Ондржей Секора
Фердо мравката (31)

За страшното насекомо-чудовище, чийто баща е добродушен като душица

На другия ден се появи едно съвсем малко водно конче, което мигаше непрекъснато с малките си очички и купи Фердо.

Всъщност това изобщо не беше водно конче. Имаше пипала, а когато кацна, прибра крилцата под себе си — отзад. Кацаше съвсем не като истинско водно конче. Наричаше се Мравколъв Душичката.

Насекомото завърза Фердо с въженце и полетя бавно над него.

Цялата картинка беше много весела. Все едно че Фердо си е вързал на въженце един мравколъв. Сякаш си го е купил на някой панаир, където продават балончета, пълни с газ, и най-различни други хвърчила. И затова зад Фердо тичаше цяла тълпа любопитни малки буболечки, но никоя от тях не се осмели да го попита откъде е купил тази чудна играчка.

„Мравколъв! Странно име — каза Мравколъвът на Фердо. — Дори не ми подхожда. Нима аз, такова добродушно същество, приличам на лъв? Наричам се така обаче заради сина си. Всъщност той е лъв, мравешки лъв. Истински див мравешки лъв!“

„У-а-а-а“ — дочу се рев в далечината. Всичко живо наоколо за миг се разбяга, само Фердо трябваше да остане, тъй като беше вързан.

„Чуваш ли? — попита гордо бащата, — това е той. Моят син!“ Фердо прибледня. Още в своя мравуняк бе чувал за малкия мравешки лъв, който яде мравки. Но винаги смяташе, че това е само измислена приказка.

„У-а-а-а!“ — разнесе се отново ревът, та чак тревата затрепери. Нима го водят при него? Майчице, нима лъвът ще изяде Фердо?

„У-а-а-а!“ — дочу се отново, та чак камъните се пукаха. „Чуваш ли какъв чудесен глас има! — разтапяше се от удоволствие бащата. — Юнашко гласче! Сигурно вече е гладен.“

„У-а-а-а-а! У-а-а-а! У-а-а-а!“ На Фердо краката му се подкосиха от страх. Новият му господар го помъкна след себе си.

„Не се бой — успокояваше го той. — Синчето ми само се радва, че се връщам.“

„У-а-а-а!“ — разнесе се рев толкова наблизо, че Фердо този път наистина припадна от ужас.

„Ето ни — извика радостно мравколъвът. — Пристигнахме, сладурчето ми, сега ще видиш кого ти водя. Сега, Дребосъчето ми!“ Сетне измъкна ключовете и отвори една тъмна дупка между камъните. „Ела тук, Дребосъчето ми.“

Да бяхте видяли отнякъде малкото Дребосъче! От дупката изскочи страшно чудовище с ужасна муцуна и дълги, остри щипки, със синджир около врата и веднага се нахвърли върху Фердо. За щастие таткото на Дребосъчето стискаше здраво синджира.

„Почакай, сладурчето ми, да не го изпапаш, той от сега нататък ще се грижи за храната ти!“

Но Дребосъчето се дърпаше, скачаше, викаше и ревеше настървено срещу Фердо.

„Глупачето на тате — успокояваше бащата синчето си, — не бива да го изяждаш. Той ще ти докарва все тлъсти и вкусни мравки. Виж какво, Дребосъчето ми! Ти сега пак се върни в дупката си, а Фердо ще ти води най-хубавите мравки, една по една, право в устата ти. А ти само ще ги хрускаш. Нали така? Затова съм го купил! Ха-ха-ха-ха!“

„ХА-ХА-ХА-ХА!“ — изрева със страхотен глас синчето и престана да се нахвърля върху Фердо.

„Видя ли колко си разумен. Сега вече мога да ти сваля синджира. Хвани като послушно дете Фердо за ръчичка и тръгвайте — каза Мравколъвът доволно и ги изпрати на лов. — А ти, Фердо, да слушаш, да храниш добре Дребосъчето, че инак ще те върна на госпожа Месоядова!“ — закани му се той.