Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (5)

Четвърта глава
Куфари, медицински колани и руси къдрици

Дрезден беше прекрасен град, пълен с изкуство и история и въпреки това не представляваше музей, обитаван по някаква случайност от шестстотин и петдесет хиляди дрезденци. Миналото и настоящето живееха редом, в съзвучие. Всъщност би могло да се каже — в дует. А заедно с пейзажа, Елба, мостовете, хълмовете, горите и планините, очертани на хоризонта, се получаваше дори терцет. История, изкуство и природа изпълваха града и долината от Майсенската катедрала до дворцовия парк Гросзедлиц като някакъв омагьосан от собствената си хармония акорд.

Когато бях малък, в една светла лятна вечер баща ми ме поведе на разходка към Горския дворец, защото там имаше куклен театър, който аз много обичах. Неочаквано той се спря и каза:

— Тук по-рано имаше гостилница. С много странно име: „При тишината на музиката“.

Аз го загледах учудено.

— При тишината на музиката?!

Наистина много странно име! То звучеше толкова особено и така ведро и обаятелно, че не можах да го забравя. Тогава си помислих: „В една гостилница или свири музика, или е тихо. Но тишина при музиката няма.“

По-късно, колчем се спирах на същото място и поглеждах надолу към града, към Видиш и нататък към тополите на Бибизнау, и нагоре по Елба до крепостта Кьонигщайн, разбирах с всяка изминала година все по-добре гостилничаря, който вече бе умрял и чиято гостилница отдавна бе изчезнала. Един философ — това аз още тогава знаех — бе нарекъл архитектурата, катедралите и дворците „вкаменена музика“. Този саксонски философ е бил всъщност поет. А един гостилничар, загледан към сребърната река и златния Дрезден, кръстил гостилницата си „При тишината на музиката“. Навярно моят саксонски гостилничар също е бил поет.

Ако се окаже вярно, че аз имам очи не само за лошото и грозното, но също и за красивото, то тази дарба дължа на щастието, че съм расъл в Дрезден. Не беше нужно тепърва да уча от книгите кое е хубаво. Нито в училище или пък в университета. Можех да вдишвам красотата, както лесничейските деца вдишват горския въздух. Католическата придворна църква, Фрауенкирхе на Георг Бер, Цвингерът, Пилницкият дворец, Японският павилион, Еврейският двор и къщата на Динглингер, Рампише щрасе с бароковите си фасади, ренесансовите еркери на Шлосщрасе, палатът на графиня Косел, дворецът в Голямата градина с малките павилиони за придворни и накрая изгледът от Лошвицкото възвишение към силуета на града с изящните му, благородни кули — само че няма смисъл да изреждам цялата тази красота като таблицата за умножение!

С думи дори стол не може да се опише така точно, че майсторът-дърводелец Кунце да съумее да го възпроизведе в работилницата си! Още по-малко пък замъкът Морицбург с четирите му кръгли кули, които се оглеждат във водата! Или вазата на италианеца Корадини край езерото при двореца, почти срещу кафене Полендер! Или Коронната врата в Цвингера! Вече виждам, че ще трябва да помоля художника-илюстратор да направи повече рисунки за тази глава. За да можете, като ги погледнете, поне малко да разберете и почувствувате колко хубав е бил родният ми град!

Може би дори ще го попитам дали има време да нарисува един от павилионите за придворни, които се издигат от двете страни на двореца в Голямата градина! „В един от тях — мислех си, когато бях млад — бих прекарал с удоволствие цял живот! Може някой ден да стана прочут и тогава ще дойде кметът със златната си верижка около врата и ще ми го подари от името на града.“ Бих се нанесъл там с библиотеката си. Сутрин щях да закусвам в Дворцовото кафене и да храня лебедите! След това щях да се разхождам из старите алеи, през дъбравата с цъфнали рододендрони и около Каролското езеро. На обед рицарят щеше да си изпържи две яйца на очи и след това да изкара на отворен прозорец една дрямка. По-късно щях да се запътя към зоологическата градина — на две крачки оттук, само като свиеш зад ъгъла. Или на Голямата изложба за цветя. Или в Музея на хигиената. Или на конни състезания в Райк. А нощем, пак на отворен прозорец, щях да си спя прекрасно. Единствен човек в голям стар парк. Щеше да ми се присънва Августин Силния, Аврора фон Кьонигсмарк, а също и толкова красивата, колкото и нещастна графиня Косел.

