Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (6)

Пета глава
Улица „Кьонигсбрюке“ и аз

Улица „Кьонигсбрюке“ започваше благопристойно и безобидно, като продължение на оста Прагерщрасе, Дворцовата улица, Августиновия мост, Главната улица и площад „Алберт“. От едната й страна бе старата гостилница „Зелената ела“ с градинка отпред, а от другата — частен пансион „за благородни девици“. По онова време още имаше „благородни девици“. Така наричаха момичетата, чиито бащи бяха от аристократичен произход или пък печелеха много пари. Може би ги смятаха за високопоставени моми, защото си виреха носа по-високо от другите. Но по-високо от пансионите стояха гимназиите, а още по-високо — висшите училища.

И в друго отношение тези хора не се отличаваха със скромност. На парадните входове на богатските домове имаше надписи „Вход само за господари“, а на задните врати — „За доставчици и домашна прислуга“. Господарите имаха собствени стълбища с меки пътеки. Домашните прислужници и доставчиците бяха длъжни да ползуват черния вход. В противен случай домоуправителят ги нахокваше и ги връщаше обратно. На входовете на най-елегантните господарски вили господарски порцеланови табелки обявяваха строго и заплашително: „Просенето и амбулантната търговия забранени!“, а други табелки се обръщаха по-учтиво и приканваха: „Моля да си изтривате краката“. Вие правили ли сте го някога? Аз и до ден-днешен още не зная как може човек да си „изтрие краката“, щом е с обувки. Ако се наложи, бих се досетил, че трябва да се събуя. От друга страна обаче, нито една вила не може да бъде толкова господарска, че да трябва да си събувам обущата пред нейната господарска входна врата!

В такива случаи баща ми имаше обичай да казва: „Има неща, дето изобщо ги няма!“ И така си е, почти всички тези табелки постепенно изчезнаха. Отживяха си времето. Както и богините и нимфите от бронз и мрамор, които стояха горди и безпомощни пред стълбището като поръчани, пък неприбрани. Благородни девици и господари, разбира се, и днес все още има. Само че сега не се наричат така. А и табелките им вече са други.

 

 

В трите къщи, в които премина детството ми, нямаше мраморни богини, нимфи от бронз, нито благородни девици. Колкото повече се отдалечаваше от Елба, толкова по-делнична и не господарска ставаше улица „Кьонигсбрюке“. Малките градинки пред къщите се срещаха все по-рядко и ставаха все по-малки. Къщите бяха по-високи, най-често четириетажни, а наемите — по-ниски. Там беше и „Народният дом“, общополезно учреждение с народна кухня, народна библиотека и едно игрище, което през зимата се превръщаше в пързалка. Следваха потребителната кооперация, разни хлебарници, месарници, магазини за плодове и зеленчуци, малки кръчми, дюкян за велосипеди, две книжарници, часовникарски магазин, магазин за обувки и универсалният магазин на Гьорлицкото потребително дружество.

В този квартал се намираха трите къщи на детството ми. С номера 66, 48 и 38. Родил съм се на четвъртия етаж. На номер 48 живеехме на третия, а на номер 38 — на втория етаж. Премествахме се по-ниско, защото се издигахме. Приближавахме се до къщите с градинка, без да ги стигнем.

Колкото повече се отдалечаваше от центъра на града, толкова повече се променяше нашата улица. Пресичаше квартала на казармите. Наблизо, на малки възвишения се намираха казармата на стрелците, двете казарми на гренадирите, казармата на пехотния полк 177, казармата на конната гвардия, на обоза и двете артилерийски казарми. А на самата улица „Кьонигсбрюке“ се намираха казармата на сапьорите, военната фурна, военният затвор и арсеналът, чийто склад за бойни припаси един ден щеше да хвръкне във въздуха.

