Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (12)

Единадесета глава
Едно дете страда

На света има много разумни хора и понякога те са прави в някои свои твърдения. Но дали са прави когато казват, че децата трябвало непременно да си имат братчета и сестричета, инак растели съвсем сами, ставали разглезени и за цял живот особняци, това не зная. Разумните хора също би трябвало да се предпазват от обобщения. Две по две винаги и навсякъде е четири — в Джакарта, на остров Рюген и даже на Северния полюс; и било така още при кайзер Барбароса. Но с някои други твърдения положението стои другояче. Човекът не е пример за аритметична задача. Онова, което е вярно за малкия Фриц, не трябва задължително да важи и за малкия Карл.

Бях единствено дете на моите родители и намирах това за напълно редно. Не ме разглезваха и не се чувствувах самотен. Нали имах приятели! Щях ли да обичам един брат повече от Густав Кислинг и една сестра по-сърдечно от братовчедка си Дора? Човек може да избира приятелите, но не може да избира братята и сестрите си. Приятелите си човек избира по собствена воля и ако почувствува, че се е излъгал, може да се раздели с тях. Подобно скъсване причинява болка, защото за него няма наркоза. Но все пак операцията е възможна и заздравяването на сърдечната рана — също.

С братята и сестрите не е така. Там не можем да избираме. Тях ни ги доставят вкъщи. Пристигат с наложен платеж и нямаме възможност да ги върнем обратно. Съдбата не изпраща пробно братя и сестри. За щастие братята и сестрите могат да станат и наши приятели. Но често си остават само братя и сестри. А има случаи, когато се превръщат и във врагове. Животът и романите разказват на тази тема хубави и вълнуващи, но също така тъжни и ужасни истории. Чувал съм й съм чел някои от тях. Но нямам право да съдя. Защото, както вече казах, бях единствено дете и намирах това за напълно редно.

 

 

Само веднъж в годината пламенно желаех да имам братя и сестри: на Бъдни вечер! А на първия ден на Коледа те биха могли, ако искат, отново да си отидат, дори чак след печената гъска със сурови кнедли, червено зеле и салата от целина. Бих им отстъпил собствената си порция и вместо това бих ял гъши дреболии, само и само да не съм самичък на двадесет и четвърти декември вечерта. Бих им дал половината подаръци, а подаръците бяха наистина разкошни.

Но защо исках тъкмо тази вечер, най-хубавата вечер за едно дете през цялата година, да не бъда сам и да не съм единственото дете? Страхувах се. Плашех се от раздаването на подаръците. Изпитвах страх, а не биваше да го показвам. Не е чудно, че не ще ме разберете отведнъж. Дълго разсъждавах дали трябва да разкажа за това, или не. И реших да разкажа! Така че трябва да ви обясня.

 

 

Родителите ми, от любов към мен, бяха ревниви един към друг. Те се опитваха да скрият това и често успяваха. Но на най-хубавия ден в годината не им се удаваше. В друг случай се сдържаха, колкото можеха, ала на Бъдни вечер не се справяха много добре. Беше свръх силите им. Чувствувах всичко това и трябваше заради нас тримата да се преструвам, че нищо не забелязвам.

Седмици наред баща ми беше до среднощ в мазето, за да измайстори например чудна конюшня. Той бе дялкал и ковал, бе правил фина резба, бе лепил и рисувал, изписвал шрифтове, кроил и шил съвсем мънички юзди и седла, бе вплитал панделки в конските гриви, пълнил яслите със сено и все му бе хрумвало по нещо ново под пушека на петролната лампа: още някоя пантичка, още една подкова или кукичка, още една метличка за обора, сандък за овес, докато най-после се усмихвал доволно и въздъхвал. „Никой не може да направи такова нещо като мен.“

Друг път измайстори каруца с бъчви за бира, сгъваеми стълби, колела с главини и железни наплати — солидно превозно средство с оси на колелата и теглич, който можеше да се сменя според това дали исках да впрегна два коня, или само един, с кожени възглавнички за разтоварване на бъчвите, с камшици и спирачки на капрата. Тази играчка също беше съвършен образец на майсторство и произведение на изкуството!

Това бяха подаръци, при вида на които дори принцове биха плеснали с ръце от възхищение, ала баща ми не би ги подарил на принцове.

