Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (3)

Втора глава
Малката Ида и нейните братя

Майка ми се появила на бял свят на 9-ти април 1879 година в село Клайнпелзен. И по онова време, както много често в живота, имало война. По тази причина родното й място не станало и наполовина толкова прочуто, както в същата година Вилхелмсхьое край Касел, където бил интерниран френският император Наполеон III, или пък както Версай край Париж, където пруският крал Вилхелм бил провъзгласен за германски кайзер.

Френският император бил затворен в немски дворец, а немският кайзер бил провъзгласен за император във френски дворец. Обратното би било много по-просто и значително по-евтино! Но за световната история парите не се жалят. Ако един търговец на колониални стоки направеше в малкия си магазин толкова глупости и грешки, колкото държавниците и генералите в своите големи страни, най-много за четири седмици той щеше да банкрутира. И съвсем нямаше да влезе в златната книга на историята, а в затвора. Но и на това мястото му пак не е тук.

Малката Ида Августин, бъдещата ми майка, прекарала детството си в селска къща. Към тази къща имало какво ли не още: плевник, малка градинка с теменуги и димитровчета, дузина братя и сестри, двор с кокошки, стара овощна градина с череши и сливи, конски обор, много работа и дълъг път до училище. Защото училището се намирало в съседното село. А кой знае колко много не можело да се научи в това училище. Тъй като то имало един-единствен учител и само два класа. В единия клас били децата от седем до десет години, а в другия — от единадесет до конфирмацията. Освен четене, писане и смятане друго не учели и по-будните деца ужасно скучаели. Четири години да прекараш в един и същи клас — може просто да полудееш!

По онова време летата били по-горещи, отколкото сега, а зимите — по-студени. На какво се дължало това, не зная. Има хора, които твърдят, че знаят. Но аз подозирам, че се хвалят.

Понякога през зимата натрупвало толкова сняг, че не можела да се отвори вратата на къщата! Тогава децата трябвало да излизат през прозореца, ако искали да отидат на училище. Или ако дядо ми решавал, че трябва да искат! Ако въпреки снега, успеели да отворят вратата, трябвало първо с лопати да се изкопае тунел, през който децата да изпълзят на открито! Наистина това било много весело, но веселостта не траела дълго. Понеже над полята виел леден вятър. Децата затъвали до кръста в снега. Ушите, пръстите на ръцете и краката им премръзвали, така че от очите им бликвали сълзи. И когато накрая, мокри като мишки и премръзнали, те пристигали със закъснение в училище, там нямало нищо интересно и занимателно, което да научат.

Всичко това не отчайвало малката Ида. Тя се покатервала и излизала през прозореца. Пълзяла през снежния тунел. Мръзнела и плачела на път за училище. Но на нея това не й тежало. Защото тя била гладна и жадна за знания. Искала да научи всичко, което знаел старият учител. А пък и да не знаел много, той все пак знаел нещичко повече от малката Ида!

 

 

По-големите й братя — особено Франц, Роберт и Паул — имали съвсем друго схващане за училището и за учението. Те смятали седенето в класната стая за изгубено време. Набързо изучили малкото четмо и писмо, което щяло да им трябва по-късно. А смятането? Сигурен съм, че трите момчета са знаели да смятат още в люлката, преди да се научат да изговарят думите „мама“ и „татко“. Умението да смятат им било вродено. Както дишането, слуха и зрението.

По тези причини отиването на училище им давало повод наистина да излязат от къщи, обаче доста често стигали къде ли не, само не и в училището! Къде ли се скитали момчетата и какво ли вършели? Дали са играели на топка на някоя отдалечена поляна? Или са чупели стъкла на прозорци? Или пък са дразнели някое зло куче, което обтягало до скъсване синджира? Тези неща естествено невинаги можеха да бъдат избегнати. Но главно с едно нещо се занимавали, вместо да седят в селското училище: търгували със зайци!

