Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (4)

Четвърта глава

Страстта го завладяваше с всяка измината секунда и тя се изплаши, но не от властните му търсещи устни.

Ужасът я връхлетя от чувствата, които целувката му пробуди в нея. Някакъв непознат, див копнеж се надигна и удави разума й в стихията си.

Ръцете му неумолимо притискаха тялото й към неговото и тя усети здравите му бедра, топлината на широките му гърди.

За първи път след смъртта на Джими почувства как умората и отчаянието бавно започват да я напускат.

Омаяна и стоплена от неговата сила, бе готова да й се довери и да се остави на течението да я отнесе на приказен остров, очакващ я с вълшебно блаженство.

Тялото, приковаващо я в прегръдките си, я мамеше и й обещаваше неизпитани удоволствия.

Устните му бавно я изпиваха. Целуваха я толкова изкусно, че тя се понасяше на вълните на неизпитано досега щастие.

Твърдата му леко набола брада дразнеше нежната й кожа, устата му — гореща и настойчива, се разтвори и тя не устоя.

Езикът му бързо и нежно обходи устните й, после докосна езика й, напиращ да усвои това непознато изживяване.

Господи, колко приятно бе да усеща силата на неговите ръце, топлината на неговата сила, изпепеляващите целувки, от които светът наоколо пропадаше в бездънни бездни.

„Кели, спри!“, гласът на майка й звънна в ушите й и тя внезапно осъзна опасността и безсмислието на приключението, в което се впускаше. Именно това блажено чувство, изтръгнато изпод опитна мъжка ръка, бе провалило живота на Сиси и помрачила собственото й детство.

„Любовта и сексът са капан“, бе казала веднъж майка й и Кели бе съзряла срама, болката и отвращението в нейните очи. Любовта бе оставила болезнени следи у нея.

Устните на Зейн бяха разбудили вечно дремещия й страх. Усетило пропастта, над която тъй опасно се плъзгаше, сърцето й изплашено изпърха. Макар и вкопчена в Зейн, онази, другата сила я откъсна, заставяйки я да му се противопостави и да накаже пробудените й чувства. Реалността, до миг непозната и смущаваща, придоби ясни очертания. Илюзиите й бяха обречени.

За нищо на света не биваше да се впуска в любовния лабиринт. Можеше да погуби душата си, сърцето си, живота си…

Устните й се сковаха и тялото й замръзна укротено. Тя опря ръце в гърдите му и го отблъсна, обърнала глава встрани.

Той едва отстъпи, усетил враждебността й. Топлият му дъх парна ухото й.

— Изплаши ли се?

— Не! — Тя се бореше за свободата си. — Не, отвратена съм! Пусни ме, ти си маниак! Сексманиак!

Той здраво я притисна и Кели разбра, че няма да му се изплъзне лесно.

— Докато ме целуваше, не изглеждаше отвратена.

— Не съм те целувала — изсъска тя извън себе си от гняв. — Пусни ме, веднага! Ще те дам под съд за изнасилване! Ще дам името ти на пресата! Това е издевателство.

Той се разсмя.

— Вразуми ме, няма що. Как ме нарече — сексманиак ли? Нима да даряваш щастие е равно на изнасилване? — Вдигна брадичката й, а с другата ръка разтърси раменете й. — Внимавай какво говориш, професоре! Не се бой. Не те карам да правиш нищо против волята ти. Но искам да погледнеш истината в очите. Искам да разбереш, че всеки го е страх от нещо. И въпреки привидната увереност, ти се страхуваш от истинското чувство, което може да те изтръгне от тихия ти, закътан, куклен дом. Точно от това се боеше и Джими.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че той няма да посегне на нея — не му бе в природата. Гласът му, нежен и презрителен едновременно, изтри уплахата, но разбуди гнева й. Тя го беше раздразнила и обидила и сега той се опитваше да й го върне, ровейки в душата й.

— Махай се! Не виждам какво Джими е открил толкова в теб…

Той сложи пръст върху устните й и я застави да млъкне.

— Може и да не ми повярваш, малката, но ние с Джими си приличахме.