Седмици наред майка ми преброждаше града и претърсваше магазините. Всяка година купуваше толкова много подаръци, че шкафът, който й служеше за скривалище, просто се пръскаше. Купуваше летни кънки, конструктори, цветни моливи, туби с боя, блокчета за рисуване, гири и бухалки за заниманията в гимнастическото дружество, кожена топка, кънки, пеещ пумпал, туристически обувки, норвежка шейна, кутия с пергели върху синьо кадифе, мъничък магазин-играчка, вълшебна кутия, калейдоскоп, оловни войници, малка печатница с наборна касетка с букви и — следвайки препоръките на Паул Шуриг и на саксонското учителско дружество — много, много хубави детски книжки. Да не говорим за носни кърпи, чорапи, анцузи, скиорски шапки, вълнени ръкавици, пуловери, моряшки фланелки, бански гащета, ризи и други подобни полезни предмети.

Беше борба-надпревара от любов към мен, и то ожесточена. Беше драма с три действуващи лица, като последното действие се разиграваше всяка година на Бъдни вечер. Главната роля изпълняваше едно малко момче. От неговия талант на импровизатор зависеше дали пиесата ще се превърне в комедия, или трагедия. И днес още, като си спомня за това, усещам сърцето си да бие в гърлото.

Седях в кухнята и чаках да ме повикат в гостната стая под блестящата новогодишна елха, когато настъпи моментът за раздаване на подаръците. Моите подаръци бяха готови: за татко една кутия с десет или дори двадесет и пет пури, за мама един шал, собственоръчно нарисуван акварел или — когато веднъж имах само шестдесет и пет пфенига — красиво опакован комплект от седем неща, купен в галантерийния магазин на Кюне. Какви седем неща? Бяла и черна копринена макара, кутийка с топлийки и кутийка с игли за шев, едно бяло и едно черно клъбце конци и дузина средно големи черни секретни копчета — седем различни неща за шестдесет и пет пфенига. Това беше, според мен, рекордно постижение! И аз бих се гордял с него, ако не се страхувах толкова.

 

 

И така, стоях до прозореца в кухнята и гледах към отсрещните прозорци. Тук-таме палеха вече свещите. Снегът на улицата блестеше под светлината на фенерите. Чуваха се коледни песни. В печката пращеше огънят, но аз зъзнех. Ухаеше на кейк със стафиди, на ванилия и лимонова есенция. Но аз се чувствувах потиснат. След малко трябваше да се усмихвам, вместо да мога да заплача.

И тогава чувах гласа на мама: „Вече можеш да влезеш!“ Грабвах красиво опакованите подаръци за двамата и излизах в коридора. Вратата на стаята беше отворена. Коледната елха искреше. Татко и мама бяха застанали вляво и вдясно от масата, всеки до даровете си, като че ли стаята заедно с празника беше разполовена.

— О! — възкликвах аз. — Колко е хубаво! — като имах предвид двете половини. Още стоях близо до вратата, та докато се мъчех да се усмихвам щастливо, да няма съмнение, че тази усмивка недвусмислено е отправена и към двамата. Татко, със загаснала пура в устата, гледаше умилено бляскавата лакирана конюшня. Мама оглеждаше победоносно грамадата подаръци от дясната си страна. Ние и тримата се усмихвахме и зад усмивката криехме общото и за трима ни неспокойствие. Но аз не можех да стоя все до вратата. Колебливо пристъпвах към разкошната разполовена маса и с всяка стъпка растяха съзнанието ми за отговорност, страхът ми и решимостта да спася следващия четвърт час. Ах, ако бях сам, сам с подаръците и с божественото чувство, че съм дарен двойно от общата им любов! Как щях да се разтапям от блаженство, щях да бъда най-щастливото дете! Но сега трябваше да играя ролята си, за да завърши добре новогодишното представление. Превърнал се бях в дипломат, надраснал родителите си, и трябваше да имам грижата нашата тържествена тройна конференция под новогодишната елха да протече без смущения. Още на пет-шестгодишна възраст бях церемониалмайсторът на коледната вечер и изпълнявах трудната си задача с голяма сръчност. И с треперещо сърце.

