Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (10)

Девета глава
Простата аритметика на живота

Първите учебни години си течаха спокойно и радостно, учителят Бремзер нямаше повод да се ядосва прекалено много с нас, а и ние бяхме сравнително доволни от него. Преди Великденската ваканция тържествено ни раздадоха бележниците. Разрешено бе и на родителите да присъствуват и, за да им доставим радост, пяхме детски песни и декламирахме стихотворения от читанката. Тъй като по онова време при особено тържествени случаи носех костюм от кадифе и, изглежда, бях незаменим като артист-декламатор, когато станех и се запътех към средата на залата, възрастните си кимаха усмихнато и си шепнеха: „Ето ги пак кадифените панталонки!“. Кадифените панталонки бях аз. А госпожа Кестнер седеше изправена като свещ и се пръскаше от гордост. За разлика от мен тя изобщо не изпитваше сценична треска и ни най-малко не се безпокоеше, че бих могъл да се запъна. Оказа се права, както винаги. Не се запънах. Бележките ми бяха както винаги отлични. А на връщане към къщи се отбивахме в някоя сладкарница, където тя ме гощаваше с бадемови пасти, сладки с глазура и горещ шоколад. (Знаете ли какво е сладки с глазура? Не? Ах, вие, нещастници!).

 

 

Тъй като исках и се готвех да стана учител, някои неща трябваше овреме да се обмислят. И бяха обмислени овреме. Учението щеше да струва пари. Годините в интерната щяха да струват пари. За таксите в училище бяха нужни пари. За уроците по пиано трябваше да се плаща. И самото пиано също щеше да струва пари. Още помня, по онова време пиано „на старо и от частно лице“ струваше осемстотин марки. Това беше цяло състояние.

Баща ми отдавна бе започнал вкъщи след работа да поправя чанти и папки на съседи и роднини. Да слага подметки на обуща, да шие раници и куфари и да изработва трайни портмонета и портфейли, които будеха възхищението на клиентите. Захапал пура в уста, той седеше на трикракото дървено столче до прозореца в кухнята и неуморно майстореше с пирони, клечки за обувки, шкурка, насмолен канап, восък и игли, с чук, нож, обущарски ремък, сгъваем метър и калъп, а на печката, редом със супата от юфка, се топеше в тенджерата туткал. Знаете ли как мирише врящ и кипящ туткал? И то в кухня? За един седлар и тапицер той може да ухае като розова вода. Но за жена, която стои до печката и вечер приготвя обед за другия ден, вони като хиляди немити дяволи. Супата с юфка, говеждото, бобът и лещата — всичко, което готвела, обясняваше майка ми, миришело и имало вкус на туткал. Но на това се сложи вече край.

И тъй, баща ми бе прогонен от кухненския рай. Изпратен бе на заточение. Оттогава седеше вечер с плетеното яке и дебелите филцови пантофи долу в мазето, зад дъсчена преграда, между въглищата, брикетите и картофите. Там беше сега неговата работилница. Там се виеше вече димът на пурата му. Там долу, на един спиртник, се топеше и пускаше мехури туткалът. Оттогава и на туткала, и на баща ми, им стана много по-добре.

Вече седемдесетгодишен, с помощта на няколко тенджери туткал, той направи тук един кон, голям колкото истински! С очи от стъкло, но с истинска грива и истинска опашка, а седлото и юздите обитателите на къщата съзерцаваха със страхопочитание. С този кон, чиято глава като дръпнеш юздите, можеше да се върти и вместо копита благородното животно имаше под разкошния чул чифт гумени колела — с този именно горд бегач баща ми искаше да участвува в карнавалното шествие. За съжаление от това нищо не излезе. Тъй като моторът на коня, един също седемдесетгодишен татков приятел, който, скрит под чула, трябваше да бута коня и ездача, се разболя от грип. Така хубавата идея пропадна. Но баща ми понесе и това разочарование с присъщото си търпение. Чашата на търпението му преливаше в търпеливия му живот съвсем, съвсем рядко. Той беше майстор в занаята си и почти винаги съумяваше майсторски да се усмихва. И досега си е такъв.

