Е. Б. Уайт
Паяжината на Шарлот (11)

Глава 11
Чудото

Следващият ден беше мъглив. Всичко във фермата беше прогизнало от влага. Тревата бе като магически килим, а лехите с аспарагус приличаха на сребърна гора.

През такива мъгливи утрини паяжината на Шарлот грееше в цялата си прелест и изящество. Тази сутрин всяка тъничка нишка бе украсена с малки бисерни капчици вода — цели дузини. Мрежата блещукаше срещу светлината, обвита в мистериозност и сияеща красота. Беше като деликатен воал. Дори Ларви, който не се интересуваше много-много от красиви неща, забеляза паяжината, когато дойде със закуската на Уилбър. Направи му впечатление колко ясно се открояваше и колко грижовно и съвършено бе изплетена. После се позагледа пак в нея и видя нещо, което го накара да изпусне кофата с храна на земята. Там, в центъра на паяжината, спретнато и стегнато изплетено с печатни букви беше написано съобщение и то гласеше:

ТОВА Е ПРАСЕТО!

Краката на Ларви омекнаха. Той разтърка очи и пак се вторачи в паяжината на Шарлот.

— Почват да ми се привиждат разни неща — прошепна той, падна на колене и каза кратка молитва.

След това, напълно забравил закуската на Уилбър, тръгна обратно към къщата да извика мистър Зукерман.

— Май няма да е зле да дойдеш до кочината — каза той.

— Какъв е проблемът? — попита мистър Зукерман. — Да не е станало нещо с прасето?

— Не… Не съвсем — каза Ларви. — Ела да видиш!

Двамата мъже тръгнаха мълчаливо към кочината на Уилбър. Ларви посочи паяжината и попита:

— Виждаш ли това, което виждам и аз?

Зукерман се вгледа в написаното в паяжината и измърмори „Това е прасето!“. Погледна към Ларви, после пак паяжината и двамата потръпнаха. Шарлот, все още уморена след огромната работа, свършена през нощта, се усмихна, докато ги наблюдаваше. Уилбър дойде и застана точно под паяжината.

— Това е прасето! — каза тихо Ларви.

— Това е прасето! — прошепна мистър Зукерман.

Те дълго, дълго гледаха Уилбър и след това погледнаха към Шарлот.

— Мислиш ли, че този паяк… — започна мистър Зукерман, но не довърши изречението и тръсна глава. После със сериозен вид се върна в къщата, за да говори с жена си.

— Едит, става нещо — каза той тихо и тръгна към всекидневната. — Имам да ти казвам нещо, но е добре да седнеш преди това.

Мисис Зукерман потъна в едно от креслата, пребледняла и уплашена.

— Едит — каза мъжът й, опитвайки се да се владее — мисля, че е добре да знаеш, че имаме доста необикновено прасе.

Лицето на мисис Зукерман изразяваше пълно недоумение и смущение.

— Хоумър Зукерман, какво, за бога, говориш?

— Става дума за нещо много сериозно, Едит — отвърна той. — Нашето прасе е изключително необикновено.

— Че какво му е необикновено на прасето? — попита мисис Зукерман, която бе започнала да се съвзема от първоначалната паника.

— Не знам все още, но получихме сигнал, Едит. Мистериозна работа, мистериозен сигнал. В тази ферма се е случило чудо. Има огромна паяжина на вратата на фермата, точно над кочината и когато Ларви отишъл да нахрани прасето тая сутрин забелязал паяжината, понеже беше мъгливо, а ти знаеш, че паяжините се виждат доста добре в мъглата. И там, в средата на паяжината, има съобщение. Някой е написал „Това е прасето!“. Думите са изплетени точно в средата на паяжината. Всъщност са част от самата паяжина, Едит. Знам, защото бях там, и видях с очите си. Написано е ясно и по-ясно не може да бъде: „Това е прасето!“. Няма грешка. Това е чудо, някой ни е пратил знак, тук на земята, точно в моята ферма, че нашето прасе е наистина необикновено.

— Според мен нещо не си наред — каза мисис Зукерман. — Според мен имаме необикновен паяк.

— О, не — отвърна мистър Зукерман. — Не паякът, а прасето е необикновено, поне така пише в средата на паяжината.

— Може би е така. Все тая. Имам намерение да хвърля едно око на тоя паяк.

— Това е обикновен сив паяк — каза мистър Зукерман.

Те станаха и тръгнаха заедно към кочината на Уилбър.

— Виждаш ли, Едит? — каза Зукерман. — Обикновен сив паяк.

Уилбър бе щастлив, че получава толкова много внимание. Ларви все още стоеше там, а сега и мистър, и мисис Зукерман. Тримата, наредени един до друг, отново и отново четяха думите в паяжината и поглеждаха Уилбър.

