Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (16)

Петнадесета глава
Майка ми — по вода и по суша

И още един път — щом стана дума за скали, реки и поляни — искам да надуя фанфара и да протръбя възхвала на майка си, така че да отекне ехото от планините. От всички посоки на света да отвръща ехото, докато зазвучи така, като че ли стотици валдхорни и тромпети пригласят на моята песен за възхвала на госпожа Кестнер. И вече към концерта се присъединяват потоците и водопадите, гъските по селските улици, чуковете от ковачницата, пчелите в детелината, кравите по хълма, воденичните колела и дъскорезниците, гръмотевиците над долината, петлите от торищата и върху черковните камбанарии, също и върху крановете за бира във вечерните странноприемници. Патиците във вира одобрително тракат с човки, жабите квакат „браво“, а кукувицата се обажда отдалече. Даже конете пред плуга вдигат очи от полската работа и цвилейки, пожелават на неравната двойка по шосето „добър път“.

Кои са тези двамата, които, загорели от слънцето, с песен кръстосват страната? Които като странствуващи калфи пият вода от кълколеща манерка? Които почиват високо над хълмове и долини, закусват с твърдо сварени яйца и за десерт поглъщат с очи прекрасната панорама? Които и в буря, и в дъжд с пелерини и качулки вървят неуморно и безгрижно през горите? Които вечер на масата в гостилницата сърбат топла супа и малко по-късно, порядъчно изморени, потъват в селското легло с карирани завивки?

Заради мен госпожа Кестнер обикна излетите и прие като най-голяма радост това полезно за душата и здравето занимание, което упражняваше най-системно. Когато бях на около осем години, тя най-напред за учудване на шивачката поръча да й ушие дебел непромокаем костюм от зелен лоден. В магазина щеше да струва по-евтино, но в магазините такива костюми нямаше. Жените по онова време не ходеха на екскурзии, още не бе излязла такава мода. Полата, според изискванията на времето, стигаше почти до глезените. Госпожа Венер, шапкарката, измайстори по наставления на майка ми широкопола зелена шапка от същия плат, която се прикрепяше и забождаше за прическата с два специални фуркета, че даже и самата госпожа Венер се чудеше. Закупени бяха и две зелени мушами. Баща ми, който отдавна се бе отучил да се учудва, с пламенно усърдие изработи в работилницата си в мазето две здрави зелени раници, по-малката за мен. И тъй, скоро бяхме екипирани съвсем добре и съвсем в зелено.

Нищо не ни липсваше. Набавено бе всичко необходимо: две планинарски тояги с железни накрайници, манерка, кутии за масло, салам, яйца, сол, захар и пипер, съд за варене на готови супи и наденици, спиртник и два леки прибора за хранене. На здравите ботуши се полагаше кутия смазка и тя само веднъж при пикник някъде в Лаузиц бе сбъркана с кутията масло. Още след първата хапка ни стана ясно, че не е за препоръчване да се маже на хляба смазка за обувки. Казват всъщност, че за вкуса може да се спори. Обаче на въпроса дали смазката за обувки е хранителен продукт, би трябвало да има може би един-единствен отговор. Всеки случай оттогава това е моето твърдо мнение. Противоположни схващания съм принуден категорично да отхвърлям.

Бяхме напълно подготвени за туризъм и трябваше само да изучим самия туризъм. Туристическите ни години бяха учебни години. Отначало вярвахме например, че човек и на кръстопът ще знае да избере вярната посока, която води към вярната цел. Когато обаче неведнъж, след четири, дори пет часа ход, пристигахме слисани там, откъдето сутринта бяхме тръгнали, започнахме да се съмняваме в инстинкта си на европейци. Не, съвсем не можехме да се мерим с индианците. Нищо не излизаше и ако речахме да се ориентираме по слънцето. Особено когато то изобщо не се виждаше от гора или облаци!

