Ондржей Секора
Мравките не се предават (7)

Как личинките лудуваха и защо нослетата на някои от тях не се виждаха

Как бързо се променя всичко! Колко нови неща!

Подир два дни никой не можеше да познае нашето скривалище. То беше покрито с могилка от борови иглици като истински мравуняк. Входът се затваряше не с едно, а с четири камъчетата долу бяха вече готови две нови стаички: едната за яйчицата, другата — с преградките, за малките личинки, които се излюпват от яйчицата.

Ферда се разхождаше между мравчите дечица, опиянен от радост.

И все им приказваше: — Мои малки дечица, какво да ви донеса да си хапнете? Удобно ли ви е леглото? Кей, ти там! Ела да ти обърша устата! Не тичайте много — да не се уморите!

Само че малките немирници не оставаха нито миг по местата си. Личинките пълзяха една през друга, дърпаха се, криеха се и Ферда трябваше да им измисля имена, за да може да се справя с тях.

Личинките се събуждаха много рано, и то с голяма врява.

— Уууууу-аааааах — прозяваха се те. И лудориите започваха веднага.

— Куку! Къде съм? Търсете ме!

— Фердо, Пухчето се премята!

— Бееее! Смешко ми дърпа крачето!

— Аз съм гладен!

— Аз искам да отида при мама!

— Ние не искаме да се мием!

— Какво? Да се миете ли? — почуди се Ферда — Какво ви е хрумнало? Как мога да измъчвам милите си глезанчета с някакво си миене? Допущате ли такова нещо?

И изведнъж — плис, плис! — Ферда напръска с вода всичките личинки. — А сега всички да се измиете — раз-два-три! Вие не сте никакви мили дечица, ами нечисти прасенца! А който пръв се измие, пръв ще получи ядене!

Дечицата викаха, пищяха от радост! И всички бързаха да се измият. След малко Ферда им раздаде кашичката, която беше приготвила майката. Той обикаляше около преградките и подвикваше:

— Това е за Точицата, това е за Пискалчо, а това ще дам на Дъвчо. Смешко, отваряй си устата, да не потече кашичката по брадата ти! А ти, Тромчо — толкова малко ли ядеш? От тебе няма да стане добър мравок. Ето, вземи си два пъти!

На Тромчо така му се услади, че поиска да оближе лъжицата.

— Яжте, яжте! — радваше се Ферда. — Утре ще донеса на майка ви повече сладък сок, за да ви направи прясна кашица.

Нищо чудно, че личинките бързо растяха, дебелееха, заякваха й след някое време много от тях станаха големи като Ферда. Най-едрите, които ядяха най-много, сигурно щяха да се пукнат, ако не се беше случило с тях нещо удивително.

Една сутрин, когато другите личинки, както винаги, лудуваха, Пискалчо извика:

— Вижте какво лежи тук!

Всички се сепнаха. В преградките, на мястото на най-дебелите, най-яките личинки, лежаха неподвижни, гладки какавиди. Личинките така се бяха омотали, че й нослетата им не се виждаха.

Немирниците се изплашиха. Какво се беше случило с техните братчета?

— Не бойте се! — успокои ги Ферда. — Те ще си поспят, а като се събудят, какавидите ще се пукнат и — хоп! — от всяка ще изскочи голяма мравка. А сега аз трябва да отида с тях на разходка.