Разбира се, те още тогава биха предпочели да търгуват с коне! Но конете са придирчиви животни и прекалено едри, за да може човек да ги крие в дървени сандъци! Освен това: както е известно, зайците се плодят „като зайци“. Постоянно произвеждат малки. Достатъчно е да се намери малко цвекло, няколко моркови и салати, за да бъдат сити милите животинчета и да имат грижата за отлично потомство.

Тримата братя намирали необходимата храна. Допускам, че даже не са я заплащали. А който евтино купува, може евтино да продава. Търговията процъфтявала. Братята Августинови снабдявали Клайнпелзен и околността толкова дълго и изобилно със зайци, докато славата на фирмата стигнала до ушите на дядо ми. Той далеч не бил толкова горд със синовете си, колкото би могло да се предполага. Понеже те мълчали като неми, когато ги изправил да отговарят, и продължавали да мълчат и след като ги пердашил, докато го заболели двете ръце, той изтеглил ушите на малката Ида. Тя му разказала каквото знаела. А знаела доста неща.

На Роберт, Франц и Паул това никак не се харесало. Затова те, без да отлагат, си поговорили насаме със сестра си и дълго подир този разговор тя имала синини, които след това станали зелени, а после жълти, преди да изчезнат напълно.

По същество, ако не се смятат синините, разговорът останал без резултат. Почти като на международна конференция. Сестрата обяснила, че бащата искал да знае истината, а истината трябвало да се казва при всички обстоятелства. На това ги учели вкъщи и в училище. Ала тримата братя се свъртали твърде рядко вкъщи и в училище, за да споделят това мнение. Те казали, че Ида просто ги е наклеветила. Че не е добър другар и истинска сестра. И би трябвало да се срамува.

Кой е бил прав, е трудно да се реши, а този спор е по-стар от всички Августинови. Той е стар, колкото света! Бива ли, за да се угоди на братята, да се лъжат родителите? Или трябва за угода на родителите да се клеветят братята и сестрите?

Ако дядо ми беше наглеждал по-добре нехранимайковците, нямаше да се наложи да разпитва малката Ида. Но той често бил на път, за да купи или продаде кон. Негова ли е била вината?

Ако трите хлапета бяха послушни, примерни момчета, нямаше да стане нужда Ида да ги клевети. Но търговията е била в кръвта им. Бащата търгувал с коне. Те търгували със зайци, вместо да ходят на училище. Това грешка ли е било?

Единственият човек, който се измъчвал от угризения на съвестта, била малката Ида! А защо? Тя послушно ходела на училище. Помагала като добър домашен дух в домакинството, грижела се за по-малките си братчета и сестричета и, когато я попитали, казала истината. Къде е тук вината?

 

 

Мили деца, не прескачайте тези редове! Онова, за което става дума, не е може би толкова интересно, колкото Германо-френската война от 1870–71 г. или незаконната търговия със зайци, но е по-важно от двете заедно! Ето защо повтарям още веднъж трите точки. Първо: един баща, който иска да печели достатъчно пари, има твърде малко време за семейството си, спипва и напердашва три от дванадесетте си деца, след което за него всичко е отново в пълен ред. Второ: три момчета бягат от училище, баща им ги набива, те натупват сестра си, и с това за тях отново всичко е в ред. И трето: едно малко, рядко справедливо момиченце, което обича родителите и братята си, трябва да каже истината и я казва. И след това за него всичко се обърква.

Така се случило, а това е лошо. Майка ми през целия си живот — а тя доживя до осемдесет години — страдаше, че тогавашната малка Ида е казала истината! Не е ли било издайничество? Трябвало ли да излъже? Защо бащата се обърнал тъкмо към нея? Колко много въпроси! И нито един разумен отговор!

По-късно, много по-късно, когато малкият зайцевъд Франц отдавна се бе превърнал в баснословно богатия търговец на коне Августин, със собствена вила, кола и шофьор, се оказа, че той съвсем не е забравил ОНОВА ВРЕМЕ. Също както и майка ми. И когато му гостувахме за Коледа и седяхме кротко под новогодишната елха на греяно вино и дрезденски коледен кейк със стафиди… Но и на тази история мястото й още не е тук.

