Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (14)

Тринадесета глава
Вилата на площад „Алберт“

Улица „Кьонигсбрюке“ 48 беше на две крачки от „Антонщрасе“ 1. А тъй като леля Лина се чувствуваше доста чужда във вилата си, радваше се, когато я навестяваха. При хубаво време аз отивах там още след обяд. Вуйчо седеше в купето на някой бърз влак. Леля изготвяше на писалището си на „Хехтщрасе“ сметки и квитанции. Дора, братовчедка ми, бе поканена у някоя съученичка. Така че къщата и градината бяха на мое разположение.

Най-много обичах да седя върху зида, който ограждаше градината и да наблюдавам оживеното движение по площад „Алберт“. Трамваите, които пътуваха за Алтщат, за Вайсен Хирш, за Нойщатската гара, за Клоцше и Хелерау спираха кажи-речи под носа ми, като че ли го правеха нарочно, само за мен. Стотици хора се качваха, слизаха и прекачваха, само за да има какво да гледам аз. Камиони, файтони, автомобили и пешеходци правеха за мен каквото можеха. Двата фонтана показваха водните си фокуси. Покрай мен, с пеещо звънче и сигнал на рог, изтрополяваше пожарна команда. Потънали в пот гренадири, марширувайки в крак, се връщаха с песен след упражнения в казармата. Кралският екипаж преминаваше важно по паважа. Продавачи на сладолед в бяла униформа предлагаха на ъгъла вафли по пет и десет пфенига. От една каруца с бира се търкулна голяма бъчва и веднага се струпа тълпа любопитни. Площад „Алберт“ беше като сцена. А аз седях в ложата между дървета и жасминови храсти и не можех да се наситя да гледам.

По някое време Фрида ме докосваше по рамото и казваше:

— Донесох ти кафе.

Тогава сядах в сенчестата проветрива беседка от чугунена плетеница и закусвах като принц. След това отивах да проверя дали са узрели френското грозде и вишните, а есен с дълъг прът за пране брулех орехи от дървото. Или изтичвах набързо да купя нещо за Фрида от зарзаватчийницата отсреща. Копър, захар на бучки, лук, черен хляб, всичко от каквото имаше нужда. До магазина бе прикътана малка къщичка, почти скрита в градината, а на портата висеше табела: „Тук живя и почина Густав Нириц“. Той е бил учител и училищен инспектор и е написал множество детски книжки, чел съм ги всичките. През 1876 година е починал в малката къща на „Антонщрасе“, не по-малко известен от дрезденския си съвременник Лудвиг Рихтер, графика и художника. От Лудвиг Рихтер се възхищават и го обичат и днес още. А за Густав Нириц никой вече не си спомня. Времето отбира кое трябва да остане и да продължи да живее. И времето почти винаги има право.

Често и вечер отивахме във „вилата“. Особено когато вуйчо Франц беше на път. Тогава леля Лина се чувствуваше толкова самотна, макар с нея да беше Дора, че бе щастлива, когато им правехме компания на вечеря в гостната стая. Фрида владееше изкуството да прави сандвичи и то така превъзходно, че бихме я обидили дълбоко, ако дори една филия хляб с лебервурст или шунка останеше неизядена. И понеже никой не желаеше да я наскърбява, унищожавахме, колкото можехме.

Приятни бяха тези вечери. Над дивана висеше точното копие на една картина от Картинната галерия. Тя изобразяваше стар файтонджия, който стои до коня си и тъкмо е запалил фенера на хамута. Художникът Хофман от Трахау, който всъщност бе импресионист, бе направил копие на картината в Цвингера, за да спечели пари, а леля Лина я беше подарила на вуйчо Франц за новата къща.

— Хм, картина? — беше се намръщил вуйчо. — Е, от мен да мине, нали на нея е нарисуван кон!

По-неприятно преминаваха вечерите когато вуйчо не беше на път. Не защото той оставаше вкъщи, боже опази! Той седеше в кръчмите и механите, напиваше се с други мъже, закачаше келнерките и продаваше коне. Но нали все пак бе възможно — противно на всяко очакване — да се върне внезапно вкъщи! На света няма нищо невъзможно! Затова ние отивахме в кухнята.