— Нищо общо нямате помежду си. Не разбирам как въобще ти се е доверил…

— Доверил ми се е, защото ми вярваше.

Ръцете му все още бяха на раменете й, но вече не ги притискаха. Кели можеше да се отдръпне, но не пожела. „Ще бъде под достойнството ми да го сторя“, помисли си тя.

Взря се в сивите му очи, като се опита да го засрами или сплаши. Не тя, а той трябваше да отстъпи! Но внезапно осъзна, че очите му излъчваха магия, в мрежите на която вече бе попаднала. Тънки ивици се преплитаха в тъмните му бездънни ириси и разширени от желание зеници, стаени чувства и противоречия прозираха в тях. Като из мъгла в тях изплува някакво неясно чувство, което Кели изненадано определи като тъга.

— Извинявай — прошепна той. Това беше най-неочакваното нещо, но незнайно как тя разбра, че е искрен. Наистина съжаляваше. — Извинявай — повтори той противно на установените си правила. Полека ръката му докосна лицето и погали брадичката й. — Извинявай… Никоя жена не ме е вълнувала така. — Съжалението изчезна от очите му и нещо друго, тъмно и неопределимо, изплува в тях. Пръстите му заиграха с кичурче от разбърканите й коси. — Пожелах да те целуна от пръв поглед, макар че нещо през цялото време ме възпираше. — Болка прониза сърцето й. Щеше ли да я целуне отново? Щеше ли да му позволи? Устните й едва се отвориха, а очите й не се откъсваха от неговите. — Не се бой от мен, Кели. — Но вместо да се приближи, Зейн отстъпи назад. — Никога не бих те наранил съзнателно, нито теб, нито който и да е скъп на Джим човек. Понякога гневът и засегнатата гордост заслепяват хората и те тръгват да си отмъщават един на друг. За нещастие е така. — Лицето му изведнъж придоби уморен, нещастен вид. — Хайде да сключим примирие — продължи след малко. — Нека се въздържим от коментар върху книгите, които пиша и живота, който водиш. Ако ще спорим, нека бъдем обективни и безпристрастни. Съгласна ли си?

Тя замълча. Зейн отвори вратата и малкото куче се втурна радостно в стаята, като заигра своя странен танц около нея.

— Трябва да тръгвам — погледна я той. — Днес съм зает, но утре ще намина, за да ти покажа любимото място на Джими. Можеш да разпръснеш праха му там.

Кели тихо пристъпи към прозореца. Видя го да се отдалечава, зърна широкия му гръб, стройните силни бедра, забеляза пестеливите движения, с които изгаси жарта от снощния огън и оттласна кануто от брега. След малко Зейн се понесе по водата бързо и сигурно, като същество, родено в пустошта на скалистото езеро.

Едва тогава Кели усети, че е притиснала ръка до устните си. Беше все още зашеметена, сякаш я бяха тласнали в бездните на тежък сън, от който не можеше да се разбуди. Спомни си целувките му — неочаквани, нежелани, почти насила получени те бяха постигнали целта си. Ужас и блаженство се бореха у нея — ужас именно от блаженството, което й дариха.

Той бе споменал, че ще се върне, а тя почти му бе изкрещяла да се маха. Но независимо от това, дълбоко в себе си Кели трябваше да признае истината. Тя го очакваше!

При всяка нова среща Зейн обръщаше живота й наопаки и въпреки това, тя желаеше идването му. Знаеше, че ще дойде.

 

 

Кели се опита да свърши някои неотложни работи през деня, но все не успяваше да се спаси от мислите си по Зейн.

Отиде в града и се срещна с адвокатката на Джими. Дребничката експанзивна госпожа Фиби Карингтън я упъти в съдебните процедури и обеща да й помогне при разпродажбата на къщата и имуществото.

После занесе диамантите при опитен възрастен бижутер, чиито изкривени пръсти с кожа като пергамент се разтрепериха при вида им.

— Госпожице, имате извънредно хубави камъни в колекцията си — констатира накрая той. — Внимавайте! Бъдете особено предпазлива!