 

 

Животът в Клайнпелзен си течал по обичайния ред. Майката на майка ми умряла. В къщата дошла мащеха, родила на ковача и търговеца на коне Карл Фридрих Луис Августин три деца и обикнала децата от първия брак така горещо, както и своите. Тя била добра и благородна жена. Аз я помня. Когато бях малък, дъщеря й Алма, природената сестра на майка ми, имаше магазин за пури в Дьобелн, на улицата за гарата.

Колкото пъти звънецът издрънчаваше, старата белокоса жена ставаше от креслото си и влизаше изправена в магазина да обслужи клиентите: пакетче бременски тютюн за лула, едро нарязан. Пет пури по десет пфенига. Ролка тютюн за дъвчене. Десет цигари и една за тук. Магазинът ухаеше чудно. А старата жена, до която стоях зад тезгяха, беше истинска дама. Така щеше да изглежда императрица Мария Терезия, ако би продавала в Дьобелн тютюн за дъвчене! Но и на това мястото не е тук.

Ние сме все още в Клайнпелзен! По-големите сестри и братя на малката Ида, която междувременно също пораснала, свършили училище. И напуснали родната къща. Лина и Ема постъпили, както се казвало, „на служба“. Станали домашни прислужници. И то много прилежни, тъй като вкъщи ги били научили на сериозен труд.

Ами братята с техния развенчан таен съюз на търговци на зайци? Какво изучили тези братя? Търговията на коне? За това били необходими две неща: така наречения нюх за коне и така наречения капитал. Е, що се отнася до конския нюх, те го имали! Отрасли били в конски обор, както други деца в детската градина или в църковния хор. Обаче парите, които им трябвали, баща им, моят дядо, нямал. Когато той купувал или продавал някой кон, това било за него и семейството му цяло събитие. А когато някой кон в обора заболявал от мит или се свивал от колики, настъпвала катастрофа!

Ако по онова време някой беше разказал на дядо ми, че един ден синовете му Роберт и Франц при едно-единствено пътуване до големите европейски пазари в Холщайн, Дания, Холандия и Белгия ще купуват по сто, дори по двеста коня! Че цели товарни влакове, пълни с тропащи коне, ще се движат към Дрезден и Дьобелн, към оборите на прочутите фирми на Августинови. Че командирите на кавалерийските полкове и генералните директори на пивоварните без малко ще стигат до бой, когато Роберт в Дьобелн и Франц в Дрезден извеждат на показ новите си коне!

Ако по онова време някой беше разказал това на дядо ми, той въпреки началната си астма щеше да се разсмее с пълен глас. Нямаше да повярва нито дума. Сигурно нямаше да повярва и това, че същите тези синове, когато ще бъдат вече заможни, а той самият — беден и на смъртно легло, почти ще го забравят. Но и на това мястото му не е тук. Още не.

Той ги пратил да изучат месарския занаят, който им допаднал. Дедите и прадедите им в продължение на триста години били фурнаджии. Внуците станали месари. Защо пък не? Наистина воловете и свинете не са коне, но все пак са четириноги. А когато човек дълго време коли свине, овни и волове и прави от тях котлети и лебервурст, може би един ден все пак да си купи и кон! Истински, голям, жив кон, а освен това сено и овес за него!

И само когато е купил първия кон евтино, добре го е хранил, чесал, полагал грижи и изгодно, на сметка го е препродал, вече става по-лесно да се купят два коня и след старателно гледане да се изкара печалба. Късметът, сръчността и прилежността помагали по-нататък. Три коня. Четири коня. Пет коня. В чужд обор. След това в някой заден двор — първият собствен обор. Собствени прегради, за конете — собствени хранилки, собствени юзди!

