Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (6)

Шеста глава

Облаците полека изгубиха медения си цвят, потъвайки в тъмен сиво-виолетов воал. Слънцето бързо се спускаше зад скалите.

— Възможно ли е да запомниш толкова стихове? — Кели беше престанала да плаче. Носната кърпа лежеше прогизнала и смачкана в шепата й. Срамуваше се от мимолетната си слабост и бързаше да наруши тягостната тишина.

— Защо не? Да не би да смяташ, че в главата ми има само прилепи и паяци? От време на време там се появява и някоя благородна мисъл.

— Да, разбира се — опита се да заглади нетактичността си тя. Действително беше впечатлена. Той отлично познаваше великия английски поет-романтик. Беше изненадана от бликналото поетично чувство у този мъж, за когото до преди малко считаше, че се интересува единствено от евтина, меркантилна и вулгарна литература.

— Някаква жена дойде днес при мене. — Кели отклони разговора. — Казва се Мейвис Пруър. Около шестдесетгодишна е, дребничка, с побеляла коса. Познавала Джими и бе потресена от кончината му.

Зейн вдигна леко вежди.

— Джими не се интересуваше от дребни белокоси дами.

— Била е тук миналото лято.

— Възможно е. Най-различни хора наемат вилата през цялата година. Тогава отсъствах.

— Изглежда, че са били приятели. Чудя се дали не е имало нещо между тях.

Той се изсмя.

— Ами, бил е просто любезен с нея. Вуйчо ти беше доста стеснителен с тъй наречените „почтени дами“. Обикновено се залавяше с бар дами — и това му създаваше проблеми.

Кели се изчерви. Все още не можеше да преглътне тази страница от биографията на Джими.

— Доста са разговаряли… — „Включително и за теб“. Последното изречение го каза безгласно, наум.

— Той винаги беше много учтив. Един мъж може да бъде внимателен и стеснителен към жените едновременно. Не вярваше, че има какво да предложи на една добра жена.

— Трябвало е да опита… От него щеше да излезе чудесен съпруг и баща, ако бе сложил ред в живота си.

— Ако… Твърде много условности, Кели. Войната осакати живота му. Стори го с всички ни.

Думите му я сепнаха. Вгледа се в него със сбърчено чело.

— „Нас“ ли каза? Мислех, че си бил твърде млад, за да участваш във Виетнам.

— Хванах края. И това ми стига.

— Беше ли ранен?

— Да, но не така жестоко като Джими. Беше през същото лято, когато се случи нещастието с баща ми. Господи, каква отвратителна година беше!

— А хората, които стреляха по него… Какво стана с тях? — колебливо попита тя.

Горчивина се изписа върху лицето му.

— Хора като тях многократно си променят имената и скитат насам-натам. Моля те, да не говорим за това.

Той бе познал ужаса, бе съжителствал със страха ден след ден. Животът му се бе объркал напълно. Може би това се бе отразило върху съзнанието му, върху душевността му… Кели не посмя да зададе повече въпроси.

Някаква риба подскочи във водата. Кучето подозрително наостри уши.

— Накарай го да седне — предупреди я Зейн. — Не може да пази равновесие.

— Не се подчинява. Изглежда, че е забелязало нещо.

Животинчето впери очи в някакъв тъмен предмет, който се полюшваше върху повърхността, като проблясваше на моменти ослепително под последните слънчеви лъчи.

Зейн внимателно загреба към яркото петно, а кучето възбудено подскочи и затанцува в очакване.

— Сядай! — изкомандва Кели.

Оттук нататък всичко се разигра за секунди. Чу се плясък и кучето цопна във водата. Кели се пресегна да го хване, но от рязкото движение загуби равновесие. Кануто се прекатури и светът изведнъж се превърна в огромно езеро.

Тя изплю погълнатата вода и лудо заплува към кучето, което отчаяно и диво размахваше лапи.

Зейн изплува до нея, ругаейки и борейки се с кануто. Греблото плавно се носеше по вълните.

— Добре ли си? — изръмжа той.

