Франк Хърбърт
Бялата чума (60)

Рейчъл, Рейчъл, все си мисля аз

как прекрасен ще е този свят за нас.

Отвъд дълбокото синьо море,

голям кораб моми да донесе.

Из „Песни на Нова Ирландия“

За Кейт О’Гара Браудър бягството от лабораторията бе пълен кошмар от началото до края. Дохъни не им остави почти никакво време да го разпитат или да се противопоставят на решението му.

— Това е в интерес на вашата безопасност.

— Но къде отиваме? — бе попитал Стивън, взирайки се през малкия илюминатор, същия, през който предишната сутрин гледаха как отец Майкъл отслужва брачната церемония.

— Засега в Дъндолк — отвърна Дохъни.

Докато Дохъни обясняваше, подготовката за пътуването продължаваше. Първо бяха изключили компресора, чието непрекъснато монотонно бръмчене ги успокояваше, че налягането в камерата е по-високо от външното и чумата не може да проникне в тяхното убежище. Бяха привикнали към този звук и внезапната тишина ги изплаши:

— Стивън! Компресорът е спрял!

Той скочи на крака и се втурна към големия илюминатор, през който се виждаше площадката и част от оборудването.

— Какво виждаш? — нервно попита Кейт, притискайки се до него. Обзе я непреодолим ужас. Моля те, Господи! Не сега!

— Не виждам никого — каза Стивън и отиде да включи микрофона. — Хей, има ли някой? Какво става?

Отговор не последва.

Тогава от високоговорителя се чу тропот на много крака и стържещия звук от нещо метално, което се влачи по камъни.

— Ето го Дохъни — каза Стивън.

Тя избута Стивън и се вгледа в Дохъни. Изглеждаше доста разгорещен, а косата му бе по-рошава от всякога. Той вдигна външния телефон:

— Всичко е наред. Компресорът ще заработи след минута — успокои ги той.

— Но какво става? — настоя Стивън.

Дохъни ги осведоми за преместването им в Дъндолк. Но защо в Дъндолк? — зачуди се тя.

— Вземете всичкия антисептик и пригответе предпазното въже. Може малко да се раздрусате.

Дохъни редеше инструкциите си бързо и монотонно. Не бяха го чували да говори толкова напрегнато. Трябваше да подберат всичко най-необходимо и да го складират в малката камера, в която ги докараха от дома на Пиърд. Стивън да намаже входния люк с антисептик. И нека побързат! Вече бяха донесли оксижените, с които да прережат прохода между двете камери.

— Не можем да вземем и голямата камера — обясни Дохъни.

— Но защо е всичко това?

— Защото успях да убедя някои приятели в армията, че тук не ще можем да опазим живота на Кейт!

— Къде е Ейдриън? — попита Стивън.

— В стаята си, под стража. Преминал е на страната на врага. Не се разделяй с пистолета, който ти дадох, Стивън. Кевин О’Донъл идва насам и ние не можем да го спрем. Той е напълно откачен и иска Кейт.

— Но защо Дъндолк?

— Надяваме се да ви изведем от Ирландия. Армията и местните са с нас и ще помогнат безопасно да стигнете до Дъндолк. Оттам нататък… — гласът му заглъхна.

— Накъде?

— Към Англия, надявам се. Всичко зависи от Изолационния корпус — добави Дохъни и отново поде инструктажа си. — Няма да е лошо да напоиш един чаршаф с антисептик и да го опънеш от вътрешната страна на люка, щом го запечатаме.

— Ами компресора?

— Ще го включим веднага след като ви сложим на камиона. Пак ще имате по-високо налягане вътре. Най-добре бързо влезте в малката камера.

Найлън Ган, командирът на охранителната част в Килалой, пое слушалката от Дохъни. Ган бе висок, мургав офицер с леко криви крака и дребни черти на лицето. Преди чумата бе служил в полицията.

— Не се тревожи, девойче — обърна се той към Кейт. — Няма да оставим лудия О’Донъл да те хване.

Зад него бе Мун, дошъл „да си вземе довиждане“.

— Имай доверие на стария Фин Дохъни и на Найлън — каза той. — Те ще те спасят. И повече не се занимавайте с този Ейдриън Пиърд!