И все още държиш месарницата! Сутрин в пет часа на кланицата, в хладилните помещения, после в колбасарницата, правиш пресен салам и наденички, слагаш свинско месо в бурето със саламура, после с ослепително бяла престилка и напомадена, сресана на път коса заставаш в магазина, за да се усмихнеш на клиентките и докато претегляш месото незабелязано да слагаш палец на кантара, после при конете в обора, после в кръчмата със съдържателя на бюфета на една фабрика, за да получиш поръчката за доставка, после да се спазариш евтино за наръч овес и да продадеш шестгодишен кон като тригодишен, след това да напълниш и нанижеш десет шиша чеснов салам и пак отново да застанеш зад тезгяха в магазина, пред дръвника за кълцане на месо и след като затвориш да отчетеш касата, после пак в конския обор, отново в кръчмата, където трябва да се надхитри собственикът на транспорта при една фирма за мебели, най-накрая в леглото, където и насън още продължаваш да пресмяташ и купуваш коне, а сутрин в пет часа на кланицата и в хладилните помещения. И така нататък. Години наред. Човекът работел до изнуряване. И на младата госпожа Августин не й било по-леко. Тя не се занимавала с конете, в замяна на това обаче от сутрин до вечер трябвало да стои в месарницата и да се усмихва, а освен това отглеждала и две-три деца.

Един ден месарницата била продадена или дадена под наем. И едва тогава търговията с коне се развихрила истински.

Трима братя на майка ми преуспели по този начин. Тримата търговци на зайци: Роберт, Франц и Паул. Само че Паул се специализирал по коне за каляски и за езда и сам се разхождал из улиците на Дрезден, важен като граф, във файтон за двама и място за куче. Роберт и Франц били по-големи здравеняци от него и стигнали по-далеч.

Останалите братя — Бруно, Райнхолд, Арно и Хуго опитали същото. И те започнали като месари и станали притежатели по на два, три коня. Само че тогава късметът ги напуснал. Или силата. Или смелостта. И те не успели.

Райнхолд починал още млад. Арно станал съдържател на гостилница. Бруно помагал на брат си Франц като управител. Един кон му счупил долната челюст, друг — крака. И така той куцукал из оборите, позволявал неговият брат и шеф да го хока, той пък от своя страна хокал конярите. А Хуго, любимият ми вуйчо, след многократни несполучливи опити в конското царство, останал до края на живота си майстор-месар.

И синовете му са майстори-месари. Дъщерите му се омъжили за месари. Внуците му са майстори-месари. Всички те обичат конете. Но конете са на измиране и така конският нюх не носи вече полза на Августинови. С наследника на коня — автомобила — те нямали желание да захващат търговия. Защото автомобилите не са живи същества. Само си дават такъв вид.

Моят племенник Манфред още като съвсем млад момък опита нещо ново. Стана професионален борец. В края на краищата и борецът има работа с живи същества. Макар и не с волове и още по-малко с коне, но все пак с нещо одушевено. Ала с течение на времето работата почна да не му харесва. При това съвсем не беше лош борец! Много пъти съм го гледал в мюнхенския цирк „Корона“. На зрителите, особено на зрителките, той се нравеше много. Дори когато, сграбчил противника си за гърлото или стиснал го като в ножица между краката си, бе принуден да прекрати борбата.

Но навярно е по-лесно да се пренесе половин теле от кланицата през двора до магазина, отколкото да свалиш на тепиха „Бика на прерията“ с неговите сто и петдесет килограма, особено когато сам тежиш едва сто!

Във всеки случай сега и Манфред стана дипломиран майстор-месар! И той също! Ако някой път разполагам с много свободно време, ще преброя колко месари има във фамилията ни. Десетки! А независимо дали са били ковачи, търговци на коне, или месари — един-единствен от всички тях е станал писател: малкият Ерих, единственото дете на малката Ида…

И всички те винаги се чудят малко, когато се срещнем и поседим заедно. И аз се чудя малко. Не на тях. По-скоро на себе си. Тъй като макар и да разбирам от груб метвурст и печени телешки бъбреци малко повече от средните немайстори-месари и да притежавам дори известен нюх за коне, въпреки това някак си ми се струва като че ли не съм истински Августин.

От друга страна, няма ли писането на книги връзка с живи същества? И дори само това, че човек прави от живота професия и го преработва на гулаш или шунка? Само че и на тези размишления, скъпи читателю, мястото наистина не е тук!