Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (8)

Осма глава

Зейн се закле да не се доближава до нея — поне докато не е в състояние да контролира чувствата си. Изобщо не бе имал намерение да я докосва, но след мрачната тържественост на церемонията в памет на Джим, след последвалата я абсурдна баня и истеричното веселие, той бе изгубил самообладание.

Гордееше се с факта, че никой не бе успял да го извади от равновесие. Смееше ли да го твърди сега?

Не можеше да я забрави. Тя се бе излегнала до него, подпряла на загорялата си ръка глава, докато с другата безпомощно притискаше мократа блуза. Косите й бяха разпилени по каменистия бряг и в онзи миг бе му се сторила като чудна сирена.

Гърдите й се повдигаха под напора на смеха, а откритото й лице грееше от щастие. Волята му се бе огънала пред очарованието й, пред сладкия зов на устните й и той, развълнуван до дъното на сърцето си, се бе осмелил повторно да я целуне.

Но после тя се бе отдръпнала. Грей не преставаше да се упреква за волността, която си бе позволил. Тя беше непорочната племенница на Джим! Не познаваше живота, докато самият той бе врял и кипял. Бе се оттеглил като отшелник и след трагедията вкъщи се бе примирил със самотата.

За да се отърси от спомена и да забрави Кели, Зейн покани една своя червенокоса приятелка, също съседка, на нощен излет с лодка. Но Ани Прудхоум направо му досаждаше с безспирните си глупави ласкателства и отчаяния стремеж да привлече вниманието му към прекалено дълбокото си деколте.

Зарадва се, когато я зърна в някаква моторна лодка. Хубавите й лешникови коси се вееха на вятъра, а дългите й златисти крака красиво се очертаваха изпод белите ленени панталони.

До нея бе застанал някакъв надменен тип и Зейн разпозна в него смахнатия психолог, който от години идваше тук на почивка. Джими го бе описал като самовлюбен и своенравен глупак, перчещ се с познанията и любовните си похождения.

Сега той оживено разговаряше с Кели, а тя изглежда попиваше всяка негова дума. От време на време поклащаше малката си главица и дори му даряваше някоя от чудните си усмивки. „Господи! — ядоса се Зейн. — Такъв ли мъж търси тя? Действително ли си пада по този сноб и кретен?“

Като потвърждение на предположенията му, двете лодки се разминаха, без тя ни най-малко да даде да разбере, че го е забелязала. „Точно Хардести е най-подходящ за нея — мрачно си рече Зейн. — Двамата са си лика-прилика. С часове ще се наслаждават на надутите си философствания.“

Рижата Ани Прудхоум упорито продължаваше да бърбори и да го превъзнася.

— Каква кукла си, Ани — целуна носа й той с тайната, перверзна надежда Кели да забележи ласката. Но когато се обърна, тя изглеждаше все така потопена в разказа на Хардести. За нея Зейн сякаш бе престанал да съществува.

 

 

„Гледай ти, възмути се Кели, проследявайки отминаващата лодка с периферното си зрение. — Снощи с една, днес с друга. Утре навярно ще е с трета.“

Тери Хардести плътно се бе прилепил до нея и се опитваше да я учи как се управлява моторница. Беше се преоблякъл в морскосин панталон и бяла спортна риза, безупречно изгладена. На главата му се мъдреше смешна капитанска шапка.

— Никога не съм управлявала моторна лодка — нервно се засмя Кели.

— Лесно е, ще ти помогна. — И Тери се притисна зад нея, като постави ръцете й върху кормилото. Тръпка на отвращение премина през Кели, но тя се опита да не обръща внимание на усещанията си. Трябваше да се държи любезно с него — той се оказа достатъчно учтив да изостави идеята за езерна разходка, придружена с музика.

— Ще се научиш. — Господинът подпря брадичка на рамото й. — Искаш ли да ми станеш помощник-капитан?

Явно Тери влагаше допълнителен подтекст в думите си.

Одеколонът му бе така силен, че задушаваше свежия вечерен бриз и я караше да обръща глава настрани.

— Е-хей! — провикна се Мейвис от кабината. — Кой иска плодова салата?

— Трябва да уважим възрастната дама — изгука Тери в ухото й. — Колко е мила!

Мейвис щастливо щъкаше из миниатюрната палубна кухня и Кели механично се съгласи. Очите й все още не се откъсваха от отдалечаващата се в здрача лодка. Зейн бе така погълнат от рижата госпожица, че дори не я поздрави, когато се разминаваха.

