Ради Царев
Меча бърлога (10)

Среща край огъня

В ранната есен на деветата си година мъжкарят с бялото петно на лапата започна да слиза по дола на една от рекичките до полето. Там в повечето от нивите растеше тъмнозелена сочна царевица. Мечокът тръгваше привечер, достигаше ги някъде след стъмняване, изяждаше двадесетина млечни мамула и се връщаше в планинските си владения. Дивото животно прекрасно долавяше, че полето е свободно за лов. Там нямаше кой да му държи сметка за нарушаването на границите на нечий ловен участък, защото не беше усетил присъствието на друга мечка.

Може би затова в тази тъмна нощ се спря изненадан на брега на рекичката. Намираше се на двеста крачки от нейното устие в равнината. Носът му долавяше дъх на мечок, примесен с мирис на дим, на хора, на коне и на кучета. Огромният звяр, който тежеше около триста и петдесет килограма и беше висок близо два метра и половина, когато се изправеше на задните си крака, за да постави белег на дънера на дърво, изръмжа глухо, заплашително.

Естествено всяка мечка по пътя му беше опасен съперник и не трябваше да пренебрегва нейното присъствие в полето, където растеше вкусната царевица. Той не можеше да я заобиколи, да навлезе в нивите и да се наяде с мамули. Сигурно щеше да го надуши отдалече и щеше да предяви своите права върху тези благословени места.

Мечокът, целият налян с мощни мускули, усещащ своята невероятна сила, се стегна и пристъпи надолу нащрек, готов да се сражава. Привлекателността на царевицата беше толкова силна, че би се борил и с две мечки. Когато вече слизаше към полето, слабата светлина, проникваща между клоните на дърветата, се засили, заблестя в очите му.

Мъжкарят се спря, примижа недоволно. До купчината върби на брега се виждаха две каруци с чергила, три островърхи палатки, пет-шест коня и фигурите на мъже, жени и деца, които се суетяха около голям огън. Присъствието на хората не му беше приятно, макар че не беше имал скоро стълкновения с тях и затова беше позагубил отчасти страхопочитанието към двукраките.

Стоеше на около стотина крачки в здрача и тъй като вятърът духаше към него, проскубаните кучета на циганите, разположили се на лагер тук, все още не го усещаха. Жълтите им очи проблясваха ярко на светлината на огъня. Те лежаха по корем, въртяха унило опашки и гледаха жадно към котела, където се вареше овнешко месо. Всичките им сетива бяха насочени натам, откъдето можеха да получат някой кокал с хрущял или с късче месо.

Мечокът бавно улавяше ароматите и се ориентираше в полумрака. Мирисът на мечката идваше откъм върбите. Сигурно тя се криеше там и дебнеше конете, които пасяха наблизо. Презрението на неговия неприятел към хората му вдъхваше уважение. Какъв ли беше той? Сигурно силен мъжкар. Сега трябваше да обяви присъствието си и да разбере какво ще е неговото поведение. Дали щеше да бъде необходимо да се сражава с него или той щеше да се подчини, да признае превъзходството му и да избяга?

Дивото животно изръмжа глухо, могъщите му гърди се развълнуваха, забълбукаха дълбоко. Гласът му се понесе във вечерните сенки като неочаквано подземно бучене. Той тръгна към старите върби, чиито къси, дебели и повити от старост стволове стърчаха над земята, целите обсипани с наежени, почти прави клони. Стараеше се да не го виждат хората. Вървеше така по брега, че храстите и дърветата да го скриват от погледите им.

Около огъня се вдигаше доста шум, но кучетата наостриха уши след ръмженето му. Една кльощава жълта кучка с увиснали гърди притича двадесетина крачки към идващата мечка, подскочи, като че беше стъпила на жарава, и се сурна назад с подвита опашка. Нейният остър задавен лай, нейният уплашен вид накараха хората да млъкнат и да се огледат напрегнато в тъмнината.

В това време конете започнаха да се вдигат на задните си крака и да размахват предните, които бяха спънати с връвчици, във въздуха. Понесе се пронизителното им цвилене. След това се втурнаха със смешни подскоци по-далече от лагера. Накрая се дочу висок човешки глас, пълен с тревога и уплаха. Последва го вихър от различни викове и циганите удариха на бяг из полето подир конете.

