Ондржей Секора
Фердо мравката (44)

Защо на Фердо му трябваше ласо за почистването

Ех, че лудуване, ех, че игра падна! Накрая мравките понесоха Фердо на раменете си: „Ти, наш златен Фердо, да знаеш колко ни беше мъчно за тебе!“ — и тържествено, с овации го занесоха в мравуняка.

Ах, колко се беше променил мравунякът! За късото време, през което Фердо отсъствуваше, бяха построени толкова много нови тунели, толкова нови килийни и кръстовища, че Фердо сам сигурно щеше да се лута.

„Фердо — изпищя край него някакво тънко гласче, — хващам се на бас, че сега не можеш да намериш пътя към изхода!“ Това беше Пищялко. Нещастникът веднъж се хвърли да изгаси една горяща клечка кибрит, която някой беше хвърлил на мравешката пътека и се изгори. Изпари си леко езика. Но всички му разбираха и никой не му се присмиваше. Ние знаем, Пищялко, че не говориш като нас, но нека само някой се осмели да ти се присмее! Ти не си виновен за това!

И Фердо го разбираше и веднага му отговори: „Как да не мога, веднага ще го намеря! Той целият е покапан с мед!“

Дум! В същия миг мравките пуснаха Фердо на земята. Така се уплашиха, като чуха думите му. Ужас — пътеките са намазани с мед! Това е нещо нечувано в мравуняка! Какво ще кажат останалите мравки? Пътеките трябва да се почистят. Чу се удар на гонг. „Моля, чистачите на тунелите да се явят незабавно! Колкото може по-бързо!“ От всички посоки се спуснаха метачи с метли, четки и кофи — ето ни, покажете ни къде какво е мръсно, да го изчистим! Но докато тичаха по тунела, си нацапаха краката с мед и го разнесоха на всички страни. Невиждан ужас!

„Момчета, вървете си, сега Фердо ще ви покаже какво е научил по света! — засмя се нашият герой — Идете си по килийните и спокойно спете — утре всичко ще бъде чисто като огледало.“

Добре. Чистачите оставиха метлите, четките и кофите, и отидоха да спят. И другите мравки отидоха да си легнат. Вместо вечеря олизаха останалия по дрешките им мед. След малко всички спяха като къпани.

Междувременно Фердо изтича навън. Пред мравуняка си откъсна от паяка Въжарко едно хубаво въже. Направи от него ласо и тръгна да оглежда околността. Взираше се внимателно зад всяка тревичка, бучкаше с пръчка под всяко камъче. Тук-там изскачаше по някоя буболечка и му се караше: „Не можеш ли да ни оставиш на мира поне през нощта!“

Някъде попадаше на бръмбар-бегач, който дебнеше на гюме. Ах, как бързо се скриваше Фердо в такива случаи — да не изяде истински пердах.

Но изведнъж изпод един камък се втурна стоножка. Като подплашен кон. Носеше се като бясна. Помиташе всичко по пътя си и стоте й крака се огъваха като класове по време на вихрушка.

А Фердо — след нея. Завъртя ласото, но разбира се, не така, както едно време го учеше Торбалан. Хвърли ласото след стоножката, хвана я и я дръпна здраво. Точно за врата. Настъпи жестока, сурова борба. Най-напред стоножката влачеше Фердо по земята, но Фердо не се предаде. Преструваше се, че иска да я спре, дърпаше се, огъваше се, но всъщност само я насочваше право към мравуняка. Няма да ми повярвате как глупавата стоножка се хвана на въдицата на Фердо и наистина стигна точно до мравуняка.

Когато вече си мислеше, че е омаломощила Фердо и че го е отвлекла на километри далеч от мравуняка, тя изведнъж съзря пред себе си главния тунел на мравешкия град. Горката! Причерня й пред очите, прилоша й, краката й се подкосиха. Фердо леко я заобиколи и я завърза за тревата. Бутна под носа й стръкче мащерка да го помирише, тъй като мащерката приспива с аромата си. И стоножката, изтощена и премаляла, заспа като заклана.

Настъпи черен мрак. Не светеше нито луната, нито звездите, само от време на време, когато прелетеше някоя светулка, се виждаше как Фердо изнася от мравуняка цял куп метли, четки, парцали и кофи. И връзваше всичко това за краката на стоножката.

Честна дума — за краката й! По една метла или парцал, или четка за всеки крак. След което я отвърза от тревата и извика с юнашки глас: „Дийй!“

„Какво става? Къде съм?“ — изпищя стреснато сънената стоножка. Но докато се опомни, Фердо вече я мъкнеше между няколко оросени цветенца към тунела на мравуняка.

„Олелеее!“ — крещеше отчаяно тя и се запъваше в земята с всичките си крака, четки, метли и парцали. А Фердо това и чакаше. Помъкна я по тунела.

„Внимание, идва машината-чистачка!“ — викаше той на мравките, които поглеждаха от килийните си. И наистина това беше същинска чистачна машина. Стоножката се опираше с всичките си крака в пода и докато Фердо я теглеше, сто четки, метли и парцали почистваха всичко до най-малката прашинка. От време на време Фердо плясваше стоножката по мокрите й от росата пипала и по този начин поръсваше пода под нея.

Скоро всички тунели блестяха като огледала, а когато настъпи денят, мравките тичаха по такива чисти пътеки и тунели, каквито никога до тогава не бяха имали.

Ала когато потърсиха четките и метлите си, не намериха нито една. Стоножката беше избягала с тях. Фердо трябваше пак да я хване и да си ги вземе. Едва след това я пусна завинаги.