Беше хубава и просторна кухня. И защо пък да не седим там? Нали и у дома си седим в кухнята. А сандвичите на Фрида тук бяха толкова вкусни, колкото и в гостната стая. И въпреки това нещо ни смущаваше. Заразени от страха на леля Лина, седяхме скупчени около кухненската маса, докато цялата огромна къща бе празна, а леля изглеждаше така, като че ли сама на себе си беше на гости. Седяхме там, ядяхме и през всичкото време наостряхме уши като зайчета. Щеше ли да дойде, или не? Не бе сигурно. Не беше вероятно. И все пак той понякога идваше.

Най-напред чувахме как някой затръшва силно вратата и Фрида казваше:

— Господарят идва!

Веднага след това входната врата се отваряше така, че пъстрите, обрамчени с олово стъкла издрънчаваха, а леля, обзета от страх и радост, възкликваше:

— Стопанинът идва!

След това от коридора се чуваше лъвски рев:

— Жено!

— Да, Франц!

С този вик леля се втурваше, придружена от Фрида и Дора, от кухнята към антрето, където, вече загубил търпение, собственикът на конете им подаваше шапката и бастуна си. Те усърдно поемаха предметите от ръцете му, трите едновременно му помагаха да съблече палтото си, оставяха бастуна, шапката и палтото му в гардероба и тичаха, изпреварвайки го по коридора, за да отворят вратата на гостната стая и запалят лампата.

Той сядаше с пъшкане на дивана и протягаше единия си крак. Леля Лина коленичеше пред него и го събуваше. Фрида коленичеше до нея и измъкваше пантофите изпод дивана. Докато леля изуваше втората обувка и Фрида надяваше първия пантоф на крака му, той изръмжаваше: „Пура!“. Дора изтичваше в кабинета, връщаше се бързо с кутия пури и кибрит, отваряше кутията, оставяше я на масата едва след като той си бе избрал пура и запалваше клечка кибрит. След като той отхапеше върха на пурата и го изплюеше на килима, тя му поднасяше огън.

И трите стояха около него прави или коленичили като робини пред своя велик владетел, не откъсваха очи от устата му и чакаха по-нататъшни заповеди. Отначало той не произнасяше нито дума и те продължаваха прилежно да стоят прави или на колене. Той пафкаше с пурата си, гладеше русите си мустаци, които тук-таме вече сивееха, и напомняше сит разбойник. После питаше:

— Има ли нещо ново?

Леля Лина докладваше. Той изръмжаваше.

— Не желаете ли да вечеряте? — питаше Фрида.

— Вече вечерях — промърморваше той. — С Геблер в „Грозд“.

— Чаша вино? — питаше дъщерята.

— Може — казваше той милостиво, — само че бързо! Трябва пак да изляза.

И те вече скачаха и се втурваха към бюфета и в мазето.

През това време ние седяхме притихнали в кухнята, без да издаваме глас. Майка ми се усмихваше иронично, баща ми се ядосваше, а пък аз лапвах от време на време по някой сандвич. Знаехме до най-малки подробности какво се разиграваше в гостната. Само не беше ясно кой от трите възможни завършека щеше да има комедията тъкмо днес.

Или вуйчо Франц наистина излизаше отново, а трите робини се връщаха в кухнята, понякога с начената бутилка вино, и ние оставахме още около час. Или вуйчо Франц оставаше вкъщи. Във втория случай само Фрида се появяваше на сцената и, леко смутена, ни изпровождаше през задната врата. Измъквахме се по настланата с чакъл пътека като крадци и се стряскахме, ако градинската врата изскърцаше. Най-драматичен беше третият завършек на комедията, който се разиграваше съвсем рядко.

Случваше се вуйчо да погледне леля отстрани с недоверие и подчертано равнодушно да попита:

— Има ли още някой вкъщи?

Тогава носът на леля Лина ставаше блед и остър. Мълчанието, което следваше, беше също отговор и той питаше по-настойчиво:

— Кой? Казвай!

— Ах — прошепваше с посърнала усмивка тя. — Само Кестнерови.

