Ради Царев
Меча бърлога (3)

Отвличането

В един от първите дни на април възрастен мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице, наметнал овехтял ямурлук, пристъпваше бавно между гладките сиви дънери на буковата гора. На дясното му рамо висяха две охлузени стари пушки, които потракваха сухо една в друга. По-дългата беше кремъклийка, а по-късата евзалийка. От употреба дулата им бяха изтънели като хартия, но все пак можеха да дадат още по някой и друг изстрел.

Кривата пътека, направена от краката на дивите животни, го увличаше нагоре по склона на планината. Голите клони на дърветата се преплитаха над главата му, замрежваха посивялото небе, сякаш поддържано от раменете на планинските върхове. По дъната на доловете се виждаха прозрачни корици заледен сняг. Долината на река Тъжа беше останала долу. Там дивите сливи се готвеха да цъфтят, а тук зимата едва си тръгваше.

Дишането на пътника започваше да се ускорява. Гърдите му все по-често се раздираха от стара кашлица. Крачките му ставаха все по-къси, все по-вяли. Може би трябваше да похапне нещо, за да добие сила. През грубия козяк на торбичката, която се удряше в хълбока му, усещаше коравия овал на сухия самун хляб и на едрите глави лук.

Спря се на полянка, в средата на която растеше стара бука. Изгърбените над земята дебели възлести корени образуваха нещо като седалка. Човекът се отпусна на нея, похапна си, притвори очи и пак видя стените на старата кирпичена къща, в която беше влязъл гладът. Синът му отсече без разрешение десетина коли материал от гората, хванаха го и сега излежаваше тригодишна присъда. Конят, с който работеше, беше слаб. Ребрата му се брояха, едва теглеше каруцата, а четирите внучета искаха да ядат.

Старецът въздъхна издълбоко, разтреперан като от студ. Стана, нарами пушките и тръгна към билото на планината. Не беше изминал и двадесетина крачки, когато му се стори, че долавя погледа на две втренчени сини очи, които го гледаха с ням укор. Той наведе упорито глава, за да избегне настойчивото им внушение, и продължи.

Късно след пладне стигна до ливадите по оголеното теме на хребета, които едва започваха да пускат зелени езичета през сухата миналогодишна растителност, и начена да се спуска към дълбоката долина на рекичката. Тя течеше на изток, успоредно на височината, цялата обрасла с букова гора и габърови гъсталаци.

Привечер, когато след скриването на слънцето в сивите облаци го облъхна студенина, стигна до отвесна скала, в основата на която зееше вдлъбнатина. Дотолкова беше уморен от трудния път, че едва успя да събере наръч сухи клони, нападали от големите дървета. Той изби огън с огнивото, раздуха късчето прахан в шепа сух мъх и запали кладата, наредена пред дупката в скалата. След това натрупа изсъхнала кафява папрат в пещерката, седна с облекчение и яде без желание. Полека-лека настъпи тъмна нощ, чиято кристална тишина се нарушаваше само от далечните викове на улулици из хралупите на старите дървета.

Призори човекът се изправи с болезнена въздишка. Усещаше тялото си схванато. Стъкна огъня, в който бяха останали отделни живи въгленчета, и закуси с корави залъци хляб и лук. После сипа една мяра барут в дулото на кремъклийката, натъпка с дървения шомпол късче хартия. Отгоре пусна два едри оловни куршума, затисна ги с конопено парцалче да не изпаднат. Пушката евзалия зареди с един едър куршум. Нарами и двете, пъхна брадвата в пояса си и тръгна към каньона на рекичката. Когато достигна до продълговатия зъбер, издаващ се над теснината, ловецът пристъпи внимателно, легна на самия му крайчец, протегна шия и погледна надолу. Дъното на дълбоката пропаст, широка двадесетина метра, беше обрасло със стара букова гора, през която се виеше лентата на реката. Между голите клони се виждаше земята. До подножието на каменните стени лежаха посивели преспи сняг. Гърлото на човека пресъхна. На едно място снегът беше пресечен от пътека. Бърлогата беше някъде там. Мечката вече беше излизала от леговището си да търси храна.

