Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (13)

Дванадесета глава
Вуйчо Франц става милионер

Предишната глава не звучеше много весело. Едно дете страдаше и детето бях аз самият. Може би не биваше да ви го разказвам? Но би било неправилно. Страдание има, струва ми се, както има градушка и горски пожари. Можем да си представим свят по-щастлив от нашия. Свят, в който никой не гладува и никой не е принуден да ходи на война. Ала и тогава би останало достатъчно страдание, което нито по-разумни правителства, нито по-решителни мерки щяха да премахнат. Но да премълчиш това страдание значи да си лъжец.

През розови очила светът изглежда розов. Гледката може да е красива, но това е оптическа измама. Дължи се на очилата, а не на света. Който бърка едното с другото, ще остане учуден, когато животът му смъкне очилата от носа.

Съществуват и такива оптици — имам предвид всъщност поети и философи, — които продават на хората очила с тъмни стъкла, и в миг земята се превръща в долина на скръбта и безнадеждно помръкнала звезда. Който ни препоръчва тъмни очила, за да не ни заслепява слънцето, е добросъвестен търговец. Но който ни ги дава, за да повярваме, че слънцето не свети, е измамник.

Животът е не само розов, нито само черен, а пъстър. Има добри и лоши хора, и добрите понякога стават лоши, а лошите — по някой път добри. Ние се смеем и плачем, и то понякога така, като че ли никога вече не ще се засмеем. Или пък се смеем от цяло сърце, като че ли никога преди това не сме плакали. Дохождат щастие и нещастие. А и в нещастието има щастие. Който си мисли, че знае по-добре тези неща, е многознайко. Който твърди, че две по две е пет, ще се различава от другите и нищо повече. Ще си остане само със своята оригиналност. Старите истини не звучат оригинално, обаче си остават истини, а това е най-важното. Плакал съм така безутешно, като че ли никога вече не бих могъл да се смея отново. И отново се смеех, като че ли никога не бях плакал. „Сега всичко е пак добре“ — казваше майка ми и наистина всичко ставаше добре. Или почти добре.

 

 

„Хехтщрасе“ беше тясна, неугледна и пренаселена улица. И оттук, понеже наемът на магазините не беше висок, вуйчо Франц и вуйчо Паул бяха започнали като млади месари своя път в живота. И въпреки че двата еднопрозоречни магазина бяха един срещу друг, разделени само от уличното платно, и че двамата собственици носеха едно име — Августин — те не се караха. Двамата братя бяха пъргави, трудолюбиви, весели и печелеха симпатии. Престилките и саката им бяха снежнобели, а саламът, месната салата и пачата им — отлични. Леля Лина и леля Мария стояха от сутрин до вечер зад тезгяха и от време на време си махаха весело през улицата.

Леля Мария имаше четири деца, едното от които — Ханс, бе сляпо от рождение. Винаги весел, Ханс се хранеше с апетит и много обичаше да се смее. Когато леля Мария, майка му, почина, изпратиха го в приют за слепи. Там се научи да плете кошници и да настройва пиана и още много млад чичо Паул го ожени за едно бедно момиче, за да има кой да се грижи за него. Защото бащата нямаше време за сина с незрящите зеници.

Тримата някогашни търговци на зайци — между тях и най-възрастният Роберт Августин — в Дьобелн бяха здравеняци. Те не жалеха себе си, а още по-малко другите. Мислеха само за търговията си. Ако денят имаше четиридесет и осем часа, може би щеше да е възможно да се поговори с тях. Тогава навярно щеше да остава малко свободно време за странични неща и дреболии, като например за жените им, децата, братята и сестрите или дори за собственото им здраве.

Обаче денят имаше само двадесет и четири часа и следователно те бяха безмилостни. Дори спрямо баща си. Той страдаше от астма, нямаше средства и знаеше, че скоро ще умре. Но беше твърде горд, за да моли тримата си големи синове за помощ. А освен това, изглежда, помнеше добре поговорката, че е по-лесно един баща да изхрани дванадесет деца, отколкото дванадесет деца един баща.

Сестрите от Дьобелн, бедни като църковни мишки, писаха на майка ми колко тежко е положението на дядо. Майка ми изтича на „Хехтщрасе“ да моли брат си Франц да направи нещо. Той обеща и удържа на думата си. Изпрати на баща си няколко марки с пощенски запис и една картичка със сърдечни поздрави и най-добри пожелания за здраве. Да не си помислите, че собственоръчно бе написал картичката! Това свърши жена му. Синът не намери време да драсне поздрав на баща си. Но наскоро след това, на погребението на стареца, той все пак отиде лично. Тогава не се поскъпи. Защото сватбите и сребърните сватби в семейството, а най-вече погребенията, правеха изключение. За тях трябваше да се намери време. На гробищата, край ковчезите срещите бяха вече неизбежни. Всички с редингот и цилиндър. С носна кърпичка за изтриване на сълзите. Очите и върховете на носовете зачервени. И дори сълзите бяха истински.

