Ондржей Секора
Мравките не се предават (25)

За славната битка при Белия камък

Най-сетне бе издадена заповед: „Всички по местата си!“

Истинският проход на тайната галерия бе зазидан, а новата галерия беше готова и излизаше горе при Белия камък. Предната стража вече съобщи, че войските на робовладелците настъпват. Разбойниците се приближаваха. Напред бързаха патрулите, а след тях напредваха страхотни колони от зъбати бойци. Те всяваха страх във всичко живо.

Бавачките побягнаха към мравуняка, за да помагат при барикадирането на всички изходи. Мърморко, Дърдорко и Бежко застанаха на пост при изхода на тайната галерия, до пречупеното борче. Робовладелците вече наближиха: те намериха входа и черната им сбирщина нахлу мълком като змия в галерията.

Настъпваха тихо, но като обезумели, без да мислят за друго, освен за плячката, която така лесно щеше да падне в разбойническите им нокти.

И когато всички се намъкнаха в тайната галерия, когато в нея изчезна и последният робовладелец, Бежко, Мърморко и Дърдорко изскочиха от скривалището си, зазидаха входа на тайната галерия с камъни и смола. След това хукнаха към Белия камък, където беше изходът на новата галерия. Там те се скриха под листата.

Наоколо бе тихо, но от галерията се чуваха крачките на първите войници робовладелци. Те бяха минали през цялата галерия и сигурно са очаквали с диво нетърпение как ще нахлуят в подземието при какавидите, а вместо това ще излязат пак навън и дори няма да имат време да се чудят къде са се озовали.

Бежко, Мърморко и Дърдорко надигнаха глави. Но зад тревата и листата се показваха и главите на Работливко и Шишко, показаха се Небойсе, Удара, Ферда и храбрата стража — все отбор юнаци. Всеки от тях държеше в ръцете си по една голяма сопа или някакво друго оръжие.

От изхода на галерията пъкнаха първите страшни робовладелци.

— Дръжте ги! — тихо изкомандува Ферда. — Поемайте ги един по един!

Такава битка, каквато започна сега, робовладелците никога не бяха водили. Тези разбойници винаги бяха нападали бедните мирни мравки внезапно с цялата си войска от всички страни и бяха разгромявали нападнатите със страшната си сила и многочисленост. Ала сега те се блъскаха в тясната тъмна галерия и излизаха навън един по един.

Вън никой от тях нямаше време да се озърне й — прас! — ударът биваше нанесен, преди врагът да разбере къде се намира. Излезете друг — прас! — и той е повален. Трети — прас! — и ударите се сипеха като град. Въоръжените мравки удряха робовладелците, където свърнеха, и те падаха като подкосени. Никой не можеше да отстъпи, защото отзад напираха другите, които мислеха, че първите са вече при какавидите, и крещяха победоносно „ура“! А в това време вън се разнасяше — прас, прас! Биеха ги, та пушек се вдигаше.

Скоро повалените станаха цяла грамада, а все още прииждаха нови и нови робовладелци.

— Не мога вече — простена жалостиво Удара. — Ще пукна от смях — и се хвана за корема, като гледаше какъв бой ядат робовладелците. Ала в това време един робовладелец от грамадата на пребитите го ухапа за крака.

— Оох! — извика Удара и се хвана за крака. Но веднага замахна, удари робовладелеца така, че той дори не мръдна. — Сега пак мога — разпали се Удара и отново се нахвърли срещу разбойниците.

— На ви, негодници! — викаха Мърморко и Дърдорко. — Вече няма да бъдем глупави! На ви, убийци! Днес вече знаем кому да вярваме и кому не. Опитайте се да дойдете пак! — и нанасяха почти такива силни удари като Работливко.

Тоягата на Работливко беше най-голяма и той винаги избираше най-яките разбойници. Шишко бе застанал над отвора на галерията и само ги блъсваше под тоягата му.

Ферда пък се грижеше нито един от робовладелците, излязъл от галерията, да не може да се опомни. Робовладелците бяха извънредно силни. Щом оставеше някого от тях да се поокопити, ставаше вече лошо. Сетне трудно се справяше с него.

Но малцина от робовладелците успяха да се измъкнат. Малцина успяха да избягнат ударите. Цялото им разбойническо нападение бе сломено. То завърши с пълно поражение на робовладелците.