Ради Царев
Меча бърлога (12)

Бракониери

Тази година зимата дойде твърде рано. В планината често валеше сняг, по скалите увисваха прозрачни ледени мечове. Дърветата в редките елови горички се превръщаха в сборища от правилни снежни пирамиди. Мечокът долови предварително продължителното влошаване на времето и влезе в една от галериите на древната мина, където си беше приготвил леговище от сух мъх и листа. Голямото животно легна и задряма, унесено от слабото свистене на снежната буря.

Когато тя престана, събуди се и излезе навън. Снегът открай време го отблъскваше. Пречеше му да върви нормално. Понякога, потънеше ли по-дълбоко, трябваше да подскача смешно, за да се измъкне от лепкавите обятия на снежния пласт. И сега дирите му се отпечатваха дълбоко. Той с мъка стигна до най-близките диви круши.

Спря се под тях и започна да гребе снега с предните лапи. Със силен замах то хвърляше настрани. Щом се показаха нападалите кафяви и влажни листа мъжкарят прекара по тях дългите си черни нокти, събра ги и откри лежащите на земята пожълтели плодове. Подуши ги с разширени ноздри, пое сладкия им мирис и напълни устата си. Крушите бяха започнали да омекват, но все още имаха своя характерен свеж и тръпчив вкус. Дивото животно премлясна, въздъхна доволно и започна да ги събира грижливо, като че се боеше да пропусне някоя от закръглените топчици, в които се беше концентрирала слънчевата енергия и благодатта на родната земя.

Похапна си хубаво, позавъртя се насам-натам в образуваната снежна яма и тръгна обратно към галерията. Недалече от входа забеляза, че дирите му са пресечени от две вдлъбнати в снега ленти, които идваха отгоре по течението на рекичката. Мечокът ги подуши подозрително, но ските тъй се бяха измили от дългото съприкосновение със снега, че беше останал само някакъв неопределен мирис, който не му говореше нищичко.

И без да разсъждава, Белязания знаеше отлично, че дирите се оставят от някого. Затова се огледа, ослуша се и пак не долови присъствие на враг. Продължи към отвора на галерията и все пак смътно и неясно му се струваше, че отнейде го дебне опасност. Меката постеля, на която отпусна натежалото си тяло, полека-лека разпръсна подозренията му. Неговият стомах беше пълен и той заспа спокойно. В тишината на старата изоставена галерия, където някога робите са копали с бронзови кирки подир златоносната жила, се разнасяха глухите звуци на дълбокото му дишане.

По това време в една от къщите на най-близкото до подножието на планината село се събраха четирима мъже. Те седнаха във вътрешната стая, домакинът постави на масата неизбежните чаши, чайника с димяща греяна ракия и поднос салата от рязано и мачкано прясно зеле, изпъстрено със зелени късчета листа от целина.

— Мечката е в дупката — каза най-младият. — Минах със ските на десетина крачки от входа. Дирите излизаха оттам. Големи стъпки, голямо нещо… Имаха педя и половина…

— Тогава сигурно ще има над триста кила. Истински великан ще да е. От нея ще излезе много мас.

— Както я търсят сега… Вече двадесетина души са ме питали за меча мас. Лекуват се с нея хората, трябва им за лекарство…

— Абе и добро ще си сторим, и парици ще вземем.

— Хубаво, но тази работа не бива да се отлага. Мечката ще види дирите на ските, ще се уплаши и може да се измести другаде да лежи. След туй върви я търси из голямата планина.

— Да, такъв късмет да намериш бърлогата на мечка не идва всеки ден.

— Сега нощите са дълги и ясни. До мястото има четири часа път в снега. Тръгнем ли в шест, когато се стъмнява, към десет часа сме там. Ще останат още седем-осем часа за другата работа, защото пази боже да ни види някой.

— Добре, изпийте си чашите и вървете да се приготвите. В шест ще се съберем до дървеното мостче на рекичката. Никой няма да ни усети.

— Ловният замина днес за града, видях го да се качва на автобуса. Ще се върне чак утре.

— Тогава ще ни хване цървулите.