— Какво е сторил Ейдриън? — попита Стивън, усещайки, че губи почва под краката си. Ейдриън — предател? Но как? Какво е направил?

— От месеци съм инсталирал микрофон в кабинета на това копеле — каза Мун, — но той е хитра лисица! Няма съмнение, че той е пуснал Кевин О’Донъл да се разпорежда с нас както си иска.

Стивън бе чувал за Кевин О’Донъл и неговите Бреговаци. Погледна Кейт.

— Прави каквото ти казва Найлън — каза Мун. — Сбогом, Кейти. Искам да родиш прекрасно детенце, нищо че си омъжена — добави ухилен той и си тръгна.

Всички се разтичаха като полудели. Чу се ръмженето на тежки машини. Разбиха външната стена. Двамата най-накрая влязоха в малката камера и Стивън затвори вътрешния люк. После напои един чаршаф с антисептик и го уви около него. Малкото помещение се изпълни със зловонна миризма.

Кейт седна на леглото до Стивън и се вкопчи в него, когато чу оксижените да разрязват междинната камера. После контейнера се залюля и след кратко пътешествие по въздуха тежко се отпусна върху платформата на камиона, където го укрепиха със стоманени въжета. През задния илюминатор се виждаше отвора в тухлената стена, издигната съвсем скоро около площадката с големия контейнер.

Компресорът отново забръмча и това донякъде ги успокои. Електрическият генератор зад шофьорската кабина също набра обороти.

Камионът тръгна съвсем бавно. Отначало те дори не усетиха движението, но после забелязаха как отвора в стената на замъка се смалява зад тях. Чу се рева на още няколко двигателя. Стивън надникна навън.

— Това са бронирани коли — каза той. — Може би десет или дванайсет.

От малкия говорител над леглото се чу гласа на Найлън Ган:

— Всичко наред ли е при вас?

Стивън напипа микрофона и го включи.

— Мисля, че да. Колко ще продължи това?

— Никой не може да каже, момчето ми, но аз съм тук, при шофьора. Свирнете, ако има нещо.

Стивън се обърна към Кейт. Изглеждаше бледа, дълбоки бръчки прорязваха челото й.

— Опитай се да поспиш, мила.

— Не мога да спя!

— Полегни на матрака, по-безопасно е за теб.

— Не, не е.

Тя притвори очи. Как тежеше това бебе! Трябваше да облекчи мехура си в миниатюрната тоалетна, която бяха използвали в началото. Тя пропълзя до нея и накара Стивън да се обърне.

След малко почувства глад, ала Стивън можеше да предложи само консерви — боб и риба — и то само след като тя си глътне витамините. Понякога е толкова безсърдечен, помисли си тя. С часове седи над медицинските си книги! Не й обръща внимание дори когато тя му отправя настойчиви, умолителни погледи. Той нямаше и най-малка представа как тя мечтаеше за свеж стрък целина, откъснат направо от градината… за поне едно листо маруля, за пресен морков. Досега сто пъти да бяха измислили някакъв начин да стерилизират прясна храна за тази проклета камера!

След като хапна, тя легна и се загледа в гърба на Стивън, приведен над илюминатора. Не изпитваше никакво желание да гледа променящия се пейзаж. Това само щеше да й напомни, че е затворена и не може да излезе, да се разходи по тревата, да вдъхне свеж въздух, който не е пропит с вонята на химическа тоалетна.

Какво ли ще направи, ако изкрещя? — зачуди се тя. Точно това й се искаше да направи. Отвратителен малък затвор! А когато се оплакваше на Стивън, той й отговаряше, че камерата е спасила живота й.

Кейт бе чувала какво прави чумата с жените. Звучеше ужасно. Все трябваше да съществува някой далечен остров, недокоснат от чумата, където двамата със Стивън можеха да се разхождат на свобода. Може би това скоро ще стане. Най-лошото в това затворничество бе, че нямаше врата, която да води навън. Тя се втренчи в покрития с чаршаф люк. Сега вече имаше.

Нещо се търкулна до левия й лакът. Беше малкият телевизор, осигурен от лабораторията. Прииска й се да го счупи. Също и малките илюминатори — в тях или виждаш недостижимото, или ти носят лоши новини.