И на помена след погребението се събираха заедно. Обедът, както подобава, минаваше в траурно мълчание. При кафето и сладкишите обаче започваха да се чуват смехове. А при коняка бившите търговци на зайци изваждаха от черните жилетки златните си джобни часовници и тайно ги поглеждаха. Вече бързаха. „Прощавайте!“. „Пък се обаждайте!“. „Жалко, тъкмо стана толкова задушевно!“.

Само на собствените си погребения те оставаха по-дълго.

Франц Августин и Паул Августин все още живееха на „Хехтщрасе“, макар че бяха продали изгодно месарниците и окончателно се бяха отдали на търговия с коне. В задните дворове имаше достатъчно място за конюшни. Особено у вуйчо Паул, който купуваше и продаваше само чистокръвни расови коне, само коне за каляски и за езда, от хубави по-хубави. Минаха няколко години и той вече можеше да се нарича „кралски придворен доставчик“. Нареди да се изрисува титлата на фирмената му табелка над вратата и сега беше нещо подобно на благородник — като придворния бижутер, който търгуваше само с най-скъпи брилянти и перли, а вуйчо Паул пък предлагаше само най-благородни коне. Затова му бяха достатъчни десет конюшни. Понякога идваше лично кралят! Представете си! На малката тясна „Хехтщрасе“! С принцовете, с придворния маршал и личния си адютант! При вуйчо ми Паул!

Въпреки това аз с хилядократно по-голямо удоволствие и стотици пъти по-често отивах в двора и оборите на отсрещната страна на улицата. Вуйчо Франц беше наистина груб като хамалин и сигурно нямаше талант за придворен доставчик. Кой знае какво би наговорил на Фридрих Август III Саксонски и как здраво би го тупнал по рамото? Най-малко придворният маршал и личният адютант от свитата му щяха да паднат в несвяст. Но вуйчо Франц грубиянинът ми харесваше повече от високоблагородния вуйчо Паул, когото братята и сестрите му наричаха на шега „господин барон“. А между слугите и конете му аз се чувствувах като у дома си.

В кафявите дървени обори, построени по дължина на тесния двор, имаше място за около тридесет коня от датска и пруска, олденбургска и холщайнска порода, за фламандските тежки жребци и за огромните брабантски коне с широки задници и светли дълги гриви. Конярите едва насмогваха да мъкнат със стотици центнери сено, овес и плява, и ведро подир ведро, стотици литри прясна вода. Жребците ядяха и пиеха толкова много, че да им се не начудиш. Те удряха на място тежките си копита, отпъждаха с опашка рояците мухи от гърбовете си и цвилеха, разменяйки си по този начин дружески приветствия от обор на обор. Когато се приближавах до тях, обръщаха глави и ме гледаха отчуждено и търпеливо с непроницаемите си очи. Понякога кимваха, а друг път само тръскаха огромните си глави. Но аз не разбирах какво искат да кажат. Размус, мършавият главен коняр от Дания, който не можеше да произнася звука „с“, обхождаше обор след обор и ги оглеждаше изпитателно. А вуйчо Бруно куцукаше по калдъръма край дебелия ветеринар. Често идваше тук ветеринарният лекар.

Конете страдат от болести, подобни на нашите. Някои от тях като например инфлуенцата и стомашните колики имат същите имена, други се наричат мит, мокър лишей, сап и деформираща артроза, но всички са опасни. Ние не умираме от кашлица, хрема, гърлобол, заушка или колит. При конете, тези праисторически вегетарианци, това още не се знае сигурно. Достатъчно е да се наядат с прекалено влажно сено и коремите им вече се надуват като балони, болките режат като ножове тялото, могат да се преплетат червата и смъртта чука на вратата на конюшнята. Ако са сгорещени и пият много студена вода, скоро почват да кашлят, жлезите им се подуват, от ноздрите им започва да тече слуз, вдигат температура, бронхите почват да хъхрят, очите потъмняват и отново надвисва смъртна опасност. Понякога дебелият ветеринарен лекар идваше навреме, друг път закъсняваше. Тогава в двора изтрополяваше колата на работника от екарисажа и откарваше трупа. Само кожата, подковите и конският косъм можеха още да се употребят.