— Да. — Тя най-сетне бе уловила животинчето и здраво го притискаше към гърдите си.

— Остави го да се удави — ядоса се Зейн. — Бива го само за пакости. Изгубих фенер за петдесет долара, бинокъла и любимите ми слънчеви очила.

С усилие той обърна кануто и догони спасителните пояси и греблото. Плуваше прекрасно, сякаш бе роден във водата.

— Ще се справиш ли с проклетия пес?

— Да, макар че той е изплашен до смърт. — Кучето не сваляше очи от Кели. Дължеше й живота си.

— Добре тогава — обади се Зейн. — Опитай се да доплуваш до ей онзи бряг там, до мъртвия ствол. Ще избутам кануто нататък, за да го изпразня от водата. Какво глупаво животно!

Кели бе минала курс за спасители, но не знаеше, какво да стори с Полиана. Обърна се по гръб и я стисна здраво в едната си ръка и с другата мощно загреба към брега. Зейн я последва, бутайки лодката.

— Ти ме накара да го взема с нас — подхвърли тя. Малкото същество се бе сгушило в нея като бебе, а лапите му стърчаха над водата.

— Става ли ти се отшелник на пустинен остров? — кисело я предупреди Зейн.

— Само споменавам факт. Не ти ли допадат произшествия като това? Ужасът и страхът са по твоята част.

— Започвам да разбирам защо не си омъжена.

— Защо? — престорено невинно се заинтересува Кели. Беше преодоляла първоначалния шок и се чувстваше чудесно във водата.

— Имаш отровен език. Змийски!

Тя нахално му се изплези насреща.

— Отрежи ми го тогава. — Беше се отърсила от смущението си. Той обаче не хареса шегата.

Най-сетне се добра до брега — мокра до кости и с полепнали по тялото дрехи. Пусна кучето на земята и то шеметно запрепуска нагоре-надолу, разтърсвайки козина.

— Заслужава да го продадеш на някоя пепси или кока-кола компания за реклама — процеди през зъби той. Беше успял да стигне до сушата и изгребваше водата от кануто.

Кели му се усмихна и сърцето на Зейн се сви. За първи път виждаше усмивката й — неочаквано широка, сърдечна, ослепително бяла, разкрасена от две трапчинки.

— Изгубих ти кърпата. Съжалявам. Ще ти купя нова.

— Остави… — примири се той.

— Ами фенера и бинокъла? Трябва да ти ги възстановя. В края на краищата, моето куче ги опропасти.

Той стана и натика ризата обратно в джинсите си.

Нищо чудно, че се бе пошегувала след произшествието. Точно от смях имаше нужда — от разтоварване, което да премахне напрежението й. Спомни си колко скръбна и изтощена изглеждаше по време на символичното погребение на Джими и с цялото си сърце пожела отново да я разсмее.

Тя се сгуши, потръпваща от хлад. Бялата дантелена блуза бе залепнала на гърба й и очертаваше всяка негова извивка. Мокрите панталони плътно обгръщаха дългите й крака, а лешниковите коси висяха на мокри кичури.

— Няма нужда да ми възстановяваш каквото и да е било — повтори Зейн. — Моя е вината. Не биваше да взимаме кучето с нас.

И неговите коси бяха полепнали по челото. Мократа риза очертаваше силните му рамене, както и твърдите мускули на гърдите и корема му. Той се засмя криво.

— Кой знае какво представлявам!

Тя усмихнато проследи играта на светлосенки върху лицето му.

— И ти не изглеждаш по-добре. Трябваше да се видиш как се хвърляш след кучето. Водата изригна като гейзер около теб!

Сега и тя се разсмя.

— Ти пък конкурираше слон в басейн. Как само ругаеше!

— Ами, бях самото съвършенство! А какво ще кажеш за кучето? Цапаше като бясно.

И двамата се обърнаха към Полиана, която изтръскваше последните капки вода от козината си.

— Не беше най-подходящия край за такъв печален повод. — Кели бавно се върна към действителността.

