Е. Б. Уайт
Паяжината на Шарлот (10)

Глава 10
Експлозия

Всеки ден, докато висеше надолу с главата, паякът чакаше идеята да се роди. Час след час Шарлот стоеше неподвижна, потънала в дълбок размисъл. След като бе обещала на Уилбър да спаси живота му, тя бе твърдо решена да удържи думата си и да изпълни обещанието си.

Шарлот бе търпелива по природа. Тя знаеше, че ако почака малко, все някоя муха ще се оплете в мрежата й, а сега бе убедена, че ако мисли достатъчно дълго за проблема на Уилбър, накрая в главата й ще се оформи идея.

Най-после, една сутрин към средата на юли, това се случи. „Разбира се! Елементарно! — помисли си тя. — Начинът да се спаси животът на Уилбър е да се изиграе номер на Зукерман. След като съм достатъчно умна да излъжа една буболечка, повече от сигурно е, че мога да излъжа и един човек. Хората не са по-умни от буболечките“.

В този момент се появи Уилбър и попита:

— За какво мислиш, Шарлот?

— Точно си мислех колко лековерни са хората — отвърна тя.

— Какво значи „лековерни“?

— Значи, че е лесно да ги измамиш — обясни Шарлот.

— На това му се казва късмет — каза Уилбър, легна под сянката на оградата и заспа.

Паякът обаче остана буден и дълго гледа прасенцето, като кроеше планове за неговото бъдеще. Лятото почти бе преполовило. Шарлот знаеше, че не й остава много време.

Тази сутрин, докато Уилбър спеше, Ейвъри Арабъл се мотаеше из фермата на Зукерман, а Фърн го следваше по петите. Ейвъри държеше жаба в ръка, а Фърн носеше венец от маргаритки на главата си. Децата се втурнаха към кухнята.

— Тъкмо навреме за парче боровинков пай — каза мисис Зукерман.

— Виж жабата ми! — каза Ейвъри.

Той сложи жабата върху решетката за изцеждане на съдове и протегна ръка за парче боровинков пай.

— Махни това нещо от тук! — каза мисис Зукерман.

— Горещо й е. Тая жаба е почти умряла — каза Фърн.

— Топло й е — обади се Ейвъри. — Разрешава ми да я чеша между очите.

Жабата подскочи и цопна в легена на мисис Зукерман, пълен със сапунена вода.

— Пак се омаза с пай! — каза Фърн. — Мога ли да ида да видя има ли яйца в кокошарника, лельо Едит?

— Бягайте и двамата навън и не закачайте кокошките!

— Той се е омазал с пай навсякъде — викна Фърн.

— Хайде, жабке — подкани Ейвъри жабата си, бръкна във водата да я извади, а тя започна да рита силно и да пръска сапунена вода по боровинковия пай.

— Ох, поредната катастрофа! — простена Фърн.

— Хайде да се люлеем на люлката! — предложи Ейвъри.

Децата се затичаха към хамбара.

Мистър Зукерман имаше най-хубавата люлка по тези места. Състоеше се от едно-единствено дълго парче тежко, здраво въже, завързано за гредата на северната врата. В долния край на въжето имаше голям възел, на който можеше да се седне. Тази люлка беше така направена, че можеш да се люлееш, без да се налага някой да те бута. Качваш се по стълба до навеса за слама. След това, държейки въжето, заставаш на ръба и поглеждаш надолу и ти е хем страшно, хем едно замаяно. После яхваш възела, така че да е като седалка под теб и се изправяш, събираш целия си кураж, поемаш дълбоко въздух и скачаш. За секунди ти се струва, че падаш на пода на плевнята, но после въжето те подхваща и политаш през вратата с една миля в минута и вятърът пищи край ушите ти, фучи в косата ти и пронизва очите ти. Сетне се издигаш рязко нависоко в небето, поглеждаш облаците над теб, а след това въжето се обръща, а с него се обръщаш и ти. И тогава почваш да падаш от небето надолу, надолу, и пак прелиташ през вратата, та чак почти до навеса и пак излиташ навън (този път не чак толкова силно и бързо). После пак вътре, пак вън, пак вътре, пак вън и накрая скачаш и даваш на някои друг да се полюлее.

