Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (2)

Втора глава

Зейн бавно се спускаше по хълма към главния път. Погали коня по шията и вътрешно се усмихна. Ама че куражлия беше малката — куражлия и горделивка! Очите и бяха сини, досущ като на Джими, със същото котешко изражение в тях. Дали бе откраднала и усмивката му — сърдечна, спонтанна и заразителна? Едва ли щеше някога да разбере.

Може би не трябваше да я сграбчва в самото начало, но споменът за онази другата бе размътил ума му. Още беше пред очите му — едра силна жена, натъпкала половината покъщнина на Джими в колата си. Беше си наумила да му измъкне и чаршафите и когато Зейн се опита да я спре, бе стоварила тежкия си юмрук в челюстта му.

Но сега не му беше до племенницата. Нужно му бе време, за да преглътне печалната новина. Дано добрата неспокойна душа на Джими да е намерила най-сетне покой! Беше го поощрил да замине за Кливланд с надеждата, че ще се откаже от алкохола, но вътрешно таеше съмнения — Джими едва ли някога щеше да превъзмогне физическите и психически травми, нанесени му във Виетнам.

Зейн го разбираше, защото сам го бе изпитал. Деветте дълги години на война бяха разбили тялото и идеализма на Джими.

Докато приятелят му бе хванал началото на войната, Зейн беше изпратен там в самия й край. Но макар и да го бяха ранили, противно на Джими, последиците останаха невидими за хорските очи. Само един малък бял белег точно под сърцето, му напомняше за Виетнам.

Беше се измъкнал от пъкъла на войната изпечен циник. Нещастието, което сполетя по-късно семейството му, още повече засили недоверието му в човешката природа. Но благодарение на Виетнам той беше възмъжал. Ужасите го калиха. Може би бе имал просто късмет. И него можеше да сполети участта на Джими. „Ех, Джими!“ Щеше да му липсва.

Зейн въздъхна и мислите му неусетно се върнаха към племенницата. Вероятно беше в добрия тон да й поднесе изискано извиненията си, но тя го беше вбесяла с хапливите си забележки.

Беше привлекателно момиче, но си бе позволила да изхвърли любимите книги на Джими, при това с доста надут и педантичен коментар. Спомни си как бе изритала един от романите и дяволът отново го загриза. „Отвратителен боклук“ — ето как ги бе нарекла.

По дяволите! Заслужаваше да й го върне! Беше му забавно да открие, че малката не понася флиртове. Това като че ли я плашеше и тя застиваше безпомощно с вирнато носле. Изпитваше задоволство, че можеше да атакува високомерието й. Беше толкова лесно, защото не обичаше да я свалят. Напук реши да я свали. Влудяваха го дългите й загорели бедра, малките предизвикателни гърди, необикновено нежните черти лицето й и най-вече — прекрасната кожа. „Същинска праскова“, каза си той и внезапно му се дощя да опита вкуса й.

Двойка пъдпъдъци пресякоха пътя и Зейн бързо дръпна юздите. Време беше да престане с фантазиите си.

Кели Кординър притежаваше чар, но не беше неотразима. Прекалено висока, прекалено слаба, брадичката й говореше за упорит характер, очите й блестяха като стомана и всичко в нея подсказваше самодисциплина. Интелигентна, тя реагираше бързо, но й липсваха топлината и крехката уязвимост на Джими.

С лека ръка би я заменил — и нея, и още десетина като нея, за да върне стария си приятел. Мътните го взели Джими! Да напусне този свят!

 

 

През цялото време Кели се убеждаваше, че Зейн Грей я бе поразил единствено с арогантността си. Но вътрешно бе неспокойна, разсеяна и нито разходката до града, нито задачите й помогнаха, да се концентрира. Смъртта на Джими и раздялата със Сиси бяха обтегнали нервите й докрай. Кели се тревожеше за майка си, която трябваше сама да се справя със скръбта. Липсваха й ласките, домашния уют, а също така — и малките палавници.

За да се отърве от връхлетялата я внезапно самота, тя побърза да напазарува, занесе телевизора и радиото в сервиз, а дрехите и книгите на Джими предаде на Армията на Спасението.

За момент се поколеба да се раздели с „Демоничният любовник“, но общата й погнуса към този род литература надделя. Злобата също си каза думата — не желаеше да следва препоръките на Зейн.

Господи, какво невъзможно име — Зейн Грей! Едва ли знаменитият писател бе подозирал, че на него ще бъде кръстен човек, занимаващ се с пилета, а не с каубойски подвизи.