Далече преди полунощ мечокът се размърда в леговището си от някакъв подозрителен мирис, който беше стигнал до ноздрите му през отвора на галерията. В просъница огромното диво животно се изправи на крака, вгледа се в мъничко по-светлата дупка на входа и в първия миг не повярва на очите си. В гъстия здрач оттам към него се приближаваше върхът на дълъг заострен прът.

Мъжкарят се разбуди окончателно, замахна с предната си дясна лапа и отхвърли пръта настрани към стената на галерията. Отвън се дочу висок човешки вик. Това беше нападение. От гърлото на животното изригна гръмогласен рев, който се усили десетократно в затвореното помещение. Отвърнаха му гласовете на хората, които желаеха да го предизвикат, за да излезе навън.

Прътът се изви насам-натам и го бутна силно в гърдите. Мечокът се дръпна настрани, остави пръта да мине покрай рамото му и тогава с един удар на лапата го пречупи над върха. Отвън нечии ръце изтърваха дървото, после го хванаха отново с проклятие. Можеше да го захапе, да потегли силно, да го въвлече в галерията, но нямаше защо да губи време.

Със замиращо сърце горското животно долавяше, че се намира в истински капан. Не виждаше враговете си. А те знаеха къде точно могат да го открият. Трябваше да нападне, да изскочи навън, да си пробие път към свободните планински простори. Да се отдалечи от нападателите, които го принуждаваха сега да се задъхва в тясното убежище.

Мощните мускули на краката и гръбнака му се свиха. С две-три крачки той стигна до отвора, чийто горен праг надвисваше отпред. Подаде под него грамадната си рошава глава, която изглеждаше двойно по-едра от настръхналата козина. Започна да измъква тежкото си тяло с глух рев. В този миг нейде от разсеяната тъмнина пробляснаха четири червени пламъчета, проечаха оглушителни гърмежи. Почти едновременно върху главата му се посипаха ситни отломки от скалата и нещо го плесна като размахан клон по темето. Трите куршума се сплескаха в камъка, а единият разора козината на главата му, направи гореща резка в кожата, излезе от нея, удари в канарата и падна омаломощен на врата му като горещо камъче.

Мечокът усети ясно вълната от опасния мирис на хора, на желязо и на барут. Той се дръпна неволно назад и избегна вторите куршуми. Атаката на враговете му беше страшна. Животното долавяше със своя непогрешим инстинкт, че те са много на брой и биха могли да изпращат колкото си искат такива парещи камъни, които имаха сила да чупят твърдата скала.

Той отстъпи заднишком с глава към входа, спря до постелята си. Яростта му не намаляваше, но мъжкарят не беше някой младок, който се спуска напред и се бори, докато падне мъртъв. Битката пред галерията с хората изглеждаше безнадеждна. Гласовете им звучаха все по-високи, по-ясни и по-смели. Те не се бяха уплашили от рева му, от вида му. Оставаше само отстъплението — спокойно, без излишни рискове, преди те да нахлуят в леговището с гърмежите си.

Мечокът не можеше да се досети, че никой човек не би се осмелил да влезе в дупката при разярената мечка. Той просто се притесняваше от стените, които го заобикаляха, и желаеше в опасността да бъде навън, където можеше да се отдалечи от враговете в избраната от него посока.

Сподавил яростта си, мъжкарят се отправи по единствения възможен път — в дълбочината на древната минна галерия. В началото имаше все още следи от виделина, но зад първия завой настъпи черна тъмнина. Трябваше да се движи, опипвайки всяка педя с предните си лапи. Гласовете на хората заглъхнаха в далечината. Наболяваше го браздата от куршума в кожата на главата, но сега трябваше да търси само спасителния изход. Той беше уверен в съществуването му, защото усещаше движението на въздуха.

На едно място таванът се беше срутил и с големи усилия успя да се промъкне през теснината от нападалите влажни каменни късове. Току отвъд тази преграда той нагази някакви грамадни кости, стъпи върху гладък череп, но не им обърна никакво внимание. А би трябвало да стори това. Там лежеше скелетът на голяма мечка, вероятно негова прабаба, която беше дошла преди много години, за да умре спокойно от старост в закътаната галерия.