— И къде са? — питаше той заплашително, като се накланяше напред. — Къде са, питам!

— В кухнята, Франц.

И сега се разразяваше бурята. Той се вбесяваше и ревеше:

— В кухнята? Само Кестнерови ли? Значи криеш роднините ни в кухнята? Май всички сте се побъркали!

Ставаше, хвърляше пурата на масата, стенейки от гняв и се запътваше с тежки стъпки по коридора. За съжаление беше по пантофи. С ботуши сцената щеше да изглежда много по-ефектна.

Отваряше със замах вратата на кухнята, оглеждаше ни от горе до долу, подпираше ръце на хълбоците, поемаше си дълбоко въздух и се провикваше възмутено:

— И вие търпите това?

Майка ми хладнокръвно и тихо отговаряше:

— Не искахме да ти пречим, Франц.

С едно-единствено махване на ръката той отхвърляше забележката й.

— Кой — викаше той, — кой в тази къща казва, че моите роднини ми пречат? Това е нечувано! — После протягаше властно ръка като пълководец, който изпраща резервите в боя. — Веднага минавайте в гостната! Хайде! Не може ли по-бързо? Или трябва да ви изпратя писмена покана? Ида! Емил! Ерих! Хайде! Но по-живо!

Той крачеше пред нас. Следвахме го нерешително. Като нещастни грешници, които се отправят към кладата.

— Жено! — викаше той. — Фрида, Дора! — викаше пак. — Две бутилки вино! Пури! И нещо за ядене!

Трите робини изхвърчаха навън.

— Вече ядохме в кухнята — казваше майка ми.

— Тогава ще ядете още веднъж — крещеше той ядосано. — А сега седнете най-после! Емиле, ето ти пура!

— Благодаря ти много — отвръщаше баща ми, — но аз си имам.

Това беше стара игра.

— Вземи — заповядаше вуйчо. — Такива хубави не пушиш всеки ден!

— Тогава, с твое позволение — казваше баща ми и предпазливо посягаше към кутията.

Когато всички сядаха под лампата и на масата имаше достатъчно ядене и пиене, вуйчо Франц потриваше ръцете си.

— Така — казваше той доволен. — Сега ще си направим да ни е съвсем уютно. Лапай, моето момче! Та ти нищо не ядеш!

За щастие по онова време можех да ям много повече, отколкото сега. И така, за да има мир, аз нагъвах сандвичите един след друг. Дора ме поглеждаше и весело ми смигваше. Фрида доливаше вино. Чичо заговаряше за Клайнпелзен, за търговията със зайци и никога не пропускаше да спомене, че майка ми е била бъбрица и колкото повече тя се гневеше, толкова повече той се развеселяваше. Щом като тя кипнеше, интересът му към темата спадаше и той започваше да обсъжда с леля служебни работи. Докато на края изведнъж ставаше, прозяваше се шумно и заявяваше, че отива да спи.

— Вие си седете — измърморваше той и изчезваше през вратата. Понякога беше още по-прям и казваше най-спокойно:

— Така. А сега можете да си вървите.

Да, вуйчо ми Франц беше рядък екземпляр. И имаше нерви като въжета.

Тъй като аз и през деня се шляех във вилата и из градината, беше неизбежно да не ме използуват от време на време за куриер. Изпълнявах най-различни поръчения с еднаква и неизменна точност и добросъвестност. Така, около десетгодишен, станах лявата ръка на леля Лина, а би могло да се каже и левия крак. От дългогодишното стоене зад месарския тезгях и по-късно в конските обори и на двора, краката й бяха натежали и лесно се уморяваха. Затова тя предпочиташе да седи, вместо да върви и аз поемах задължения, които обикновено не се поверяват на малко момче. Носех договори на нотариуса за заверка и полици, които трябваше да бъдат протестирани. А след големи продажби на коне, отнасях парите в банката.