„Това е той — горчиво си каза момичето, — а онази червенокосата — по-добре ще е да внимава! Няма да е нито първата, нито последната, която може да си изпати от него.“ Нищо чудно, че на Джими му бе писнало от похожденията на приятеля му.

Но, изтягайки се същата нощ с „Демоничният любовник“ в ръка, Кели забрави високомерното си презрение. Книгата я увлече и реалността се изгуби в мистична мъгла. Тя потъна в тъмния приказен свят на неговите фантазии.

След като прочете и последните редове, Кели впери поглед пред себе си, а пръстите й несъзнателно погалиха лъскавата корица. Чудесен писател — неохотно призна възхищението си от Зейн. — Какво невероятно въображение и фантазия. Сякаш бе повелител на тайнствени сили, чиито превъплъщения поразяваха читателя от началото до края на историята.

За хората, непознаващи неговия талант, той бе един нищо и никакъв драскач на каубойски истории. За нея обаче той се оказа изключителен като писател. „Истински магьосник!“, тъжно си повтаряше тя.

 

 

През целия следващ ден Кели с мъка се въздържаше да не посегне към новата му книга „Илюзии“. Имаше още доста работа около къщата, а освен това бе време да обърне внимание и на собствените си писания.

Мейвис и Тери обаче се оказаха прекалено гостолюбиви съседи. Възрастната дама я обсипваше със супи и сладкиши и Кели трудно успяваше да я отпрати.

За съжаление готварските постижения на Мейвис далеч не бяха на висота и момичето, макар и с известни угризения, отстъпваше на Полиана някоя и друга купа от супата. Кучето благодарно помахваше с опашка, но всеки път в очите му се появяваше странно изражение.

— Май не става за ядене, а? — състрадателно се усмихваше Кели.

Единствената й връзка с външния свят бяха писмата на майка й. Сиси я уведоми, че е получила резервния ключ от сейфа и е подписала документа от банката. Но продължаваше да се тревожи дали диамантите са на сигурно място.

Момичето написа второ успокоително писмо. Грижите около Сиси се оказаха дреболия в сравнение с нарастващото раздразнение, което започна да изпитва към доктор Хардести.

Научните му степени по психология явно го окуражаваха да се намесва неканено в живота й и да досажда с безброй нескончаеми съвети.

— Трябва да работя — безуспешно се опитваше да го отпрати тя.

— Използваш работата като защитен механизъм, а това не е здравословно — упорстваше той.

Тази сутрин Тери направо я вбеси. Беше се появил на вратата още в ранни зори, за да й предложи чашка билков чай вместо обичайното за деня кафе.

— Наистина нямам много свободно време — въздъхна Кели с досада.

— Докога смяташ да ме отбягваш под претекст, че си заета? — Господинът заговорнически се подсмихна, сякаш намекваше за някаква обща тайна помежду им.

Тя замълча, но вътрешно кипеше от гняв.

— Въвела си ред — продължи да нахалства Тери. — Джими беше превърнал вилата в бърлога. Това бе явен белег, че страда от невроза. Чрез хаоса, в който живееше, изразяваше протеста си срещу установените порядки.

Тя метна презрителен поглед към изпитото му неприятно лице.

— Вуйчо ми нито е имал невроза, нито е въставал, против когото й да било. Беше най-обикновен ерген нищо повече.

— Не обобщавай — не се предаваше докторът. — И аз съм ерген, но не живея по такъв безобразен начин.

„О, да — изсумтя вътрешно тя. — Приличаш на опакован в целофан.“

— И какво толкова твориш, мъничката ми. — Той се подпря многозначително на брадичката си. — Никога не говориш за книгите си.

— Съчинявам приказки за животни.

— Караш животните да се смеят, плачат и разговарят? — Той не скри високомерното си презрение.

— Точно така. Какво лошо има в това?

— Ами заставяш децата да бягат от действителността. Не е здравословно.

— Въображението е съществена част от психичния живот на човека, а децата постоянно фантазират и си мечтаят за какво ли не. Нали си психолог? Не те разбирам…

— Децата обичат и бонбони, но хващат кариес от тях. Трябва да ги накараш да се вгледат в света наоколо. Защо не напишеш нещо за момченцето, чиято сестричка постоянно го бие и тормози от завист? Аз съм попадал на подобен случай. Покажи на децата възможен изход — така най-добре ще им помогнеш. Или искаш да се превърнеш в някой евтин драскач като оня каубойски писател?

— За Зейн ли говориш? — не повярва тя. — За приятеля на Джими?