Искате да знаете кога щях да работя, нали? Как може само човек да е толкова любопитен! За работата щяха да се грижат добрите домашни духове. Потомците на придворните джуджета на полските крале и саксонските курфюрсти! Съвсем дребни и много работливи създания! След кратките ми указания, те щяха да пишат на мънички пишещи машини стихотворенията и романите ми, а през това време аз щях да галопирам на любимия си кон Алманзор, бял със сиви петна, по широките, тъмнокафяви алеи за езда. До „Пикардия“. Там Алманзор и аз щяхме да пием кафе и да изядем парче сладкиш, поръсен със захар. Но тук не е мястото на придворни джуджета, които пишат стихотворения, и на коне, които ядат сладкиши.

Да, Дрезден беше прекрасен град! Можете да ми вярвате. И трябва да ми вярвате! Никой от вас, колкото и богат да е баща му, не би могъл да отиде там с влака, за да види дали имам право. Тъй като градът Дрезден вече го няма. Изчезна от лицето на земята, ако не се смятат няколко развалини. Втората световна война го заличи в една-единствена нощ и с едно-единствено махване на ръката. Столетия бяха творили несравнимата му красота. Няколко часа бяха достатъчни, за да бъде заличен от земята. Това се случи на 13 февруари 1945 година. Осемстотин самолета хвърлиха фугасни и запалителни бомби. И остана само пустош. С няколко високо стърчащи руини, които изглеждаха като преобърнати океански параходи.

Две години по-късно стоях сред тази безкрайна пустиня и не знаех къде се намирам. Между покрити с прах тухлени отломки стърчеше улична табела. „Пражка улица“, разчетох я аз с мъка. Наистина ли стоях на „Прагер щрасе“? На известната в цял свят „Прагер щрасе“? На най-разкошната улица от детинството ми? На улицата с най-красивите витрини? На най-пищната улица преди Коледа? Стоях сред километри дълга, километри широка пустота. Сред пустиня от натрошени тухли. Сред нищото.

И до ден-днешен правителствата на великите сили още спорят кой погуби Дрезден. Спорят дали под това лежат петдесет, сто или двеста хиляди жертви. И никой не иска да е убиецът. Всеки прехвърля вината на другите. Ах, каква полза от този спор? С това няма да възкресите Дрезден! Нито красотата му, нито убитите! Наказвайте в бъдеще правителствата, а не народите! И ги наказвайте не след това, а начаса! Звучи по-просто, отколкото е? Не! Да се извърши е по-просто, отколкото ви звучи.

 

 

И тъй, в 1895 година моите родители се преселили с цялото си имущество в Дрезден. Емил Кестнер, който на драго сърце би желал да си бъде самостоятелен майстор, станал работник във фабрика. Векът на машините прегазил като танк занаятите и самостоятелността. Фабриките за обувки побеждавали обущарите, фабриките за мебели — дърводелците, текстилните — тъкачите, фабриките за порцелан — грънчарите и фабриките за куфари — сарачите. Машините работели по-бързо и по-евтино. Вече имало фабрики за хляб и салами, за шапки и за мармалад, за хартия и за оцет, за копчета, за кисели краставички и за изкуствени цветя. Занаятчиите се отбранявали твърдо и днес още се отбраняват. Това е достойна за възхищение, но безнадеждна борба.

В Америка тя вече е решена. При мъжкия шивач, който грижливо взема мярка и прави две до три проби, отиват още неколцина милионери. Останалите мъже влизат бързо в някой магазин, събличат стария костюм и обличат чисто нов, оставят пари на масата и вече са на улицата. По-бързо и от печене на гевреци. Но не при фурнаджията, а във фабриката за гевреци.