Няма да забравя учудените очи на останалите клиенти, когато се доближавах до касата на филиала на Дрезденската банка, отварях издутата чанта за документи и изваждах пачките пари, които преди това бяхме преброили с леля. Сега беше ред на касиера. Той броеше ли броеше. Запечатваше пачките и си взимаше бележки, които аз старателно сравнявах с моите. Пет хиляди марки, десет хиляди марки, петнадесет хиляди марки, двадесет хиляди марки, двадесет и пет хиляди марки, тридесет хиляди, понякога стигаха дори до четиридесет хиляди и повече! Клиентите, които стояха зад мен и до мен, чакащи да бъдат обслужени, от учудване забравяха дори да проявят нетърпение.

Ако накрая касиерът получеше на бележката си друга сума, различна от моята, знаеше кой е сгрешил. Разбира се, той. Моите сборове бяха винаги верни. И така, той започваше да смята отначало. На края аз си излизах горд с касовата бележка и празната чанта.

Леля ме похвалваше, заключваше касовата бележка в чекмеджето на писалището си и ми подаряваше пет марки. А понякога дори десет. И при други случаи тя често си разтваряше портмонето. Беше мила, добра жена. Не само когато ми подаряваше пари.

 

 

Един хубав ден се оказа, колкото и да пресмяташе, че й липсват двеста марки. Сметката й беше точна. Парите липсваха. Нямаше ги никъде. Никъде ли? Не може да бъде. Къде бяха? И вече неудържимо се натрапваше следващият въпрос: кой бе откраднал двестате марки? Кой беше крадецът? Кой би могъл изобщо да бъде заподозрян? Вуйчо Франц и леля Лина обсъдили въпроса на четири очи и преценили кой в къщата не би могъл да го направи. Този метод отдавна се е утвърдил като сигурен. И ако човек има късмет, престъпникът най-накрая ще бъде открит.

След кратко обмисляне били заподозрени само две лица: прислужницата Мета и аз самият. Мета, която разпитали първа, се заклела във всичко, което й било скъпо, че не е тя, и тъй като трябвало да й се вярва, на леля не оставало нищо друго освен да си поговори с мен. Разговорът бе много кратък. Още преди леля да се доизкаже до края, аз ударих на бяг. Мама изслуша съобщението ми и каза:

— Жалко. Всъщност бяха много мили хора. — С това случаят за нас беше приключен.

Няколко дни по-късно леля случайно намерила парите в едно чекмедже. Навярно сама ги била сложила там и покрай по-важните работи ги забравила. Като първи пратеник у нас позвъни братовчедка ми Дора. Тя разказа какво се е случило и предаде сърдечни поздрави.

— Ти не си виновна — каза й майка ми, — но ще бъде най-добре да си отидеш.

На другия ден се появи Фрида, безценната, но и тя скоро се озова отново на улицата.

На следващия ден леля Лина, въпреки разширените си вени, изкачи с пъхтене нашите стълби.

— Е, достатъчно, Лина — каза майка ми. — Привързана съм към теб, знаеш това. Но който може да допусне, че момчето ми е крадец, аз вече не го познавам.

С тези думи ся затръшна вратата под носа на леля.

След още един ден пред къщата спря файтон и от него слезе вуйчо Франц! Той се увери дали точно това е номерът на къщата, мушна се във входа и малко по-късно стоеше за първи път през живота си пред нашата врата.

— Гледай ти! — възкликна майка ми. — Че какво търсиш ти тук?

— Дойдох да видя как живеете — изръмжа той. — Няма ли да ме пуснеш вътре?

— Не! — каза майка ми.

Обаче той я бутна настрана и влезе. Тя пак понечи да му препречи пътя.

— Не прави глупости, Ида! — мърмореше той смутено и я буташе пред себе си, като че беше парен валяк.

Разговорът, който водиха братът и сестрата в стаята на Паул Шуриг, беше доста бурен. Аз седях в кухнята и ги слушах как крещят. Пламенен дует-караница, в който гневният глас на майка ми все повече надделяваше. Когато вуйчо си тръгна, той бършеше челото си с голяма носна кърпа. Въпреки това личеше, че му е олекнало. На вратата се спря още веднъж и рече:

— Хубаво е у вас!

После излезе.

