Ондржей Секора
Мравките не се предават (1)

Мравокът, който не се страхуваше нито от бодлите, нито от паяка

На края на тъмната гора имаше една шипка, обсипана от долу до горе с розови цветчета. Цветчетата се усмихваха и ласкаво подканяха: „Вижте ни колко сме красиви!“ — и чудесно, чудесно миришеха.

Но по клонките на шипката имаше и бодли. А те заплашваха: „Внимавайте, ще ви убодем!“ — и сърдито се ежеха на всички страни.

В това време между бодлите се промъкваше запъхтян мравок. Той бързаше нагоре по клончето, сякаш някой го гонеше. Мравокът бе съвсем чер. Само на врата му имаше вързано червено шалче на точки.

— Оставете ме! Къш! — смъмри мравокът бодлите. — Не виждате ли, че бързам да се покатеря на върха! Аз, мили мои, трябва да видя отвисоко къде е моят мравуняк. Днес сбърках пътя. Съвсем се заблудих.

Мравокът се промъкваше ловко между бодлите и се качваше все по-нагоре и по-нагоре.

Той се покатери чак на върха, където бе цъфнало най-красивото цветче. То ще му служи за наблюдателница и оттам може би ще види къде е мравунякът му.

Хоп! — и мравокът скочи на едно гладко розово листче от цветчето. Но тъй като се бе засилил, той неочаквано се подхлъзна и — туп! — падна надолу с главата сред тичинките, отрупани с нежен жълт прашец. А тичинките имаха много, много прашец! Прашецът веднага се разпиля и навлезе в очите и носа на мравока. — А-а-а-пчих! — кихна той така силно, че цветчето се залюля. Но щом цветчето се залюля, краката на мравока се подхлъзнаха и той полетя надолу заедно с една тичинка, за която се бе хванал.

— Ще дам милион камъчета за една спасителна мрежа! — извика мравокът ужасен. И още недорекъл, под него като по чудо се яви опъната мрежа, в която той падна като в пух. Но ето ти беда! Това не беше спасителна мрежа, а паяжина. Паякът се плъзна към мравока по най-дебелата нишка на паяжината, като се смееше: „Ха-ха-ха! Мравочето се хвана! Мравоченце, ами ако те изям?“ — и се нахвърли върху него.

Мравокът беше малък. В сравнение с него Паяка бе гигант. Но мравокът съвсем не мислеше да се остави да го изядат.

В първия момент той отблъсна с крака клещите на Паяка. След това удари с лявата си ръка озъбената муцуна на изненадания Паяк и после, когато пред очите на Паяка заиграха искри, мравокът скочи пред него, размаха тичинката от шипковото цветче, като шпага и извика:

— Ти мислиш, че се страхувам от тебе, защото си паяк? Мислиш, че ще се предам, защото си голям, а аз малък! Много се лъжеш! На̀ ти! На̀ ти! — и почна да мушка Паяка с тичинката по корема, по шията, в носа. Паякът се бранеше, риташе със своите осем крака, но мравокът не отстъпваше и — муш-муш-муш! — нанасяше му удар след удар.

При всяко мушкане по корема или по шията Паяка усещаше гъдел и подскачаше. Но когато мравокът го мушкаше в носа, прашецът от тичинката се разпиляваше и влизаше в очите, носа и устата на Паяка. Той не можа да издържи това и — а-а-а-пчих! — кихна десет пъти по-силно, отколкото бе кихнал мравокът.

И ето какво се случи тогава. Паяжината се разкъса и всичко рухна: по едно въже мравокът се спусна към земята, а по друго — Паяка.

Паяка се мяташе насам-натам и се омотаваше в собствената си паяжина. Мравокът побягна като ужилен — далеч, колкото може по-далеч от паяжината.

Мравокът не можа да намери мравуняка си. Той не успя да се огледа от върха на шипката. Но се спаси и не се предаде на Паяка, който бе десет пъти по-голям и по-дебел от него.