Впрочем някои жени биха оценили мъжествеността на този нов Зейн. На външен вид напомняше баща й, но последният бе причинил толкова страдания на жена си и дъщеря си, че след развода Сиси се бе заклела да не се омъжва повторно. Кели бе израснала с легендите за бащината красота и безбройните му похождения.

Ето защо сега търсеше в мъжете сигурност. Харесваше тихите, учтиви, кротки мъже, не парадиращи със своята сексуалност. Физическата страна на връзката не я вълнуваше.

Отново си спомни за Зейн и стисна зъби. Този арканзаски фермер разбираше от любезност, колкото една хлебарка. Жалко, че трябваше да се срещне отново с него — той я изваждаше от равновесие. В негово присъствие дишането й се учестяваше и неясна тревога изпълваше цялото й същество. Ще вземе завещанието и нещата, които Джими му бе поверил, и ще го изхвърли от мислите си. Не желаеше нито да слуша приказките му, нито да гледа нахалната му физиономия.

Но волю-неволю трябваше да си признае, че лицето му далеч не бе тъй отблъскващо. Естествено, не беше красавец — прекалено яки челюсти, твърде много инат, възбуждащо чувствени устни, дръзки при това.

Леко притворените му очи напомняха тези на Клинт Истууд, но затова пък носът му не бе идеален. Кели упорито се опитваше да определи дефекта му — като че бе чупен веднъж или дваж.

О, не, този мъж не бе в състояние да я заинтригува — нито физически, нито емоционално. Би го заменила — него, и още стотина, за да си върне Джими. Милият мъртъв Джими!

 

 

Уж се бе отървала от досадните книги, а, ето че бе пропуснала една. Подреждайки стенния гардероб, пред нея изведнъж проблеснаха сребристи букви върху тъмен фон. Нямаше как да не я познае — „Демоничният любовник“ на Фарли Колинс.

За какво ли Джими се бе снабдил с две издания на един и същ роман? Като че ли книгата нарочно, по някакъв тайнствен начин, упорито я преследваше.

„Не ставай глупава! Откога си станала суеверна?“

Навярно книгата е била завряна прекалено дълбоко в чекмеджето, но въпреки това я отвори с треперещи пръсти. Тозчас надписът се наби в очите й:

„На Джими — с най-добри пожелания. Фарли Колинс.“

Името бе изписано с решителен почерк, а под него се мъдреше полукомично, полугротескно изрисуван ухилен череп.

Някаква коледна картичка изпадна отвътре:

„Джим, не разбирам защо хората колекционират книги с автографи, но вярвам, че ще ти хареса. Искрено твой — Зейн“.

Кели върна картичката обратно. Не знаеше какво да стори. Автографът придаваше на книгата стойност, а и Джими бе държал на нея. Не можеше току-така да я изхвърли.

Беше се отнесла твърде безцеремонно към останалите й посестрими. Може би не е била права — книгите бяха на вуйчо й и той ги бе обичал? Дали пък да не върне тази на Грей?

Пое я примирено и прегледа отзивите на задната обложка: „Вълшебен лек“, „Магически водовъртеж от ужас и желание“, „Красота и страх, преплетени с любов“… Суперлативите щедро се сипеха.

Хвърли поглед на последните страници, които обикновено съдържаха снимка и биографични данни за писателя. Удари на камък — не откри нищо, освен лаконичното съобщение, че бележитият творец държеше на анонимността си.

„Тайнствен, неуловим, подобен на фантомите, спохождащи въображението му“ — издателската бележка я подразни. Каква ли мистичност откриваха в човек, жънещ подобна слава и милиони? Колинс явно бе преситен ексцентрик, пренебрегващ успеха и популярността си. Кели върна „Демоничният любовник“ в спалнята. Може би заради Джими щеше някога да я прочете.

„О, не! — възпротиви се вътрешният й глас. — Момиче, не изневерявай на принципите си!“

Уморена и изпотена, тя копнееше за душ, но такъв липсваше. Затова пък отвън проблясваше свежата прохлада на езерото. Слънцето клонеше към залез, небето бе озарено в златисточервено и прозрачносинята вода я примамваше навън.

Кели си сложи нескромно изрязания черно-розов бански и се спусна по каменистия бряг. Нагази във водата и се удиви на тишината, която я заобикаляше.

Кучето я последва до брега, където и остана, подскачайки и размахвайки опашка.

— Май трябва да те науча да плуваш, глупчо — засмя се момичето и се гмурна в дълбоката вода. Странен неземен крясък проряза залеза. Тя изплува и съзря огромна птица, синкавочерна като настъпващата нощ, да докосва с криле водата. Възхитена от неповторимата гледка, Кели пак се гмурна и заплува навътре.