„Арсеналът гори!“ И днес още чувам този вик. Пламъци и дим закриваха небето. Пожарната, полицията и санитарните коли на града и околностите настъпваха в колони срещу пламъците и дима, а след тях, запъхтени, майка ми и аз. Беше война и баща ми работеше там, във военните работилници. Пламъците се разпространяваха все по-надалеч и все нови и нови складове и влакове с бойни припаси се взривяваха. Преградиха местността. Не ни пуснаха по-нататък. Вечерта баща ми се върна вкъщи, покрит със сажди, но здрав и читав.

Ала мястото на горящия и избухващ арсенал всъщност не е в тази книга. Защото по онова време бях приел конфирмация и вече не бях малко момче. Да, а малко по-късно, като войник, стоях с преметната карабина на стража пред казармата на сапьорите. Разбира се, пак на улица „Кьонигсбрюке“! Тази улица и аз не можехме един без друг!

Чак когато се преместих в Лайпциг, се разделихме. Съвсем нямаше да се учудя, ако тя ме беше последвала! Толкова ми беше предана. А аз самият, каквото и да постигах, си оставах неизменно дете на улица „Кьонигсбрюке“! Тази своеобразно разчленена на три улица с градинките пред къщите в началото, с жилищата под наем по средата и с казармите, арсенала и покрития с пясък учебен плац „Хелер“ на края на града! Тук можех да играя, когато бях момче, а като войник да се обучавам в строева подготовка. Случвало ли ви се е някога да държите карабина модел 98 и да сте принудени да направите двеста и петдесет прикляквания? Не? Тогава бъдете доволни! До края на живота си човек не може да си поеме както трябва дъх. Някои другари се свличаха на земята още след петдесет прикляквания. Те бяха по-умни от мен.

 

 

Вече не мога да си спомня за четвъртия етаж на улица „Кьонигсбрюке“ 66. Всеки път, когато минавах покрай къщата, си мислех: „Тук значи си се появил на бял свят“. Понякога влизах във входа и се оглеждах любопитно. Обаче той не ми говореше нищо. Съвсем чужда къща. При това майка ми ме е мъкнела с детската количка стотици пъти надолу и нагоре по четирите етажа! Това знаех. Но то не помагаше. Сградата си оставаше чужда. Подобна на дом-казарма, пълен с наематели, както хиляди други.

Затова пък толкова по-добре си спомням къщата с номер 48. Коридорът й. Прозоречната дъска, където седях и гледах задните дворове. Стъпалата, на които играех. Защото стълбището беше площадката ми за игра. Тук строях рицарския си замък. Крепостта с бойниците, островърхите кули и подвижния мост. Тук ставаха ожесточени сражения. Тук френски кирасири след смели обходни маневри през две стъпала нападаха в тил егерите на Холк и стрелците на Валенщайн^[1]. Военни санитари с червен кръст на ръкава стояха в готовност да приберат ранените на носилки. Те искаха да помогнат на всички — на шведите и на императорските войници от седемнадесети век, както и на френската кавалерия от деветнадесетия. За моите санитари всяка нация и всеки век бяха добри. Но преди това трябваше да се реши ожесточената битка за подвижния средновековен мост.

В тези сражения се понасяха големи загуби. С едно-единствено движение на ръката аз унищожавах цели полкове. И старата гвардия на Наполеон умираше, но не се предаваше. Във вътрешния двор на крепостта, след завземането на подвижния мост, боевете още продължаваха. Нюрнбергските оловни войници бяха издръжливи момчета. А пощенският раздавач и дребната госпожа Вилке от четвъртия етаж трябваше да правят огромни крачки като щъркели, за да не попречат на победата или поражението. Те прекрачваха внимателно и приятел, и враг, а аз дори не забелязвах. Тъй като бях върховен главнокомандуващ и началник на генералния щаб на двете армии, от мен зависеше съдбата на всички столетия и народи. При това положение да се оставя да ме смути някакъв си пощенски раздавач от Дрезден-Нойщат? Да ми попречи! Или пък дребната госпожа Вилке, само защото искала да купи няколко глави алабаш и малко сол и захар?