Майките в цялата околия, даже тези, които живееха на няколко мили, се плашеха от тази люлка. Страхуваха се, че някое дете може да падне. Но това никога не се случваше, защото децата почти винаги се държат по-здраво, отколкото родителите им могат да предположат.

Ейвъри сложи жабата в джоба си и се покатери горе при навеса за слама.

— Последния път, когато се люлях на тая люлка, едва не се блъснах в една лястовица — викна той.

— Извади тая жаба от джоба си! — изкомандва го Фърн.

Ейвъри обкрачи въжето и излетя във въздуха към небето с жабата в джоба. После влетя обратно в хамбара.

— Езикът ти е лилав — викна силно Фърн.

— И твоят! — отвърна Ейвъри и излетя пак навън с жабата.

— Имам слама из роклята! Сърби! — викна Фърн.

— Почеши се! — провикна се Ейвъри, прелитайки обратно.

— Мой ред е! Слизай! — каза Фърн.

— Фърн я сърби — пееше Ейвъри.

Когато скочи, той хвърли нагоре въжето към сестра си. Тя седна на възела, стисна здраво очи и скочи. Почувства замайването и после усети как люлката здраво я подхвана и издигна нависоко.

Когато отвори очи и видя синьото небе, тя вече се връщаше с полет през вратата.

И така двамата се редуваха почти час.

Когато децата се умориха да се люлеят, тръгнаха надолу по пасбището, набраха малини и ги хапнаха. Езиците им смениха цвета си от лилав на червен. Фърн захапа една малина, която бе полазена от миризливка и се отказа. Ейвъри намери празна кутия от бонбони и сложи жабата вътре. Животинката изглеждаше уморена от сутринта, прекарана на люлката. Децата бавно тръгнаха обратно към фермата. Бяха уморени и нямаха сили дори да вървят.

— Хайде да си построим къща на някое дърво — предложи Ейвъри. — Искам да имам къща на дърво, в която да живея с жабата си.

— Отивам да видя Уилбър — заяви Фърн.

Те прескочиха оградата и мързеливо тръгнаха към кочината на Уилбър. Прасето ги чу да се приближават и стана.

Ейвъри забеляза паяжината, приближи се и тогава видя Шарлот.

— Хей, гледай какъв голям паяк! — каза той. — Грамадански е направо!

— Остави го! Имаш си жаба! — каза строго Фърн. — Не ти ли стига?

— Това е прекрасен паяк. Сега ще го хвана — каза Ейвъри. Той махна капака на кутията от бонбони, наведе се и взе една пръчка. — Ще бутна този добър стар паяк в кутията.

Сърцето на Уилбър почти спря, щом видя какво става. Това можеше да е краят на Шарлот, ако момчето успееше да я хване.

— Спри, Ейвъри! — викна Фърн.

Брат й стъпи с единия си крак върху оградата на кочината и докато се канеше да вдигне пръчката към паяжината на Шарлот загуби равновесие, олюля се и падна върху ръба на копанята на Уилбър. Копанята се преобърна и се разсипа на земята. Яйцето на гъската бе точно под нея. Чу се глуха експлозия, когато яйцето се счупи, и се разнесе ужасна смрад.

Фърн изпищя. Ейвъри скочи на крака. Въздухът се изпълни с отвратителната миризма от газовете в разваленото яйце. Темпълтън, който по това време почиваше в дома си, офейка някъде из фермата.

— Боже! — викна Ейвъри. — Каква воня! Да се махаме от тук.

Фърн плачеше. Стискайки носа си, тя побягна към къщата. Ейвъри тичаше след нея, като също стискаше носа си. А Шарлот изпита невероятно облекчение, когато го видя как се отдалечава. Беше се отървала почти на косъм.