Заставах до масата и показвах радостната си усмивка ту на една, ту на друга страна, като махало. Поглеждах ликуващо надясно — за радост на мама, после се обръщах щастливо към лявата половина на масата, за да се възхитя на конюшнята като цяло. После отново надясно — да се полюбувам на шейната, а сетне отново наляво, този път да се порадвам на кожената сбруя. И пак наляво, и пак надясно, без никъде да задържам поглед много дълго, нито пък да го плъзгам съвсем бегло. Радвах се от сърце, а трябваше да разполовявам и крия искрената си радост. Целувах и двамата по бузата. Първо мама! Раздавах подаръците си като започвах с пурите. По такъв начин можех да остана малко по-дълго при нея, докато татко отвореше кутията с джобното си ножче и помиришеше пурите. Тя се възхищаваше от подаръка ми, а пък аз я притисках скришом до себе си, така скришом, като че ли беше грях. Дали все пак той го забелязваше? Дали това го натъжаваше?

До нас, у съседите Грютнерови, пееха „Тиха нощ, свята нощ“. Баща ми изваждаше едно портмоне от джоба си, което бе скроил и ушил в мазето, подаваше го на мама и казваше:

— Без малко щях да забравя.

Тя посочваше към своята половина на масата, където за него имаше чорапи, топли долни гащи и вратовръзка. Понякога се сещаха, чак когато вече седяхме на масата пред надениците и картофената салата, че са забравили да си поднесат подаръците. И майка ми казваше:

— Има време, може и след вечеря.

След това отивахме у вуйчо Франц. Там пиехме кафе с кейк. Дора ми показваше подаръците си. Леля Лина се оплакваше малко от разширените си вени. Вуйчо посягаше към кутия хавански пури, тикаше я под носа на татко и казваше:

— Вземи, Емиле! Запали най-сетне една свястна пура.

Татко заявяваше, леко засегнат:

— Имам си пури!

— Е, вземи поне една, де! Такива не ти падат всеки ден — отвръщаше раздразнено вуйчо Франц.

А баща ми казваше:

— Е, хайде, щом си рекъл.

Домакинята Фрида, добра душа, мъкнеше кейкове, сладкиши, рейнско вино или, ако зимата се случеше студена, горещ пунш и сядаше с нас на масата. Ние с Дора се опитвахме да свирим на пиано коледни песни — „Петербургска тройка“ и „Валсът на кънките“. А вуйчо Франц почваше да закача мама, като разказваше за времето, когато търгувал със зайци. Имитираше пред нас как сестра му тогава издала братята си. Майка ми се бранеше, както можеше. Но срещу вуйчо Франц и гръмовития му глас нямаше лек.

— Ти си беше стара бъбрица — викаше той високо, а на баща ми казваше високомерно: — Емиле, жена ти още като дете беше прекалено изискана за нас.

Татко мигаше кротко и доволно над очилата, отпиваше глътка вино, избърсваше си мустаците и се наслаждаваше от цялата си душа, че веднъж майка ми няма последната дума. За него това бе най-хубавият коледен подарък! А нейните бузи се бяха зачервили от виното.

— Вие бяхте едни нахални, проклети и мързеливи хлапаци — викаше тя гневно. Вуйчо Франц бе доволен, че тя се ядосва.

— Е, та какво от това, госпожо графиньо? — отвръщаше й той. — От нас все пак излезе нещо — и се смееше така, че стъклените топки на елхата звънтяха.

 

 

Квадратът не е кръг, а човекът не е ангел. Изглежда, квадратите са се примирили с това, че не са кръгли. Във всеки случай, никой не е чул до днес нищо за противното. Може да се предположи, че те са доволни от четирите си прави ъгъла и четирите си равни страни. Че са най-съвършените четириъгълници, които съществуват. Това задоволява честолюбието им.

С хората не е така — поне нес онези, които се стремят да надминат себе си. Те не искат да станат съвършени хора, което би било хубава и уместна цел, ами ангели. Стремят се, доколкото изобщо го правят, към погрешен идеал. Несъвършената госпожа Леман не желае да стане съвършена госпожа Леман, а нещо като света Цецилия. За щастие тя не постига погрешната си цел, инак на господин Леман и на децата й нямаше да им бъде весело. Защото от светица или пък от ангел те нямат никаква нужда. Но съвършената госпожа Леман може да им бъде от полза. А тъкмо с нея те не се сдобиват. Защото госпожа Леман не желае да стане съвършена. И тъй, на края тя заприличва на неправилен, изкривен четириъгълник, който се е стремил да стане кръг. Тази гледка не е привлекателна.

