Е. Б. Уайт
Паяжината на Шарлот (3)

Глава 3
Бягство

Хамбарът на фермата бе много голям. Беше и много стар. Ухаеше на сено и оборска тор. Ухаеше на потта на уморени коне и на сладкия дъх на търпеливи, спокойни крави. Понякога се носеше аромат на нещо като сигурност — когато знаеш, че никога нищо лошо няма да се случи в живота ти. Миришеше на жито, на седла и шпори, на грес за брадви, на гумени ботуши и на нови въжета. А винаги, когато котката получаваше за вечеря някоя рибена глава, миришеше и на риба. Но ухаеше предимно на сламата, която складираха в грамадния плевник над конюшнята и сваляха за кравите, конете и овцете.

Хамбарът беше топъл през зимата, когато животните прекарват повечето време на закрито и хладен през лятото, когато вратите бяха винаги широко отворени и пропускаха приятния полъх на вятъра. В хамбара, на основния етаж, имаше конюшня за работните коне. Там бяха вързани и кравите и имаше кошара за овцете, а кочината на Уилбър бе малко по-надолу. Беше пълно с всевъзможни неща — онези неща, които могат да се намерят във всеки хамбар: стълби, уреди за точене на брадви, секири, ножове, вили, гаечни ключове, коси, косачки за трева, лопати за ринене на сняг, дръжки на брадви, ведра за мляко, кофи за вода, празни торби за зърно и ръждясали капани за плъхове. Беше един от онези хамбари, в които лястовиците обичат да си правят гнезда. От онези, в които децата обичат да си играят. И всичко това бе собственост на чичото на Фърн — мистър Хоумър Л. Зукерман.

Новият дом на Уилбър се намираше в по-отдалечената част, долу в хамбара, точно под кравите. Мистър Зукерман знаеше, че купчина оборска тор е прекрасно място за отглеждане на младо прасе. Прасетата имат нужда от топлина, а там долу, в южната част на хамбара, беше топло.

Фърн идваше почти всеки ден да го види. Тя намери старо изхвърлено столче, на каквото сядат хората, когато доят кравите и го слагаше до кошарата на овцете, точно пред кочината на Уилбър. Тук тя седеше тихичко през дългите следобеди, слушайки и наблюдавайки Уилбър. Овцете скоро я опознаха и започнаха да й имат доверие, както и гъските, които живееха при овцете. Всички животни й се доверяваха, защото бе толкова тиха и дружелюбна. Мистър Зукерман не й разрешаваше да извежда Уилбър навън, не позволяваше и да влиза при него, но й каза, че може да седи на столчето и да го наблюдава колкото си иска. Да бъде близо до прасенцето си я правеше истински щастлива, а и Уилбър бе щастлив да знае, че тя седи там, точно пред кочинката му. Но той нямаше вече никакви забавления — никакви разходки, никакво возене в количка и никакво плуване.

Една сутрин през юни, когато Уилбър беше почти на два месеца, той се заразхожда из малкото дворче пред кочината. Фърн не беше дошла за обичайното гостуване. Уилбър стоеше под слънчевите лъчи, чувствайки самота и отегчение.

„Тук нищо не може да се прави“ — помисли той и бавно се приближи до копанката да подуши и провери дали не е пропуснал да изяде нещо от обяда си. Намери малка обелка от картоф и я излапа. Гърбът го засърбя и той се облегна на оградата и се зачеса в дъските. Когато това му омръзна, влезе вътре, покатери се на върха на купчината тор и легна. Не му се спеше, не му се ровеше в земята, беше уморен да стои на едно място, уморен да лежи.

— Нямам и два месеца живот, а вече се уморих да живея — каза той и пак излезе на двора. — Когато съм навън няма къде да ида, освен обратно вътре, а когато съм вътре, няма къде другаде да ида, освен пак на двора.

— Ето къде грешиш, приятелю, приятелю, мой, мой, мой…

Уилбър погледна през оградата и видя гъската.

— Трябва ли да стоиш в този-този мръсен-малък, мръсен-малък, мръсен-малък двор? — каза гъската, която говореше доста бързо. — Една от дъските е поразхлабена. Натиснастис-натис-натисни я и ела тук навън!

