Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (9)

Осма глава
Приблизителният дневен режим на едно приблизително седемгодишно момче

Преди петдесет години денят също имаше само двадесет и четири часа, а през десет от тях трябваше да спя. Останалото време ми беше запълнено като служебното разпределение на деня на генерален директор. Тичах до „Тикщрасе“ и учех. Ходех на улица „Алаун“ и играех гимнастика. Седях в кухнята и си пишех домашните работи, като същевременно внимавах да не изкипят картофите. На обяд се хранех с майка си, вечер с двамата родители и трябваше да се науча да държа вилицата с лявата, а ножа с дясната ръка. Това ми създаваше известно затруднение, тъй като бях и съм левак. Правех ежедневни покупки и трябваше да чакам дълго, докато ми дойде реда, защото бях малък и не пререждах. Придружавах мама в града и трябваше да се спирам с нея пред много витрини, в които изложените стоки никак не ме интересуваха. Играех с Фритц Фьорстер и с Ерна Гросхениг в някой заден двор. Играех с тях и с Густав Кислинг на стражари и апаши или на трапери и индианци в окрайнината на учебния плац „Хелер“ между борове, пясък и пирен. На площад „Бишоф“ подпомагах Кьонигсбрюкската банда срещу страшната Хехтска банда — същинска орда налитащи на бой хлапаци от улица Хехт. И четях. Четях. И пак четях.

Възрастните не биха успели да свършат толкова много работи. Ето, докато пиша книга, не намирам време да чета. Опитам ли се въпреки това, не ми стига времето за сън. Ако ли пък си отспя, закъснявам за срещата в хотел „Четирите годишни времена“. Така се разбърква останалия план за деня. Налага се секретарката да ме чака половин час, докато най-после пристигна в любимото си кафене, за да й продиктувам неотложни писма. А когато съм свършил това, или поне половината, закъснявам за кино. Или изобщо не отивам. Времето и аз вече не се спогаждаме. То е станало прекалено малко, скъсило се е като завивка, която се е свила при прането.

Децата успяват да свършат много повече неща. И съвсем покрай другото успяват да порастат. Някои се източват нависоко като аспержи. Наистина аз не правех това. Постиженията ми в ученето, четенето, гимнастиката, пазаруването и беленето на картофи далече надхвърляха способностите ми да раста. Когато за последен път стоях до летвата за измерване, санитарният фелдфебел каза на санитарния ефрейтор, който вписа ръста ми във военния ми билет: „1.68 м!“. Този факт едва ли заслужава да се споменава. Но Цезар, Наполеон и Гьоте също са били дребни на ръст. А Адолф Менцел, големият живописец и график, бил още по-нисък! Когато седял, хората смятали, че стои прав. А когато ставал, мислели, че се настанява на стола. Сред великите мъже има мнозина ниски хора, човек не бива да се отчайва.

Много обичах да ходя на училище и през цялото време, докато бях ученик, не съм отсъствувал нито един ден. Това беше нещо като рекордно постижение. Сутрин излизах с ученическата чанта, независимо дали бях здрав, или силно прегракнал, дали ме боляха сливиците, или зъбите, дали имах болки в корема, или цирей на седалището. Исках да уча и да не пропусна нито ден. По-сериозните болести отлагах за ваканциите. Един-единствен път щях почти да капитулирам. Причината за това беше нещастен случай, а той стана ето как:

Една събота бях ходил в гимнастическото дружество, на връщане бях купил от дребничката госпожа Щамниц букет цветя за неделя и когато влязох в коридора, чух как няколко етажа по-високо някой търкаше стълбите с четка. Понеже знаех, че според вътрешния правилник на кооперацията беше ред на майка ми да чисти, заскачах нагоре през три стъпала наведнъж, извиках високо и радостно: „Мамо!“, подхлъзнах се и паднах, още докато виках, с отворена уста, върху брадичката си. Стъпалата бяха от гранит. А моят език не.

