Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (18)

И накрая послеслов

Работата е привършена, книгата е написана. Дали ми се е удало това, което бях замислил, не зная. Никой човек, току-що написал думата „край“, не може да знае дали планът му е успял. Той все още стои близо до къщата, която е построил. Липсва разстояние. А дали в изградената от думи постройка ще може да се живее добре, той още по-малко знае. Исках да разкажа как е живяло едно малко момче преди половин век и разказах. Исках да изведа своето детство от царството на спомените в светлината на деня. Когато Орфей в царството на Хадес хванал за ръка своята Евридика, повелята е била да не я поглежда. Имах ли аз противоположна заръка? Трябваше ли да гледам само назад и нито за миг напред? Това не бих могъл да направя, пък и съвсем не исках.

 

 

Докато седях до прозореца и пишех книгата си, годишните времена и месеците минаваха през градината. Понякога чукаха по стъклото, тогава излизах навън и разговарях с тях. Говорехме за времето. Годишните времена обичат тази тема. Говорехме за кокичетата и за късния студ, за измръзналото цариградско грозде и за едва разцъфналия люляк, за розите и дъжда. Тема за разговор имаше винаги.

Вчера почука на прозореца Август. Беше весел, сърдеше се малко на Юли, но това той прави почти всяка година. Каза, че много бързал. Докато вадеше една репичка от лехата, критикуваше цветовете на фасула ми, не била негова вината, но похвали гергините и доматите. После захапа лакомо репичката и я изплю. Била като от дърво.

— Опитайте друга! — предложих му аз. Но той вече прескачаше оградата, чух само как извика:

— Предайте поздрав на Септември! И да внимава да не ме изложи!

— Ще му предам — провикнах се в отговор. Месеците бързат. Годините още повече. А десетилетията бързат най-много. Само спомените проявяват търпение към нас. Особено тогава, когато и ние сме търпеливи с тях.

 

 

Има спомени, които човек заравя грижливо като съкровище през военни времена така, че после сам не може да ги открие. Има и други спомени, които човек винаги носи със себе си като случайно намерени монети-талисманчета. Те имат стойност само за нас. А покажеш ли ги някому, скришом и с гордост, той навярно ще каже: „Пфу, петаче! И такова нещо вие носите със себе си? Защо събирате непотребни петачета?“ Между нашите спомени и чуждите очи са възможни различни недоразумения. Това забелязах напоследък, когато една вечер на терасата се заех да прочета на четирите си котки няколко глави от книгата. Впрочем Ана, най-младата, в своя черен фрак и бял нагръдник не слуша дълго. Тя още не разбира като й четат. Покатери се на един от ясените, настани се там върху разклонението на ствола и отдолу заприлича на миниатюрен оберкелнер, решил да спечели някакъв смешен облог.

Пола, Бучи и Лоло изслушаха по-търпеливо лекцията. Понякога мъркаха. Друг път се прозяваха, за съжаление, без да държат отпред лапичка. Пола се почеса няколко пъти зад ухото. А когато аз, започнал лекичко да нервнича, затворих папката с ръкописа и я сложих на масата, тя каза:

— Откъсът за пералнята, прането и валяка за гладене при фурнаджията Цише трябва да го махнете.

— Защо? — попитах аз.

Гласът ми звучеше малко раздразнено. Понеже винаги ми е бил близък на сърцето целият онзи установен ред, който превръща купчината мръсно бельо отново в чисти, гладки, ухаещи парчета. Колко често бях помагал на мама почти във всички моменти от работата! Въжето за пране, щипките, коша, слънцето и вятърът на мястото за сушене недалеч от склада за въглища на търговеца Вент на Шойнхофщрасе, напръскването на чаршафите преди да бъдат прекарани през валяка за гладене, скърцането и спускането на огромния като слон валяк, връщането му назад и улавянето на ръкохватката… Значи да унищожа целия този белоснежен свят? Заради една черна ангорска котка?

