Ондржей Секора
Фердо мравката (32)

Как насекомото-чудовище си точеше зъбите за мравки и как щипките му щракнаха напразно

Какво да се прави — Фердо тръгна с Дребосъчето. Вървеше спокойно, за разлика от сина на Мравколъва, което навсякъде душеше и ровеше земята, докато най-накрая се спря. „Тук ще си направя яма.“ На едно меко пясъчно място започна да се тътри заднешком и в кръг. Със задничето си ровеше пръстта, а с глава я изхвърляше наоколо, докато си изкопа хубава ямичка и се зарови в нея чак до врата. От него не се виждаше друго, освен главата му с огромните зъби, която стърчеше навън.

„А сега, Фердо, бързо ми домъкни някоя мравка, че умирам от глад!“ — заповяда Дребосъчето и примрежи очи.

Нали знаете, лесно е да се каже — домъкни! Но какво ще си помислят другите, това Дребосъче не го интересува. Нима е възможно Фердо да докарва на лъвчето мравки за ядене? Такова нещо дори в приказките не може да се случи. Това всъщност би било страшно предателство, каквото Фердо никога не би извършил. По-добре да затворим книжката и никога вече да не я разгърнем.

Но почакайте, може да се случи нещо, което никой не очаква. Я погледнете — насам идват два странни бръмбара. Приближиха се до Фердо и го поздравиха. Какви бяха те? Приличат на бръмбари-попове, и двамата с дълги, черни раса, а на главите си има малки килимявки и дълги пипала.

Фердо ги заговори. Единият от бръмбарите свали килимявката си. И лицето на Фердо засия. Знаете ли защо? Знаете ли кои бяха те? Неговите двама приятели, черните мравки. Този път се бяха преоблекли като попове.

„Хайде, Фердо, тръгвай с нас! Донесли сме костюм и за теб. Погледни — там, зад онзи храст, сме скрили едно расо. Бързо го облечи!“ — пошепнаха му мравките.

„Ама мен — посочи Фердо с пръст към Дребосъчето — малко ме е страх.“

„Какво? Ти ли се страхуваш? Такъв герой?“ — една от мравките го тупна приятелски по гърба.

Олеле-мале! Този път Фердо едва не загина! Защото той стоеше на края на ямата на Дребосъчето и когато приятелят му го удари, Фердо се подхлъзна по пясъка надолу. Бързо нагоре, далеч от зъбите на лъвчето!

„Ха-ха-ха-ха! Ето ги вече мравките!“ — засия Дребосъчето. „Ех, че ядене ще падне!“ — мляскаше то. Беше убедено, че Фердо му е домъкнал първата тлъста мравка. И започна да хвърля пясък по него. О, какъв ужас беше това! Пясъкът подкосяваше краката на Фердо. Той отчаяно пъплеше по стената на ямата, но щом направеше една крачка нагоре, пясъкът под краката му се свличаше и той пак се плъзгаше надолу.

„Приятели, спасете ме, ще ме изяде!“ — викаше отчаяно Фердо.

„Ха-ха-ха-ха!“ — ликуваше Дребосъчето и тракаше радостно с дългите си щипки. Ще изщрака — и край на Мравчото!

„Бързо! Няма да му дадем Фердо. Трябва да го спасим!“ — скочиха изплашени Фердовите приятели. „Подай ми ръка, аз ще вървя напред. Иначе никога вече няма да го видим. Ще направим верига.“ Единият стъпи здраво на края на ямата, хвана приятеля си, а той се спусна надолу и подаде ръка на Фердо. И тъкмо навреме. Дребосъчето щеше да хване Фердо за крака, но той направи скок! И изскочи горе. Ох, как въздъхнаха тримата приятели!

„А сега ще дадем на Дребосъчето да разбере!“ — зарадваха се щастливите спасители. Единият от тях донесе хубав, твърд камък и го замери. Камъкът полетя право в отворената уста на Дребосъчето. То тъкмо си точеше зъбите за лакомства. Усети, че нещо лети към устата му. „Това вече сигурно е мравка!“ — каза си лакомникът. Хвана го с щипките си, без много да му мисли и хрус, хрус-хрус! Камъкът стана на парчета, и Дребосъчето го глътна лакомо.

Мили хора, можете ли да си представите какво удоволствие изпита то! „Пуу, олеле!“ — изпищя Дребосъчето. — Какво ми даваш? Пу! Не мога дори да го изплюя. Аз искам мравки! А-а-а-а! Истински мравки. Мравки ми се ядат! Разбра ли?

„Ей сега, ей сега! — побърза да го успокои Фердо. — Хванах ти едва голяма черна мравка. Сега ще я пусна долу.“ Намигна на приятелите си да му подадат приготвеното за него в храсталака черно расо. Завърза го с въженце и го спусна в ямата.

„Оха-а, най-сетне ще се наям! Това се казва ядене!“ — зарадва се Дребосъчето и посегна към расото. Но щом посегна, Фердо дръпна въженцето и расото изскочи. Ех, да можехте отнякъде да видите тази гледка! Расото подскачаше, Дребосъчето подскачаше след него, виеше и тракаше със зъби, Фердо дърпаше въженцето, а приятелите му през това време строяха бързо като роботи. Строяха кула над Дребосъчето, която да го затвори в ямата му. В кулата ще виси черното расо и ще се люлее над Дребосъчето. А ненаситният зъбльо само ще подскача и ще реве и няма да може да си хапне дори от расото!

„Хей, дръжте тази греда! И тази! На, вземете!“ Ура, някой им помагаше! Някаква пеперуда, може би нощна. Подаде им една греда и веднага отлетя за друга. Подскачаше от радост, че може да отмъсти на Мравколъва.

„Така му се пада! Давайте! Ще му построим кула за чудо и приказ!“ — примираше от злорадство пеперудата.

Дребосъчето не преставаше да реве и скача. Ямата чак се тресеше. Да, тресеше се. И то здраво. А мравките не бяха предвидили това. И изведнъж — бум! Цялата кула се срути. Падна расото, паднаха всички греди и затиснаха Фердо.

По-голямо нещастие от това не можеше да се случи.

„Измами ме ти! Прегладнях! Сега ще те изям!“ — изсъска полумъртвият от глад Дребосък. Очите му бяха кървясали, той целият трепереше, но все още имаше сили да се протегне към Фердо. Ето! Сега ще го хване! Този черен нещастник лежи отпреде му! Вече насочва към него острите си щипки, още мъничко — и ще го сграбчи и изяде. Горкият Фердо!

Но в последния миг долетя странната пеперуда. „Фердо, искаш ли да те спася? Ти си сръчно момче. Ще ми измайсториш ли нещо у дома?“

„Разбира се, каквото пожелаете“ — извика Фердо. „Само моля ви се, спасете ме!“

Пеперудата — дневна ли, нощна ли — подпря с рамо гредите, натисна ги, те се поместиха, хвана със силните си ръце Фердо, измъкна го от ямата и щрак! Зад Фердо шумно щракнаха щипките на Дребосъчето. Но щракнаха напразно.