Само кучетата останаха надалеч от огъня. Те лаеха към върбите, целите настръхнали, готови да търчат всеки миг. Мъжкарят приемаше бърканицата като естествено признание за неговата сила и власт. Продължаваше да се приближава, без да бърза. Мирисът на чуждата мечка се засилваше при всяка негова крачка. Ставаше все по-тъмно, но пламъците на огъня осветяваха наоколо. Отблясъците им проникваха като нажежени езици между храстите и дънерите на дърветата, плъзгаха се по узрелите метлици и класчета на гъстите треви.

Ето я голямата мечка, която стоеше до една от върбите и не помръдваше нито напред, нито назад. Мъжкарят изръмжа заплашително, метна веднъж-дваж грамадната си рошава глава ту наляво, ту надясно и пристъпи по-наблизо. Непознатият му противник се притисна сепнато до пропукания дънер на близкото дърво и като че се смали. Главата му се наведе ниско към земята, очите му пробляснаха на светлината на огъня със зеленикави пламъчета, но не злобно и решително, а някак уплашено, умолително.

Великолепното диво животно, добило почти цялата мощ на вида си, с лъскава сиво-кафява козина, се приближи на три-четири крачки до врага си. Пред очите му падна гъста кървава мъгла. Ноздрите му бяха пълни с мириса на неприятеля. Тази близост вече предвещаваше атака — всяко друго действие можеше да бъде в негов ущърб. Имаше опасност неприятелят да го нападне пръв.

И точно тогава стана нещо. Може би мирисът на чуждия мъжкар се промени по необикновен начин и това беше първата спирачка. На самия праг на агресивността, която клокочеше в гърдите му, Белязания изведнъж промени поведението си. Червената мъгла се разнесе от очите му и те започнаха да се проясняват. Меките багри на тъмнината, пронизани и подчертани от светлината на огъня, омекотиха погледа му. Сега виждаше добре противника си. Той продължаваше да се притиска към земята, навел глава и с това молеше за пощада, признаваше властта му. Но защо не бягаше? Тук се криеше още нещо. Какво беше то?

Силните му предни лапи се протегнаха, краката се опряха на тревата и задържаха тежкото тяло, което вече се беше сгърчило в усилие да се хвърли напред, да къса с нокти и зъби врага, докато го превърне в купчина месо, кожа и кости. Да, нямаше защо да се опасява от този противник, който се страхуваше от него, оставяше го пълен господар на полето, пълно със стройни царевици, окичени с мамули, които бяха обвити с тънки, нежни свилени листенца.

Успокоен, със стихнала стръв в гърдите, мечокът протегна глава и огледа победения в сгъстяващия се мрак, отблъскван от пламъците на огнището. Чужденецът изглеждаше някак зализан като от езика на крава, козината му беше светлорижава, избеляла. Вратът му беше удължен и тънък, а главата плоска, с къса проскубана козина. Гръбнакът и ребрата му се надигаха видимо под кожата, а коремът висеше почти до земята. Изобщо изглеждаше далече по-стар от него, вече почти немощен старец, който може само да разравя мравуняци и да събира зрели ягоди и малини.

Сигурно и победеният долови, че враждебността на мечока от планината е секнала, защото възви глава и погледна право към него с плахи очи. Белязания пристъпи неволно от крак на крак. Ноздрите на старика бяха разкъсани от нечий жесток удар с нокти или със зъби. Над разкъсаното място беше промушена някаква хладно проблясваща халка, от която висеше дебела желязна верига, достигаща до върбата.

Това беше толкова странно, че победителят неволно направи крачка настрани и изсумтя озадачено, тревожно. Мъжкарят не схващаше връзката между веригата и върбата, но цялото му тяло изтръпна от неволен протест. Имаше нещо нередно, нещо противоестествено мечка да носи на тялото си желязо, което отдавна беше свързал с присъствието на хора, с неминуема опасност. Той разтърси голямата си рунтава глава, козината по дебелия врат, който можеше да издържи тежестта на бик, настръхна. От гърлото му се изтръгна недоволно ръмжене.