 

 

Майка ми не беше ангел, нито искаше да стане. Нейният идеал бе по-земен. Целта й беше в далечината, но не в облаците. Бе достижима. И понеже майка ми беше енергична като никой друг и не се оставяше да я разубеждават, тя я постигаше. Ида Кестнер искаше да бъде съвършена майка на своето момче. И тъй като го желаеше искрено, не се съобразяваше с никого, дори със себе си, и стана наистина най-съвършената майка. Всичката си любов и фантазия, цялото си усърдие и трудолюбие, всяка минута и всяка секунда, самото си съществуване тя залагаше фанатично като страстно увлечен играч на една-единствена карта — на мен. Залог беше животът й — целият, без остатък!

Картата бях аз. Ето защо трябваше да спечеля. Ето защо не биваше да я разочаровам. Затова станах най-добрият ученик и най-послушният син. Нямаше да мога да понеса тя да загуби голямата си игра. Тъй като искаше да бъде и беше съвършена майка, за мен, нейната карта в тази игра, не оставаше друго освен да стана съвършен син. Станах ли? Във всеки случай постарах се. Наследил бях хубавите й качества: нейната енергия, честолюбие и интелигентност. Това беше вече едно начало. А когато аз, нейният капитал и залог, понякога наистина се изморявах от задължението винаги и само да печеля, помагаше ми като последна резерва едно: аз обичах съвършената си майка. Много я обичах.

 

 

Достижимите цели са особени с това и тяхната трудност е там, че искаме да ги постигнем. Те ни предизвикват и ние, без да се оглеждаме наляво или надясно, се устремяваме напред. Майка ми не се оглеждаше нито наляво, нито надясно. Тя обичаше мен и никой друг. Беше добра към мен и с това добротата й се изчерпваше. Даряваше ми своята веселост и за другите не оставаше нищо. Мислеше само за мен, други мисли нямаше. Животът й бе посветен всеки миг на мен и само на мен.

 

 

Затова за всички останали тя изглеждаше студена, строга, високомерна, властна, нетърпелива и егоистична. Даваше ми всичко, което бе нейната същност и което имаше, а пред другите заставаше с празни ръце, горда и непреклонна, но все пак обеднена духом. Това я изпълваше с печал. Правеше я нещастна. Довеждаше я понякога до отчаяние. Казвам го неслучайно и не само като фраза. Зная какво говоря. Тъй като съм виждал как помръкват очите й. Още тогава, когато бях малък. Та нали аз намирах надрасканите набързо бележки, когато се връщах от училище! Оставени на кухненската маса. „Не мога повече!“ — пишеше на тях. „Не ме търсете!“ — пишеше на тях. „Сбогом, мое обично момче!“ — пишеше на тях. А жилището беше пусто и мъртво.

Тогава, подгонен и шибан от див страх, плачейки с глас и почти заслепен от сълзи, аз тичах по улиците към Елба и каменните мостове. Слепоочията ми туптяха. Главата бучеше. Сърцето лудо биеше. Блъсках се в минувачите, те ругаеха, а аз тичах по-нататък. Виеше ми се свят от задъхване, обливах се в пот и зъзнех, падах, изправях се отново, без да забележа, че съм се наранил и продължавах да тичам. Къде беше тя? Щях ли да я намеря? Беше ли сторила нещо със себе си? Дали я бяха спасили? Имаше ли още време, или беше вече късно? „Мамичко, мамичко, мамичко!“ мълвях непрестанно и тичах да спасявам живота й. „Мамичко, мамичко, мамичко!“. Нищо друго не ми идваше наум. Такава беше единствената ми безкрайна молитва при тази надпревара със смъртта.

Почти всеки път я намирах. И почти всеки път на някой от мостовете. Стоеше там неподвижно и гледаше надолу към реката, прилична на восъчна статуя. „Мамичко, мамичко, мамичко!“ Сега виках високо и все по-високо. Със сетни сили се довличах до нея. Вкопчвах се в майка си, дърпах я, прегръщах я, виках и плачех и я разтърсвах като голяма бледа кукла — и ето че тя се пробуждаше, сякаш бе спала с отворени очи. Едва сега ме познаваше. Едва сега забелязваше къде бяхме. Едва сега я обземаше ужас. Едва сега можеше да заплаче, да ме притисне до себе си и с усилие прегракнало да каже:

— Да вървим, момчето ми, отведи ме вкъщи! — и след първите нерешителни стъпки прошепваше:

— Сега вече всичко е пак добре.