— Може би — да, може би — не. Джими би се превил от смях. Страхотна гледка бяхме и тримата.

— Така ли? А може би щеше да извика „Браво“?

— Ти наистина беше смешна. Кучето приличаше направо на лебед, с опашката и краката вирнати нагоре. Изпълняваше такива сложни пируети, докато го хвана.

— Така и не разбрах какво става. Изведнъж се озовах във водата. А след секунда и ти!

Зейн продължаваше да се смее.

— Малката въртеше очи, сякаш виждаше Годзила.

— Така ти се струва, защото не виждаше собственото си изражение. Приличаше на Зевс, готов да метне гръм и мълнии по нас.

— И всичко това го дължим на Джим. Сигурно ни е гледал отгоре и е режисирал действието по свой вкус.

— Ами да — разсмя се Кели. — Но, но… Какво има?

Тя изумено видя как лицето му се сгърчи. Изплашено и с погнуса, той бръкна в джоба на ризата си и извади мъничка жива рибка.

Нещо в Кели се отпусна, натрупаните чувства изведнъж избиха на повърхността и намериха най-сетне своя отдушник. Вълни от смях я разтърсиха цялата.

Зейн я погледна сепнато и приседна до нея.

Тя се превиваше с ръка на корема, чак сълзи избиха в очите й, но вече не можеше да спре. Отчаяно прегърна колене, но нов пристъп на веселие и истерия мина през нея и тя изхлипа.

— Престани! — закани се Зейн, но смехът й го зарази и той отново прихна.

— Това нямаше да се случи, ако Полиана не се бе втурнала към пепси-нападателя.

Тръпки я побиваха от смях и тя напразно се помъчи да запуши устата си с ръка. Мускулите на лицето й се стегнаха в гротескно смешна гримаса и тя изтощена се остави на глупавото неудържимо веселие да я обсеби.

Небето изчезна за миг. Тъмната сянка на Зейн падна върху нея и очите му се приближиха.

— Ще престанеш ли, или си прочети една молитва?

Той се шегуваше, но усмивката му бавно угасна и Кели смътно усети отново въздействието му върху себе си.

— Красива си, когато се усмихваш — тихо прошепна той. — Но още по-красива ставаш, когато се смееш.

Косите й бяха разпилени по камъка, на който се бе облегнала и той внимателно вдигна един кичур, докосвайки брадичката й. Безгрижието се стопи в очите й и устните й леко се разтвориха. Все още дишаше учестено, но сърцето й тупкаше диво и тя не снемаше поглед от Зейн.

Той погали лицето и нежно вдигна косите й от челото. После пръстите му проследиха овала на лицето и замряха.

„Ще те целуна“ — казваха очите му.

„Зная“ — безмълвно се съгласи тя.

„Не вярвах, че пак ще се случи.“

„Нито пък аз.“

„Но ще ми позволиш, нали?“

„Да.“

„Искаш ме, нали?“

„О, да, ела!“

Клепачите й изпърхаха и се затвориха, когато устните му се наведоха и докоснаха нейните. Устата му бе хладна, но сякаш я изгаряше. Нежността му я обгърна и тя цялата се потопи в нея. Още миг устните му се притискаха в нейните, сякаш се стараеха да усетят това крехко странно чувство, породило се между тях.

После бавно устните му се разтвориха, властни и ненаситни. Ръката му се плъзна под главата й и внимателно я притегли. Пръстите му минаха през хладната влага на разпръснатите й коси. Другата му ръка приласка мокрото й тяло.

Тя усети топлината на твърдите гърди и изтръпна под напора на силните му бедра. Тялото му пулсираше върху нейното и горещите му вълни преминаваха в нея.

Той взе лицето й в шепа и го притисна към своето. Тя се задъха от изненада и страст и тогава по чувства влагата и копнежа на езика му. Срамежливо плъзна своя към него, а той изстена и я притисна тъй силно в обятията си, че за миг телата им преляха в едно. Устата му бавно помилва шията й, целувайки гладката кожа, а после се спря на ключицата и потъна сладостно във вдлъбнатината. Ръката му беше открила нежните гърди с настръхнали връхчета и ги притискаше леко през мокрия плат.