— Разбира се. Чудесна двойка бяха. И двамата избиваха комплексите си — единият чрез алкохола, а другият, като демонстрираше свръхмъжественост. Револверът, естествено е сексуален символ, тъй че постоянното фокусиране на вниманието върху оръжие е твърде очевиден белег за липса на…

— Нима? — Чашата на търпението й преля. — А какво ще кажеш за „Демоничният любовник“ — най-доброто, което успях да прочета за това лято?

— А, Фарли Колинс — Тери се намръщи. — Твърде е инфантилно да пишеш разкази на ужаса. Прекалена тайнственост има около този автор, но за мен той не е загадка. Животът му явно е обсебен от ирационални страхове. Това обяснява ревниво пазеното му уединение. Навярно в детството си е имал слаб баща и доминираща майка. Превърнал се е в хипохондрик, преследван от собствените си фобии. Сигурно се бои да напусне дори къщата си.

— Стига! — кипна Кели. — Говориш глупости. Най-добре е да тръгваш.

Тери изненадано премигна. Гордостта му бе наранена, но той не се предаде.

— Кели, не ставай лоша. Искам да ти помогна.

— Тръгвай тогава. И не ми пречи повече.

Той се изправи. Кели му посочи вратата.

— Защо не поговорим още веднъж? — търпеливо започна отново психологът. — Например, довечера. Ще се поразходим по езерото и…

— Никъде не възнамерявам да се разхождам. Смятам да поработя, да поплувам, а после ще пиша писма. Заета съм.

— Колкото до нощното ти плуване, Мейвис ми спомена, че вършиш глупости. Една интелигентна млада дама сигурно знае…

Тя не издържа повече:

— Изчезвай!

— Добре де, не се сърди — надуто рече той. — Тръгвам си.

Въздъхна облекчено, когато чу вратата да се затваря зад гърба му. Хора като Тери можеха да убият и най-малкия й творчески порив.

Полиана тъжно поклати опашка.

— Не мога да повярвам — скара й се Кели. — Нима харесваш този идиот!

Писането не й потръгна. Пишеше трудно и мислите й постоянно се отклоняваха към Мейвис, Хардести и Зейн. Впрочем отдавна трябваше да забрави за Зейн, но още в следващия момент се улавяше да мечтае за нето.

Имаше и други неща, които я притесняваха. Напоследък бе станала необичайно разсеяна. Беше забутала нейде резервния ключ от вилата и не можеше да го намери.

Сънят й също се бе променил. Доскоро спеше неспокойно, тормозена от кошмари. Но ето че изведнъж виденията изчезваха и всяка нощ тя неотменно пропадаше във все по-черни и бездънни ями, а на сутринта се събуждаше изтощена и с главоболие.

Непонятни усещания и страхове започнаха да се прокрадват в нея — като че ли някой бродеше нощем из къщата и тършуваше измежду вещите й. Книжата върху бюрото сякаш сами се разместваха, картичката от Сиси изчезна временно, за да се появи загадъчно отново.

Страхът бавно я завладяваше — да не би под влияние на романите на Зейн да развива параноя?

Едно зло никога не идва само. Полиана внезапно се разболя и Кели се канеше да я заведе на ветеринарен лекар. Кучето обаче скоро се оправи, но момичето разбра, че се е привързало много към четириногия си приятел.

Музиката от съседната вила отново цепеше с децибелите си въздуха. Хардести временно бе намалил касетофона, за да й угоди, но след неучтивото й държание, явно бе решил да си отмъсти.

Къде се бе изгубил Зейн? Ако той беше с нея, Тери нямаше да даде воля на нахалството си. Зейн би го сграбчил за врата и би му обяснил елементарните правила за добро поведение.

„Престани да мислиш за него — прошепна вътрешният й глас. — Може би никога повече няма да го видиш.“

 

 

Падна здрач. Музиката отсреща неочаквано престана и Кели уморено се надигна от пишещата машина. Време беше да си почине и да поплува.

Не беше яла от сутринта и набързо хапна една от бисквитите, донесени от Мейвис. Готварските умения на съседката й бяха далеч под средното кулинарно равнище, но този път възрастната дама се бе „престарала“ — Кели едва преглътна последната хапка от сладкиша.

Сложи си банския костюм и полека навлезе в хладната вода. Вълничките погалиха приятно кожата й и в прилив на сили тя заплува към скалите, гмуркайки и преобръщайки се във водата. Полиана стоеше на брега, не откъсвайки очи от нея.

Но независимо от чудната вода и приятната прохлада, странна тежест започна да сковава тялото й. Пейзажът се мержелееше пред очите й, а малкото куче се стопи в неясно размазано петно.