— Какво каза? — попита Уилбър. — Кажи го по-бавно!

— При-при-при целия риск да се повторя, — отвърна гъската — ти предлагам да излезеш навън. Тук е прекрасно!

— Не те ли чух да казваш, че една от дъските е разхлабена?

— Така казах, така казах — отвърна тя.

Уилбър се приближи до оградата и се увери, че гъската имаше право — една от дъските беше разхлабена. Той наведе глава, затвори очи и натисна. Дъската поддаде и след има-няма и минутка Уилбър се беше промушил през оградата и стоеше сред високата трева пред двора. Гъската крякаше и ликуваше.

— Как ти се струва чувството да си свободен? — попита тя.

— Харесва ми — каза Уилбър. — Тоест… мисля, че ми харесва.

Всъщност Уилбър се чувстваше доста странно извън оградата, без никакво препятствие между него и големия свят.

— Къде, според теб, да ида сега?

— Където искаш, където искаш — каза гъската. — Иди надолу към овощната градина, порови из почвата и тревата, вади си коренчета, иди към градината и изрови репичките. Изрови всичко! Яж трева! Търси просо! Търси жълъди! Бягай навсякъде! Подскачай и танцувай, скачай и лудувай! Иди долу към гората под овощната градина! Светът е прекрасно място за живеене, когато си млад.

— Виждам, да — отвърна Уилбър.

После направи скок във въздуха, завъртя се, пробяга няколко метра, спря, огледа се, вдъхна аромата на следобеда и тръгна надолу през овощната градина. Спря под едно ябълково дърво, опря зурла в земята и започна да бута, да рови и копае с нея. Почувства се много щастлив. Бая беше успял да разоре около дървото, преди някой да го забележи. Мисис Зукерман първа го мерна. Видя го от прозореца на кухнята и веднага извика мъжете.

— Хоу-мъъър! — викна тя. — Прасето е навън. Ларви! Прасето е навън. Хомуър! Ларви! Прасето е навън! Долу е, под ябълковото дърво.

— Сега стана белята! — промърмори си Уилбър. — Сега ще си го отнеса.

Гъската, чула врявата, също започна да крещи:

— Бягай, бягай, бягай надолу, бягай към гората, гората! — викна тя към Уилбър. — Никога, никога, никога няма да те хванат в гората.

Кокер шпаньолът дочу патакламата и безредиците и излезе от хамбара да се присъедини към преследването. Мистър Зукерман също чу и излезе от бараката за инструменти, където поправяше някакъв уред. Ларви, наемният работник, чу от лехите с аспарагус, където плевеше. Всички тръгнаха към Уилбър, а Уилбър не знаеше какво да прави. Гората изглеждаше доста далеч, а и бездруго никога не беше ходил там и не беше сигурен дали ще му хареса.

— Мини отдолу зад него! — каза мистър Зукерман на Ларви. — Подкарай го към хамбара! Приближи се леко, не го плаши! Аз ще ида да взема кофа с храна.

Новината за бягството на Уилбър бързо обиколи фермата. Всеки път, когато някое животно успееше да се измъкне от фермата на Зукерман, това се превръщаше в събитие от голяма важност. Гъската викна към най-близо застаналата крава, че Уилбър е избягал и скоро всички крави знаеха. Агнетата научиха за това от майките си. Конете в конюшнята наостриха уши, когато гъската извика и скоро вече бяха в течение на събитията.

— Уилбър е навън — казаха те.

Всички животни въртяха глави възбудено и се вълнуваха, че един от техните приятели е успял да се освободи и вече не е окошарен или вързан здраво с каишки или вериги.

Уилбър не знаеше какво да прави и накъде да бяга. Май всички бяха по петите му.

— Ако това е свободата, по-добре да съм затворен в кочината — каза си Уилбър.

Кокер шпаньолът го дебнеше от едната страна, мисис Зукерман стоеше готова да го спре, в случай че реши да тръгне към градината, а сега и мистър Зукерман идваше насреща му с кофа с храна в ръка.

„Това е наистина ужасно — помисли Уилбър. — Защо Фърн не идва?“ — и се разплака.