 

 

Когато бях малък, баща ми още не правеше коне, големи като истински. Той се мъчеше да припечели колкото е възможно повече, за да мога да стана учител. И работеше, и печелеше според силите си, но парите пак не стигаха.

Затова майка ми реши да изучи някакъв занаят. А когато майка ми решеше нещо, никой не се осмеляваше да й се изпречи на пътя. Дори случайността или съдбата не биха проявили такава дързост! Ида Кестнер, вече прехвърлила тридесет и пет години, реши да овладее професия и го направи. Окото й не трепна — нито на нея, нито на съдбата. Величието на един човек не зависи от величината на неговото поле на дейност. Това е елементарно и основно правило от простата аритметика на живота. Само че в училищата рядко се споменава за нея.

Майка ми намисли, въпреки възрастта си, да изучи като чирак фризьорския занаят и след това да стане самостоятелна фризьорка. Не със собствен салон, защото би било твърде скъпо. А с разрешение да упражнява занаята в дома си — къдрене, миене на коса, ондулиране и шведски масаж на главата. Майсторът на еснафското сдружение, към когото тя се обърна, направи много възражения. Тя не призна нито едно от тях и ги отхвърли всичките. Тогава я изпратиха при господин Шуберт, реномиран дамски фризьор на „Щреленерщрасе“. Тук тя се залови да учи с талант и пламенно усърдие всичко, което трябваше да усвои, и в продължение на седмици се връщаше вкъщи чак вечер, след като затвореха салона. Връщаше се изморена и доволна.

По онова време прекарвах много часове сам. На обяд се хранех за петдесет пфенига в „Народния дом“. Там беше на самообслужване и аз изваждах от ученическата си чанта приборите за хранене, които всеки трябваше сам да си носи. Вкъщи, с връзката ключове на мама, си представях, че съм собственик на жилището, пишех си домашните и ходех на пазар, носех дърва и въглища от мазето, слагах брикети в печката, варях и пиех кафе с учителя Шуриг, когато се прибираше вкъщи, и докато той си подремваше след обяд върху зеления диван, аз отивах на двора. Когато той отново излизаше, аз миех и белех картофи, порязвах си някой пръст и четях докато се здрачи. Или пък тръгвах напреко през града и отивах да взема майка си от Шубертови. Когато от страх да не закъснея пристигах по-рано, наблюдавах как тя размахва машата за къдрене, първо я опитва на парче хартия и после върху дългите коси на клиентките. Тогава жените още носеха дълги коси, някои чак до коленете! Миришеше на парфюм и брезова вода. Клиентките не сваляха очи от огледалото и изпитателно наблюдаваха прическата, която израстваше изпод пъргавите ръце на мама с помощта на подплънки, брилянтин и фуркети. От време на време майстор Шуберт, в бяла престилка, се спираше до ученичката си и нейната жертва, изказваше похвала или се намесваше за малко и с всяка изминала седмица изглеждаше все по-доволен.

Най-после той съобщи в еснафското сдружение, че ученичката е научила при него всичко, което се изисква, притежава много сръчност и вкус в занаята си и че той, като майстор и носител на златни и сребърни медали, решително се застъпва за приемането на просителката в професията. На основание на това, госпожа Ида Амалия Кестнер, по баща Августин, получи свидетелство, в което на „гореупоменатата“ се разрешаваше да работи като самостоятелна фризьорка и да се назовава така. И още същата вечер аз донесох от ресторанта „Сборище на пророчиците“ при ъгъла на „Йорданщрасе“ два литра обикновена бира и отпразнувахме победата, както подобава.