— Е, имал съм късмет — прошепна си той. — Дано да е на добро…

Сухото му тяло се отпусна на камъните, поръбени с кичури планинска чубрица, като че обезсилено от сполуката. Сега трябваше да чака търпеливо в студената априлска утрин. Изправи се, накърши клони от ситните габърови храсти, положи ги на зъбера, загърна се с ямурлука и легна върху тях. Парливият полъх на вятъра пронизваше неприятно тялото му, когато долу се показа едра сиворъждива мечка. Човекът се напрегна, взря се жадно. Мигновената усмивка, пробягнала по брадясалото му лице, бързо угасна, а студът сякаш стана още по-остър. Той присви зиморничаво очи, мустаците му увиснаха.

— Стара мечка е — разбра човекът. — И да стрелям няма да избяга, няма да се отдалечи… Ще ме нападне веднага, усети ли ме наблизо…

Ръката му стисна по-здраво ствола на кремъклийката, но грапавата ръждясала повърхност на оръжието, обхваната с медни гривни за дървената ложа, изглежда не му даваше търсената увереност. Години наред не се беше целил, не беше стрелял, а звярът трябваше да бъде поразен точно. Поради изстрел нахалост преди четиридесетина години се случи нещастието с брата на жена му.

Старецът посегна към салтамарката си, пъхна ръка под нея и докосна с пръсти шевицата, извезана отдавна от ръката на Вела. Може би неслучайно нейните очи го преследваха през тези дни. От онова далечно време, малко преди началото на Балканската война, не беше идвал тук на лов за мечета. Приготвял се беше няколко пъти в тежки дни, но жена му го спираше със сълзите си. Сега вече я нямаше на белия свят и той тръгна в планината, без да се обади никому.

Мечката продължаваше да върви полека между дърветата на каньона, излезе от него и тръгна по тясната наклонена поляна покрай реката. От време на време навеждаше глава, заравяше муцуната си в сухите листа на папратите. После дърпаше нещо със зъби, изправяше се и ядеше някакви къси пръчки, които придържаше с предните си лапи.

— Изравя папратови коренища — сети се човекът. — Гладна е, трябва да кърми малките. Утре ще излезе пак по това време.

Слънцето надникна в клисурата. Клоните на дърветата лъснаха от влага и заприличаха на изящни дантели, изплетени от нечии умели ръце. Пропастта просветна чак до дъното и стана по-дълбока. В търсене на храна мечката отиде до завоя на рекичката между големите буки.

Отгоре се виждаше как рови сухите листа и забива муцуната си в тях. После изчезна по-нататък.

Човекът помръдна, намести се по-удобно. Трябваше да разбере колко време се бави животното. Изминали се бяха повече от два часа, когато мечката се подаде от гъсталаците и тръгна бързо към бърлогата си. Изглежда никой не я беше плашил, защото излизаше за храна денем.

Дивото животно изчезна под скалата и долу стана някак пусто. Нямаше защо да чака повече на зъбера. Вятърът го накара да стане и да се прибере в закътаното си убежище. Така той не можа да види младата мечка, която излезе на паша, щом се върна майката. Човекът подреди дърва върху въглените, седна на постелята и дълго гледа как се разпалват и изпускат къси пламъчета. Тялото му, почти вкочанено от дългото лежане на камъните, бавно се отпускаше, приемаше жадно топлината.

Преди седмица куцият циганин Алчо се отби в Тъжа и рече в кръчмата, че негови роднини търсят мечета. Искали да станат мечкари, щели да платят добре. И още тогава, сред облаци тютюнев дим и остър дъх на кисело вино, той реши да опита своя късмет, за да помогне на челядта си, макар че някога се беше заклел пред Вела да не отива при мечите бърлоги.

Отвъд пламъците, къдрещи въздуха над огнището, пак го погледнаха тревожно двете сини очи. Усети и слабото изтръпване на сърцето, което го слетяваше някога, видеше ли я да идва към него усмихната. Хубава жена беше тя, никога не й отказваше нищо, но сега престъпваше думата си. Немотията трябваше да бъде победена. После ще се върне синът му.

Подир пладне човекът откри лисича дупка в скалите. Утъпканата ивица през тревите водеше до отвора на нейното леговище под голям сив камък. Той поклати доволно глава, събра няколко шепи трева и сухи листа от пътечката на хищницата, върза ги в кърпата си и тръгна към огъня. Преди стъмняване се прибра в убежището, излегна се на папратовата постеля и дълго слуша глухите гласове на совите. Не кряскаха на добро. Може би след ден-два времето щеше да се влоши. Дотогава трябваше да свърши работата. Гледаше огъня с притворени очи и се стараеше да изгони натрапчивите спомени, които се рояха в главата му.