Той вдигна глава и повторно целуна устните й, плъзна пръсти по гърдите и внимателно разкопча първото копче на блузата. Вътрешният й глас нашепваше настойчиво да избяга, докато не е станало късно, но Кели не беше в състояние да се откъсне от него. Ръката му докосваше плътта й и леко разкопчаваше второто копче.

Като в полуунес тя усети мекия шум на лапи върху каменистия бряг и нещо студено и влажно я близна по бузата. Изплашена, тя отвори очи.

Полиана се бе хвърлила отгоре им тържествуваща и любвеобилно ги даряваше с влажните си ласки.

Зейн бързо се изправи, но не я освободи от прегръдките си. Побутна кучето да се махне, но то още по-разпалено се замята и се хвърли в скута му.

— Това куче ми омръзна! — не издържа Зейн.

— Това куче е може би по-умно от нас — контрира го Кели и се отдръпна. Ръката му я притисна и не й позволи да се отдели.

— А може би Джими го пожела — плахо добави тя.

— Ах, да, Джим. — Лицето му си възвърна обичайния израз. — Не вярвам, че би имал нещо против да ти бъда опора, но… — Той не довърши изречението.

Този път не я спря и тя скочи на крака. След нея и той се изправи.

— Срамувам се от себе си. — Тя бързо му обърна гръб и погледът й се зарея над падащите сенки, поглъщащи отсрещните скали.

— Виж. — Той пристъпи зад нея и лекичко погали врата й.

— Недей! — Гласът й бе рязък и той свали ръце.

— Виж, всичко беше тъй естествено. И двамата бяхме емоционално превъзбудени и…

— Върни ни вкъщи, моля те — уморено рече тя.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че…

— Вкъщи — заупорства тя. — Искам вкъщи.

— Е, добре, ще те отведа.

През целия път Зейн мълча. Кели бе пламнала от срам. Как беше възможно да се хвърли на врата на този мъж веднага, след като бе почела паметта на Джим? Тя едва ли не го бе предизвикала сама, изтягайки се предизвикателно на брега. Не, това не беше вярно, оправда се пред себе си. Просто беше припаднала от смях.

Пристигнаха и той й подаде ръка да слезе. Волю-неволю, тя прие. Нямаше как да излезе на брега суха.

Той я погледна право в очите.

— Ще ти върна книгите и повече няма да ти досаждам. Мисля, че така е най-добре, освен ако ти не пожелаеш нещо друго.

— Прав си, така е най-добре — повтори Кели, но бързо отклони поглед.

— Е, добре. — Зейн неспокойно прокара пръсти през косите си. — Поне отдадохме дължимото на Джими.

— Да — най-сетне вдигна очи тя. — Поне това сторихме.

Той кимна и някак със съжаление потупа Полиана по гърба. После се обърна и тръгна към кануто. Вървеше далеч не тъй гордо и изправено, както се бе държал през целия ден.

Небето бе тъмно и звездите блещукаха измежду облаците. Кръгла жълта луна светеше отгоре. Имаше пълнолуние — бе ударил часът на вампирите и върколаците. Ако попиташе Зейн, той щеше да й обясни — нали беше специалист по силите на мрака? Наистина ли се бе увлякла по този мъж? Беше пълна нейна противоположност.

— Кели, Кели! — понесе се от съседната къща. — Търсих те, но те нямаше. Джипът беше в двора. Къде избяга?

— Повозих се на лодка… с един съсед. — Момичето се насили да бъде учтиво. Искаше да остане насаме с мислите си.

— Опекох малко бисквити — продължи Мейвис — и реших да ти донеса. Прекалено си слаба, млада госпожице. Трябва да те поохраня.

„О, не“, изпъшка вътрешно Кели. Не желаеше никакви разговори и отчаяно потърси извинение. Но докато отвори уста, жената бе вече изчезнала вътре.