Шарлот бе щастлива, че планът й работеше така добре. Тя стоеше напълно неподвижно, без да помръдва и слушаше разговора на хората. Когато една малка муха се удари в паяжината й, точно под думата „ПРАСЕТО“, Шарлот се спусна надолу, уви мухата и бързо я отнесе.

После мъглата се разсея. Паяжината изсъхна и думите не се виждаха така ясно. Семейство Зукерман и Ларви тръгнаха към къщата. Точно преди да напуснат кочината, мистър Зукерман хвърли поглед към Уилбър.

— Знаете ли — обяви той, придавайки важност и значителност на тона си, — през цялото време знаех, че това наше прасе е изключително добро прасе. То е солидно и здраво. По-яко от това не може и да бъде. Забелязваш ли колко е яко, Ларви?

— Разбира се, разбира се, че забелязвам — отвърна Ларви. — Това прасе винаги ми е правило впечатление. Това се казва прасе!

— Толкова е гладко — каза Зукерман.

— Точно така — съгласи се Ларви. — По-гладко не може и да бъде. Това се казва прасе!

 

 

Когато мистър Зукерман се върна в къщата, той съблече работните си дрехи, сложи най-новата си риза и най-хубавия си костюм, след това се качи в колата и отиде до дома на пастора. Остана цял час, разказвайки му за чудото, случило се във фермата.

— Засега само четирима души на тая земя знаят за това чудо — каза той. — Аз, жена ми Едит, наемният ми работник — Ларви, и вие.

— Не казвай на никого — каза пасторът. — Все още не знаем какво значи това и аз ще помисля по въпроса и вероятно ще го спомена в неделната си проповед. Няма никакво съмнение, а и е факт, че имате изключително необикновено прасе. Възнамерявам да говоря за това в проповедта си и да отбележа факта, че нашата общност има честта да бъде посетена от едно удивително животно. Между другото, прасето има ли име?

— О, разбира се — отвърна мистър Зукерман. — Малката ми племенница го нарича Уилбър. Тя е доста странно дете. Пълна е с добри намерения. Отгледа Уилбър, като го хранеше с мляко от бебешка бутилка и аз го купих от нея, когато стана на един месец.

После двамата си стиснаха ръцете и се сбогуваха.

 

 

Трудно е да се опази тайна. Много преди неделята новината се разпространи из цялата област. Всички знаеха, че в средата на паяжина във фермата на Зукерман се е появил знак. Всички разбраха, че Зукерман има чудно прасе. Хора от близо и далеч идваха да видят Уилбър и да прочетат думите в паяжината на Шарлот. Пътят към фермата бе задръстен от коли и камиони от сутрин до мрак. Фордове, шевролети, буици, джипове, пикапи, плимути, пакарди, олдсмобили, понтиаци… Новината за чудното прасе пропълзя отвъд хълмовете и стигна до фермите там. Хората от по-далечните краища запристигаха с коли, двуколки и каруци. Стояха с часове пред кочината на Уилбър и се дивяха на чудото. Всички бяха единодушни, че никога в живота си не са виждали такова прасе и че на̀ — ей това се казва прасе.

Когато Фърн каза на майка си, че Ейвъри се е опитал да удари паяка на Зукерман с пръчка, мисис Арабъл бе толкова шокирана, че наказа Ейвъри да си легне веднага в леглото, без да му даде вечеря.

В следващите дни мистър Зукерман бе така зает да забавлява гостите си, че започна да пренебрегва фермерската работа. Сега носеше само официалните си дрехи. Обличаше ги още в зори и така — цял ден. Мисис Зукерман приготвяше специални гозби за Уилбър. Ларви се обръсна и се подстрига, а основното му задължение беше да храни прасето, докато хората гледаха.

Мистър Зукерман нареди на Ларви да увеличи храненията му от три на четири дневно. Семейство Зукерман бяха толкова заети с гостите си, че забравиха за всичко останало във фермата. Къпините узряха и презряха, а Зукерманови и тая година не направиха къпиново сладко. И царевицата си остана не прекопана…

 

 

В неделя църквата беше пълна. Проповедникът обясни чудото. Той каза, че думите в паяжината идват да покажат, че хората трябва винаги да са нащрек за чудесата, които им се случват.

И тъй — кочината във фермата на Зукерман стана център на вниманието. Фърн бе щастлива, защото усещаше, че планът на Шарлот работи и животът на Уилбър може би ще бъде спасен. Но тя вече не харесваше фермата толкова. Твърде много хора идваха и си отиваха. Фърн обичаше там да е тихо, за да може да бъде сама със своите приятели — животните.