Ради Царев
Меча бърлога (15)

Самота

Момчето седеше върху сгърчената кора на стария буков пън, лежащ в средата на дъхавата горска поляна. През нея бяха избили сиви праханови раковини. На мястото, където се беше пречупило някога дървото от напора на планинска буря, беше израснал млад бук. Неговите гъвкави клони, отрупани със свежи копринени листа, се спускаха надолу, подобни на краищата на разперен чадър. Слънцето се беше спуснало отвъд обраслия хребет, излизащ от главното било на високата планина.

Сивите гърбове на кравите се движеха между храстите, където новата трева беше избуяла по-нагъсто. Телетата подтичваха с навирени опашчици. Пролетният ден, изпълнен доскоро с жуженето на пчелите, си отиваше със своята бърза колесница, а до къщи имаше към час и половина път. Голямото куче Сивчо се беше скрило от доста време в гъсталака. Сигурно пак душеше дири от сърни, или диви свине. Свирна му, трябваше да тръгват.

Откъм планината подухна хладен вятър, закопча кожуха си, ушит с кафявата овча вълна навън. Нисичък беше за годините си — неотдавна навърши дванадесет. Но затова пък растеше издръжлив и жилав. Преметна козинявата торбичка с храната през рамото, когато долови сумтене на нечии грамадни гърди. Обърна се и видя на две крачки голяма рунтава сиво-бежова мечка, която беше седнала на задните си крака. Върху единия преден крак имаше разлято бяло петно, долната устна на животното беше отпусната, покрита с влага. Нейните уши стърчаха към него.

Кой знае защо момчето не усети този страх, който би трябвало да го обхване при вида на баснословния горски звяр. Неговите малки очи го гледаха без заплаха, без ярост. Долови това за един кратък миг, защото щом срещнаха погледите си, мечката обърна глава настрани, сякаш се срамуваше. Как дойде до тази мисъл, че дивото животно е дружелюбно настроено, момчето едва ли би могло да обясни. Може би имаше нещо по-особено в изражението на муцуната, на очите, на наклона на главата, на отпуснатите безметежно извивки на тялото, на спокойствието му.

Изглежда това усещане за мирните намерения на мечката стана причина да не се уплаши от присъствието й, както би трябвало да стане подир многото заплахи, чути от детинство, че навън в нощта дебне страшният звяр, за да грабне и отнесе непослушните момчета. Двамата стояха неподвижно по местата си. Мечката мръщеше влажния черен връх на носа си, премлясваше с мокрите си устни, протягаше лявата си предна лапа с дълги тъпи нокти и гребеше с нея във въздуха, сякаш искаше да разчесва метлиците на високите сухи треви, които стърчаха из младата растителност.

Белязания, излязъл на поляната след разкошно похапване в грамаден горски мравуняк, помамен от хлопките на кравите, едва виждаше момчето с полуслепите си очи. Странно беше това същество, което миришеше едновременно на човек, на крава и на трева. Вечният самотник беше вече стар, уморяваше се лесно, наболяваха го костите, но любопитството му беше остро, живо. Какво ли беше това съчетание от мириси?

После прозвуча гърлест кучешки лай. Верният Сивчо търчеше с все сила към момчето. По-долу кравите изчезваха бързешком между храсталаците на дола, надушили опасния звяр. Мечката се надигна, сивият хищник искаше да нападне малкото същество със странния мирис. Кучето стигна на десетина крачки от тях, спря се, зъбите му се белнаха заплашително, от гърлото му клокочеше несдържана ярост, козината на врата му беше настръхнала.

Момчето разбираше отлично, че Сивчо се стреми да го избави от мечката и няма да го остави сам с нея. Той не можеше да търпи дивото животно да стои тъй близко до господаря му, но кучето не беше глупаво. Усещаше, че не би могло да се справи с дивия звяр в открит двубой и затова не се приближаваше. Въпреки това неговата преданост окуражи малкия и прогони у него последните остатъци от страх.

Стана от дънера, искаше да пристъпи към кучето, да го успокои, но не беше направило и втората си крачка, когато силен тласък в рамото го залепи за грубата кора. Продълговатата предна лапа се беше протегнала. Долови твърдината на ноктите, които, макар и не много силно, го бяха притиснали през кожуха. Мечката искаше да стои на мястото си.