Нямаше как — тя бързо свали мокрите дрехи и се преоблече. Копнееше за гореща вана, но съседката й щеше всеки момент да нахълта. Уморена, тя уви косата си в кърпа и изплакна лице.

Не след дълго Мейвис почука на вратата с чинийка кафяви бисквити. Пристъпи тежко, подпряна на бастуна си и се разположи неканена на масата.

— Джими си падаше по моите сладки, та реших да предложа и на племенницата му. Какво ще кажеш за чашка кафе? Ще си побъбрим.

Кели измъчено се усмихна, хвана Полиана и я изкара навън. Боеше се, да не би кучето да даде воля на обичайната си любвеобилност.

— Какво сладко куче — мазно рече Мейвис и очите й светкавично обходиха стаята. — Нямаше го миналата година. Хубаво е човек да си има пес да го пази.

Жената явно бе решила да остане по-дълго. Кели трябваше да й предложи кафе, но след това щеше да се извини и да се оттегли. Бе прекалено изтощена за каквито и да било разговори.

— Полиана не е истински пес. Прекалено е гальовна. Ще трябва да се погрижа за нея и котките.

Мейвис приглади белите си коси.

— Не бих имала нещо против да взема някоя котка, дори две — ей така, за спомен от Джим.

— Наистина ли? — Кели оживено се вгледа в съседката. Може би не беше права за нея. Та тя беше тъй добра и услужлива!

— Разбира се. Харесвам двете жълти. Имам къща с двор във Форт Смит и нищо няма да им липсва. Бях решила да си намеря котка още щом мъжът ми почина. Чувствам се самотна, разбираш ме, нали?

Чайникът изсвири и Кели бързо смеси водата с нес кафето. Извади мляко, захар и лъжички и сложи две чинийки за бисквитите.

— А, не, обичам кафето натурално — възкликна Мейвис. — Сладките са за теб. Аз цял ден си хапвах. Какво друго ми остава — гипсът ми пречи да ходя и стоя вкъщи. Страшно обичам да приготвям разни вкуснотии, но сега, след като мъжа ми не е сред живите, няма за кого вече да се старая. Затова реших да опека нещичко за теб. Хапни си, мила!

Кели взе бисквита и изненадано установи, че е твърда и безвкусна като камък. Дощя й се да я изплюе, но щеше да обиди старата дама.

— На плуване ли беше? — Мейвис подпря глава и впери безцеремонно очи в омотаната около косите й хавлия.

— Да, с приятел.

— И кой е този приятел, познавам ли го?

— Не.

Кели с усилие преглътна последната хапка бисквита и отпи от кафето. Не желаеше да разговаря нито за случилото се, нито за Зейн. Жената отсреща й бе чужда, независимо, че се канеше да приюти две от котките на Джим.

— Вземи си още. Имаш нужда — подкани я Мейвис и момичето с неохота прие. — Съвсем случайно те зърнах с някакъв мъж — зачурулика весело гостенката. — Просто си седях на верандата и гледах звездите. Симпатични мъже има наоколо — фермерът от другата страна на езерото, например или младежът с овощната градина. Ами доктор Хардести? Той идва тук през лятната си почивка и е същинска стръв за младите госпожици — възпитан, богат, но тъй самотен. Няма нищо общо с оня Грей.

Тъпата болка се усили и премина като ток през мозъка й. Кели върна бисквитата и се хвана за челото.

— Твърде много говорите за Грей, а не го познавате. — Искаше да прозвучи естествено, но в гласа й се прокрадва сприхавост.

Мейвис само поглади повторно косата си.

— Нали Джими често го споменаваше? Казваше ми, „Мейвис, обичам Грей като брат, но по-добре да стои далече от момиче като племенницата ми.“ Това са негови думи, мила. Защо да те лъжа? Грей прилича на един мой братовчед — чудесен човек, но дяволът се вселява в него щом види жена.