Прогресът има своите предимства. Човек пести време и пари. Аз предпочитам да ходя при шивача. Той познава моя вкус, аз неговия, а господин Шмитц, кроячът, познава нашите вкусове. Зная, че си създавам излишни грижи, че струва скъпо и е старомодно. Но на нас тримата ни е приятно. И през време на пробите много се смеем. Вчера бях пак там. Ще имам светлосин летен костюм, лек като перце, платът се казва „фреско“, сакото ще е свободно, двуредно, само с няколко копчета, второто копче: отвътре за насрещно закопчаване, ширина на панталоните над обувките четиридесет и четири сантиметра — олеле, сетих се, че трябва да отида на проба! Вместо това седя пред пишещата машина! Когато мястото ми съвсем не е тук!

 

 

Така. Ето ме отново. Ще стане хубав костюм. И тримата сме много доволни. А до къде бях стигнал? Правилно, до бъдещия си баща. До неосъществената мечта на Емил Кестнер. Старата пословица „Който има занаят, не умира от глад“ вече не била вярна. Собствената работилница, близо до дома, вече не съществувала. Годините на чиракуване и гладуване, годините на оскъдица и на странствуване, трите години като самостоятелен майстор, изпълнени с лишения, били отишли напразно. Мечтата бе останала несбъдната. Парите се свършили. Трябвало да се изплащат дългове. Машините победили.

Сутрин в шест часа дрънчал будилникът. Половин час тичал младият човек през Албертиновия мост, през целия Дрезден до Тринитатисщрасе. До фабриката за куфари на Липолд, Тук той, заедно с други бивши занаятчии, изработвал кожените части, от които се съшивали или занитвали куфарите, докато си заприличвали като две капки вода. Вечер се прибирал уморен при жена си. В събота донасял плика със заплатата. Нови покупки, стари дългове, парите все не стигали.

Тогава Ида Кестнер, по баща Августин, също си потърсила работа. И то такава, която можела да върши вкъщи. Защото мразела фабриките, като че били затвори. Стигало й това зло, дето мъжът й бил принуден да работи във фабрика. Срещу това не можело нищо да се направи. Той трябвало да превие врат под ярема на машините. Но тя? Никога! Даже и ако трябвало да се скъсва от работа по шестнадесет часа вкъщи, вместо осем във фабриката, щяла да бъде съгласна! И тя се съгласила.

Започнала да шие за една фирма медицински колани срещу заплащане на парче. Груби, широки, подобни на корсет ленени подвръзки за дебели жени. Тя мъкнела вкъщи тежки безформени пакети с предварително скроени части на тези подвръзки. До късно през нощта седяла пред крачната шевна машина. Понякога ремъкът изскачал от колелата. Често се чупели иглите. Бъхтела се за няколко пфенига. Обаче сто коремни подвръзки донасяли няколко марки. Това все пак било малка помощ. По-добре отколкото нищо.

В късна есен на 1898 година Ида Кестнер изоставила тази домашна работа и вместо това почнала да шие бебешко бельо. Отдавна си мечтаела да има дете. Никога не се съмнявала, че ще бъде момче. А тъй като цял живот обичала да излиза права, и този път трябвало да го докаже.

На 23 февруари 1899 около четири часа сутринта, след почти седемгодишен брак, на улица „Кьонигсбрюке“ 66 тя дала живот на малко момче със златисторуси къдрици. И госпожа Шрьодер, сърцатата акушерка, не могла да не възкликне одобрително: „Ах, какво хубаво дете!“

Е, вярно, русите къдрици не се задържали много дълго. Но аз и до днес още пазя пожълтяла снимка от първите дни на живота ми, която показва бъдещия автор на известни и любими книги в къса ризка върху кожа от полярна мечка, а на детската му главичка действително се вият копринено нежни светлоруси къдрици! Тъй като фотографиите не могат да лъжат, тази снимка е безспорно доказателство. От друга страна — направило ли ви е вече впечатление, че всички хора до един излизат на снимките с прекалено големи уши! Много, много по-големи, отколкото са в действителност? Толкова големи, че ти се струва, нощем биха могли да се завиват с тях. Значи ли това, че и снимките понякога лъжат?

Тъй или инак, все едно дали рус, или кестеняв, скоро след това съм бил кръстен по протестантски в хубавата стара църква „Три светители“ на главната улица и съм получил тържествено имената Емил Ерих. В същата църква бях конфирмиран през 1913 година от същия свещеник Винтер, в неделя на Връбница. А няколко години по-късно през неделните предобеди бях вече помощник при детското богослужение. Но мястото на това не е тук.