Ондржей Секора
Фердо мравката (5)

Как охлювът се ядоса още повече и бръмбарът Скок-Подскок извика след него: „Защо бягаш, чичко?“

Колко беше изненадан Фердо, когато се събуди! Взе да опипва около себе си всичко и не можеше да разбере къде се намира. Когато подаде глава навън, вече беше ясен, слънчев ден. Щурчетата свирукаха, прехвърчаха сини и зелени мушички, красиви бръмбарчета танцуваха, цветята се смееха, а точно пред камъка блестеше на слънцето къщичката на Охлюва. Охлювът още спеше и хъркаше така, че чак стъклата на прозорците му звънтяха.

Очите на Фердо светнаха от радост. „Сега ще го науча!“ — каза си той. Извика паяка, който бе прострял на съседния храст паяжината си, пошепна му нещо и след малко прочутият майстор въжар донесе дебели въжета. „Стигат ли?“ — попита той. „Стигат“ — отговори Фердо, взе въжетата и бързо завърза Охлюва за един шипков храст да не избяга.

А след това — хоп — разтвори раничката си, извади секира и трионче, чук и пирони. Строителен материал наоколо имаше достатъчно. Взе една тревичка, въртя я, въртя я, въртя я — и колелото беше готово. Взе втора, сука я, сука я, сука я — и второто колело беше готово.

Но защо му са тези колела? За какво друго, ако не за файтонче? Намери половин черупка от лешник — в нея ще седи, само да си направи удобна седалка от мъх. Отдолу проби с трън от шипката дупки и прикачи колелата. Проби две дупки отпред и прикачи там теглича. Впрегна охлюва в колата, сякаш беше някакъв кон. След това си направи камшик, отвърза въжетата от шипката, натовари раничката и шибна охлюва с камшика. Фердо свърши цялата работа толкова бързо, че дори пчела не би сколасала да види всяко негово движение. А пчелите, ако не знаете, имат от двете си страни по сто очи!

Какъв цирк започна! Охлювът се събуди и не разбра какво става; показа си главата, но не виждаше зад себе си. Кой го удря по черупката? Въртеше се, опитваше се да хване злосторника. Но не можеше. Ами сега, какво да прави? Да избяга! И побягна. Но нали знаете как тича охлюв. А Фердо го шиба ли, шиба с камшика!

От всички краища се струпаха бръмбари и буболечки. Дотърчаха малките листояди, притичаха калинки, от тревата надникна бръмбарът-ковач, а от синора се спусна със своите обувки-бързоходки красавецът Скок-Подскок.

Целият бръмбарски свят се смееше с всичка сила. „Ама че смехория, гледайте! Охлювът се прави на трактор! А тази мравка как се перчи в колата!“

А в колата Фердо наистина се перчеше и правеше разни маймуджулъци на бръмбарчетата. Калинките викаха на останалите буболечки да се покатерят по стеблата, че отгоре се вижда по-добре. Бръмбърът-ковач правеше пред охлюва кълба напред, а Скок-Подскок припкаше край него и все го питаше: „Защо бягаш, чичко, ще се изпотиш, дори и аз не мога да те стигна!“

Но всичко това нямаше да бъде толкова смешно, ако не беше старият хитър присмехулно — бръмбарът-бегач. Щом забеляза охлюва, той се засмя под мустак, плесна с ръце и извика зеления скакалец, сивия стършел, два комара и търтея да посвирят малко на тая веселба.

Скакалецът беше винаги готов за всякакви шеги. Застана отпред с цигулката, зад него двата комара с кларинети, след това стършелът с тромпет и търтеят с барабан — и започнаха: „Бум, бум, бум-бум-бум, тра-тара-ра-трам-тара, тра-тара-та-трам-та-ра-ра…“ — та поляната ехтеше.

Разбира се, всички бръмбари и мушички се струпаха пред музиката и започнаха да маршируват в такт. Хич дори не питайте как се ядоса охлювът. Движеше се през гори и планини със скоростта на охлювски бърз влак и накрая успя да се покатери чак на върха на синора, до една купчина камъни. Това беше съвсем обикновена купчина камъни, но на Фердо мястото му хареса. Огледа се наляво, надясно, след това внимателно си взе раничката и изскочи от колата толкова тихичко, че никой не го забеляза.

Изпрати на охлюва въздушна целувка: „Благодаря ви, господин Охлюв, че ме докарахте чак до тука!“ Но ядосаният охлюв нито чуваше, нито виждаше, а препускаше все напред. Останалите бръмбари и мушички весело маршируваха пред музиката. Казват, че стигнали чак до езерото, но не знам със сигурност.