен живот. Ако нейния живот трябваше да означава нещо, то тя трябваше да умре така, както бе живяла: твърда, горда и жилава.

Сара го заплю в лицето.