 

 

Тъй като нямаше друго свободно място, за фризьорски салон бе приспособен левият преден ъгъл на спалнята. Със стенно огледало, лампа, умивалник, контакт за сешоара и с конзоли в стената за нагряване на машите за къдрене. От инсталацията за топла вода се отказахме с леко сърце. Щеше да струва много скъпо. Осигуряването на гореща вода за миене на косите — тя се грееше на газовия котлон в кухнята — беше поверено на мен и сигурно през следващите години съм пренесъл хиляди кани от кухнята в спалнята.

Трябваше да се набавят гребени и четки, хавлиени кърпи за глава и кърпи за ръце, течен сапун, вода за коса, брилянтин, фиби, фуркети, мрежи за коса, изкуствени коси за подплънка и масла за масаж на главата. Разпратени бяха рекламни листовки. На входната врата бе завинтена порцеланова табелка. Отпечатани бяха абонаментни карти за прически и за масаж на главата. О, за много неща трябваше да се помисли!

Накрая на леля Марта се падна участта да предостави на разположение главата си за няколко дни. По-възрастната сестра фризираше, масажираше и ондулираше по-младата, докато двете се задъхваха от усърдие и смях. Едната я боляха пръстите, а другата — главата. Но генералната репетиция бе необходима. Няма премиера без генерална репетиция. Едва тогава може да влезе публиката. И публиката заприижда. Госпожа Вирт, фурнаджийката, и госпожа Цише, съпруга на фурнаджия, месарката госпожа Кислинг и зарзаватчийката госпожа Клетш, жената на тенекеджията, на търговеца на велосипеди, на дърводелеца, на цветаря, на собственика на дрогерията и на книжаря, жената на шивача Гросхениг, жената на търговеца Кюне, собственик на магазин за бельо и галантерия, на гостилничаря, на фотографа, на аптекаря, на бакалина, на въглищаря, на собственика на пералня Бауер, млекарката, дъщерите на тези жени, ръководителките на филиали и продавачките — всички се стичаха. Първо, те трябваше да изглеждат спретнати зад щандовете. Второ, в нашия квартал имаше малко дамски фризьори, трето, те идваха, тъй като купувахме при тях и четвърто, защото майка ми беше старателна и не взимаше скъпо.

Тя бе затрупана с работа. Предприятието процъфтяваше. И доста често трябваше да внимавам да не изгори съвсем яденето на газовата печка. „Ерих, яж най-после!“ — провикваше се мама от съседната стая. Но аз чаках, намалявах пламъка доливах вода във вдигащите пара тенджери, приготвях тигана, слагах масата в кухнята и четях, докато след безкрайните разговори в коридора между клиентелата и уважаваната фризьорка най-после вратата на жилището се захлопваше.

Уважаваната фризьорка работеше също и извън къщи. Тогава тя опаковаше инструментите си заедно със спиртника в една чанта и се упътваше с бърза крачка, ако бе необходимо, и към най-отдалечените квартали на града. Тези усилни професионални походи се правеха преди всичко за клиентите с „постоянен абонамент“. На тях трябваше да се обръща особено внимание, тъй като в края на краищата те бяха гръбнакът на предприятието. Те плащаха за десет или двадесет масажи или фризури наведнъж. Между абонатките бе съпругата на един богат бижутер, но също и една бедна амбулантна търговка и тъкмо за нея си спомням добре.

Казваше се госпожица Йенихен, живееше в мизерна стая над една кръчма на „Турнервег“ и не можеше да се вчесва сама, понеже беше саката. Ръцете й, а също и краката, изобщо цялото й тяло бе изкривено, превито. Никой не се грижеше за тази нещастница. И така тя обикаляше селата, куцайки, опряна на една къса и една по-дълга патерица, с тежък кош върху гърбицата. Звънеше на селските порти и продаваше най-различни дреболии: копчета, панделки, безопасни игли, ширити, връзки за обуща, престилки, брусове за точене, запалки за газови печки, копринени конци вълнена прежда, дантелени покривчици, джобни ножчета, моливи и какво ли не още. А тъкмо защото изглеждаше толкова ужасно, бедната държеше особено на това да бъде хубаво вчесана.

