Ондржей Секора
Фердо мравката (43)

За това как нападателят на мравуняка бе посрещнат с „ура“

„Дрън, дрън, та пляс!“ — измърмори рицарят, като отведе разтрепераните от страх мравки зад три лехи къпини. Там той повдигна шлема си.

Мравчовците се вцепениха от учудване. Изпод шлема се показа главата на Фердо!

„Фердо, ти ли си това?“ — извикаха те и понечиха да скочат в прегръдките му. „Чакайте, ще се залепите!“ — спря ги рицарят. — „Това всичкото е от мед!“

„Какво? Как? От мед ли?“ Наистина рицарят не беше никой друг, а Фердо, и доспехите му целите бяха от мед. Шлемът му беше от мед, ризницата — от мед, щитът от мед, и мечът от мед.

„Всичко това си го изковах от мед в гнездото на пчелите — похвали се Фердо. — На, опитайте, хапнете си!“ — и им даде да си отхапят от щита. „Всичко, което виждате по мен е от мед!“

„Ех, че чудесни доспехи имаш, Фердо! — смееха се приятелите му с пълни уста, а по брадите им течеше мед. — С тях ще нахраниш целия мравуняк.“

И ето го — мравунякът. Един висок хълм, покрит с борови иглички, а по него щъкат зидари, дърводелци, бавачки, ловци, пътешественици и работници. Като във всеки мравуняк. Всеки нещо носи, всеки нещо мъкне.

„Мой скъп, роден мравуняк, колко отдавна не съм те виждал!“ — извика радостно Фердо и нетърпеливо се затича към него.

Но усети как доспехите му изскърцаха, сепна се, спря приятелите си и им пошепна: „Трябва да измислим нещо интересно.“ И щом приятелите му се скриха, сви двете си ръце с тежки медени ръкавици като тръба пред устата си и извика така, че чак гората потрепери:

 

„Предайте се, мравки,

рицар крачи днес към вас,

с един удар с меча

ще ви смачка в този час!“

 

Нещастие! Ужас! Не им остава нищо друго, освен да се бранят! И в мравуняка настъпи тревога. „Рамтара-да, рамтара-да, рам-там-там! Който е навън, бързо да се върне в мравуняка! Да се затворят всички врати! Да се затулят всички прозорци! Някой да изтича до стаята, където спят мравките с най-големите щипки! Събудете ги, напред, напред в бой!“

Тръбачът се втурна в стаята на най-силните мравки. „Туту-ру-ду-ту!“ — зазвуча тръбата на вратата. Силните мравки с най-големите щипки скочиха от креватите си и потъркаха очи. „Тутурут, врагът е тук!“ — зовеше ги на бой тръбата. Мравките се затичаха с разтворени щипки към главната порта.

А Фердо вече тропаше по портата: „Отворете, пуснете ме, иначе ще направя на пух и прах целия ви мравуняк!“

„Трамтара-рара-ра!“ — изпищя тръбата команда за нападение. И в този миг портата се разтвори с трясък. Вече е отворено, може да се влезе в мравуняка. Всъщност, не може, защото точно в момента през вратата се изсипа цял поток зъбати бойци, и като стихия връхлетя рицаря, за да го разкъса на парчета. Сега ще се чуе само хрус, хрус — и край на Фердо! Бойците не знаят пощада.

Доспехите изскърцаха, зъбатите мравки ги чупеха на парчета. Първите вече отнасяха настрани откъснатите парчета, а върху рицаря се хвърляха нови бойци.

Но какво става? Всеки, който си отнесе парченце от доспехите, там си и остава. Никой не се връща при Фердо. Всеки се е свил до своето парченце мед и яде, та ще се пръсне. А Фердо не се вижда. По него пълзят толкова много мравки, но вече няма какво да късат, тъй като от доспехите не е останало нищо, но всеки лиже меда, който е останал още по Фердо. Но как ще свърши цялата тази история? Докъде ще се стигне?

Изведнъж някой извика: „Я вижте, това е връзката на Фердо!“, а някой друг допълни: „А пък това е самият Фердо!“, а трети попита: „Но къде е рицарят?“

Наистина, къде е рицарят? По целия синор бяха насядали бойци — всеки дояждаше остатъците от меда, а около Фердо се бяха струпали сплескани с мед мравки, само Фердо светеше чист, олизан до сухо. „Аз бях рицарят, който толкова ви изплаши“ — усмихна се той и гордо посочи с пръст гърдите си.

„Значи ти просто си се пошегувал с нас? Да ни изплашиш ли искаше? Момчета, да го вдигнем на ръце!“ — извикаха мравките и се спуснаха към Фердо с викове „ура“.