По-късно към обяд овцете, агнетата, гъската, гъсокът и седемте гъсета се заприбираха от паша. Имаше много оплаквания за вонята и Уилбър трябваше да разказва отново и отново какво се бе случило, как момчето на Арабъл се опитало да хване Шарлот и как миризмата от счупеното гъше яйце го беше прогонила точно навреме.

— Именно това развалено яйце спаси живота на Шарлот — каза Уилбър.

Гъската бе особено горда със своя дял в това приключение с щастлив край.

— Щастлива съм, че това яйце така и не се излюпи — бръщолевеше тя.

Темпълтън, разбира се, бе съкрушен от загубата на любимото си яйце. Все пак не можа да се стърпи да се изфука.

— Струва си да пазиш и събираш разни неща — каза той леко нацупен. — Един плъх никога не знае кога нещо може да потрябва. Никога не хвърлям нищо!

— Така! Цялата работа завърши добре за Шарлот — каза едно от агнетата. — Обаче не и за нас, останалите. Миризмата е непоносима.

Кой би искал да живее във ферма, парфюмирана с миризма на развалено яйце?

— Не се тревожи, ще свикнеш — отговори му Темпълтън.

После стана, подръпна мъдро дългите си мустаци и отиде да види какво става на бунището.

Когато Ларви се появи по обяд с храната на Уилбър, спря рязко на няколко крачки от кочината, подуши въздуха и физиономията му се изкриви.

— Каква бомба! — възкликна той. — Остави кофата с храната на земята, вдигна пръчката, която Ейвъри бе изтървал и се опита да обърне копанята на Уилбър, оглеждайки внимателно наоколо.

— Плъхове! — установи Ларви. — Ама че гадост! Трябваше да се сетя, че някой плъх може да си направи дупка под копанята. Как мразя плъхове!

Ларви замъкна копанята на Уилбър в другия край на двора му и зарина с пръст дупката на плъха, като така зарови и всичките му ценни вещи. Уилбър стоеше до копанята си, примирайки от глад и обилно отделяйки слюнки. Ларви изсипа яденето му, което се лееше с кадифено мек звук за ушите на Уилбър и падаше леко като сметана пред очите му. Прасето изгрухтя. То жадно поглъщаше и смучеше, поглъщаше и смучеше, сърбайки и мляскайки оглушително като бързаше да лапне всичко наведнъж. Беше много вкусно ядене — обезмаслено мляко, каша от трици, остатъци от палачинки, половин поничка, корите от плодове, от които бяха правили сок, две стари препечени филии, третинка коренче от джинджифил, едно доста старо руло с желе, опашка от риба, една портокалова кора, няколко парчета фиде от супа, утайката от чаша какао, една цяла лъжица пюре от малини и някакво попаднало по случайност парче хартия от торба за боклук.

Уилбър яде със сърце и душа. Планираше да остави половин парче фиде и няколко капки мляко за Темпълтън, но след това се сети, че плъхът имаше голям принос в спасяването на живота на Шарлот и че самата Шарлот се опитваше да спаси неговия живот. Така че той остави не половин, а цяло парче фиде.

Сега, след като счупеното яйце бе вече заровено, въздухът се прочисти и фермата замириса отново приятно. Следобедът мина и се спусна вечерта. Хладният и мек дъх нахлу през врати и прозорци. Сенките се удължиха. Разположила се удобно върху паяжината си, Шарлот седеше и угрижено ядеше една конска муха докато мислеше за бъдещето. Не след дълго тя се раздвижи чевръсто. Спусна се към центъра на паяжината и там започна да реже някои от нишките. Работеше бавно, но с равно и упорито темпо, а останалите животни вече дремеха. Никой, абсолютно никой, дори гъската, не забеляза, че тя работи. Потънал дълбоко в мекото си легло, Уилбър бе задрямал. Горе, събрани в любимия си ъгъл, гъсетата подсвиркваха приспивна песен.

Шарлот изряза доста от паяжината, като остави значителна част в средата празна. След това започна да плете нещо на мястото, на което бе изрязала нишките. Когато Темпълтън се върна от бунището, беше вече полунощ, а паякът все още работеше.