— Разбирам — извинително кимна Кели, но всъщност вече нищо не разбираше. Болка пронизваше главата й и тя не бе в състояние да мисли за каквото и да било.

— Скъпа, не изглеждаш добре. Преуморила си се. Виждам колко чисто и спретнато е тук сега? Защо не си легнеш? Аз си тръгвам.

— Съжалявам, но май че сте права. Доста неща преживях напоследък.

Кели се надигна да я изпрати, но жената я спря като сложи ръка на рамото й. Удивителна сила се криеше в дребното й старческо тяло.

— Ще се оправя и сама. Ще намина някой друг път за чинията.

Мейвис изненадващо бързо закуцука към вратата, но се подхлъзна на прага и с мъка се хвана за рамката.

— Ударихте ли се? — загрижено попита Кели, но жената й махна успокоително.

— Понякога забравям, че съм с гипс. Да пусна ли това сладурче вътре?

Тя затвори вратата след себе си, а кучето ликуващо изприпка към Кели с неотменната си ухилена муцунка.

— Остави ме — отдръпна се Кели. — Ще ме умориш от обожание. Да не съм ангел.

Болката туптеше в главата й. Глътна два аспирина и побърза да се изкъпе. Горещата вода я поотпусна, но земята започна да се люлее под краката й и мозъкът й потъна в някаква странна мъгла. Цялото й същество жадуваше за покой, но сънят упорито бягаше от очите й.

Насили се да пише на майка си, обяснявайки за кой ли път механизма за отваряне на сейфа, но не успя да се концентрира и бутна недовършеното писмо настрани, до ключа дубликат и документите, които Сиси трябваше да подпише.

Най-сетне реши да си легне, но таванът се въртеше и тя като че ли ту потъваше в бездна, ту се издигаше нагоре. Бе невъзможно да заспи. Издърпа чаршафите, вдигна възглавницата и се облегна назад. Погледът й попадна върху дебелата черна книга със сребрист надпис и несъзнателно протегна ръка към нея.

Не разбираше с какво „Демоничният любовник“ я привличаше. Би сторила много, за да прогони Зейн от мислите си.

И все пак, тази нощ около езерото бе плакала като никога в живота си. Бе се прививала от смях и целият свят се бе веселил с нея. А после…

А после той я целуна, както никоя жена не е била целувана преди, а тя отвърна на целувката му със страст, неподозирана и за самата нея. Колко много емоции, скръб, смях, желание… И всичко това в един ден.

Кели винаги бе избягвала шумния живот, търсейки спокойствие в книгите. Сега тя бягаше от Зейн, дирейки приют в собствените му романи. Каква ирония на съдбата!

Но той не беше нищо друго, освен обикновен драскач, опита да се защити тя. Експлоатираше мелодрамата и евтиния страх — защо тогава се бе задълбочила тъй много в мислите си за него? Беше десет часа — книгата щеше да я приспи за броени минути.

Но в три часа сутринта Кели все още седеше изправена в леглото, с възпалени от четене очи, и не можеше да се откъсне от нея. Безсмъртен любовник преследваше във фантастични сънища главната героиня и мечтите й се сбъдваха, но твърде изкривени и изопачени.

Буквите затанцуваха пред погледа й и Кели си наложи да остави книгата. Зашеметена се затътри към кухнята, изяде една от безвкусните курабийки на Мейвис и изпи чаша мляко. Романът не й даваше покой. Зейн пишеше за демони, но го правеше със завидно съвършенство. Тя неохотно си призна, че е увлечена от сюжета. Някаква непозната магия проникваше в нея, настойчиво и мощно, и тя не можеше да й устои.

Но въпреки желанието си да стигне до развръзката, странната умора пак я надви и тя едва смогна да се претърколи в леглото и изгаси лампата. Сънят се стовари отгоре й и причудливо живи видения я понесоха на крилете си. Сред тях упорито се промъкваше висок силен мъж с дълбоки сиви очи и я зовеше през мъглата.

За добро ли я очакваше той, или за зло?

Отговор тъй и не успя да намери в объркания лабиринт на сънищата.