Двамата с Петър тогава се спуснаха към пещерата, където беше бърлогата на мечката. Голите клони на храстите ги блъскаха в лицата, но те не им обръщаха внимание. Стигнаха пред черната дупка в канарата. Мечката беше излязла преди малко, видели я бяха отгоре да се скрива отвъд завоя.

Братът на жена му застана с готова пушка отвън, а той разхвърли съчките, натрупани от животното пред входа, и влезе вътре. Подир няколко крачки галерията завиваше наляво, стана полутъмно, но нямаше нужда да запалва свещ. Пристъпи и видя зелените искри, бляскащи в очите на мечетата. Те усещаха заплахата, свиваха се в дъното между големи камъни, но не издаваха звуци. Бранеха се с муцунки, опитваха се да хапят с острите си бели зъбки. Пъхаше първото в торбата, когато навън проеча силен гърмеж. Сподири го нисък заплашителен рев и уплашеният вик на Петър. Тогава той хвърли мечето, втурна се по галерията, изскочи на поляната.

Другарят му не се виждаше под голямото тяло на дивото животно, което ръмжеше разярено, ръфаше жертвата си със зъби, късаше я с дългите си нокти. Тази гледка беше тъй страшна и неочаквана, че първото му желание беше да бяга, да се отдалечи колкото може от звяра.

После долови приглушения глас на Петър, който идваше сякаш изпод земята. Краката му, станали леки като перушина готови да се втурнат, неочаквано натежаха. Те усетиха земята под себе си, врязаха се в нея. Облъхна го вълна от топлина, взела се кой знае откъде. Тялото му се стегна, пръстите му се впиха в дръжката на брадвата и я измъкнаха решително от пояса. Мъжът пое дълбоко въздух, пристъпи крачка, втора, трета и замахна тъй силно, че от гърдите му се откъсна сподавено ахкане. Лъскавото острие светна, вряза се в тила на животното, накара го да се изправи с целия си ръст на задните крака и да рухне мъртво до приятеля му.

Сигурно и сега беше замахнал на сън, защото усети силна болка в ръката си. Ударил беше свития си юмрук в ниския каменен таван на убежището. Разсъни се. Тъмно беше като в рог. Въглените бяха покрити с пепел. Сложи дърва, изчака да светне първото пламъче и притвори насила клепачи. Утре щеше да му трябва всяка капчица сила.

Сутринта дъхът му образуваше бели облачета пара във въздуха. Планината изглеждаше пуста и недружелюбна. Над короните на дърветата се стелеше млечна мъглявина, която преливаше на безформени талази по склоновете на височините и чезнеше в дефилето на реката.

Човекът се приближи до наблюдателницата си и усети вятъра право в лицето. Хубаво, така той нямаше да занесе мириса му до ноздрите на дивото животно. Дочака най-сетне да види как туловището на мечката се измъква от пещерата. Тя проточи дебелата си шия, пое въздух и тръгна към поляните, където растеше сладката папрат. От дългото лежане в бърлогата нейната козина се беше степала на едри кичури, които при всяка крачка се движеха ту напред, ту назад.

Отгоре тя изглеждаше тъй спокойна, неуязвима и могъща, че старецът долови неприятен трепет в колената. Той изчака половин час, нарами вещите си и се спусна трескаво надолу по някакъв обрасъл каменен улей, който заобикаляше края на скалната стена на каньона и позволяваше да се слезе на дъното му. Сърцето му биеше неравно. Неведнъж му се струваше, че вижда долу тъмния силует на мечката. Тогава страстно му се искаше да спре, да насочи едната пушка натам. С голяма мъка успяваше да преодолее боязънта си и продължаваше да се свлича.

В това време огладнялата дъщеря на старата мечка пристъпи уроците на майка си и излезе подир нея да потърси нещо за похапване. Тя усещаше вината си и нямаше намерение да се бави дълго навън. Само шепа шипки и няколко снопчета от току-що подалите се издънки от орлова папрат й стигаха. И тъй като беше гузна и невнимателна, тя не дочу стъпките на човека, който беше започнал да слиза, премина под него и се скри зад близките дънери на буките.

Преди да стигне на полянката пред скалната стена, човекът нахлу на цървулите си две кори от клен, които беше изрязал грижливо вчера. Мечката не биваше да долови преждевременно присъствието му около бърлогата. Когато, целият настръхнал, стигна до отвора, огледа се пак. Звярът не се виждаше. Това му вдъхна мъничко смелост. Треперенето на ръцете се прекрати. И тъкмо навреме, защото работата, която щеше да върши, беше твърде сложна.