Само да не беше тази убийствена скука и теснотия! Стивън винаги й напомняше, че разполагат с много книги за четене. Техните пазачи можеха да обеззаразяват книги, но не и пресни плодове и зеленчуци! Така бе, защото обработваха книгите с каустици и ултравиолетови лъчи, както би отбелязал всезнайкото Стивън, ако тя се опиташе да повдигне въпроса.

Проклет да е тоя Стивън! Направи ми бебе, а сега, когато се нуждая от него, дори не иска да говори с мен!

— Искам да изляза навън — прошепна тя.

Шумът на двигателя отекваше в херметичната камера и Стивън не я чу.

Кейт се опита да си представи какво би почувствала, ако можеше да пристъпи навън. Знаеше, че няма да живее дълго, а и светът вече не бе същият, както преди чумата на О’Нийл. Безумецът бе го променил изцяло. Заради една жена. Убили са жена му, както и двете му деца, но Кейт повече харесваше романтичната мисъл, че го е сторил заради любовта към жена.

Стивън би ли направил такова нещо заради мен?

Безумецът О’Нийл бе разтърсил из основи целия свят, защото са убили жена му. Целият свят. Снощи чу бюлетина на континенталната служба на Би Би Си: на всяка оцеляла жена се падаха по пет хиляди мъже. Това й се стори доста интересно, но Стивън явно се разтревожи.

Новината за огромната диспропорция в съотношението мъже — жени бе прелюдия към коментар по един нов феномен.

„Синдромът на Лизистрата“ — така го нарече коментаторът.

Кейт точно запомни думите му:

— Жените шумно настояват за по-голям достъп до властта. И кой би могъл да отрече правотата им? Сега църквата вероятно ще трябва да приеме жени за божи служители.

Жени — свещенослужители? — удиви се Кейт.

— Католическата църква, която се опитва да избере нов папа след трагедията във Филаделфия, се сблъсква и с проблема за преразглеждане ролята на мъжете и жените — каза коментатора. — Светът се променя с невиждани темпове и новият папа, който и да е той, ще трябва светкавично да взема решения. С всеки изминал ден става все по-ясно, че преди ние, смъртните, сме грешили във вижданията си по този въпрос.

Коментаторът прочисти гърлото си и завърши:

— С вас беше Джордж Бейли от континенталната служба на Би Би Си в Париж.

— Това „преди“ вече звучи по друг начин — бяха единствените думи на Стивън.

Тя знаеше от какво се страхува той — по десет и повече мъже ще споделят една съпруга. Нещо като движима собственост. Жените ще бъдат притежавани от техните съпрузи.

Кейт започна да се унася от движението на камиона и скоро заспа. Стивън я погледна, в очите му се четеше тревога. Бедната Кейт. В камерата стана студено и той отиде да я завие с одеялото. Тя неспокойно се размърда от докосването му, но не се събуди. Не я смути дори гласа на Найлън Ган:

— Току-що получихме съобщение от Изолационния корпус. Самият адмирал Франсис Делакур. Каза, че обмисля молбата ни и че има заповед да подпомага всяко легитимно начинание, свързано с изследването на чумата. Звучи като надут тъпанар.

Кейт се събуди, използва „тоалетната“ и попита Стивън дали наистина е чула гласа на Ган, или е сънувала.

— Отправили са молба до Изолационния корпус да ни осигури коридор до Англия — обобщи информацията Стивън.

Тя отново легна, придърпа одеялото до брадичката си и попита със сънен глас:

— Но защо ще ни изпращат в Англия?

— Мисля, че в Ирландия ще има нова гражданска война — отвърна Стивън. — Дохъни иска да сме в безопасност.

— Мъже… — промърмори Кейт.

Свечеряваше се, когато камиона спря в подножието на някакъв хълм. Стивън погледна през илюминатора и видя осем танка, паркирани край пътя. От люка на водещия танк се подаде човек с шлемофон и се провикна към камиона:

— Държим ситуацията под контрол. Тръгнете направо към доковете. Оттам ще ви поеме специален джип.

Камионът бавно изкачи хълма и набра скорост по надолнището. През прозорчетата се забелязваха горящи сгради. Край една разрушена стена се търкаляха трупове. Скоро мракът покри зловещия пейзаж и камионът необезпокояван стигна до кея. По хълмовете наоколо пламтяха пожари.