Изнервена и развълнувана, Кели отнесе елмазите в банката и ги остави на съхранение в сейф, а след това побърза да телефонира на майка си.

Сиси изпадна в ужас.

— Скъпоценни камъни на стойност триста хиляди долара? Откъде ги е взел? Не може да са истински. Всеки можеше да го изиграе. Беше прекалено доверчив. Държал диамантите вкъщи? Да му ги откраднат?

Кели се помъчи да я успокои. Разказа й за бижутера, за начина, по който Джими се бе сдобил със съкровището, за съседа, на който го бе поверил.

— Съсед ли? — почти изкрещя Сиси. — Човек не връчва триста хиляди долара на някакъв си съсед. Внимавай, Кели! Може би е мошеник, може би иска парите! Не му вярвай, чуваш ли! За Бога, пази се от него.

Кели цялата изтръпна. Напрежението изопна тялото й като струна. По-добре щеше да бъде, ако не споменава вече името на Зейн. Опита се да отклони разговора.

— Оставих диамантите в банката, в сейф.

— Не вярвам на банки и сейфове — сряза я Сиси. — Дядо ми загуби всичките си спестявания, когато банката фалира през тридесетте години.

— Засега банката е най-безопасното място, мамо. Ключът от сейфа е при мен. Ще ти извадя дубликат. Преди да го отворя, служителите сверяват подписа ми с този на документа, който им оставих. Ще изпратя формуляр и на теб. Подпиши го и ми го върни веднага. Така само ти и аз ще имаме достъп до сейфа.

— Страхувам се — продължи да упорства Сиси. — Кой го знае що за човек е твоят съсед. Може въпреки всичко да ни изиграе и окраде. Не следиш ли полицейските бюлетини? Впрочем, права си. Човек трябва да чете книги, а не да се занимава с жълтата преса. Но аз не съм вчерашна. Зная, че безскрупулни типове се разхождат навсякъде. Винаги ги е имало.

„Разбирам те — безпомощно си каза Кели. — Нали самата ти си попаднала на такъв мошеник, нали той е бил твой съпруг и мой баща? Доверието не е наша семейна черта“.

— Какъв е този съсед? — упорито се заинтересува Сиси. — Или може би е жена? Джими постоянно тичаше след фусти.

— Не, мъж е — преглътна Кели, но спести на майка си част от истината. Не спомена нищо за красотата му, богатството, което със сигурност притежаваше, и объркващия чар на Зейн.

— Не му вярвай! Не се доверявай! Отишла си там да пишеш, а не да преследваш илюзии и съкровища.

За сетен път Кели се опита да убеди майка си, че всичко е наред. Но същевременно се чувстваше твърде неспокойна и лесно ранима. Дълбоките насмешливи очи на Зейн я преследваха навсякъде, почти осезателно усещаше устните и ръцете му върху своите. „Внимавай! — беше я предупредила Сиси. — Внимавай!“

 

 

Кели неприятно се изненада при завръщането си от града — пред съседната вила, която се даваше под наем, бе спрял раздрънкан прашен пикап. Някаква възрастна жена излезе от къщата и приятелски махна към джипа, но при вида на Кели се стъписа за миг. След малко лицето й се проясни и тя енергично закуцука към нея.

— Здравейте, вие ли сте племенницата на Джими? Приличате на вуйчо си — имате неговите сини очи и вълнисти коси.

Кели кимна смутено. Бе малко подозрителна към общителни непознати. Жената насреща й беше около шестдесетгодишна, чистичка и закръглена като прясно опечен сладкиш. Беше облечена в пуловер и бели бермуди, стигащи до коленете. Живите й очи шареха наоколо и не пропускаха и най-малката дреболия, а в лявата си ръка стискаше бастун. Единият й крак бе гипсиран. Тя цялата излъчваше естественост и простота, макар неприятно сладникавият глас да контрастираше на добродушния й вид. Във всеки случай, едва ли беше от прословутите приятелки на Джими.

— Летувах тук миналата година — сърдечно продължи възрастната дама. — Сприятелихме се с Джим. Той постоянно разказваше за вас и майка ви — Сиси, нали? А вие бяхте Кати?