Затова започнахме с помощта на географски и топографски карти да търсим пътя и с течение на времето достигнахме почти до безпогрешни резултати. Също скоро преодоляхме мехурите на краката, задъхването и болките в кръста. Не се отчайвахме. Напредвахме крачка по крачка и станахме напреднали излетници. Накрая изучихме всички тънкости на туризма. За един ден изминавахме по четиридесет, дори петдесет километра, без това особено да ни затруднява. И по такъв начин прекосихме цяла Тюрингия, Саксония, Бохемия и част от Силезия. Изкачвахме с бавна крачка хиляда и двеста метра високи върхове и щяхме да се покатерим на още по-високи, стига само да имаше такива. Където особено ни харесваше, си давахме един ден почивка и мързелувахме като мъркащи котараци. После продължавахме пътя си по седмица, дори и две, понякога с братовчедката Дора, но най-често и почти с по-голямо удоволствие без нея. Преходите се превърнаха за нашите тренирани крака в разходки. Между нас и природата вече не съществуваше преграда. Движехме се в един ритъм с реките, вятъра и облаците. Беше прекрасно. И здравословно освен това. От петите до главата и от главата до петите.

Mens sana in corpore sano^[1] както казват римляните.

 

 

Така покорихме Тюрингската гора и Лужишките планини, Саксонска Швейцария и Бохемското средногорие, Ерцгебирге и Изагебирге. И при това пеехме. „О, далечни долини, о, върхове, о, хубава зелена горо“^[2]. От Йешкен до Фихтелберг, от Рострапе до Милешауер изкачихме всички върхове и връхчета. Развалини и манастири, замъци и музеи, катедрали и дворци, църкви, посещавани от поклонници, и градини в стил рококо се изпречваха по пътя ни и ние тържествено ги разглеждахме. После фризьорката в зелен лоден и момчето й продължаваха да кръстосват надлъж и шир страната. Понякога носех даже украсената си с пъстри панделки лютня. В неин съпровод се пееше още по-добре.

„Там суети се коварен,

свят делови и покварен“

пеехме ние, а господин фон Дйхендорф, авторът на песента, би се радвал искрено на нас двамата, ако беше още жив. Други двама по-щастливи наследници на романтизма не би намерил така лесно.

Един ден на това или на подобно мнение, изглежда, се оказа някакъв господин, който си беше жив и здрав. Майка ми и аз се бяхме отбили след многодневно странствуване из Саксонска Швейцария в „Линкеше Бад“, ресторант-градина край Елба, който беше станал прочут благодарение на съветника в апелационния съд Е. Т. А. Хофман^[3] също романтик, колега на Айхендорф. Улица „Кьонигсбрюке“ беше съвсем наблизо, но ние бяхме жадни и още не ни се прибираше у дома. Ето защо не бързахме, пиехме студена лимонада и след като келнерката ни прибра парите, избухнахме в звънък смях. Защото, колкото и да обръщахме и изтърсвахме портмонето, сега притежавахме само една-единствена монета, един меден пфениг! И то в „Златното гърне“. (Тази забележка се отнася само за начетени хора).

Господинът от съседната маса пожела да узнае защо сме толкова весели. А след като му казахме, той направи на майка ми предложение за женитба. Разказа, че бил германец, забогатял в Щатите и си търсел жена за там. Веднага забелязал, че майка ми била подходяща, а че при този неповторим случай получавал като прибавка и едно толкова будно и весело синче, било изключително щастие. Нашата неудържима веселост разпалваше усърдието му, вместо да го намалява. Фактът, че вече си имахме съпруг и баща, не го тревожеше. Такива неща, твърдеше той самоуверено, можели да се уредят лесно с достатъчно пари и малко добро желание. Нищо не бе в състояние да го отклони от намерението му да се ожени за нас двамата и ни отведе в Америка. И тъй, накрая не ни остана друго освен да избягаме. Като закалени туристи бяхме по-бързи в краката от него. Той ни загуби от очи и така можахме да се спасим и да останем верни на Германската империя.