Ставаше все по-студено. Стивън изрови фенерчето и го насочи към Кейт. Зениците й се бяха разширили от страх.

— Угаси го! Моля те, Стивън!

Той изгаси фенерчето и пропълзя под одеялото до нея. По корпуса на контейнера издрънчаха метални въжета. Чуваха се команди на висок глас, някъде забоботи мотор.

Говорителят изпращя. Беше Найлън Ган:

— Изолационният корпус ви осигурява коридор до Англия. Изпратиха баржа и влекач. Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред. Сега ще изключим компресора и ще ви вдигнем. На баржата ще го включат пак. Бон воаяж!

Изключиха компресора. Нещо метално удари корпуса на контейнера. Някой извика:

— Дръжте се! Сега ще ви вдигнем.

Контейнерът се залюля. Стивън притисна Кейт до себе си. През задния илюминатор проблясваха прожектори, за момент се мярнаха доковете край тъмната вода, по тавана играеха отблясъци от пожарите.

— Не го клатете толкова, идиоти такива! — изкрещя някой. Люлеенето престана. Изведнъж рязко се смъкнаха надолу. Кейт изписка. Спускането спря, после продължи по-бавно и накрая завърши с рязък удар. Чуха се строги команди:

— Прекарайте въжето през двата края! После и отгоре. Точно така. По-бързо! Сега връзвайте. Има да се клатушкат сума ти време.

Докато Кейт се чудеше какво ли означава това, мощният двигател на влекача изрева и баржата се плъзна по спокойните води на залива. Светлините на пристанището започнаха да се отдалечават. Стивън се зае да укрепва по-нестабилните предмети като трупаше книги върху тях или ги тикаше под шперплатовото легло.

Плавното движение изведнъж се смени със силно надлъжно люшкане. Стивън се наведе над нея и погледна навън. Виждаше се само неосветената кърма на влекача и крайчеца на една червена ходова светлина. След няколко минути люлеенето се превърна в резки пропадания и издигания. Вълните започнаха да обливат илюминаторите на контейнера. Кейт усети горчив вкус в устата си. Разтърсвана от ударите на вълните, нестабилната баржа заподскача във всички посоки. Стивън се вкопчи в таблата на леглото, а с другата ръка здраво притисна Кейт към себе си.

А само до вчера се оплакваше, че нищо не се случва, помисли си Кейт. Температурата в камерата винаги бе досадно еднаква. През повечето сутрини тя подреждаше и сгъваше малкото им дрехи. И слава богу — благодарение на това по-бързо се преместиха в малката камера.

В този момент баржата под тях се срина надолу по някаква исполинска вълна и Кейт още по-здраво сграбчи ръката на Стивън. Докато се измъкваха от браздата между двете вълни, тя усети как нещо топло потича надолу по краката й. Изведнъж течността избликна.

— Стивън!

— Всичко е наред, мила. Ще ни прекарат оттатък.

— Стивън, бебето идва! — изстена тя и се опита да се изправи, но в този момент баржата отново попадна между две вълни, тръшвайки я обратно на леглото.

Всичко бе с главата надолу, помисли си тя. Не трябваше ли първо да има болки, контракции? Още бе твърде рано! Бебето трябваше да се роди след повече от месец.

Стивън трескаво напипа фенерчето и светна. Кейт бе изритала одеялото и лежеше в локва от околоплодна течност. Стивън стана и бързо издърпа обеззаразения чаршаф от люка. Тя се надигна и той го напъха под нея. Още беше влажен и ужасно вонеше на антисептик.

— Не почувства ли никакви контракции?

— Не, само изтичането на водата. Нещо не е наред, Стивън. Страх ме е — проплака тя.

Стивън напъха фенерчето между матрака и таблата и го насочи нагоре, така че светлината да се отразява от металния таван. Изглеждаше спокоен, но тя си даваше сметка, че познанията му за бременността и раждането бяха само от книгите. Въпреки това, той изглежда владееше положението. Стивън прехвърли въже през раменете и гръдния й кош и го привърза към леглото. Баржата продължаваше бясно да се люлее. Кейт чуваше воя на вятъра и плисъка на водата, която обливаше контейнера. Фенерчето падна. Стивън го вдигна и го закрепи по-здраво.