— Кели — учтиво я поправи, опитвайки се да прецени новата съседка. — Кели Кординър.

— Но да, разбира се. Кели, писателката. Ах, вуйчо ви така се гордееше с вас. Още ли пишете?

— Опитвам се.

Бе твърде объркана, а жената сякаш не забелязваше колебанието в гласа й.

— Приятно ми е, аз съм Мейвис Пруър.

Кели пое подадената ръка и Мейвис енергично я разтърси.

— Не се учудвайте от вида ми — махна тя към раздрънкания пикап. — Наскоро се блъснах и си счупих крака. Но това няма значение. Не исках да пропусна почивката си край езерото. Направо съм влюбена в него, и във вуйчо ви. А какво прави той? Къде е този разбойник? За риба ли?

Кели внимателно й съобщи трагичната вест. Самата тя все още тъгуваше за Джими, но реакцията на жената я изненада. Мейвис я изгледа слисано, а после внезапно избухна в сълзи. Тялото й се разтресе от ридания, безпомощно хълцане я задави и тя се хвърли в прегръдките на Кели.

„Господи!“ — изуми се момичето и непохватно потупа безутешната Мейвис по гърба. Бе виждала деца да плачат по този начин, но възрастни — не.

— Недейте, госпожо… Всичко стана тъй бързо, в съня му… Той дори не усети… — Тя почти заекваше от притеснение.

— Обожавах този мъж, обичах го — Мейвис сякаш бе полудяла от скръб. — Той беше най-добрият, най-човечният… Знаех, че страда. Знаех, че пие. И баща ми пиеше някога. Нямаше как да му помогна. Човек трябва сам да се откаже от алкохола. Чуждите приказки не вършат работа.

Макар и болезнено чувствителна, Мейвис Пруър изглежда имаше състрадателно сърце. Кели я потупа успокоително по рамото.

— О, миличка, ще ми помогнеш ли да се прибера. — Най-сетне Мейвис я пусна и зарови нос в кърпичката си. Все още се тресеше от преживяния шок.

— Разбира се. — Кели внимателно я хвана под ръка и заедно се изкачиха на верандата.

— Влез, миличка — избърса носа си тя. — Ела да пийнем нещичко. Не ме оставяй сама. Господи, какъв удар!

Тя дръпна Кели във вилата и се защура из стаята. Във въздуха се носеха слънчеви прашинки. Миришеше на мухъл и застояло.

— Сядай, сядай. Извинявай за безпорядъка. Нямах време да почистя. О, Джими! — Мейвис закуцука към кухнята, бършейки жаловито нос. След малко се появи с бутилка лимонада, извади две чаши и наля с треперещи ръце. Кели й помогна да пренесе чашите на масичката до огромния диван, а после седна, надявайки се, че ще избегне нов порой от сълзи.

— Кога почина той?

— Преди десетина дни. Майка ми реши аз да се занимая с уреждането на формалностите.

— Колко много ви обичаше само! И как се гордееше с факта, че пишеш. Как се казваха книгите ти?

— „Изгубеното мече“ и „Любимият еднорог“.

— Прекрасни книги. Джими настояваше да ми ги чете на глас. Ти значеше тъй много за него. Държеше да направиш зашеметяваща кариера, желаеше да ти помогне. — Мейвис отново се разсмърча. — Искаше да подпомогне и майка ти. Спомена за тежката й съдба, за несполучливия брак. Баща ти действително ли ви е изоставил без пукната пара?

Кели цялата се изпъна и вдърви. По-добре Джими да си бе мълчал. Тя и майка й не обичаха проблемите им да стават достояние на чужди хора.

— Добре, че вуйчо ти се е погрижил за вас — продължи да философства Мейвис. — Искаше да ви обезщети по някакъв начин за стореното от баща ти. Беше ми споменал за завещанието си, за това, че ви е направил единствените си наследници. Нали знаеш?

Кели кимна, но замълча. Мечтаеше да се завърне обратно към тишината и спокойствието на вилата си. Но новата съседка пак поднесе смачканата кърпичка към очите.