Очите му бяха забелязали още от самото начало белезникавото петно на десния преден крак на вързания за върбата, но този белег не му правеше впечатление, не му говореше нищо, защото животното не можеше да сравнява. Едва ли и самата му майка, ако би могла да бъде възкресена и да види след толкова години двете мечки, би се досетила, че пред нея са нейните рожби, трагично разделени от хората и поели тъй различни жизнени пътища.

Планинският мечок продължаваше да стои като копа сено в тревата. Брат му, преживял нечувани унижения в лагера на хората, превърнал се в мекушава торба кокали и отпуснато месо, го гледаше с широко разтворени очи. Той протягаше кротко глава към него, душеше го жадно, ненаситно, сякаш желаеше да улови повече горски аромати, от които беше лишен завинаги.

След това огромните мускули на Белязания се свиха, той проръмжа, възви се на задните си крака и тръгна към каруците, без да обръща внимание на брат си. Вързаният направи крачка подире му. Тъй като беше при хората, които го командваха безцеремонно, в него се беше запазило нещо от детинството. Той би тръгнал с удоволствие подир силния горски мечок, би го следвал, би му се подчинявал като меченце, но халката се впи жестоко в носа му и го спря на място.

Брат му подуши палатките и каруците поред, но там нямаше нищичко, което да предизвика интереса му. Врящата чорба от овнешко месо в котела, окачен над огнището, също не го привлече и той бавно пое пътя към царевичните ниви. За него случаят беше приключен и нямаше защо да се бави повече.

Циганчето, което се беше покатерило на самотната върба до каруците, избърса с ръкав потта от челото си. Дивата мечка от планината едва ли щеше да се върне. Това личеше от нейната спокойна походка. Преди грамадното животно да се загуби сред сенките на растенията, то спря, извърна глава към пленената мечка и я гледа миг-два в полутъмнината. Сякаш силният мъжкар се колебаеше. За какво? Дали не искаше да се върне назад и да разкъса слабия си противник, или само да го подуши още веднъж, преди да забрави тази неочаквана среща край огъня. След това потегли, вмъкна огромните си рамене в най-близкото междуредие и царевичните стъбла дълго се люшкаха насам-натам като неравна пътека, докато се умириха и разтопиха в тъмнината на вечерта.

Момчето укротява сърцето си десетина минути и чак след това свирна плахо. Отдалече се обадиха гласовете на роднините му, но никой не желаеше да се приближи до лагера. Необходими бяха дълги увещания, докато се осмелят да пристъпят. Примъкнаха се побледнели, мълчаливи, разтреперани, но като разбраха, че грамадната мечка си е отишла, без да стори пакост, се отпуснаха.

Свидетелят на посещението на дивия звяр край огнището разказваше с тих глас на баща си за действията му, а другите стояха наоколо с отворени уста от изумление и с лъснали очи на разпаления огън. Кучетата се въртяха неспокойно в краката на хората, подтичваха на двадесетина крачки по дирята на мечока и се връщаха бързешком.

— Голямо животно, голямо нещо — завърши момчето, — а на предния му крак, на десния, имаше бяло петно… Видях го, когато дойде до огнището. Същото петно като на нашата мечка. Ама съвсем същото…

— Брей, брей, да не е брат на нашия мецан — обади се възрастен мъж. — На времето бай Станойко от Тъжа донесъл мечето до пътя и умрял от умора и болест… От сина му го взехме… Може в бърлогата да е имало и друго мече, но той нищо не е успял да каже…

— Гледай какво чудо на чудесата. Сигурно е бил брат му. Затова не е разкъсал мецан — обади се старейшината на лагера. — Сега запалете около колибите големи огньове и си отваряйте очите, докато се съмне. Нищо не се знае. Може да се върне пак. Конете вържете за колите. Хайде, по-бързо, по-бързо…

Станът на мечкарите се освети от пламъците на новите огньове, а сенките на хората стояха настръхнали около тях. Само децата заспаха, а възрастните често поглеждаха с боязън към тъмнината, която тегнеше над царевичните ниви. Най-голяма беше изненадата на възрастния мечок, който получи голям пробит леген със зеленчуци и плодове. Този път те не бяха започнали да се развалят и да гният, както друг път. И той не пропусна да си похапне до насита, тъй като уплахата му беше вече преминала.