Ако майка ми и аз тогава не умеехме да тичаме толкова бързо, днес може би щях да съм американски писател или — предвид познанията ми по немски още от дете — генерален представител на фирмите „Кока Кола“, „Крайслер“ или „Парамаунт“ в Северна Рейнска Вестфалия или Бавария! А през 1917-та нямаше да се наложи да стоя на пост в караулната будка пред току-що споменатата „Линкеше Бад“. Вместо това щях да бъда може би американски войник! Защото в този безумен свят, колкото и бързо да бягаш, колкото и далеч да отидеш, все някъде ще те хванат за войник. Впрочем тук не е мястото на такива разсъждения.

 

 

Баща ми беше едва ли не още по-придирчива домакиня от майка ми. Преди да се върнем с нея от дивите дебри, той почваше буквално да плува в сапун, сода и паркетин. Като безумен се нахвърляше с четки, парцали за дъски, шкурка, парцали за прах и гюдерии за прозорци върху жилището. Преследваше всяка прашинка. Трополеше до късна нощ. През деня, нали беше във фабриката за куфари, нямаше време да разкрасява стаите. Семейство Грюцнер и семейство Щефан, които живееха през една стена от нас, не можеха да заспят и си казваха: „Аха, сигурно двамата туристи утре се връщат!“.

Всеки път се повтаряше едно и също. Щом влезехме в коридора, изведнъж се чувствувахме още по-прашни и мръсни, отколкото бяхме. Бравите, плочите и вратите на печката блестяха. Прозорците светеха от чистота. В линолеума бихме могли, ако поискаме, да се огледаме. Но не искахме. Знаехме и без това, че приличаме на бездомни скитници. Имаше само едно спасение — да се гмурнем във ваната.

Едва заприличали донякъде на цивилизовани граждани, аз тръгвах като вестител из улиците и разнасях сред клиентите новината, че фризьорката Ида Кестнер се е върнала от ваканция и с нетърпение чака дамски глави. Така че следващите дни усилено се фризираха, ондулираха, масажираха и измиваха глави, докато всички търговки и продавачки зад своите щандове пак заприличваха на нови. Те оставаха верни на фризьорката си. Веднъж беше отложена дори сватба заради нашата екскурзия. Годеницата, продавачка в магазина на потребителната кооперация, бе настояла за това.

Вечерта подир завръщането ни баща ми влизаше в кухнята, след като беше наместил велосипеда си в мазето, и казваше доволен: „Ето ви най-после!“ Повече нищо не продумваше, а не беше и необходимо. В приказване се надпреварвахме ние.

 

 

Странствуванията ни из страната обикновено не траеха повече от две седмици, защото трябваше задължително да се съобразяваме с клиентките на майка ми. Но лятната ми ваканция беше по-дълга. Тогава прекарвахме по половин, а понякога дори и по цял ден от останалите ваканционни дни край гористите езера в околностите на Дрезден или в къпалнята „Крал Фридрих Август“ в Клоцше-Кьонигсвалд. Въпреки че нито от уроците по плуване с дъска и глупавите команди на преподавателя, нито от цапуркането с пояс на кръста имах някаква полза, бях станал сносен плувец благодарение на това че се упражнявах тайно като самоук.

Понеже майка ми не можеше да се примири да вижда от брега или от плиткия басейн само перчема ми, подаващ се над водата, реши да се научи да плува. Знаете ли как по онова време изглеждаха дамските бански костюми? Не? Бъдете доволни! Приличаха на ленени чували за картофи, само че пъстри и с дълги крачоли. А вместо прилепнали плувни шапки, дамският свят носеше издути като на готвачите шапки от червена гума. Само като погледнеш и да се вцепениш!

В този клоунски и неудобен костюм майка ми влезе сред вълните на Вайксдорфското езеро, просна се хоризонтално върху водната повърхност, направи няколко енергични движения, отвори уста, за да каже нещо и потъна! Какво искаше да каже, не зная. С положителност не беше онова, което в действителност изрече, когато няколко секунди по-късно ядосана изплува отново. Синовният дълг и благоприличието не ми позволяват да повторя тази забележка. Потомството ще може приблизително да си представи какво е било казано. А потомството, както е известно, никога не греши. Сигурно е във всеки случай, че изявлението, което не може да бъде повторено тук, бе направено едва след като майка ми беше изплюла немалка част от идилично разположеното горско езеро и подкрепяна от мен, се упъти с клатушкане към брега.