Когато изходът на битката бе решен, поставях загиналите, ранените и здравите оловни войници обратно в нюрнбергската дървена кутия между пластове фин талаш, разглобявах величествения рицарски замък и пренасях света на играчките и световната история, с която си играех, обратно в мъничкото ни жилище.

На улица „Кьонигсбрюке“ 48 бе втората къща на детството ми. Ако в този момент, в Мюнхен, и както се казва, вече като възрастен човек затворя очи, още усещам под краката си стъпалата и под дъното на панталоните ръба на стълбите, на които седях, въпреки че са изминали повече от петдесет години и седалището на панталоните ми е много по-различно, отколкото по онова време. Когато си представя препълнената пазарска чанта от кафява кожа, която мъкнех нагоре по стълбите, почва да ми изтръпва първо лявата, а чак след това дясната ръка. Защото до втория етаж носех чантата с лявата ръка, за да не се блъска в стената. После я прехвърлях в дясната, пък с лявата се държах за парапета. И най-накрая изпъшквам с облекчение точно както тогава, когато оставях чантата пред вратата и натисках звънеца.

Паметта и споменът са тайнствени сили. А споменът е по-тайнствената и по-загадъчната от двете. Тъй като паметта има връзка само с главата ни. Колко е 7 по 15? И Паулхен вече се обажда: „105“. Той го е учил. И се е запечатало в главата му. Или пък се е изпарило. Паулхен може въодушевено да извика „115“! Дали знаем такива неща погрешно или правилно, дали сме ги забравили и отново трябва да пресмятаме — мястото и на добрата и на слабата памет е в главата ни. Тук са отделенията за всичко, което сме научили. Те приличат, струва ми се, на чекмеджета в шкаф или скрин. Някой път при изтегляне заяждат. Понякога вътре няма нищо, а друг път намираме не онова, което търсим. А понякога изобщо не се отварят. Тогава и те, и ние правим засечка. Има големи и малки чекмеджета за памет. Шкафът в собствената ми глава например е доста малък. Там чекмеджетата са наполовина пълни, но затова пък донякъде подредени. Когато бях малък, картината беше съвсем друга! Тогава главата ми беше същинска гардеробна.

Спомените не се съхраняват в чекмеджета, нито в мебелите, нито в главата. Те живеят в нас. Обикновено са унесени в дрямка, но са живи, дишат и от време на време отварят очи. Те се разполагат, живеят и спят навсякъде. В дланите в стъпалата, в носа, в сърцето и в дъното на панталоните. Каквото сме преживели някога, ненадейно се връща след години и десетилетия и се вторачва в нас. И ние разбираме, че то изобщо не си е отивало. Само е спало. А когато споменът се събуди от сън и си разтърка очите, може да се случи да събуди и други спомени. Тогава настава такава бъркотия, както сутрин в обща спалня.

 

 

Особено нещо са най-ранните спомени. Защо си спомням за някои случки, станали с мен, когато не съм имал и три годинки, а нищо не помня от четвъртата или петата година? Как така помня тайния съветник Хенел и грижовните медицински сестри или пък малката градина на частната клиника? Бяха ми оперирали крака. Превързаната рана пареше като огън. А майка ми, въпреки че вече можех да ходя, ме носеше на ръце към къщи. Аз от време на време изплаквах. Тя ме успокояваше. И сега все още усещам колко тежък бях и колко се умориха ръцете й. Болката и страхът имат добра памет.

Но защо тогава си спомням господин Патиц и неговото „Ателие за художествена портретна фотография“ на „Бауценерщрасе“? Бях облечен в моряшка дрешка с бяла яка от пике, черпи чорапи, които ме дращеха, и обувки с връзки. (Днес малките момиченца носят панталони. Тогава малките момчета носеха роклички!) Стоях до ниска маса с орнаменти, на която имаше шарен платноход. Господин Патиц беше пъхнал артистичната си глава под черното платно на дългоногата снимачна кутия и ми заповядваше да се усмихвам. Тъй като заповедта не помагаше, той извади от джоба си един палячо, размаха го във въздуха и завика страшно доволен: „Ку-ку! Гу-гук! Ку-ку!“ Така господин Патиц ми изглеждаше ужасно глупав, но въпреки това за негово удоволствие и заради майка ми, която стоеше наблизо, се насилих да покажа смутена усмивка. Тогава фотографът художник натисна един гумен балон, започна да брои бавно на глас, затвори касетата и записа поръчката. „Дванадесет снимки, визитен формат“.

