Ондржей Секора
Фердо мравката (11)

Най-хубавите залъгалки за малки деца

Фердо отново се прибра тъжен у дома, отново заспа със сълзи на очи; но на другия ден видя пред вратата не кончето, а господин Щуреца, който хлопаше по нея с все сила. Не беше сам. Беше довел със себе си госпожа вонещица Червендалка.

Горката цялата пламтеше от срам, но щурецът все я подтикваше: „Е, де, лельо, не се притеснявай!“

И рече на Мравчо: „Ставай, майсторе! Нося ти работа, ама трябва да позапретнеш ръкави!“

Фердо скочи като ужилен и в миг се озова пред вратата. Щурецът го тупна по рамото и веднага започна: „Виж какво, госпожа Червендалка има цял куп дечица, а няма нито грош! Е, де, лельо, не се срамувайте!“

„Та виж какво, господин Фердо, аз плащам!“ — и Щурецът измъкна кесийка с пари.

„Направи за тези пари цял куп играчки и залъгалки за дечицата й. Да имат с какво да си играят!“

„Ти, лельо, тичай да доведеш децата, а ти, Мравчо, се залавяй за работа!“

Щурецът отново тупна Фердо по рамото и си отиде, като си потриваше доволен коремчето. А вонещицата, изчервена от щастие хукна към дома да доведе децата си.

„Господин Мравчо, господин Мравчо!“ — извика неочаквано някой зад оградата. Това беше бръмбарът Торбалан. Вече напълно здрав. Беше дочул разговора и побърза да прескочи оградата.

„Имате ли нужда от помощници? Ах, какви чудни играчки ще станат? Познавам двама бръмбари-ковачи, чудесни майстори. Да ги доведа ли?“ — попита той. Преди Фердо да успее да отговори, двамата ковачи дотичаха и веднага се заловиха за работа, а Торбалан само подскачаше около тях, съветваше ги и им обясняваше какви играчки и залъгалки бил видял в киното.

В това време по синора се тътреше семейството на госпожа Червендалка. Нашир и длъж, докъдето бръмбарски поглед стигаше, синорът почервеня, сякаш някой го бе полял с кръв.

Всичко живо се разбяга, накъдето види. Събудиха и една нощна пеперуда, която спеше в тревата. Тя изхвърча право нагоре като луда, завъртя се три пъти във въздуха, докато се сблъска над детелината с майския бръмбар и двамата паднаха на земята.

Какво стана с тях, никой не разбра. Когато след месец окосиха детелината, там нямаше нито нощна пеперуда, нито майски бръмбар.

Междувременно Фердо привърши работата. Ако ви кажа, че пред къщичката му имаше цял луна-парк, няма да ми повярвате!

Най-отпред, на едно жълтурче, се въртеше виенско колело със седалки на синджири, до него въртележка с кончета и каляски, които се клатушкаха, а до тях се люлееха лодки.

Около двадесет малки вонещици седяха на люлките, а други двадесет въртяха въртележката. Всичко беше толкова красиво!

Когато децата на люлките се повозиха до насита, размениха се с онези, които въртяха въртележката.

Близо до виенското колело имаше голяма люлка. На един остър камък Фердо беше сложил стъбло трева. На единия му край седяха десет малки вонещици, а на другия — още десет. По средата на стъблото стоеше разкрачена вонещица, която държеше две големи сладки питки.

Когато отхапнеше от питката в дясната ръка, тежестта на десния край на стъблото намаляваше, и той се вдигаше нагоре. Когато отхапнеше от питката в лявата си ръка, облекчаваше се тежестта на левия край и той изхвърчаше нагоре. Така всъщност се люлееше люлката.

Нямате си представа как се блъскаха и натискаха всички малки вонещици да заместят средната вонещица. И имаше защо.

Сладките питки беше купил самият господин Щурчо и те бяха — мням, мням — нещо вълшебно!

Но това не беше всичко! Мравчо и бръмбарите-ковачи донесоха едно вито стъбло грах. Горния му край подпряха с клонче, а долният се изви като тобоган. Прикачиха към него и стълба от грахова шушулка. Малките вонещици се спускаха по стъблото като по истински тобоган.

А под него ковачите поставиха едно цветче от петуния, напълниха го с роса и всяка вонещица, като се плъзнеше по тобогана, падаше в него и цялата се изкъпваше. Ех, че смях и веселба падна!

В луна-парка имаше и автодрум. Е, наистина, автомобилчетата не бяха електрически, всяко едно се буташе от вонещица, но не можете да си представите каква блъсканица беше.

Един бръмбар-ковач въдворяваше ред на автодрума. Беше си завързал широка лента през гърдите, за да го виждат отдалеч. Горкият, остана без душа от тичане!

Едва когато се стъмни, щастливата майка отведе децата си у дома, а Фердо разглоби всички люлки и въртележки, като гредите, стълбите и камъните, които му останаха, прибра под сайванта. Дойде ли някакъв празник, ковачите пак ще ги сглобят.

А за това, което Фердо направи за малките вонещици, се говори до ден-днешен по целия синор, из целия бръмбарски свят.