Скалите придобиха тъмни очертания в припадащия здрач. Тук-там тъмни медни сенки играеха по затоплените от слънцето скали, а на фона на изгасващия ден дърветата потънаха във фантастично зеленикави нюанси.

Душата й се поддаде на мистичното очарование й тя започна да разбира защо Джими бе предпочел тази съвършена красота пред хаоса на града. Почувства как се отпуска и умората й изчезва. Можеше да стои така с часове, но настъпилият мрак я накара да заплува към брега.

Кучето залая насреща й радостно, с нарастващо нетърпение. Не бе помръднало от мястото си.

— Хей, малкия! Не си ме чакал дълго, нали? Не съм чак толкова важна особа, за да ме следваш неотклонно! — игриво го упрекна тя.

— Не си и чак толкова предвидлива — обади се нечий саркастичен глас.

Тя подскочи от изненада и инстинктивно сви ръце в юмруци. Луната вече бе изгряла и на сребристата й светлина ясно се очертаваше силното тяло на Зейн, облегнато на огромно изкоренено дърво. Изглеждаше абсолютно спокоен — като че ли светът му принадлежеше.

— Пак ли ти? — измърмори тя. Беше му станало навик да й изкарва акъла от страх. Какво искаше от нея?! — Как попадна тук?

— С кану — тихо кимна той към брега. Не е много разумно да плуваш сама. Особено нощем.

Тя грабна хавлията, която бе оставила на камъните и я стегна плътно около тялото си. Защо не беше по-дълга, за да я скрие цялата от погледа на този мъж? Бикините й бяха изрязани толкова предизвикателно, че краката биха съблазнили повечето мъже. А този отсреща направо я разсъбличаше с поглед. Макар да не бе помръднал от мястото си, тялото му безпогрешно издаваше сила и животинска страст.

— Плувам отлично, нали? В колежа минавах за шампион.

— Къде? — едновременно иронично и заплашително я парира той. — В басейн ли? Това тук е истинско опасно езеро, момиче. В тъмнината някой може да те изпрати с моторницата си на дъното и дори да не забележи.

Макар нощта да бе топла, необясним хлад скова крайниците й. От настойчивия му поглед я побиха хладни тръпки. Луната огряваше изруселите му от слънцето кичури и открояваше високите му скули, широките рамене и здравите дълги крака.

Той се изправи и неспокойно размърда тяло.

— Не се шегувам. Доста плувци се удавиха тук през последните години. Всички претендираха, че са добри.

— Не съм те молила за съвет!

Сърцето й бе подновило безсмисления си изплашен бяг. „Дръж се, не се давай!“ Що за притегателна сила притежаваше този мъж, та постоянно губеше самоконтрол в негово присъствие?

— У тебе ли са завещанието и останалите неща?

— Да. — Сянка падна върху лицето му. — Нося ги. Исках да ти ги дам по-скоро.

— Дай ми ги тогава и изчезвай. Стига си ме шпионирал!

Зейн се престори, че не забелязва протегнатата й властно ръка. Отпусна крак и вкара палци в колана.

— Нито те шпионирам, нито те преследвам. Дойдох тук по светло. Кануто просто е безшумно. През цялото време стоях и те наблюдавах как се правиш на видра. Знам ли какво можеше да ти се случи?

Тя си пое дълбоко дъх и отново протегна ръка.

— Единственото, което може да ми се случи, е да припадна, когато те видя. Би ли ми връчил най-сетне завещанието!

Той се пресегна към кануто и извади огромна тежка торба.

— Ще я занеса до къщата. Съдържа колекция от минерали.

Кели въздъхна нетърпеливо. Значи — отломъци. Обичаше вуйчо си, но той явно бе имал слабост към безполезни неща.

На всичко отгоре се бе сдобил с приятел — и то досадник!

Обърна се и се запъти към къщата. Кучето и мъжът я последваха.

Преди още Зейн да прекрачи прага, тя се втурна към спалнята и навлече огромния халат в прасковен цвят. Така се почувства по-спокойна. Нека зяпа сега колкото си иска! Върна се в хола и отметна мокрите коси от челото си.

— Благодаря за помощта! — отсече и безцеремонно зачака да си тръгне.

Зейн остави торбата на масата. Беше със същите избелели джинси и прашни ботуши като сутринта и разкопчаната бледозелена риза разкриваше мускулестите му гърди.

Измери я от глава до пети. Лицето му бе застинало и хладно — досущ като нейното.