Беше ужасна история. Прехапал бях върха на езика си. Отначало медицинският съветник Цимерман, приветливият домашен лекар с козя брадичка и засукани встрани мустаци, не можеше да каже нищо повече, тъй като езикът беше много надебелял и изпълваше устната кухина като кнедла. Но ужасно боляща и съвсем не вкусна кнедла!

— Вероятно — каза доктор Цимерман — ще трябва да се зашият раните, тъй като езикът е мускул, необходим за говорене, ядене и пиене.

Да се зашие езикът! Родителите ми и аз едва не паднахме в несвяст. А и доктор Цимерман не се чувствуваше по-добре. Той ме познаваше, откакто бях дошъл на този свят и по-скоро би позволил да закърпят с игла и конец собствения му език, отколкото моя. Засега той предписа почивка на легло и чай от лайка. Прекарахме мъчителна нощ. Едва десет капки чай успяха да се поберат в устата ми. Не можех да преглъщам. За сън и дума не ставаше. И в неделя положението не се промени.

Но в понеделник сутринта, против волята на родителите си и на лекаря, тръгнах с подкосяващи се колене към училище! Никой не би могъл да ме спре. Майка ми тичаше, загрижена и измъчена до мен, разказа на учителя, какво се е случило, помоли го да ме наблюдава и след като хвърли последен поглед върху подутото ми лице, напусна слисания клас.

Лечението продължи шест седмици. Три седмици изкарах на мляко, което с усилие смучех през една стъклена тръбичка. И още три седмици се хранех с мляко и надробен сухар. През голямото междучасие седях сам в класната стая, изкривявах лице докато преглъщах и се вслушвах в шума и смеха, които нахлуваха от училищния двор. През време на занятията бях ням. Понякога, ако никой друг не знаеше отговора, аз го написвах на една бележка и го занасях на катедрата.

Не се наложи да ми шият езика. Отокът постепенно спадна. След месец и половина можех отново да ям и да говоря. Останаха ми два белега, отляво и отдясно, които и днес още личат. С течение на десетилетията са станали по-малки и са се приближили до основата на езика. Но само не искайте да ви покажа белезите! Не се плезя на читателите си.

Учебният плац „Хелер“, където играехме през лятото, не беше далече и все пак пътят до там ни извеждаше от плетеницата на улиците в друг свят. Там беряхме боровинки. Пиренът ухаеше. Върховете на боровете се поклащаха безшумно. Умореният вятър довяваше от военната фурна мирис на пресен, още топъл войнишки хляб. Понякога изтрополяваше по релсите излетният влак за Клоцше. Или пък двама въоръжени войника връщаха обратно във военния затвор мрачни арестанти от наказателните отделения. Те бяха облечени с дочени дрехи, нямаха кокарди на шапките си, а под ботушите им скърцаше пясъкът.

Гледахме как пресичат надлеза и изчезват в затвора. Някои прозорци на килиите бяха с решетки, други заковани с тъмнокафяви дъски така, че само отгоре можеше да се процежда малко дневна светлина. Бяхме чули, че зад обкованите с дъски прозорци седят опасните престъпници. Те не виждаха слънцето, боровете, нито нас, изморените от игра на индианци деца сред цъфтящия пирен. Но чуваха, както и ние, когато на кантончето иззвъняваха сигналите на приближаващия влак. Какво престъпление бяха извършили? Ние не можехме да си представим.

Камбанките на изтравничето и войнишкият хляб ухаеха. Отново се разнасяше сигналът. Кантонерът, след като беше полял цветята, слагаше служебната фуражка, заставаше мирно и чакаше следващия влак. Влакът отминаваше пухтейки. Ние му махахме, докато изчезнеше зад завоя. После си тръгвахме към къщи. Към нашите домове-казарми. Родителите ни, улица „Кьонигсбрюке“ и вечерята вече ни чакаха.