— Пола е напълно права — обади се Бучи, сивият котарак, тежък четиридесет фунта. — Махнете бялото пране! Иначе ще легнем отгоре му и тогава ще ни се карате.

— Или пак ще ни биете, докато ви заболи ръката — забеляза обидено Лоло, персийската красавица.

— Аз да ви бия, докато ме заболи ръката? — попитах възмутено.

— Не — отговори Пола, — но винаги ни заплашвате с това, а то не е по-добро.

— Махнете снежнобялото пране — повтори Бучи и потропа енергично с опашка по плочите на терасата.

— Инак пак ще има неприятности — поясни Лоло, — както неотдавна заради хубавите ви бели ризи. В края на краищата не беше наша вината, че бяха оставили вратата на гардероба отворена и навън беше валяло.

— За бога! — възкликнах аз. — Между истинско и написано пране все пак има известна разлика. Истинските котки, колкото и окаляни да идват от дъжда, все пак не могат да легнат върху написаното пране!

— Това са дребнавости — забеляза Пола и започна да се мие.

Лоло ме загледа втренчено със златистожълтите си очи и каза отегчено:

— Типично за човека! Прането си е пране, а боят си е бой. На нас, котките, не можете да ни разправяте басни.

После и трите се протегнаха и тръгнаха на разходка към поляната.

Бучи се обърна още веднъж и каза:

— Поне мишки да имаше в книгата ви! Аз бих излапал и написани! Хората са мили, но не се съобразяват с другите. Това не е нищо ново за нас котките. — Насред път отново се обърна. — Нощес ще се върна малко по-късно — съобщи той. — Има пълнолуние. Не се тревожете за мен.

След това и той изчезна. Само високостеблените треви, които се раздвижиха над него, ми показаха накъде отива. През три къщи по-надолу живее най-добрият му приятел засега.

Е добре, задрасках главата с прането. Не поради техните съображения, но по този въпрос котките може би имат право. Показал им бях едно от моите петачета-талисмани и сега отново го прибирах в джоба. Малко ми беше жал и малко бях обиден, но в края на краищата огорчение има във всяка професия. Вместо прането бих могъл сега, за удоволствие на котарака, да въведа без особен труд две-три мишки, но любовта ми не стига чак до там. Защото при писането на спомени важат две правила. Първото гласи: „Може и дори трябва да се изпускат много неща“, а второто: „Не бива нищо да се прибавя, даже и една мишка“.

 

 

Преди малко се разхождах бавно през моята поляна и се спрях до оградата. Овчарят и черното му куче караха стадото блеещи овце. Мъничките великденски агънца само за няколко месеца бяха станали доста големи овце. При нас хората това трае по-дълго. Край пътя стоеше малко момче, наблюдаваше стадото, ситният тръс и смешното подскачане на животните и от време на време повдигаше чорапите си. После весело затича край овцете.

Подир двадесет крачки пак се спря за малко. Защото чорапите отново се бяха смъкнали и пак трябваше да ги издърпа нагоре. Наведох се любопитно през оградата и се загледах след него. Овцете го бяха изпреварили и то искаше да ги настигне. На нас те наистина доставят чорапи, обаче самите те не ги носят. Възможно е да са по-умни, отколкото изглеждат. Който не носи чорапи, не могат да му се смъкват.

При парниците на разсадника малкото момче отново се спря. Издърпа чорапите нагоре, но този път беше страшно ядосано. После бързо, тичешком зави зад ъгъла. Според моите предположения щеше да стигне до улица Гелерт, преди отново да му се смъкнат чорапите. В това отношение имам опит. О, тези чорапи, о, тези спомени! Когато бях малък, майка ми заедно с чорапите ми подаряваше кръгли гумени ластици, които обаче…

Не се плаши, мили читателю, вече млъквам. Няма да последва глава за чорапи, нито за гумени ластици. Работата е свършена. Книгата е готова. Край, точка, попивателна!