Най-неприятното при смъртта на един кон беше паричната загуба. Впрочем скръбта си имаше граници и в това нямаше нищо чудно. Конете все пак не се числяха към семейството. По-скоро напомняха четириноги гости в странноприемница, които нощуваха няколко дни в Дрезден на пълен пансион. От тук пътят им продължаваше към някой чифлик, пивоварна или пък казарма — както се случеше. Или понякога към екарисажа. Собствениците на хотели не плачат, когато умира някой гост. Изнасят го незабелязано по задната стълба.

 

 

Неприветливото, еснафски мебелирано жилище се намираше над месарницата, където отдавна друг майстор режеше котлети и ги начукваше с широката страна на брадвичката. Къщата въртеше Фрида, слабичкото момиче от Ерцгебирге, мълчаливата и енергична прислужница. Фрида готвеше, переше, чистеше и заместваше майката на братовчедка ми Дора. Защото самата майка, леля Лина, нямаше време за детето си.

Тя, без никакво търговско образование, бе станала управителка на предприятието и седеше от сутрин до вечер в кантората. С чекове, сметки за доставка, данъци, надници, отсрочки на полици, осигурителни вноски в болничната каса, текущи банкови сметки и подобни дреболии вуйчо Франц не се занимаваше. Той бе казал:

— Това ще вършиш ти.

И тя го вършеше. Ако бе казал: „Скочи вечерта в шест часа от камбанарията на църквата!“, тя щеше да скочи. Може би щеше да остави горе бележка: „Мили Франц, извинявай, че скачам с осем минути закъснение, но финансовият ревизор ме задържа. Твоя любеща те съпруга Лина“.

За щастие подобна мисъл не му дойде в главата. Инак би се лишил от своята пълномощница. Това би било глупаво от негова страна, а вуйчо ми Франц не беше глупав.

Кантората, която се наричаше още бюро, се намираше в дъното на двора, между редиците обори, в приземния етаж на една малка сграда. Тук служеше и господарствуваше леля Лина. Тук зад писалището тя се договаряше с доставчиците. Тук слугите получаваха седмичните си надници. Тук тя издаваше чекове. Тук водеше счетоводството. Тук ревизорът проверяваше сметките й. До задната стена стоеше огнеупорният шкаф, от който само леля имаше ключ. Връзката ключове и портмонето подрънкваха в джоба на престилката й. Молива тя мушваше напреко в косата си. Бе решителна и не се оставяше да я измамят. Един-единствен човек на света й причиняваше сърцебиене — „господарят“. Така го наричаше тя в негово отсъствие. Когато се намираше в стаята или на телефона, тя му казваше Франц. „Да, Франц.“ „Разбира се, Франц.“ „Добре, Франц.“ „Естествено, Франц.“ Тогава гласът й, инак твърде енергичен, звучеше като на ученичка.

Когато тя му потрябваше за нещо, той, където и да се намираше, изреваваше само думата „жено!“ и тя мигом се обаждаше. „Да, Франц?“ и тичаше презглава, като че ли от това зависеше животът й. Достатъчно бе той само да каже: „Довечера заминавам с Размус за Фленсбург, на пазара. Дай ми двадесет хиляди марки! На стотачки!“ И тя вече отвързваше престилката си, отдалечавайки се тичешком. А подир час се бе върнала от банката. С двеста банкноти по сто марки. По-късно, когато живееха във „вилата“, аз тичах вместо нея до банката. Но тук не му е още мястото да разказвам за времето, през което бях банков куриер.

 

 

Когато вуйчо Франц се връщаше от пазари и публични търгове, след като конете бяха разтоварени на рампата на Нойщатската столична гара и поведени от наетите за из пътя слуги надолу по насипа и през площад „Бишоф“ към „Хехтщрасе“, за него настъпваше усилно време. Най-напред добичетата трябваше да се охранят, защото пътуването в товарния вагон и смяната на климата съсипваха живата стока.

Но само подир няколко дни клиентите почваха да се тълпят в двора като на панаир. Все внушителни хора със забележителен усет на търговци и с дебели портфейли. Офицери с вахмистрите си, чифликчии, заможни селяни, директори на пивоварни, собственици на експедиторски кантори, господа от градското предприятие за извозване на смет и от фирмата Пфунд — за търговия с млечни продукти — човек добиваше впечатление, че тук ще се продават не коне, а дебели мъже! Вуйчо Бруно куцукаше с кутия в ръце от един към друг и предлагаше хавански пури. По прозорците на околните къщи бяха нависнали любопитни жени и деца, които се забавляваха да гледат представлението и чакаха главния изпълнител Франц Августин, господаря на конете. А когато той се появеше, когато влезеше усмихнат през портите с пура в устата, размахващ дебелия си бамбуков бастун, с кафяво бомбе, сложено елегантно и малко накриво на главата му, даже и онези, които никога не бяха го виждали, разбираха веднага: „Това е той! Този ще те изиграе, а ти ще си мислиш, че ти е дал даром рижия жребец“. Срещу такъв човек, срещу толкова самомнителна сила и самоуверена веселост нямаше лек. Където седнеше отпуснато и тромаво, след няколко ръкостискания и потупвания по рамото, той ставаше център и всички слушаха неговите команди: слугите, конете и клиентите!