 

 

Понякога не я намирах. Тогава се лутах безпомощно от един мост на друг, връщах се вкъщи, за да видя дали през това време не се е прибрала, втурвах се отново към реката, надолу по каменните стъпала, до Нойщатския крайбрежен булевард, хълцах и треперех от страх, че мога да съзра лодки, от които с дълги прътове търсят някой, скочил от моста. После се дотътрях отново вкъщи и се хвърлях, разтърсван от надежда и отчаяние, върху леглото й. Почти в несвяст от изтощение заспивах. А когато се събуждах, тя седеше до мен и ме притискаше здраво до себе си.

— Къде беше? — питах щастливо, без да разбирам нищо. Тя не знаеше. Клатеше глава и сама се чудеше на себе си. После се мъчеше да се усмихне и прошепваше, както винаги: „Сега всичко е пак добре“.

 

 

Един следобед, вместо да играя, отидох тайно при медицинския съветник Цимерман в приемния час и му разкрих болката си. Той ме наблюдаваше дружелюбно, мачкаше малката си остра брада между потъмнелите от никотин пръсти и каза:

— Майка ти работи прекалено много. Нервите й не са добре. Това са кризи, тежки и кратки като лятна буря. Те са необходими, за да възвърне природата отново равновесието си. Подир тях въздухът е двойно по-свеж и чист.

Гледах го и не знаех дали да му вярвам.

— Хората също са част от природата — продължи той.

— Но не всички имат желание да скачат от мостове — възразих аз.

— Не — съгласи се той, — за щастие, не. — И ме погали по главата. — Майка ти трябва да си почине няколко месеца. Някъде наблизо. В Тарант. Вайксдорф или Лангебрюк. Ти би могъл на обяд направо от училище да отиваш там и да оставаш до вечерта при нея. Домашните могат да се пишат и във Вайксдорф.

— Тя няма да се съгласи — отвърнах аз, — заради клиентелата. Няколко месеца е много време.

— По-малко би било недостатъчно — беше отговорът. — Но ти си прав, тя няма да го стори.

Изпълнен със съзнание за вина, казах:

— Заради мен няма да го стори. Тя заради мен се съсипва от работа. За мен й са необходими тези пари.

Докато ме изпращаше към вратата, той ме потупа по рамото:

— Не се укорявай. Ако тя нямаше теб, щеше да бъде много по-лошо.

— Нали няма да й кажете, че съм идвал тук?

— Моля ти се! Разбира се, че не.

— И вие не вярвате, че някой ден може наистина… от моста…

— Не — каза той, — не вярвам. Дори и да забрави всичко наоколо си, сърцето й ще мисли за теб — Той се усмихна. — Ти си нейният ангел хранител.

 

 

За тези последни думи съм мислил често през живота си. Те ме утешаваха и потискаха едновременно. Спомних си отново за тях, когато бях мъж на около петдесет години и посетих майка си в санаториума. Случили се бяха много неща. Дрезден лежеше в развалини. Родителите ми бяха оцелели след бомбардировките. Много време бяхме разделени. Пощата и влаковете за дълго бяха парализирани. Най-после се видяхме отново. В санаториум. Тъй като майка ми, вече почти осемдесетгодишна и изтощена от един живот, изпълнен само с труд и мъка, страдаше от загубване на паметта и се нуждаеше от наглеждане и грижи. Тя държеше на коленете си носна кърпичка, разстилаше я неуморно и непрестанно, сгъваше я отново, гледаше ме със смутена усмивка, като че ме позна, кимна ми и после изведнъж попита:

— А къде е Ерих?

Тя ме питаше за сина си! Сърцето ми се сви. Както някога, когато стоеше унесена с празен поглед на някой от мостовете. „Дори и да забрави всичко наоколо си — бе казал медицинският съветник Цимерман — сърцето й ще мисли за теб.“ Сега дори очите й ме бяха забравили — мен, единствената й цел и щастие! Но само очите. Сърцето — не.