Дивото животно изфуча гневно, пристъпи към Сивчо, муцуната му се сгърчи, глухо ръмжене разтърси въздуха. Кучето подви опашка и отстъпи заднешком към края на поляната. Подбягваше и често проскимтяваше с мъка, че не може да се бори с такъв противник. Мечката го преследва десетина крачки. Дългата й козина се цепеше на едри кичури при всяко движение. Гледа го известно време с втренчени очи и се върна бавно към пъна. Тя сумтеше и ръмжеше късо, бързо, като че си бъбреше нещо недоволно, разсърдено. Стигна до момчето, протегна глава да го подуши. В гърлото на животното закипя сподавено хъркане, в което се долавяше смътна гальовност.

Сивчо, който изскочи от храстите на края на поляната, видя главата на звяра да се приближава към тялото на господаря му и залая гневно при тази опасна близост. После момчето го видя да се втурва в нападение зад гърба на мечката. Този път кучето с бързината на светкавица стигна почти до задницата на мечката и се готвеше да я сръфа, но тя се завъртя тромаво и замахна с дясната си предна лапа. Вероятно ноктите засегнаха Сивчо, защото той отскочи като опарен на две-три крачки назад.

След това малкият просто загуби сметка за времето. Двете разярени животни ту се приближаваха, ту се отдалечаваха и като че играеха някакъв танц със странни стъпки. В ушите му кънтяха ръмженето и лаят. Мечката отпъждаше кучето, връщаше се при него, душеше го да се убеди, че е цял-целеничък. Това пък вбесяваше Сивчо, той налиташе неуморно, лаеше свирепо, белваше зъби, отвличаше вниманието на звяра, принуждаваше го да се обръща към него, да го преследва.

Пъргавото куче успяваше да избегне отмъщението на по-тромавата мечка и в края на краищата дори се изхитри с бързи скокове да дръпне със зъби нейната къса опашка, която почти беше скрита в дългата козина. Това беше вече много за горския звяр. Той подскочи, изрева гневно, наведе глава до тревата. Задните му крайници се свиха, изтласкаха го мощно и се втурна, подобен на тромава играчка от плъст и козина. И все пак кучето беше далече по-пъргаво и по-бързо. То побегна с все сила към храсталаците. Търчеше и извръщаше глава да следи противника си, който се носеше подире му, подобен на откъртена канара по нанадолнището.

Този път мечката спря чак до първите дървета. Кучето не се виждаше между дънерите, а звярът стоеше гърбом към момчето. Протягаше глава, душеше, заничаше, готов да продължи преследването. През главата на малкия мина мисълта, че би могъл да удари на бяг, но звярът беше откъм оная страна, в която бяха най-близките човешки жилища. А в гората щеше да го достигне по дирите за съвсем кратко време.

Докато размишляваше, Сивчо изскочи иззад гърба му. Изправи се на задните си крака, сложи предните лапи на гърдите му и започна да го души. Той беше заобиколил половината поляна, прикрит от гъсталака, и пристигна от противоположната страна. Сега гореше от желание да се увери, че стопанинът му е читав. Ноздрите му внезапно се разшириха, а главата му се отдръпна. Сигурно долови мириса на мечката по кожуха му. На момчето му се стори, че неговите живи очи, в които искряха отблясъци от последната виделина преди мрака, спуснал се вече в доловете, го укоряват мълчаливо за тоя див дъх.

Малкият поиска да му обясни с думи, сякаш щеше да го разбере, че мечката няма да го ухапе или одраска, когато над поляната се разнесе продължителен рев. Дивото животно беше разгадало с помощта на носа си тактиката на кучето и сега търчеше към средата на поляната с цялата мощ на своето огромно тяло. Плешките на звяра се местеха ту напред, ту назад под кожата. На пръв поглед той изглеждаше неповратлив, но четирите дебели крака грабеха земята под себе си.