Гъската взе нещата в свои ръце и започна да дава заповеди:

— Не стой така, Уилбър! Измъкни се с хитрост, с хитрост! — викаше тя. — Завърти се и бягай към мен, разигравай ги, шмугни се навътре, измъкни се навън, навътре, навън! Бягай към гората! Завърти се! Обърни се!

Кокер шпаньолът направи скок към задния бут на Уилбър. Прасето подскочи и побягна. Ларви се хвърли напред и го хвана. Мисис Зукерман викаше нещо на Ларви. Гъската ликуваше и окуражаваше Уилбър. Той се измуши измежду краката на Ларви. Той го изпусна и хвана кокер шпаньола вместо него.

— Браво, браво! — крякаше гъската. — Направи го пак, направи го пак!

— Бягай надолу по хълма! — предложиха кравите.

— Бягай към мен! — извика гъсокът.

— Бягай нагоре по хълма! — викнаха овцете.

— Обърни се, завърти се! — крякаше гъската.

— Пази се от Ларви! — каза петелът.

— Пази се от Зукерман! — извика гъсокът.

— Внимавай! Кучето! — избляха овцете.

Горкият Уилбър бе така уплашен и зашеметен от цялата бъркотия. Не му харесваше да е център на тая суетня. Той се опита да последва съветите на приятелите си, но не можеше да бяга едновременно нагоре по хълма и надолу по другия, не можеше да се обърне и завърти и в това време да подскача и танцува, а и плачеше толкова отчаяно, че почти не виждаше нищо от онова, което се случваше около него. В крайна сметка Уилбър бе едно много младо прасенце — всъщност почти бебе. Той искаше Фърн да е там, да го гушне и да го успокои. Когато погледна нагоре и видя мистър Зукерман застанал съвсем близо с кофата с топла храна за него в ръка, той някак се успокои. Повдигна зурла и подуши. Ухаеше вкусно — топло мляко, обелки от картофи, каша от трици, препечен корнфлейкс и сладкиш от пандишпаново тесто, останал от закуската на Зукерманови.

— Ела, прасенце! — каза мистър Зукерман и потупа кофата с храната — Ела, прасенце!

Уилбър направи крачка към храната.

— Не, не, не! — каза гъската. — Това е старият номер с кофата с храна, Уилбър. Не се хващай, не се хващай на тоя трик. Той се опитва да те примами обратно към пленничество. Опитва се да подмами стомаха ти.

Уилбър не го интересуваше нищо. Храната миришеше хубаво. Направи още една крачка към нея.

— Прасенце, прасенце! — нареждаше мистър Зукерман с приятен глас и тръгна бавно и съвсем невинно към обора, все едно не знаеше, че малкото прасе го следва по петите.

— Ще съжаляваш, съжаляваш, съжаляваш! — викна гъската.

Уилбър продължаваше да не проявява никакъв интерес към думите й. Нищо не го интересуваше. Той все така вървеше след топлата храна.

— Ще изпуснеш възможността да си свободен — крякаше гъската. — За един час свобода си струва да прежалиш цял варел с храна.

Уилбър не я слушаше.

Когато мистър Зукерман стигна до кочината, той прекрачи оградата и изля храната в копанята. След това дръпна разхлабената дъска, така че там зейна голяма дупка, през която Уилбър можеше да мине.

— Помисли пак! Помисли пак! — викаше гъската.

Уилбър не й обърна никакво внимание. Той мина през оградата и влезе в дворчето си, приближи се до копанята, отпи жадно и дълго от млякото, и задъвка гладно пандишпановия сладкиш. Беше хубаво да е пак у дома.

Докато Уилбър се хранеше, Ларви донесе чук и няколко пирона и закова обратно дъската. После двамата с мистър Зукерман се облегнаха уморено на оградата и мистър Зукерман почеса гърба на Уилбър с пръчка.

— Какво прасе! — каза Ларви.

— Да, ще стане добро прасе — каза мистър Зукерман.

Уилбър чу похвалните думи. Почувства топлото мляко в стомаха си. Усети приятното почесване на пръчката по засърбелия го гръб. Усети мир, спокойствие, почувства се щастлив и му се доспа. Беше един уморителен следобед. Беше едва четири часа, а той бе вече готов за сън.

„Наистина съм твърде малък да излизам сам навън сред големия свят“ — каза си той, докато лягаше да спи.