Кели изтощено присви очи. Изведнъж осъзна, че не се чувства добре. Болка раздра стомаха й и тя почти повърна.

По дяволите! Беше се преуморила от писане и бе излязла да плува, без да хапне преди това. Нищо чудно, че тялото й се бунтуваше.

Отблъсна се от скалата и заплува обратно с най-бързия си кроул.

Но по средата на езерото стомахът й повторно се сви от жестока болка и тя цялата се сгърчи, нагълтвайки вода.

Задавено се изкашля и опита да изпъне тялото си, но друг пристъп на гадене я връхлетя и тя отчаяно и диво запляска, за да се задържи на повърхността. Устата й мигновено се изпълни с вода, гърлото й заклокочи, а пристъпите идваха на все по-чести и ужасяващи вълни.

„Не е възможно — стрелна се през главата й. — Това не може да се случи с мен.“

Но ето че тялото й отново и отново потрепери и тя потъна под водата. „Не! — бунтуваше се съзнанието й. — Не е възможно, не е възможно!“

И все пак ужасена усещаше, че всичко това наистина се случва. Тя бавно, но сигурно, се давеше.

 

 

Две силни ръце се сключиха около нея. Болеше я главата, белите й дробове горяха, а стомахът й — сякаш триста дяволи се мятаха вътре. Крайниците й висяха безжизнени и клепачите й безсилно натежаваха и се притваряха.

Но ръцете не я изпускаха. Държаха я здраво и сигурно. Бяха ръце на приятел.

Неясно усещаше, че я полагат на нещо твърдо и бодливо. Трева ли беше? Мозъкът й отказваше да работи. Студено й беше. Зъзнеше.

Ръцете я обърнаха по гръб и натиснаха гърдите й. Дробовете й болезнено изхриптяха. Искаше да я оставят на мира, искаше да спи, да спи…

Но ръцете отново натиснаха гръдния й кош и волю-неволю я заставиха да поеме нова глътка въздух. Сякаш бяха нейни врагове — измъчваха я, караха я да диша, а тя не искаше.

После преминаха по лицето й и погалиха очите й. Нещо топло и влажно я парна — кучешки език.

Ръцете я приютиха и понесоха. Тя висеше като парцалена кукла, изтръгната от тъмнината и изпратена на дълъг, безкрайно дълъг и болезнен път.

Някъде се затвори врата. Мекота и спокойствие я обгърнаха. Легло… Лежеше в чуждо легло. Тя се остави силите на мрака да я понесат на крилете си.

Плющяща болка парна лицето й. Опита се да извърне глава, но втора плесница разтресе главата й.

— Събуди се! Хайде!

Трети удар я разтърси и сълзи бликнаха от очите й. Тя бавно ги отвори, за да види мъчителя си.

Разтревожено, сериозно, хубаво лице изплува от тъмата…

Някаква ръка побутна брадичката й, мина зад гърба й и я накара да се изправи.

— Събуди се! — изкрещя гласът. — Ела на себе си!

Очите му бяха сиви, с разширени черни зеници. Тя бе виждала тези очи, познаваше ги. Някога се бе губила в дълбините им и сега ги преоткриваше отново.

— Зейн? — Гърлото й се сви в болезнен спазъм.

— Същият.

Зъбите й тракаха от студ. Той я премести в скута си и облегна главата й на широките си рамене.

— Тихо, скъпа, тихо.

Той беше толкова топъл, толкова силен! Не искаше да се отделя повече от него.

— Нещо стана.

— Като че ли.

— Бях много зле.

— Знам.

— Ти ли ме спаси?

— И тъй би могло да се каже.

— Как?

— Дойдох да те видя. Почуках, но никой не ми отвори. Тогава видях кучето на брега. Беше се втренчило във водата и виеше.

— Давех ли се вече?

— Почти — плуваше напосоки. Беше изпаднала в паника.

— Благодаря ти.

Долавяше ударите на сърцето му до своето.

„Спасена си, спасена си“, повтаряше безспир вътрешният й глас.

— Хайде, трябва да си легнеш.

— Не — простена тя. — Не ме изоставяй.

Той замълча. Ръката му помилва мокрите й коси.

— Не си отивай — прошепна уморено тя. — Остани!

— Е, добре — най-сетне продума той. Целуна челото й. — Добре.

Прегърна я и телата им потънаха в леглото.

— Не си отивай, не си отивай — умолително повтаряше тя.

— О, Господи! Кели, никога няма да те изоставя! Повярвай ми и спи, спи…