Едно след друго животните демонстрираха всички алюри. Слугите държаха конете изкъсо за юздите и тичаха с тях до другия край на двора и обратно. Най-своенравните жребци извеждаше Размус. В неговата ръка и най-непокорните коне тръгваха кротко като овчици. От време на време вуйчо Франц изплющяваше с камшика. Най-често само размахваше голямата си бяла носна кърпа. Умееше да прави това като вариететен артист. Носната кърпа се развяваше като знаме на вятъра и караше и най-мързеливите коне да се размърдат.

След като някой кон бе огледан, заинтересованите клиенти се приближаваха да видят зъбите и глезените му. Вуйчото съобщаваше цената и не приемаше дълги пазарлъци. На края покупката се потвърждаваше с толкова силно удряне на длани, че те изплющяваха. Мен само от слушане ме заболяваха ръцете. Леля Лина изваждаше молива от косите си и записваше името на купувача. Това едва ли бе необходимо, защото ръкостискането имаше силата на клетва. Който не можеше да спази такова споразумение, с него като търговец беше свършено. Никой не можеше да си позволи подобно нещо.

 

 

Понякога вуйчо докарваше толкова много коне, че бе принуден да настани повече от половината в чужди обори: при брат си Паул и при приятеля си, комерциалния съветник Геблер. Тогава огледът на конете траеше дълги дни и в кръчмата към улицата шумният пир не стихваше. Димът от пурите ставаше толкова гъст, че не би могъл да се разреже дори с градинарска ножица. Глъчката и гръмките смехове се чуваха чак на улицата. Вуйчо Франц пиеше като файтонджия, а оставаше с трезва глава. Вуйчо Бруно още след четвъртата чашка с ракия се предаваше. А леля Лина не пиеше нищо, само прибираше парите, усърдно и търпеливо. Банкноти от по сто, петстотин и хиляда марки. Издутите портфейли забележимо изтъняваха. Леля пишеше квитанции, мушваше молива пак в косите си и отнасяше пачките с банкноти в огнеупорната каса. Отзад, в кантората, в дъното на двора.

 

 

„Франц Августин — приказваха си хората — гребе парите с лопата, без да влага много ум.“ Без много ум ли? Значи не го познаваха. Но те навярно не разбираха това съвсем буквално. Тайно дори се гордееха с него. Ето един от тях, който доказваше на света, че е възможно и на „Хехтщрасе“ да станеш милионер! Тази заслуга му признаваха. Успехът му беше приказен и въображението им продължаваше да украсява тази приказка. „Който е забогатял толкова — казваха те, — трябва да покаже богатството си! Палат му е нужен! Трябва да напусне «Хехтщрасе», длъжен е да го стори.“ „Глупости — мърмореше вуйчо Франц. — Стига ми на мен нашето жилище над месарницата. И бездруго почти не се свъртам у дома.“ Но съкварталците от „Хехтщрасе“ се оказаха по-силни от него. И най-накрая той отстъпи.

Купи къща на „Антонщрасе“ 1. „Къща“ не е съвсем точната дума. Тя бе двуетажна просторна вила със сенчеста градина — цял парк, който граничеше откъм дясната си страна с площад „Алберт“. Същият площад „Алберт“, дето ми беше на пътя за училище. Оживен и въпреки това тържествен площад с театър и два големи фонтана, наречени „Тихи струи“ и „Бурни вълни“. Към голямата вила и малкия парк спадаха, освен високите стари дървета, една оранжерия, два павилиона и още една странична сграда с конюшня, навес за коли и жилище за кочияша. В жилището за кочияша се нанесе безценната Фрида, която бе произведена икономка. Дадоха й в помощ една прислужница, един градинар и тя взе в свои ръце управлението. Още от първия ден пое задълженията си, като че ли бе израсла в двуетажни вили. На леля Лина й беше по-трудно да свикне. Тя не искаше да стане „милостива госпожа“ и не стана. Тя и Фрида бяха родени в Ерцгебирге, а бащите им бяха работили като рудокопачи в една и съща каменовъглена мина.