Мечката пристигна почти веднага до пъна и кучето беше принудено да отстъпи. Грамадното животно подуши пастирчето със задъхано сумтене и продължи право към противника си. Само че тоя път не измина повече от десетина крачки и намали хода си. Сигурно си спомни за хитрия ход на кучето, който го беше довел при момчето, и спря в тревата. Изглеждаше уморено, хълбоците му се вдигаха и спускаха рязко, на тласъци. Белязания се извърна бавно, пристъпи към пъна и неговата стройна издънка, която стърчеше сред поляната. Нямаше намерение да се остави да бъде излъган още веднъж. Стигна на две крачки от момчето, големите му дробове хъркаха задавено, извъртя пак глава към кучето. То беше легнало по гърди на тревата. Мечката проръмжа заплашително, подуши малкия с бързи сгърчвания на ноздрите и изсумтя недоволно. Може би беше усетила дъха от лапите на Сивчо, който ги беше поставил на гърдите на момчето.

Полека-лека дивото животно се успокои, позавъртя се насам-натам и легна на тревата с глава към кучето. Изглежда напълно съзнаваше, че няма смисъл да го преследва, след като не можеше да го настигне и да го повали с ударите на лапите или със зъбите си. Мракът се беше спуснал върху горската поляна. Вечерницата блестеше ярко на хоризонта, небето беше изпъстрено с рояци звезди. На момчето му стана хладно, сви се с гръб към пъна и се загърна с кожухчето.

Мечката лежеше до него. Очите й проблясваха потайно на светлината на звездите. От нея се излъчваше остър мирис, който съвсем не му беше неприятен, когато посвикна с него. Струваше му се, че ако се присламчи към дивото животно и се зарови в неговата дебела козина, за да се стопли, то няма да се противопостави, няма да го отблъсне, но смееше ли да стори това?

Кравите бяха изчезнали отдавна в тъмнината. Силният мечи мирис ги беше уплашил и сигурно са търчали, докато са усетили, че никой не ги гони, а наоколо не се долавя дъхът на звяра. Не се безпокоеше за малкото стадо. Животните щяха да спрат на някоя поляна с хубава трева и да пасат там до сутринта. Телетата бяха с тях. Виметата нямаше да ги болят от изобилното мляко, защото малките щяха да сучат.

Да, но това не беше кой знае колко хубаво. Кравите едва ли щяха да стигнат до дома му. Ами какво ще си помислят майка му и баща му? Те сигурно щяха да си кажат, че е окъснял по пътя и се е отбил в махалата, където живееха баба му и дядо му. И затова нямаше да го търсят и да се безпокоят до утре сутринта. А дотогава какво ли не можеше да се случи? Мечката би могла да скочи всеки миг и да го разкъса на парчета. По гърба му полазиха студени тръпки.

Наистина долавяше с някакво неопределено, ново за него усещане благоразположението на животното, но все пак то си беше див звяр от планината. Човек можеше ли да му има доверие? Какво да направи, за да се отърве от неговия плен? Може би мечката беше някакъв омагьосан човек и желаеше да разтуши мъката си с него или пък искаше да го отвлече в пещерата си и да го държи там, както се беше случило с някакво момче от приказките?

Да, единственото спасение беше да дойдат хора. Тогава мечката щеше да отстъпи в гората, откъдето беше дошла по тия места. Но и да викаше, никой нямаше да го чуе. Хора имаше на цял час път в махалата. Само Сивчо би могъл да доведе баща му, но дали кучето щеше да схване какво се иска от него — никога не го беше изпращал в дома за помощ.

Стана тихо, мечката лежеше неподвижно. Прехвърли се от другата страна на пъна и пристъпи към кучето. Не беше изминал три-четири крачки, когато до него израсна тъмният силует на мечката. Целият изтръпна, защото не беше усетил нейното безшумно идване. Толкова леки бяха стъпките на големите плоски ходила по тревата.

Едната предна лапа се протегна, спря го и го побутна назад към дънера. Месецът се показа изпод облаците и разля бледа светлина по поляната, възвърна нейните предишни размери и всичко наоколо застана пак на мястото си. Мечката сумтеше и бъбреше отново като бабичка, разбудила се посред нощ от шетнята на котка при лова на мишки покрай огнището.

— Сивчо — подвикна момчето.

Голямото куче скочи на крака и излая въздебело. Мечката се сепна. Малкият почувствува това по тръпката на нейното тяло и застиването му в напрежение. За пръв път чуваше гласа му и може би това щеше да я направи враждебна към него, но нали нямаше друг изход. Да става каквото ще.

— Сивчо, вкъщи, Сивчо, вкъщи… Чуваш ли?