— Той се извини — каза майка ми. — Помоли да забравим случилото се и скоро да отидем пак у тях. — Тя се приближи до кухненския прозорец и се наведе навън. Долу вуйчо тъкмо се качваше на капрата, освободи спирачката, хвана юздите, цъкна с език и подкара. — Как мислиш? — попита майка ми. — Да забравим ли?

— Да забравим пък — отвърнах аз.

— Е, добре — съгласи се тя. — Така ще е най-хубаво. В края на краищата, той все пак ми е брат.

И тъй всичко отново си тръгна постарому. Гледах пак от стената на градинската ограда площад „Алберт“, пиех отново в малката беседка кафе и носех по много пари в банката. Чантата за документи, с която пренасях банкнотите и чековете, ставаше все по-дебела, а старият градинар веднъж ми каза:

— Ще ми се само да знам за какво му е всичко това! Повече от един шницел не може да изяде, повече от една шапка не може да си сложи на главата. А в гроба пари няма да харчи. Червеите ще го изядат и гратис.

— Всичко това е от честолюбие — забелязах аз. Градинарят се намръщи и каза:

— Честолюбие! Не искам и да чуя! Тоя човек живее в собствената си вила като скитник под временен покрив. Дори не знае, че пред къщата му има градина. През целия си живот не си е дал нито ден почивка. Няма да се успокои, докато не легне в земята и не гледа отдолу колко бързо расте тревата.

— Вие говорите все за смъртта — установих аз. Той захвърли угарката си в лехата, разсече я с лопатата и каза:

— Нищо чудно, от рождение съм градинар по гробищата.

Разбира се, той бе прав. Животът, който водеха вуйчо Франц и леля Лина, беше безсмислен. Те едва успяваха да си поемат дъх. Нямаха време да се порадват на цветята в собствената си градина. Разбогатяваха все повече и повече. Но за какво всъщност? Веднъж лекарят изпрати леля на лечение в Елстерските бани. След десет дни тя се върна. Нямала и минута спокойствие, все й се присънвали болни коне и просрочени полици. Когато Дора беше във ваканция, пътуваше или идваше на излети с майка ми и с мен — нещо, което чичо смяташе за съвсем излишно.

— Нима като деца ние сме ходили на море? — питаше той раздразнено. — Какви са тия глупави моди?

А когато на петнайсет години тя трябваше да отиде в пансион, той не я изпрати в Лозана, Женева или Гренобъл, а в Хернхут в Саксония, в девическото училище на Хернхутското братство, където ги държаха в толкова строго благочестие, че бедничката се върна съвсем бледа, измъчена и наплашена.

Тя се омъжи на двадесет години за един търговец, който се бе харесал на вуйчо и умря при раждането на първото си дете. То беше момче. Кръстиха го Франц и бабата и дядото го отгледаха. Инфлацията стопи богатството им. Но вуйчо Франц не се предаде. Още веднъж се замогна. И после внезапно дойде краят му. Сгромоляса се като дърво и падна мъртъв. Остави достатъчно пари, така че леля Лина можеше да продължи да живее във вилата и с помощта на Фрида да възпита грижливо внука си. Внук с руси къдрици и сини очи, който до края на живота й напомняше за Дора.

Не до края на нейния, а до края на неговия живот. Той загина като студент по медицина и начинаещ лекар през 1945 година, малко преди разгрома, при отстъплението от Унгария, и остави млада жена и русо и синеоко момченце, което напомняше на леля за два чифта сини очи, затворени вече завинаги. После умря и леля ми Лина.

 

 

Щеше ли да има някаква полза, ако примерно през 1910 година, през нощта в бързия влак за Холандия, някой спътник беше казал на вуйчо Франц:

— Извинете, че ви безпокоя, господин Августин! Но аз съм Архангел Михаил и трябва да ви съобщя, че всичко, което правите, е погрешно.

Наистина, щеше ли да има някаква полза?

— Оставете ме на мира, ако обичате! — би измърморил вуйчо ми.

И ако другият започнеше да повтаря енергично, че поръчението му е важно и че наистина е Архангел Михаил, вуйчо само би нахлупил бомбето над очите си и би рекъл:

— Ако ще да бъдете и сам господ бог!