Сигурно тя беше дошла тук не през теснината, а по друг проход, защото болна и изнемощяла едва ли би могла да се промъкне между камъните и тавана. Мечокът стигна до мястото, където неговата галерия под прав ъгъл се пресичаше от друга. Човек би продължил напред, без да разбере за кръстовището, но мечокът долови и новия мирис на въздуха, и слабото му движение. Той свърна наляво, откъдето идваше по-пресен полъх.

Подът на галерията съвсем не беше равен. Начесто се срещаха нападали от стените и тавана камъни, покрити с дебел пласт прах, който на някои места беше съвсем сух. Мощните лапи стъпваха внимателно, тежкото тяло преливаше безшумно в тъмнината и животното вървеше сравнително бързо. От време на време се вдигаше ситен прах, който го караше да киха. После облакът оставаше назад, за да се наслои пак по стените и пода.

С всяка измината крачка свежият дъх на гората ставаше все по-близък. Не след дълго носът му се допря до гъвкавите издънки на повет. Отвъд тях беше мразовитата планинска нощ. Мъжкарят посегна с лапа, разтвори сухите стъбла и излезе бавно навън. Ослуша се. На около триста крачки се чуваха гласовете на хората. Те стояха пред отвора на неговото леговище.

Можеше да се промъкне зад тях, да ги нападне в гръб изневиделица, да пречупи гръбнаците им с ударите на тежките си лапи. Дивото животно се поколеба миг-два, но голяма част от гнева му се беше стопила. Мъдростта на годините му подсказваше да се отдалечи от тях, защото можеше да го постигне по-голяма беда.

Той стъпи на брега на рекичката, която течеше шумливо и пред убежището по-горе. Там бяха враговете. Оставаше му да отстъпи надясно през хребета на планината или да се спусне към полето, където нямаше какво да прави. Мъжкарят прегази решително рекичката, като стъпваше на полупотопените камъни и започна да се изкачва по склона между заспалите дебели буки, чиито върхове пронизваха тъмния саван на нощта и чезнеха нагоре. Като че от повърхността на снега се излъчваше слаба светлина, която даваше възможност на дивото животно да се движи сполучливо.

Когато се изкатери на хребета, който чертаеше границата на неговия ловен участък, Белязания погледна през заснежените клони на дърветата и храстите. Дали собственикът на този ловен район нямаше да го посрещне със справедлив гняв?

Не, сигурно не, защото сега беше зима и непознатата мечка вероятно почиваше в едно от леговищата си. Той щеше да прекара лошото време в някой закътан ъгъл, а на пролет щеше да се върне в своите гори, за да откъсне първите покълнали треви, да изрови вкусни корени или да събере вкусни зреещи плодове.

В ранните часове на утрото мечокът се спусна по склона към новата речна долина. Нито мирис, нито следа в снега издаваха присъствието на друга мечка. Сърнешките дири раздираха повърхността му във всички посоки, а спокойните крачки на кошути и елени се отпечатваха релефно, краката на стадата диви свине разрязваха дълбоки бразди в снега. Досега не беше срещал толкова много следи на диви животни. Изглежда в тази част на планината имаше много храна за горските обитатели.

Призори мъжкарят зърна на брега на планинската рекичка, която още не беше обхваната от ледена броня, едно странно съоръжение. То имаше четири дебели крака от забити колове. По горните им краища бяха наковани дъски, а покривът беше от ламарина, покрита сега със сняг. Тази постройка беше свързана с хората. Мирисът им, макар и съвсем слаб, се усещаше отдалече. Малката къщица на колове беше построена от тях, но тя излъчваше такъв приятен и засищащ дъх, че мечокът премлясна лакомо. В нея сигурно имаше от вкусните зърна на царевицата. Въпросът откъде беше дошла тази храна, която растеше в полето, не го занимаваше.

Дивото животно се приближи предпазливо. Зад къщичката, на петнадесетина крачки, стърчеше хранилка за елени и сърни. От покрива висяха снопове сено, а по-долу бяха заковани коритца за царевица и овес. В разцепено дърво се подаваше голям неправилен къс синкава сол. По земята се търкаляха оръфани червеникави какалашки от царевица и смачкани стиски сено.