Момчето видя черната сянка на кучето да се мята ту наляво, ту надясно. То се стараеше да разбере защо го вика, но не успяваше да стори това. От устата му се откъсна плачевно недоумяващо скимтене. Дали ще се досети. И въпреки вълнението на мечката момчето се престраши пак:

— Сивчо, вкъщи… Вкъщи, вкъщи… Хайде, тръгвай!

Сега кучето излая остро, хвърли се към гората, беше разбрало молбата му. Отлично знаеше какво значи „вкъщи“, защото го чуваше всеки ден, когато тръгваха с кравите към дома. Тялото му прошумя в гъсталака, после всичко заглъхна. Момчето се взира миг-два в тъмнината към посоката, където беше тяхната стара паянтова къща с напукана мазилка. Тя беше покрита с каменни плочи, изпъстрени от мъх и лишеи, но сред нейните стени беше и тихо, и топло, и безопасно.

После погледна с тревога към мечката. Дивото животно постоя малко все така вкаменено, сякаш изчезването на врага му го безпокоеше. След това пристъпи от крак на крак. Голямата му глава се протягаше към края на поляната. Може би очакваше кучето да се върне. Наоколо беше настъпила дълбока тишина. И улулиците в доловете бяха млъкнали. Най-после мечката легна до дънера на буката. В нейните очи светеха зеленикави пламъчета, които го караха да тръпне неволно и да се свие съвсем тихичко на мястото си.

През миналата година до пъна беше расла гъста трева, която сега стърчеше суха, пукаше при допир. Събра няколко наръча, без да става. Пазителката му обърна глава, видя с какво се занимава и пак я отпусна долу върху скръстените предни лапи. Малкият легна върху жилавата постеля, сви крака под кожухчето и едва сега разбра колко е уморен от този тъй необичаен ден.

Проблясващите звезди се бяха отдалечили, избутани от светлината на месеца. Грамадното тяло на мечката лежеше подобно на продълговатата могила. Момчето си спомни приказката на дядо си за златната ябълка и ламята, която връхлита в градината посред нощ. Лъчите на нощното светило се отразяваха от листата на младата бука, падаха по тревата и оставаха неуловими, мъгливи. И в този призрачен свят неочаквано заспа дълбоко, по детски.

Събуди се от груб тласък в гърдите, който едва не го премаза. Отвори очи. Мечката буташе рамото му с влажния си нос. Изправи се сънен, недоумяващ, но бързо се окопити. Дивото животно ръмжеше глухо, подчертано ниско, като че искаше да му внуши нещо. И все пак не се уплаши от нейните докосвания. Долавяше с онова непознато, неотдавна събудило се усещане, че звярът няма да му стори злина.

След това дочу далечния гърлест лай на две кучета, които се приближаваха през гората. Единият беше на Сивчо, а другият — на Белчо, кучето на чичо му Горан, който им беше съсед. Сънливостта изчезна като дим във въздуха. Едва не подскочи от радост. Вярното куче беше довело помощ.

Мечката вдигна пак глава и се вслуша внимателно в гласовете на неприятелите си. Големите разширени ноздри поемаха въздух с къси сумтения. След това в нейните гърди се зароди кратка гръмотевична буря, която се промъкваше през стиснатото гърло.

Тя се завъртя към момчето, пристъпи, бутна го с предната си дясна лапа към гората в обратна посока на кучешкия лай и изръмжа ниско призивно. В този миг момчето долови съвсем ясно желанието на животното да се отдалечи от кучетата, да навлезе в полите на голямата планина, да намери нейде спокойно убежище и да го заведе в него. Но как да обясни на мечката, че не желае да се спасява заедно с нея?

Момчето се дръпна, облегна се на дънера, отблъсна с две ръце лапата, усети жилавата гъста козина, която я покриваше. Мечката проръмжа по-дълбоко, по-гръдно и го перна с разтворената си лапа по рамото. Малкият падна на земята. Силуетът на животното, на пъна и на младия бук до него изведнъж пораснаха и станаха великански, заслониха целия свят около него.