Повече опити за плуване тя не предприе. Стихията, в която нямаше за какво да се хване, се оказа непокорна. Последиците от това непокорство трябваше да си понесе самата стихия. Това беше пределно ясно на всички, които познаваха майка ми. В живота си тя се бе справяла със съвсем други стихии! Водата не искаше да й се покори? Тогава Ида Кестнер престана да й обръща внимание.

 

 

В къпалнята „Крал Фридрих Август“ освен една кабина, украсена със саксонската корона и предназначена за преобличане на монарха, която естествено той много рядко ползуваше, и при голям наплив на публика, срещу минимално доплащане към таксата се преотстъпваше и на не кралски особи, дълги години имаше и друга, не по-малка сензация. Това бе господин Мюлер! Въпреки името си той бе роден в Швеция и беше изобретил гимнастика на открито, която в своя чест бе нарекъл „Мюлерова“. Господин Мюлер имаше малка черна брада и носеше къс бял бански костюм, притежаваше атлетическа фигура, цялото му тяло беше бронзово кафяво и днес, ако още съществуваше в някогашната си форма, щеше неизбежно да бъде избран за мистър „Свят“.

Господин Мюлер без съмнение бе най-красивият мъж на новия век. В това беше уверен, при всичката си скандинавска скромност, дори самият той. Къпалните бяха строго разделени една от друга и човек можеше да се срещне с майка си само в ресторанта (ах, тия тюрингски печени наденички с картофена салата!). Мъжката къпалня се присъединяваше безрезервно към мнението на господин Мюлер за господин Мюлер, а понеже гимнастиката на открито, изглежда, беше средство за разхубавяване, ние, мъжете, въодушевени и изпълнени с надежда правехме гимнастиката, наречена „Мюлерова“. Запазил съм снимка, на която сме фотографирани по бански, наредени красиво един зад друг, а господин Мюлер завършва редицата. Аз съм първи. Почти толкова хубав съм, колкото и шведът. Само че без брада и значително по-нисък на ръст.

А че дамската къпалня не можеше и не желаеше да остане по-назад от нас във възхищението си, това се разбира от само себе си. В качеството си на изобретател и треньор по гимнастика, господин Мюлер беше единственият мъж, комуто бе разрешено да прекрачва в дамския рай. И дрезденският женски свят, пременен в така наречени въздушни ризи, правеше гимнастически упражнения по мюлеровата система така, че поляната се тресеше. Въпреки това шведът си оставаше хубавец и щом му се удадеше да се отскубне от евините дъщери и майки, за почивка правеше гимнастика с нас мъжете.

 

 

С плуването майка ми се скара. А виж, с колоезденето се справи. Леля Лина беше подарила на Дора велосипед. Аз бях изучил велосипедното изкуство върху колелото на баща си. И тъй като се роди идеята да разнообразяваме от време на време ваканционната програма с излети на колело, майка ми си купи от „Зайдел и Науман“ съвсем нов, дошъл направо от фабриката, дамски велосипед и изпълнена с любопитство седна веднага на него. Баща ми го държеше здраво за седлото, тичаше бързо редом със съпругата си, която описваше зигзаг и, останал без дъх, даваше съвети. Не само той съпътствуваше тези опити, но и успехът, така че нищо съществено не пречеше на един излет с велосипеди. Татко ми даде своето колело, нагласи седлото колкото може по-ниско и ни пожела добър път.

Човек винаги има нужда от добри пожелания. Равният път и малките възвишения не представляваха трудности, за които си заслужава да говорим, а от моста Мордгрунд до „Белия елен“ бутахме колелетата, защото пътят бе стръмен. След това отново се качвахме, поемахме по посока на Бюлау и завивахме към полето. Защото искахме да пием кафе в мелницата край Улерсдорф и да ядем сладкиш с извара. Или айершеке? (Айершеке е един саксонски сладкиш, който във вреда на човечеството е останал непознат за останалата част на земното кълбо.) Може би ни се искаха и двете — айершеке и сладкиш с извара и в края на краищата така и ставаше. Само на майка ми не й беше весело — тя пиеше чай от лайка. Малко преди да стигнем до целта си, тъкмо срещу мелницата, тя се беше блъснала в една градинска ограда, при което и оградата, и смелата колоездачка бяха леко пострадали. Майка ми повече се бе изплашила, отколкото наранила, обаче апетитът й за кафе и сладкиши бе минал. При спускането от височината тя бе забравила да натисне контрата, за което се сърдеше и на себе си, и на спирачката.