Старецът завърза с въженце пушките за дървото и за една издатина на скалата тъй, че дулата им да сочат към входа на пещерата. Посоката им за стрелба се кръстосваше точно на крачка височина над пътеката. После свърза спусъците на двете оръжия с краищата на усукана черна вълнена връв. По-нататък заби в пукнатината на канарата и в грапавата кора на буката предварително приготвени чаталчета и прекара умело връвта през ушите им.

Сега, ако нишката бъдеше опъната, тя щеше да дръпне спусъците и пушките щяха да блъвнат огън и олово. Долу връвта висеше на педя над земята. Мечката едва ли щеше да й обърне внимание, но за всеки случай той беше натрил с листата на планинската чубрица и пушките, и връвта, и дрехите, и дланите си.

Най-накрая човекът разтури с крак вършините при входа, извади кърпата, където беше скътал сухите листа и тревата от лисичата пътека и ги разпръсна. Каквото трябваше беше свършено и той побърза да се изкатери към наблюдателницата си. На каменния улей свали корите от цървулите и забърза. Ловеше с ръце голите издънки на храстите, издърпваше се нагоре, стъпваше на издадени камъни, гладките пети на цървулите се плъзгаха по влажните треви и мъхове, падаше на колена, но ставаше и продължаваше, сякаш мечката го гонеше по петите.

Стигна до зъбера вир-вода, зави се по-плътно с ямурлука и зачака. Стремеше се да не обръща внимание на студа, който се силеше да проникне чак до костите му. За негов късмет не чака дълго. Иззад завоя на скалната стена се показа закръглената фигура на дивото животно, което се движеше по-бързо от преди. Човекът заби нокти в напуканите си длани, но не усещаше никаква болка. Изпосталялото му жилаво тяло се сгърчи. Мечката приближаваше към бърлогата. Неочаквано спря, започна да души по земята. Предницата на нейното тяло се заклати застрашително ту наляво, ту надясно.

— Усети лисичи мирис — разбра ловецът.

Мечката му изглеждаше значително по-малка от преди, но старецът не вярваше особено на очите си, които се бяха просълзили от напрежение и студ. Дивото животно проследи дъха на хищницата, след това зърна разхвърляните съчки. Втурна се към отвора на пещерата. Сигурно се уплаши за малките, които едва ли биха могли да се бранят от лисицата.

Сиво-кафявото тяло покри входа и тогава от двете му страни светнаха мигновено дълги червени пламъчета, които се забиха направо в него. Долетя гърмежът на пушките, върна се и продължи да кънти из клисурата. Мечката, като че спряна от невидимо препятствие, клекна тежко на задницата си, завали се настрани и падна напреко на пътечката в снега. Нейните четири мощни крака се движеха неритмично. Лапите загребваха сняг и сухи треви, ноктите пронизително скърцаха по камъните, но тялото не помръдваше напред.

Старецът свали калпака си, прекръсти се набързо, избърса с опакото на ръката едрите капки пот, избили по челото му. Постигнал беше целта си, но не изпитваше кой знае какво задоволство. Възползувал се беше от изобретателната човешка хитрост, оставена в наследство от баща му, за да победи големия горски звяр, макар че самият той беше вече стар и немощен.

По-добре щеше да бъде, ако мечката беше млада. Тогава един-два изстрела във въздуха щяха да я прогонят надалече. Нямаше защо да я убива, за да вземе мечетата, но късметът на животното е бил такъв. То беше загинало, за да живеят внуците на човека. Ех, да можеше да се възкреси като в приказките, след като вземеше малките от бърлогата.

От гърлото му се откъсна сподавена кашлица, която пронизваше с мъчителна болка целите му гърди. Изглежда беше настинал много през тези дни, прекарани почти на открито в планината. Никога не се беше усещал тъй зле — дали не го беше сполетяла беда, защото уби мечката. В главата му оживяваха стари спомени за приказките на дядо му, че тия зверове са някогашни хора, които изплащат в този си вид някаква вина и затова е грехота да им се сторва пакост или да се убиват.

— Ех, тъй ли е, или не е… Кой знае?