Обикновено играехме в задните дворове, правехме упражнения на лостовете за изтупване на килими и чакахме да ни хвърлят от кухненските прозорци следобедната закуска. Също като в приказка, сандвичите, увити в хартия, се преобръщаха във въздуха и тупваха върху дървената настилка. Сякаш падаше манна от небето, въпреки че това бяха само филии хляб с лебервурст и свинска мас. Но колко бяха вкусни! Никога в живота си не съм ял нещо по-хубаво, нито в Baur au Lac в Цюрих, нито в хотел „Риц“ в Лондон. Навярно не би помогнало също ако помолех главния готвач занапред да ми хвърля пълнения с трюфели пастет от гъши дроб през прозореца върху терасата на хотела. Дори ако срещу значителен бакшиш го направеше — и тогава нямаше да достигне вкуса на филиите със свинска мас.

Когато валеше дъжд, играехме във входа или в плевника над конюшнята на месаря Кислинг, където миришеше на плява, сено и отсевки. Или се покатервахме на транспортната кола, плющяхме с камшика и препускахме с гръм и трясък през прерията. Или пък си приказвахме с коня, който ровеше с копито в обора. Понякога посещавахме бащата на Густав, майстор-месар в кланицата, където той заедно с чираците сновеше между дървени нощви, свински черва и казани за салам. Предпочитахме петъчните дни. Тогава варяха, бъркаха и пълнеха прясна кървавица и лебервурст и на нас ни разрешаваха да опитваме като познавачи. Ние безспорно бяхме на високо равнище като експерти. Особено по отношение на специалитета: „топъл чеснов салам“.

И днес още, както си седя, пред пишещата машина, устата ми се налива със слюнка. Но това не помага. Вече не продават топъл чеснов салам. Изчезнал е. Дори и в Саксония. Може би месарите от детството ми са били погребани заедно с рецептата в готварската си престилка. Това би било тежка загуба за цивилизования свят.

Известно време плащах дан на увлечението си по билярда. Бащата на един съученик имаше гостилница, недалеч от Йоханщетския бряг. Следобед тя беше празна, бащата си подремваше горе в жилището и само келнерката бдеше дали все пак някой заблуден и жаден странник не ще сбърка да влезе. Тя миеше чаши зад тезгяха, приготвяше ни сладка бира или към обикновената бира доливаше малинов сок, даваше на всеки от нас по една дълга дървена лъжица за разбъркване и тогава ние благовъзпитано се оттегляхме в стаята за събрания. Там беше билярдът!

Мятахме якетата си на столовете, тъй като куките на закачалката бяха твърде високо за нас. Избирахме си от стената най-малките билярдни щеки и се повдигахме на пръсти, за да ги натрием с тебешир. Защото билярдните щеки бяха много дълги, много дебели и освен това прекалено тежки. Трудна бе тази работа. Билярдната маса беше много висока и много широка. Топките от слонова кост не можеха да се засилят както трябва. Когато трябваше да нанесем страничен удар, лягахме по корем върху ръба на масата, а краката ни се размахваха във въздуха. Който искаше да запише резултата на плочата, трябваше да стъпи на стол. Мъчехме се като Гъливер в страната на великаните, а всъщност трябваше да се смеем на себе си. Обаче ние не само, че не се смеехме, но се държахме и движехме сериозно и сдържано, като възрастни мъже на турнир по билярд в Средна Германия. Тази сериозност ни доставяше много голямо удоволствие.

Докато един ден пробихме дупка в зелената покривка! Вече не си спомням кой направи тази пакост, дали той, или аз, но още помня, че в скъпия плат зейна голяма триъгълна дупка. Измъкнах се тихичко, с дълбоки угризения на съвестта. Още същата вечер съученикът ми отнесе очаквания пердах от опитната бащина ръка. И завинаги настъпи край на билярдните ни турнири с подсладена бира. Забравил съм името на гостилницата и на улицата, дори това на съученика си. Изчезнало е през голямото едро сито. Къде? В Нищото, което остава празно, колкото и неща да падат вътре. Паметта е несправедлива.