Съвсем ясно беше, че сега наблизо няма хора. Мечокът заобиколи къщичката. Задната част на склада беше задънена с дебела телена мрежа. През нея се виждаха великолепните жълти сухи мамули, чиито едри зърна бяха наредени в редици, подобни на зъби. Мирисът им беше чудно приятен в студеното планинско утро.

Белязания изсумтя, изправи се на задните си крака и опря предните на мрежата. Дългите му нокти потънаха в дупките, докоснаха царевицата, но не можаха да я извадят. Те тракаха по нея, плъзгаха се. Опита още веднъж-дваж да измъкне поне един-единствен мамул. Само увеличи шумоленето и звънтежа, а това беше непоносимо за един хищник. Съвсем не обичаше да издава присъствието си на евентуални противници.

След като се убеди, че не може да постигне успех по този начин, той хвана мрежата с яките си нокти и с едно дръпване на триста и петдесет килограмовото си тяло я откачи от пироните. Тя се свлече наполовина. Златист поток от мамули се изсипа шумно в краката му. Дивото животно изръмжа доволно, легна на снега и започна да гризе вкусните зърна.

По-късно, на един километър над склада на държавното ловно стопанство, мечокът откри малка пещера. Той използува едно затопляне на времето и стопяване на снега посред зимата и застла убежището си със сух мъх. В това леговище прекарваше повече от времето си в дрямка. Понякога се събуждаше и дълго време гледаше в полутъмнината.

Какво ли виждаше в дългите часове на абсолютна самота? Дали голямата сиво-кафява мечка, с която се срещаше на кривата поляна отвъд хребетите през лятото за няколко дни, забравил за целия останал свят? Или прехвърляте в паметта си находищата на вкусни плодове, очакващи го в определеното им за зреене време? Дали виждаше лудото прииждане на балканските пъстърви през пролетта или усещаше вкуса на намерените в края на зимата полузамръзнали трупове на сърни и кошути? Или пък изброяваше речните долове, поляните и горите, на които беше безспорен господар? Кой знае какво преминаваше през голямата рошава глава на една мечка в дългите безмълвни дни и нощи на зимата.

Когато огладнееше и времето беше хубаво, той слизаше до склада и похапваше. В лошо време предпочиташе да поспи седмица, преди да направи следващото си посещение. Човекът съвсем не се сърдеше на мечката, че намира прехраната си в неговия участък. Той се радваше, че тук се е заселила такава голяма мечка, която един ден щеше да се превърне във великолепен трофей.

Ловният надзирател се опита да възстанови мрежата, но след като беше скъсвана няколко пъти, остави отгоре достатъчно голям отвор, през който мечката можеше да се провира вътре и там да си яде до насита. Човекът идваше всяка седмица в този район, за да зарежда хранилките за сърни и елени, разпръснати на удобни места из гората. Дивите животни, които имаха храна, преживяваха зимата по-леко и даваха през пролетта по-здраво и по-едро поколение. Така те се задържаха в границите на ловното стопанство и можеха да се водят по-точни наблюдения за броя им, за състоянието им.

В определено време по виещите се пътеки край брега на рекичката се задаваше керван от космати, дребни планински кончета, водени от ловния надзирател. На дървените им самари висяха чували с царевица, овес, ечемик и кръмно цвекло. Складът се напълваше догоре и хранилките отново радваха дивите животни с изобилието си.

Така зимата премина много лесно и мечокът, непреследван от никакъв съперник, остана да живее в границите на ловното стопанство. По този начин той присъедини част от него към своя ловен участък и беше готов да брани складчето на хората от посегателството на други мечки.

Той остана в тази речна долина през по-голямата част от годината. Само по време на сватбуването в началото на лятото направи дълго пътешествие, за да се срещне със своята съпруга отвъд хребетите. Тогава обиколи границите на владенията си, постави отметката си по дърветата, похапна от плодовете на планината и късно през есента се върна в благословения кът, където стоеше на четири крака складът с царевицата.

Полека-лека дивото животно забрави старата си неприязън към хората, защото вече дълго време не долавяше заплаха от тяхна страна. Така се изминаха няколко години на спокойствие, на непрекъсната ситост, в която килограмите му през есента често достигаха около четиристотин.