Това, което отначало изглеждаше случайност, лош късмет или неопитност, с течение на времето се оказа закон. Майка ми всеки път забравяше да държи контра! Едва пътят започваше да се спуска, и тя вече профучаваше надолу като състезателите от Tour de France^[4] когато се спускаха от Пиренеите. Дора и аз подкарвахме с всичка сила след нея и когато в подножието на хълма най-после я настигахме, тя стоеше до колелото си бледа и въздъхваше:

— Пак забравих!

Това вече се превръщаше в опасност за живота й.

От замъка Аугустус тя полетя по стръмното шосе към Ердмансдорф, а ние децата изтръпнахме. Отново нищо не й се случи. Може би някакъв ангел хранител беше пътувал зад нея в тандем. Обаче нашите излети с колело се превръщаха все повече в излети на страха. Човек можеше да ги сънува. Понякога по средата на стръмнината тя скачаше от колелото и го оставяше да падне. Друг път го отклоняваше в канавката край пътя и самата тя падаше. Едвам се отърваваше. Но и нейните, и нашите нерви все повече изтъняваха. Такива ваканционни дни нямаха смисъл. И тъй, слязохме завинаги от педалите и преминахме на кракомобил. Дамското колело отиде в мазето, а ние както по-рано си правехме излетите пеша. Там нямаше спирачка, която човек би могъл да забрави.

Ако бях съвременен професор психиатър, щях да се задълбоча в размисли и да публикувам в някое специализирано списание статия под заглавие. „Спирачката като комплекс. Опит за тълкуване“, в което приблизително щеше да се казва: „За госпожа Ида К., гореспоменатата пациентка, е могло да съществува както в живота изобщо, така и при колоезденето конкретно, само изкачване. Обратното схващане е било чуждо по същност и цел на неизчерпаемата амбиция, която след собствените разочарования е изпълвала непрестанно тази жена по отношение на надарения й син. Тъй като Ида К. категорично е отхвърляла спускането и затова съвсем не е можела да предвиди неговите последици, то естествено й е липсвал всякакъв усет за прилагане правилата за безопасност. Когато все пак се е озовавала, както например при излет с колело, пред спускане, то съзнанието й се съпротивлявало да приложи заучените правила. Те са били автоматично изтласквани през прага на съзнанието в сферата на подсъзнателното. Там спирачката е водела в моменти на опасност едно непознато за госпожа Ида К. съществуване, тъй като то е било радикално отхвърлено от нея, въпреки че тъкмо фирмата «Зайдел и Науман» произвеждаше отлични спирачки. Пациентката не е можела да приеме нито явлението спускане, нито каквито и да било технически средства, които е трябвало да възпрат падането. Защото по такъв начин тя имплицитно би подложила на критика и съмнение невероятната си воля към изкачване. Тя не е можела да съобрази това. По-скоро би се усъмнила, че пътищата в планините водят не само нагоре, но и надолу. Предпочитала е да се усъмни в реалността, като е поемала всички рискове.“.

За щастие по професия не съм водолаз в дълбините на душата и мога да си спестя подобни меланхолични изследвания и тълкувания. Да описвам хората ми е по-интересно, отколкото да ги обяснявам. Описанието е достатъчно обяснение. Може би все пак в предишния абзац, който написах на шега, се съдържа искрица истина? Съвсем не би ме учудило.

Във всеки случай едно е ясно, че всички бяхме много радостни, когато излетите на страха приключиха и то благополучно. Най-много от всички се радваше баща ми. Защото сега отново разполагаше с колелото си и нямаше нужда да пътува с трамвай до фабриката през време на училищната ваканция.