 

 

Децата страшно обичат да играят на театър. Малките момиченца повиват куклите си и им се карат. Малките момчета нахлупват на главите си алуминиеви тенджери, заговарят с нисък глас и отведнъж се превръщат в смели рицари и всемогъщи крале. Възрастните също обичат да се преобличат и маскират. Особено през февруари. Тогава купуват, наемат или си шият костюми, танцуват като одалиски, марсианци, негри, индианци и циганки из балните зали и се държат много, много по-различно, отколкото в действителност.

Този ведър дар винаги ми е бил и ми остана чужд. Не мога, както се казва, да изляза от черупката си. Умея да измислям образи, но не съм в състояние да ги представям. Обичам от сърце театралното представление, но като зрител. И когато, за да не развалям никому настроението по време на карнавала, си залепвам брада и тръгвам заедно с другите в образа на Кайзер Вилхелм, пак стърча и седя като истукан, мотая се из залата, но не участвувам, а само наблюдавам. Дали съм прекалено плах? Или прекалено трезв? Не зная точно.

Но нали трябва да има и зрители! Ако в партера не седеше никой, съвсем нямаше да бъде необходимо артистите да слагат перуките и короните си. Те щяха да бъдат принудени да занесат кутиите си с грим в заложната къща и да си потърсят професия, която може да мине без зрители. И тъй, истинско щастие е, че има и такива като мен.

 

 

Кариерата ми на зрител започна много рано, и то съвсем случайно. Бях на седем или осем години, когато майка ми се запозна у шапкарката си, госпожа Бенер, с някоя си госпожа Ганс^[1], и се сприятели с нея. Госпожа Ганс беше внушителна дама. Напук на името си напомняше по-скоро лебед или паун, дружеше с някакъв мъж от театъра и имаше две малки дъщери. По-голямата беше нежна и красива като картина, повечето време лежеше болна на легло и почина още като дете, кротка и хубава. Другата дъщеря се казваше Хилде и не беше нито красива, нито кротка, а напротив, по темперамент беше като огромен празничен фойерверк. Този буен темперамент напираше отвред, беше неукротим и се устремяваше сякаш ограден между две високи стени към една-единствена цел: игра на театър.

Малката Хилде Ганс играеше на театър където и да се намираше. Играеше и с публика, и без публика. А когато отивахме на гости на „Курфюрстенщрасе“, публиката се състоеше от четирима души: нейната и моята майка, аз и болната й сестра. Представлението започваше с това, че най-напред тя играеше касиерка и ни продаваше входни билети. Пребрадена с кърпа на главата, приклекнала между спалнята и всекидневната до отворената врата, тя ни връчваше срещу съответната сума надраскани късчета хартия. Местата на първия ред струваха два пфенига, а на втория — един пфениг.

Разлика в цената всъщност съвсем не се налагаше. Тъй като сестрата и без това си лежеше в леглото, а останалите трима зрители трябваше да седнат съвсем неудобно, за да не си закриват един на друг гледката. Но ред трябваше да има и Хилде като разпоредителка изпращаше без снизхождение всеки, който бе платил само един пфениг, на втория ред. Впрочем като разпоредителка тя вече не носеше кърпа, а бяла панделка в косите.

Щом седнехме, представлението започваше. Ансамбълът се състоеше само от артистката Хилде Ганс. Но това нямаше значение. Тя играеше всички роли: старци, деца, герои, вещици, феи, убийци и прелестни девойки. Преобличаше се и се превъплъщаваше на открита сцена. Пееше, скачаше, танцуваше, смееше се, викаше и плачеше така, че цялата всекидневна се тресеше. Цените на билетите не бяха много високи. За похарчените пари ни се предлагаше какво ли не! А от спалнята чувахме от време на време хрипливия накъсан смях на нежната болна сестра.