Сутрин към шест часа майка ми вече излизаше от къщи. Много често аз я придружавах, като че ли така по-леко щеше да понася душната неприветлива стая и вида на нещастницата. Половин час по-късно двамата й помагахме да сложи тежкия кош с широките кожени ремъци на раменете си. И после тя се помъкваше и клатушкаше, подпряна на нееднаквите си патерици към Нойщатската гара, откъдето с пътнически влакове се отправяше към селата. Приведена и залитайки, тя куцукаше по железопътния насип в хладната утрин — необходимо й бе десет пъти повече време, отколкото на другите хора, които я изпреварваха. Изглеждаше като че тъпче на едно място.

Много важни бяха също сватбите, от гледна точка на доходите. Тогава в дома на булката трябваше да се разкрасят десет-дванадесет, та дори по петнадесет особи от женски пол: шаферките, майката, свекървата, сестрите, лелите, приятелките, бабите и етървите и най-вече самата булка. Жилищата бяха малки. Бъркотията голяма. Пиеше се сладко южно вино. В кухнята прегаряше сладкишът с извара. Шивачката донасяше сватбената рокля със закъснение. Булката плачеше. Младоженецът идваше много рано. Булката се разреваваше още по-силно. Бащата на булката се ядосваше задето не можеше да си намери кутията с копчетата за яка. Жените, пременени в тафта и коприна, бърбореха като кречетала. „Госпожа Кестнер!“ — викаха от единия край. „Госпожа Кестнер“ — обаждаха се от другия. А в това време госпожа Кестнер забождаше воала на булката, и тъй като бе много дълъг, отрязваше с ножицата половин метър бял тюл.

Пред къщата спираха сватбените файтони. Младоженецът и един шафер трополяха надолу по стълбите с бутилки бира, за да усладят чакането на кочияшите. Но и това не бе най-сполучливото разрешение. Защото господин пасторът пред венчалния олтар не чакаше! Сватба имаше не само у Мюлерови, но също и у Шулцеви, Майерови и Грундманови. Къде са букетите и кошничките с цветя за малките шафери и къде са се дянали самите шафери? Разбира се, в кухнята, изпоцапани целите с какао. Къде ли е шишето с течност за почистване на петна? А къде е картонената кутия с цилиндъра? Къде е букетчето от мирта за петлицата на ревера? Къде са молитвениците?

Най-после пътната врата се захлопваше, най-после файтоните потегляха към църквата, най-после жилището оставаше празно. Почти празно! Съседката, която бе обещала да наглежда печеното, започваше да размества масите и столовете и да нарежда сватбената трапеза. С хубавите покривки от дамаска. С майсенския порцелан с растителни орнаменти (аз го наричах „процелан“). Със сребърните прибори. С пъстрите кристални чаши, на които казваха „бокали“. С изкусно разхвърляните по дамаската цветя.

През това време майка ми седеше до кухненската маса, с изморени крака и тръпнещи от болка ръце, изпиваше чаша кафе, опитваше сладкиша, завиваше едно парче за мен, прибираше го в голямата си чанта и преброяваше печалбата и почерпката. Всички кокали я боляха. Главата й бучеше и звънтеше. Но все пак сватбата си заслужаваше труда. Можеше да се плати следващата вноска за пианото. А също и следващият урок по пиано при госпожица Курцхалс.

Госпожица Курцхалс живееше при родителите си в същата къща два етажа по-горе и, за съжаление, беше много недоволна от мене, и за съжаление, с право. Скъпият, украсен с позлата музикален инструмент стоеше във всекидневната на учителя Шуриг. Когато той беше в своето училище, аз бях в моето. Когато бях вкъщи, той обикновено също беше вкъщи. Тогава как можех да се упражнявам сериозно?

От друга страна все пак трябваше да изуча тайнственото изкуство на черно-белите клавиши, щом исках непременно да стана учител.

В тежки часове намирах една слаба утеха. Паул Шуриг също свиреше лошо на пиано. А ето че въпреки това бе станал учител!