Ондржей Секора
Фердо мравката (54)

За царицата, която най-накрая седна на креслото

Още в ранни зори мравунякът бе събуден от удари по главната порта. Отвориха и видяха, че отвън стои тиха, странна процесия. Цяло шествие от носачи с какавиди, а пред тях — да вярвам ли на очите си? — самата царица на чуждите мравки. Нейно величество бе облечена с царска дреха с дълъг шлейф. На вратата й висеше огърлица от крилца на най-красиви бръмбарчета, а на главата й имаше корона от цветни крила на пеперуди. От двете й страни вървяха нейните камериерки. Подпираха я. Горката, беше много стара. Едва стоеше права, краката й трепереха.

„Идвам да ви помоля да бъдете снизходителни и милостиви към моите поданици — каза тя с развълнуван глас. — Връщаме ви вашите какавиди. Вземете ги. Но глобата не можем да ви платим.“

„Не, не може! Отде накъде! Това лесно няма да ви се размине!“ — извика Пищялко. Но всички го прекъснаха: „Не знаеш ли, че трябва да мълчиш, когато говори царицата?“

„Наистина не можем да ви дадем двадесет наши какавиди, както желаете. По простата причина че нямаме“ — продължи царицата, почти шепнейки. — Положението ни е катастрофално. Аз вече съм стара, не мога да снасям яйца и затова нямаме никакви млади мравки. Мравунякът ни се руши, имаме нужда от зидари. Глад мори нашето царство, нямаме ловци. „Единствената ни надежда са последните две какавиди, които ни останаха. Вярваме, че от тях ще се родят нови царици“ — каза с нежен глас царицата. „Това ще бъде нашето спасение — допълни тихо тя с надежда. — Новите царици ще започнат да снасят яйца, мравунякът отново ще има дечица и какавиди, а от тях ще се родят нови мравки.“

„Не се сърдете, че ви откраднахме няколко какавиди. Нямахме друг избор. Искахме да спасим мравуняка си.“ След тези думи царицата отмаля от слабост, една от придворните й донесе кресло. Царицата седна със срамежлива усмивка.

Бавачките от Фердовия мравуняк си бършеха сълзите — те плачеха от умиление. Блейчо подсмърчаше с глас.

„Вие, царице, ни връщате всички наши какавиди и искате да ви върнем пленниците, така ли?“ — попита Фердо, който единствен запази самообладание.

„Да, връщаме ви ги“ — пошепна с болка кралицата и закри очите си с ръка.

„А знаете ли какво ще направим ние? — попита я отново Фердо. — Ние ще ви помогнем.“

„Блейчо, преброй какавидите, дали са точно на брой, а ти, Пищялко, изведи пленниците!“ — заповяда той. Мравунякът радостно зашумя. „Да, ще ви помогнем!“ — викаха всички. Чуждата царица не вярваше на ушите си и само неразбиращо се усмихваше.

След малко се появи Пищялко с пленниците. Бяха ги отлепили и измили. Само Блейчо още не беше готов с преброяването на какавидите. Веднъж ги изкара четиридесет и три, втория път — шестдесет и пет, а третия — дори четиридесет и девет и половина. Накрая се наложи Пищялко да му помогне. „Петдесет и седем“ — заяви той с пискливото си гласче и наистина броят отговаряше на изчезналите какавиди. Бързо ги отнесоха в спалнята.

„Ще ви съпроводим до вашия мравуняк и ще ви поправим всичко в него“ — извика неочаквано Фердо. Вдигнаха кралицата с носилката и цялото шествие се отправи към нейния мравуняк.

В бързината никой не забеляза дали под някоя от върнатите какавиди не се показват крила.

Така може би стана по-добре.

Иначе, сигурно всички щяха да се струпат около тях и пак да стане някое нещастие.