По снагата му пробягнаха неприятни студени тръпки. Човекът се облегна на близкото криво дърво, превито от постоянните ветрове, притвори клепачи и страстно поиска да види очите на жена си. Тоя път ги викаше, за да получи мъничко топлинка. Ето ги. В тях вече нямаше укор, а спотаен страх и болка, някакво предупреждение за нещастие. Защо ли?

Когато краката му добиха пак силица, старецът се спусна по познатия път. Главата му беше замаяна. Той вече не изпитваше страх от мечката. Дори да оживееше и да се нахвърлеше отгоре му, щеше да я посрещне с брадвата в отслабналата си ръка. Накрая премина покрай мъртвия звяр, без да го заглежда, и надникна в пещерата. Светлината проникваше на пет-шест крачки. По-нататък галерията завиваше. Мечетата трябваше да са отвъд завоя, но защо тук всичко му е тъй познато?

Човекът пристъпи уморено с чувалчето в ръка. Лъхна го острият мирис на меча козина. В дъното на кухината светеха четири зеленикави искрици. Малките притискаха телцата си към каменните стени. Те мълчаха. Чакаха всемогъщата им майка да дойде и да ги отърве от непознатото същество, което се беше осмелило да влезе в тяхното убежище.

Той застана на колене, напипа топлото тяло на първото мече, което се съпротивяваше несръчно, напъха го в чувала. После постави там и другото зверче. Вдигна ги и бавно, като кашляше и тътреше краката си, излезе навън. Посрещна го студеният полъх на вятъра. Мечката лежеше като премазана от собствената си тежест. Утре щеше да изпрати братовия си син да прибере пушките, кожата и месото — те също можеха да сторят нещичко за гладната къща. Хората даваха големи пари за мечите кожи, а лечебната меча мас винаги имаше добра цена.

Отслабналите му крака се препъваха в камъните, катереше се с мъка нагоре към убежището си. Стигна там. Взе торбичката, метна на рамо чувала с мечетата и тръгна към билото на планината. Цървулите му се плъзгаха по жилавите сухи кичури на тревата между разхвърляните камъни. Ех, един път да стигнеше до превала. Оттам до Тъжа е все нанадолнище.

Облаците се бяха сгъстили мрачно, надвиснали над самата му глава, като че искаха да го притиснат до земята. Между клоните приглушено свиреше резлив вятър, прехвърчаха редки снежинки. Те блъскаха ловеца в лицето, пречеха му да гледа, а и без това му се струваше, че сънува дълъг мъчителен сън. Студено му беше. Усещаше топлина само там, където се допираха мечетата през чувала.

В това време майката, дочула далечните гърмежи, се запъти към пещерата. Смътно усещаше, че се е случило някакво нещастие и това я пришпорваше да бърза. Не се спираше както преди да потърси жълъди или да изкопае луковица. В началото на каньона долови мириса на барут.

Дивото животно се спря за миг, пое въздух издълбоко и потръпна цялото в тревога. Познаваше този дъх след един изстрел по нея. Тогава куршумът одраска дълбоко лявото й рамо. И запомни задълго болката. Майката се спусна напред с огромни скокове. Пред пещерата подуши мъртвата си дъщеря, изръмжа яростно, като долови мириса на кръв. Вмъкна се със сила вътре, без да мисли за одраскванията по двете си рамена, овърша с лапа леговището, пъхна черния си нос във всички цепнатини и потайни кътчета, но мечетата ги нямаше.

И всяко вдъхване я убеждаваше, че тук е бил човек. Той беше повалил мъртва нейната дъщеря, той беше взел малките. Разяреното животно изскочи навън, затича се насам-натам, но нито срещу течението на реката, нито надолу откриваше следа. Чак след два часа, когато в отчаянието си се покатери по каменния улей горе на платото, откри корите от клен, дирите на човека и стигна до убежището му. Загасналият огън беше топъл. Оттук водеше следа към билото. Мечката се втурна по нея с цялата бързина на мощните си лапи.

Когато се изкачи на превала, старият ловец погледна надолу по виещата се пътека. И изведнъж изтръпна целият. На повече от километър и половина се виждаше голямо животно, което току-що беше изскочило от гората и бързаше по пътеката. Косата на човека се изправи под калпака от ужас. Опита се да не повярва на очите си, но скоро се убеди, че мечката наистина идва насам.

— Господи, оживяла е… Ненапразно казват хората, че душите им са жилави… Ще ме настигне… Какво да правя сега?