Приятелят на госпожа Ганс, майката на младата артистка, сам някогашен артист от висока класа, беше в управата на двете сцени на Дрезденския Народен дом. Едната сцена се наричаше Летен театър и се намираше под открито небе сред гората, заобиколена с висока ограда от байцвани дъски. Тук се даваха представления три следобеда в седмицата. Зрителите седяха в полукръг на примитивни дървени скамейки и се наслаждаваха на приказки, възгруби пиеси из народния бит, комедии и фарсове. Миришеше на борови игли. Мравки пълзяха по чорапите. Гратисчии надничаха над оградата. Лятото мъркаше на слънцето като котка.

Понякога надвисваха черни облаци и ние поглеждахме загрижено нагоре. Понякога тътнеха гръмотевици и артистите повишаваха гласовете си срещу нелоялната, все по-гръмогласна конкуренция. А друг път облаците се разкъсваха, блясваха начупени светкавици и дъждът рукваше тъкмо през последното действие. Тогава побягвахме, артистите също спасяваха себе си и костюмите си на сушина. Природата надделяваше над изкуството.

Метнали на глави палтата си, стояхме под огромните дървета. Бурята ги огъваше. Притисках се до майка си, опитвах се да отгатна края на пиесата, от който небето злорадо ни бе лишило, и ставах все по-мокър и по-мокър.

Другата сцена на „Народния дом“, една независима от капризите на небето зала, се намираше на „Трабантенгасе“. Тук също бяхме постоянни посетители. Даваха се немалко театрални представления. Тук малката Хилде Ганс излезе за първи път сама на сцената. Играеше главната роля в една преработка на чудесната приказка на Хауф „Джуджето Дългоноско“.

Играеше с гърбица, с червена перука, с огромен залепен нос, с фалцет и темперамент, който смайваше зрителите. Майка ми и аз, отдавнашни поклонници на Хилде Ганс, също бяхме запленени. Да не говорим за старата гъска, искам да кажа за майката Ганс.

Този успех определи съдбата на моята малка приятелка. Още като дете тя стана професионална актриса, взимаше уроци по пеене, а по-късно стана субретка. Тъй като тъкмо за певица името Гъскова не звучеше много подходящо, тя започна да се нарича Инге ван дер Страатен. Защо не се прочу, не зная. Своенравно нещо е животът.

 

 

Скоро Дрезденските театри се превърнаха в мой втори дом. И често баща ми бе принуден да вечеря сам, защото ние с майка ми, обикновено правостоящи, отдавахме почит на музата Талиа. Вечеряхме през големия антракт. В някоя чупка на стълбите. Там развивахме сандвичите си със салам. А опаковъчната хартия, грижливо сгъната, изчезваше отново в кафявата чанта на майка ми.

Посещавахме Албертовия театър. Драматичния театър и Операта. По цели часове чакахме на улицата, за да се сдобием с най-евтините билети, щом отворят касата. Не успеехме ли, връщахме се съкрушени у дома, като че ли бяхме загубили битка. Но не губехме много битки. Със сръчност и търпение се сдобивахме с правостоящи места. И издържахме твърдо докрай. Който някога е гледал правостоящ „Фауст“ или някоя от оперите на Вагнер, няма да ни отрече заслугата. Един-единствен път на майка ми й прилоша — беше на представлението на „Майсторите-певци“^[2] през една гореща лятна вечер. Така се озовахме седнали на две места върху стъпалата на последния балкон и можахме да чуем поне тържеството на празнично украсената поляна.

Любовта ми към театъра беше любов от пръв поглед и ще си остане любов до последен поглед. Междувременно съм писал театрални критики, сегиз-тогиз по някоя пиеса и сигурно мненията за тези ми опити се различават. Но едно нещо не може да ми се отрече: като зрител съм ненадминат.