И днес още пазя една от тези дванадесет снимки. На обратната й страна е отбелязано с избледняло мастило: „Моят Ерих на 3 години“. Написала го е майка ми в 1902. А когато разглеждам малкото момче с рокличка, кръглото и смутено усмихнато детско лице под равно подрязания бретон и нерешително задържаната на височината на колана пухкава лява ръчичка, и сега ме засърбява под коленете. Краката ми си спомнят за вълнените чорапи от онова време. Защо? Как тъй не са ги забравили? Наистина ли посещението в „Ателието за художествена портретна фотография“ на Алберт Патиц е било толкова важно? Нима е представлявало такова сензационно преживяване за тригодишното момче? Не вярвам и не зная. А самите спомени? Те живеят и умират, без нито те, нито ние да знаем причините за това.

Понякога размишляваме и търсим разгадката на този въпрос. Опитваме се да повдигнем малко завесата и да съзрем причините. Опитват се и учени, и неуки, но най-често си остават с гадаенето и налучкването.

Майка ми и аз също направихме опит веднъж. При едно съседско момче, което ми беше връстник и се казваше Рихард Науман. Беше с една глава по-високо от мен, много мило момче, само че не можеше да ме понася. С това положение в краен случай бих се примирил. Обаче не знаех защо е така. А това ме объркваше.

Майките ни бяха седели една до друга на зелените пейки в градината на Японския павилион край Елба, когато ние сме лежали в детските колички. По-късно клечахме заедно в сандъка на площадката за игра и печахме пясъчни сладкиши. Ходехме заедно в гимнастическото дружество на Нойщат и Антонщат на улица „Алаун“ и в Четвърто Градско училище. И при всяка възможност той търсеше повод да ми погоди номер.

Замеряше ме с камъни. Подлагаше ми крак. Блъскаше ме в гръб така, че падах. Издебваше ме във входовете, както си вървях по пътя, без нищо да подозирам, удряше ме и побягваше с тържествуващ вик. Затичвах се след него и ако можех да го настигна, нямаше да му е до смях. Не бях страхлив. Обаче не го разбирах. Защо ме нападаше изневиделица? Защо не ме оставяше на мира? Нали нищо не му бях направил? И дори ми беше симпатичен. Защо се беше захванал с мен?

Един ден майка ми, на която бях разправил всичко, каза:

— Той те дращеше още когато бяхте в детските колички.

— Но защо? — запитах в недоумение. Тя помисли известно време. После отговори:

— Може би защото всички ти се възхищаваха! Старите жени, градинарите и бавачките на деца, които минаваха покрай пейката ни, поглеждаха в бебешките ви колички и намираха, че ти си много по-красив от него. Не можеха да ти се нарадват.

— И ти смяташ, че е почувствувал това? Още като бебе?

— Не думите. Но смисъла. И тона, с който ги казваха.

— И си спомня още за това? Въпреки че изобщо не го е разбирал?

— Може би — отвърна майка ми. — А сега си напиши домашните.

— Вече ги написах — отговорих аз. — Отивам да играя.

И когато излязох от вратата, се спънах в крака на Рихард Науман. Втурнах се подир него, настигнах го и му залепих плесница. Може би беше вярно, че ме е мразел още от времето, когато сме били в детските колички. Може би си спомня за това. Може би изобщо не ме нападаше, както си мислех. А само се защищаваше. Но това не значеше, че ще се оставя да ми туря крак.