Лежеше неподвижен, обиден от грубостта на мечката, която не си знаеше силата, но същевременно си мислеше трескаво какво да прави. Тогава главата на животното се наведе с нетърпеливо движение и усети топлия грапав език да се доближава до лицето му. Изглежда беше разбрала, че го е ударила лошо и затова желаеше да му помогне, да го облекчи, да му подскаже, че не го мрази, че няма да го блъска повече. След грубата ласка на езика погледът на момчето се спря на правото стъбло на младата бука. Нямаше за какво повече да мисли. Стана, скочи на пъна, затича се по него, стигна до дървото, хвана се за него и за миг се покатери до първите клони, които бяха на повече от три метра височина. Когато погледна надолу, дивото животно стоеше на мястото си, като че изненадано от действията му.

И макар че беше само едно дете, не почувствува тържество от хитростта, с която си беше послужил, за да се отърве от нея. Мечката се приближи колебливо до буката, изправи се на задните си крака, протегна глава към краката му. Дървото се поклати леко. Стръскаше ли го с мощните си предни лапи, можеше да падне като зряла круша на земята. Стисна гладките клонки на буката до болка. След това сети топлия дъх на нейните дробове по краката си — тя все още не се гневеше истински на своеволието му. Може би не долавяше, че е измамил нейните надежди.

В това време гласовете на кучетата проечаха наблизо в дола. След минути щяха да бъдат на поляната, а с две големи псета щеше да й бъде трудно да се справи. Представи си как ще налитат от двете страни на голямото добродушно животно и ще ръфат гъстата му козина със зъби. Стана му неприятно. После дочу далечен човешки глас, който викаше прегракнало:

— Никола, Никола… Къде си?

Сърцето му изтръпна — това беше гласът на баща му. Ако чичо Горан носеше пушката, щеше да стреля по мечката и тъй като беше добър стрелец, щеше да я убие на място. Да, той щеше да я застреля. Нима горското животно трябваше да загине тук, пред очите му, след като не му беше сторило никакво зло?

— Мечко — извика момчето развълнувано. — Върви си, върви си… Бягай по-далече, по-бързо…

Мечката изсумтя приглушено, размаха лявата си предна лапа към него, за да го убеди в нещо, проръмжа с друг глас. Може би го молеше да стори нещо, но малкият не помръдваше на дървото. Тогава мечката отпусна предните си лапи на земята и тръгна към гората в полите на планинския склон. Преди да навлезе между храстите, дивото животно възви врата си към убежището му, спря се. Слаб рев прозвуча във въздуха — разгневен ли беше, отчаян ли беше?

В нейните очи пак пробляснаха слаби зелени светлинки. Поиска му се да извика нещичко за прощаване, но гласът заглъхна в гърлото му. Без да иска, се усещаше виновен за нещо, което не можеше да определи, но му причиняваше мъка. Нейното тяло се плъзна плавно над земята и изчезна в гъстите издънки. Поляната изведнъж стана равна, пуста.

Кучетата пристигнаха рамо до рамо. Те заподскачаха под буката, лаеха, мятаха глави и опашки, приличаха на изтървани дяволи с блеснали очи и зъби на светлината на пълния месец. Слезе по стъблото на дървото, приближи се, но някак не бързаше да ги погали по шиите. Отдръпнаха се неволно, защото миришеше на дивия звяр. Нали мечката го беше докосвала неведнъж с лапа.

След това Белчо заби нос в тревата и потича по следите на звяра. Сивчо го последва наперено, но щом наближиха честите храсти, и двете кучета спряха с вдигнати опашки. Вслушваха се, душеха, полайваха към гората, но не смееха да навлязат в нейните недра, обгърнати от нощната тъмнина, защото там беше дивото царство на мечката.

Баща му и чичо Горан пристигнаха тичешком. Питаха го, опипваха го от главата до петите, прегръщаха го, говореха му. Отвръщаше им като на сън, те се чудеха. Може би не му вярваха твърде за звяра, който не беше сторил зло на беззащитното дете, но въпреки това се оглеждаха непрекъснато към тъмната гора, стискаха брадвата и пушката.

А можеше ли да им обясни в разумна последователност всичко, което беше преживял на поляната? Нали това беше извън всяка мярка на хората за дивите животни. За тях те бяха свирепи зверове. Тогава не схващаше ясно, че тези няколко часа с мечката ще си останат само негови спомени. Защото колкото повече време минаваше, толкова по-малко щяха да му вярват другите хора.