Стоеше и не помръдваше, докато тя не се разшава неспокойно.

— Възпитаният съсед би се отблагодарил с чашка кафе за усилията ми. Но ти май не ме считаш за съсед?

В очите му проблесна игриво пламъче и изведнъж Кели осъзна, че той се шегува. Ах, мръсникът! Забавляваше се със смущението и тревогите й! Тя преля от възмущение. Нямаше да позволи да я разиграва!

— Сядай! — отсече с досада тя. — Ще трябва да се задоволиш с най-обикновено нес кафе. Друго нямам.

Той се усмихна и тя трепна учудено. Мъжът имаше изненадващо открита, топла усмивка. Макар и да се отнасяше резервирано към него, усмивката му не лъжеше и тя бе готова да й се довери. Какъв абсурд! Кели почти съжали, че го бе поканила да остане.

— Бих се оженил за първата жена, която ми свари истинско, хубаво кафе. Тук явно съм в безопасност. — Зейн придърпа към себе си близкия стол, обърна го и го яхна като кон.

— Може би бих могъл да ти дам някои разяснения за съдържанието на торбата — продължи той, докато наблюдаваше уверените й движения.

— Хайде, започвай! — през рамо му отвърна Кели. Включи чайника и тайно хвърли поглед към него. Все още ли й се струваше опасен? При светлината на лампата лицето му изглеждаше променено и непредсказуемо.

— Вуйчо ти е оставил още едно копие от завещанието си у адвокат. Потърси госпожа Фиби Карингтън във Фейтвил. Тя ще ти помогне при уреждане на формалностите. — Той леко се намръщи и почеса кучето зад ушите. — А що се отнася до торбата, може би ще е добре да ти обясня някои работи.

Тя се облегна на кухненския плот. Сега очите му изглеждаха още по-дълбоки, а мислите му — съвсем неясни. Противно на погледа, силното му лице като че ли излъчваше доброта, дори кротост.

„От осветлението е“, предположи тя. Беше неин ред да го изучава.

— Защо го правиш? Защо постоянно ме стряскаш?

Той продължи да се взира в кучето, което явно го боготвореше.

— Не зная. Мъничко страх ще ти е от полза. Трябва да внимаваш в тази пустош. — Той остави животинчето на мира. — Парен — каша духа. Чувала ли си тази поговорка? — Погледът му отново я прониза и тя потръпна. Вирна брадичка.

— Не съм дете. — Думите безпомощно увиснаха във въздуха. Осъзна грешката си, но късно.

— Забелязах — устните му се извиха в иронична усмивка.

— О, престани!

Не бе успяла да се среши, лицето й бе без грим, огромният халат я обгръщаше като меча кожа, а краката й шляпаха в големи чехли. В нея едва ли имаше нещо привлекателно, но мъжът сякаш я поглъщаше с очи.

О, тя много добре го разбираше! Той не я харесваше ни най-малко. Но, преструвайки се на заинтригуван, я караше да се притеснява. Ето какво правеше той — подиграваше й се!

Като че ли не искаше да й даде минута покой.

— Дойдох, за да ти връча последното желание на покойния ти роднина, а ти се забавляваш в езерото. Май си забравила за какво си дошла.

— Нищо подобно. Ти се промъкна в имението като крадец. Липсва ти елементарно възпитание!

— Някога да съм претендирал за възпитание?

Сега открито й се подиграваше. От де ли й хрумна да се доверява на усмивката му?

— Ти изглежда изпитваш удоволствие да плашиш хората?

— Позна. Но само дотолкова, доколкото след това да се почувстват щастливи. Твърде малко щастие има на този свят.

Водата в чайника завря и Кели наля кафето. Бе необходимо цялото й самообладание, за да сложи чашите на масата, без да ги разлее. Седна срещу Зейн. Този човек беше невъзможен! Самодоволството му прекрачваше всякакви граници. Как можеше Джими да го е считал за свой приятел?

— И какво още има във вълшебната торба, освен минерали? Може би някоя и друга гадина за приятна изненада?

— Не позна! — Сарказмът й се сблъска с престореното търпение на Зейн. — Краката ти са хубави, но… — Той й подаде някакъв запечатан плик. — Ето завещанието. Предполагам, че искаш да го прочетеш на спокойствие.

— Убедена съм, че знаеш съдържанието му. Джими нямаше тайни.

— Що се отнася до съдържанието — позна. Но недей да подценяваш вуйчо си. Умееше и да мълчи.

— Така ли? — Кели отвори плика с надеждата, че вуйчо й не се е поддал на сантименталности и не е завещал половината имущество на този самодоволен тип.