Да, имаше един начин. Чувал беше, че в такъв случай е най-добре да остави едно от мечетата. Открие ли го майката, ще го милва, ще го лиже, ще го пази и няма да преследва човека. По този начин веднъж преди много години се беше спасил баща му от преследването на разярена мечка.

Умората му беше изчезнала като по чудо. Силите му се бяха възвърнали. Мозъкът му се проясни от замайването. Още нещо трябваше да стори за по-голяма сигурност, не биваше да се оставя на случайността. Измъкна секирата, засече кората на близкото самотно дърво, откърти две кори и ги върза с връвчица под цървулите си. След това измъкна едното мече, постави го на пътеката и се втурна надолу. Стволовете на първите дървета от гората, която започваше на двеста крачки по-долу, го скриха надеждно.

Мечката се изкачи на превала и неочаквано надуши следи от лапичките на единия си син. Техният сладък дъх за миг укроти разбушувалото се животно. Главата на животното почти се допря до земята и започна да се движи по дирята, тъй като не можеше да го види с късогледите си очи. Тъй направи десетина крачки настрани и откри мечето да лежи свито и уплашено в сухите листа сред гъсталак от клек. Щом видя майка си, малкият скочи пъргаво. Изправи се на задните си крака, положи предните на нейните гърди. Цялото му телце трепереше от възбуда, а в гърлото му се надпреварваха гальовни звуци.

Старата мечка го лизна веднъж-дваж по главичката и изведнъж се отдръпна от него, поръмжа глухо, заплашително. Мирисът на човека, който се излъчваше от мечето, разбунтува отново гърдите на майката. Нейната удължена муцуна се сгърчи яростно. Дългите жълти зъби се оголиха хищно, а очите се запалиха от гняв. Тя остави сина си в клека, затича се наоколо, търсеше другото мече, но не можеше да го открие, нито да подуши дирите на човека.

Дивото животно се мяташе в разни посоки, разкъсваше го страстно желание да се втурне из планината, да шета все по-надалече, да претърси всяка горичка, всеки дол, но не смееше да остави малкия сам. Боеше се да не изчезне пак. Направеше ли двадесетина крачки от него, мечето започваше да скимти плачевно. Гласът му я удряше като камшик по муцуната, караше я да възвие глава и да се връща назад.

В края на краищата майката прилегна тежко на сухите листа и като поръмжаваше, сякаш от дълбочината на вдигащите се и спускащите се хълбоци, остави рожбата си да суче до насита. Дивото животно се укротяваше, притваряше очи и му се струваше, че и двете мечета са тук, бозаят лакомо както преди. Това притъпяваше неговата тревога, успокояваше огромното тяло, което доскоро беше превърнато във възел от нерви.

Когато си почина и нахрани малкия, мечката стана на крака. Огледа се и пое въздух. По превала се гонеха ветрове, които караха кичурите суха трева да треперят. Снегът продължаваше да прехвърча изрядко. Ставаше студено, мечето не можеше да стои тука дълго време. Сега трябваше да търси друго убежище. Хората вече знаеха за пещерата в канарите на каньона. Кой знае кога щяха да я навестят пак и да сторят злина на нейната рожба — необходимо беше веднага да потегли, за да изпревари нощта.

Движенията на мечето в чувала свестиха стареца. Паднал беше по лице върху сухите треви. Той отвори възпалените си клепачи, завъртя се бавно по гръб. Над него се виждаха клоните на млад бук, чиито тънички гладки вейки надвисваха чак до брадясалото му лице. Продълговатите изящни кафяви пъпки по върховете на нежните им разклонения бяха наедрели, готови да се разпукат при първия полъх на южняка.

Човекът протегна ръка към чувала, усети през грубата му тъкан тялото на младото животно и задържа пръстите си върху него. Приятно му беше, че е топло и живо. То щеше да докара в старата му къща и мляко, и брашно. Лицата на внуците му пак щяха да се закръглят, очите им щяха да светнат, гласовете им щяха да ечат по двора. Той се изправи на колене, постоя тъй приведен, да премине замайването му, после полази с длани нагоре по дънера на буката и стана бавно. Трябваше да върви, преди да е загубил и последните си сили.

Пътят по брега на река Тъжа не беше далеч. Още едно усилие, още един напън и щеше да се добере до него. До късна вечер там преминаваха дърварските волски коли. Той сякаш виждаше вече дълбоките бразди на коловозите по неговата криволичеща ивица — дотолкова цялото му същество се стремеше да стигне до хората, да потърси помощ.