— Джими остави копие от последната си воля у адвокатката си — госпожица Фарингтън от Фейтвил.

— Карингтън — поправи я Кели и за кой ли път се изненада от доверието, което Джими бе проявил към тази жена.

Мейвис въздъхна дълбоко.

— Знаеш ли, че имаше нещо специално за вас? Държеше го на скрито място, заключено. Получи ли го вече? Погрижи ли се, за да не изчезне?

Джими явно бе споделил тайната си с Мейвис. Изглежда, тя му бе била повече от приятел.

— Да — най-сетне уклончиво отвърна момичето. — Занесох всичко в банката и го оставих на съхранение там. Всичко е наред.

— Добре си сторила. — Мейвис се замисли. — Добър човек беше вуйчо ти, но хората често се възползваха от добротата му — особено жените. Опитвахме се да го вразумим, но…

Женските истории на Джими се оказаха познати на твърде много народ.

— „Опитвахме се“, така ли? — наблегна на множественото число Кели.

— Ами да — ние — съседите, приятелите му. Хора, които идваха да прекарат тук лятото или уикендите. Скоро това място ще се пренасели.

Момичето кимна учтиво, но неприятно чувство я обзе. Макар изолацията на вилата да й се бе сторила потискаща първоначално, тя почти бе успяла да привикне и бе започнала да харесва уединението си.

Нехайно, сякаш случайно, Кели се заинтересува:

— Познавате ли всички съседи? Срещнах човека, който се бе погрижил за домашните животни на Джими, докато пристигна. Мисля, че се казваше Зейн Грей. Помогна ми около завещанието.

— Грей? — Мейвис като че ли трепна леко, а после враждебно изсумтя. Поколеба се за миг, преди да отговори: — Не съм го виждала, но Джими спомена нещо за него. Вуйчо ти не би се зарадвал, ако се сприятелиш с този човек. Има лоша слава.

Кели потрепери.

— Лоша слава ли?

— Истински Дон Жуан бил, казват. Момиче като теб би трябвало да си отваря очите. Не, не ме разбирай криво. Джими го харесваше по свой начин, но не одобряваше отношението му към жените. Не го прави от самота, разбираш ли? Просто у някои мъже като че ли дяволът се вселява и… — Мейвис й намигна.

„Дявол“, туптеше мозъкът й. „Демон“, „Демоничният любовник“… Кели усети как сърцето й се смразява.

— Позволила си да ти помага — упрекна я жената. — Внимавай! Грей прилича на баща ти, поне според думите на Джими. Не търси у него отговорност. Наоколо е пълно с диви кончета.

— „Диви кончета“ ли казахте? — Кели за първи път чуваше този израз. Във въображението й изплува вълшебна гора с лутащо се омагьосано жребче.

— Ами, извънбрачни деца… — Мейвис с мъка произнесе думите, може би защото бяха скандални и нечисти.

Таванът сякаш се срути върху Кели. Извънбрачни деца?! Бързо, едва осъзнавайки какво върши, тя пресуши чашата и я остави на масата.

— Мисля, че е време да си ходя. Благодаря за лимонадата. Не ме изпращайте — насилваше се да изглежда весела и безгрижна тя, но сърцето й биеше издайнически, до пръсване. Зейн имаше извънбрачни деца. С отвращение си спомни собствения си баща. Тя ненавиждаше безотговорни, нехайни към децата си мъже, а Зейн се оказа един от тях.

Сети се за своите ученици, за проблемите, които се появяваха, когато бащата липсваше. Тя много добре разбираше нещастието, болката на тези полуизоставени хлапета и мозъкът й не побираше как мъжете можеха да бъдат тъй жестоки към децата, които бяха създали. А тя, глупачката, си бе позволила да хлътне по него!

Почти връхлетя в спалнята. Някакво неприятно чувство я подтикваше да съблече час по-скоро роклята, лепкава от сълзите на Мейвис Пруър. Безцелно погледът й попадна върху сребристото заглавие на „Демоничният любовник“. Тъмната корица сякаш се втренчи в нея. „Внимавай! Внимавай! Внимавай!“ Едно и също предупреждение бе звучало целия ден.