Погледът й бързо се плъзна по документа, прескачайки множеството юридически термини. Устните й удивено се разтвориха и челото й се сбърчи.

— Мислех, че е оставил всичко на майка ми, но е включил и мен. Дори ме е направил изпълнител на последната си воля!

— Вероятно е искал да се погрижи за бъдещето ти. Сигурно е сметнал, че си по-подходяща за изпълнител — по-малко емоционална си, да не кажа съвсем безчувствена.

Тя отмина присмеха му. Издайнически сълзи премрежиха очите й. Милият Джими! Колко добър, колко щедър! Беше й завещал една трета от имуществото си, а останалите две трети — на майка й.

Кели мъчително преглътна, опитвайки се да потисне връхлетялата я мъка. Не биваше да се показва слаба пред Зейн.

— Е — наруши мълчанието той, — сега притежаваш забутано имение, раздрънкан автомобил, пробита лодка и купчина минерали. Какво ще правиш с всичко това?

За миг осъзна, че той е прав. Джими не беше оставил нищо друго след себе си, освен вилата и камънаците. Вероятно щяха да й бъдат необходими месеци, дори години, докато уреди продажбата. А кристалите? Нима Джими бе обичал тези бездушни студени камъни? Нищо ли друго на света не бе се оказало достойно за любовта му? Заболя я от несправедливостта, с която животът се бе отнесъл с него. Толкова самотен! Джими бе заслужил много, много повече.

Безочливо ироничният тон на мъжа до нея обаче я жегна неприятно. В края на краищата, не парите, а грижата, която вуйчо й бе положил за нея и за майка й, имаха значение.

Зейн като че отгатна мислите й.

— Той обичаше и книгите, от които ти така бързо се отърва.

Кели застина с виновен поглед, зареян към тихото езеро, потънало в лунна светлина.

— Обичаше и теб, и майка ти, макар че вие рядко бяхте до него.

Този път гласът му бе рязък и тя прехапа устни. Трябваше да се съгласи — бяха го изоставили. Но какво друго можеха да направят, след като той съзнателно си проваляше живота? На моменти отношенията им бяха обтегнати, но въпреки това те го обичаха. Това беше самата истина.

— Нуждаеше се от подкрепата ви — безмилостно продължи Зейн. — Би дал всичко, за да ви види щастливи.

— Защо тогава не се отказа от пиенето?

Гласът му се снижи до шепот.

— Искахте невъзможното от него. Но я ми кажи, какво щеше да направи майка ти, ако имаше пари? Много пари?

Чувстваше се пребита, уморена до мозъка на костите си. Копнееше да я остави на мира, да престане със забележките и сарказма си. Не я интересуваше вече какво ще си помисли за нея. Сълзи бликваха от очите й.

— Би пътувала. Винаги го е желаела. Защо се бъркаш в нейните работи? Какво те засяга?

Той се престори, че не забелязва мокрото й от сълзи лице. Гледаше я и злобната усмивка не слизаше от устните му.

— И къде би отишла?

— На Хавайските острови. Те са мечтата й, мисли, че там е Раят. Остави ме. Уморена съм. Мъчно ми е. Какво искаш от мен?

Зейн се наведе и я погледна с добрите си усмихнати очи.

— А, ти? Какво би направила, ако беше богата?

— Бих писала. Бих се отказала от преподаването и бих се отдала изцяло на книгите си.

— Книгите ти? Ах, да, Джими спомена, че пишеш истории за деца.

— Точно така. — Мъжът беше прекалил с иронията. Щеше да му го върне тъпкано. — Да, пиша. И ако имах пари и време, бих написала стократно по-хубави неща от глупостите на Фарли Колинс.

— Така ли смяташ? — той дори не се засегна. — Направи го тогава, Кели. Той нежно я погали и извади малка кожена торбичка, украсена с индиански мъниста.

— Какво е това? — опита се да се отдръпне тя, но мъжът стисна дланта й и не й позволи да стане.

— Сядай, Кели, и напиши всичките си велики романи. А на майка си кажи да стяга багажа. Вие сте богати, разбираш ли? Може би, не милионери, но вече имате достатъчно пари.

Той развърза торбичката и в шепата й се изсипа блестящ порой от камъчета — красиви, искрящи, преливащи като дъга…

Кели ги гледаше като омагьосана. Господи! Нищо не разбираше.

— Но…

— Диаманти, момиче, това са диаманти.

Гласът му премина в шепот, очите му станаха бездънни, а ръцете му затвориха дланите й около безценното богатство.