— Усещам контракциите — задавено промълви тя. — Ооооооо! Не сега!

— Успокой се, скъпа.

— Не можа ли да почака?

Болката при следващата контракция я накара да изкрещи. Пот се лееше от цялото й тяло.

— Не знам какво да правя — изстена тя.

— Аз знам, скъпа. Остави контракциите да продължат.

Какво правеше той там долу? Тя се опита да вдигне глава и да погледне, но той я бутна назад.

— Не се изправяй и се дръж за това въже!

— Много е рано! Много е рано — разрида се тя.

Усети, че Стивън едва се удържа на крака от силното люлеене. Зададе се още една контракция. И още една…

— Засичам интервалите им — каза Стивън, положил ръка на корема й.

— Първо раждане — на пресекулки изрече тя. — Може да продължи дълго.

Поне така пишеше в учебниците, спомни си тя.

Още и още контракции. Светът за нея се превърне в луда въртележка от периодични контракции.

— Виждам главата му — каза Стивън. — От лявата ти страна има куп сухи одеяла. Подай ми едно, ако можеш да ги достигнеш.

Благодарна, че може да направи нещо между контракциите, тя протегна треперещата си ръка и сграбчи едно одеяло. Един внезапен тласък отхвърли главата й към стената. Тя извика от болка, но не изпусна одеялото. Стивън дори не вдигна глава. Тя почувства ръцете му между бедрата си. Докато стенеше при поредната контракция, тя си спомни какво бе учила. Трябваше да напъва! Усети, че бебето излиза.

— Одеялото! — извика Стивън и го издърпа от ръката й. Тя видя как завива бебето с него. — Стегнах пъпната връв — добави той.

— То… живо ли е?

— Момиче и е живо! — радостно отвърна Стивън.

— Всичко… наред ли е?

— Ноктите на ръцете й не са пораснали докрай, но има коса и диша. Сега трябва да я държим на топло.

— Толкова е малка, милинката.

Той разхлаби въжето, с което се бе привързал и положи бебето до нея.

— Дръж я с една ръка, докато оправя тези въжета. Люлеенето все повече се усилва. Можеш ли да ми подадеш още едно одеяло?

— Да.

Кейт се вгледа в малкото личице, което се подаваше между гънките на одеялото. Бе толкова набръчкано, че изглеждаше… старо.

— Тук е прекалено студено! — каза Стивън и прокара още едно въже около нея. После нагласи фенерчето по-близо до главата й, зави я с всичките одеяла и легна до нея, придърпвайки едно одеяло над главите им. Получи се нещо като палатка.

— Ще затоплим въздуха с дъха си и с топлината на телата си.

— Роди се почти два месеца по-рано, Стивън. Нуждае се от нещо повече от това одеяло.

— Знам — каза той и изгаси фенерчето. — Това е всичко, с което разполагаме.

Кейт тихо заплака.

— Какъв ужасен начин да се появиш на света. Какъв ужасен свят.

— Това е единственият й свят, мила.

Бебето тихичко изхълцука.

Стивън я освети с фенерчето. Устните и помръдваха. Жажда за живот, помисли си Стивън.

— Дай да я видя — каза Кейт. Повдигна се на лакти и се вгледа в лицето на дъщеря си. — Не сме я кръстили. Дори не сме мислили за име.

— Няма защо да бързаме.

— Стивън, ако въжетата се скъсат, този железен контейнер ще потъне като камък.

— Няма да се скъсат. Даже сложиха мрежа отгоре ни.

— Не искам детето ми да умре без име!

Той се вгледа в лицето на Кейт, осветено от мъждивото фенерче. Подгонени от бурния вятър вълните яростно се разбиваха в нестабилната баржа. Да, ситуацията предразполагаше към отчайващи мисли, но те едва ли можеха да им помогнат, помисли си Стивън.

— Взели са всички предпазни мерки — каза той.

— Стивън, бебето е момиче. Не разбираш ли? Момиче! Тази чума… ще се случи нещо ужасно. Знам го!

Гласът й звучеше истерично.

— Кейт! Ти ще станеш медицинска сестра. Ти си моя съпруга и аз току-що акуширах раждането на първото ни бебе.

— Тук е много мръсно — каза тя. — Има опасност от сепсис.

— Стига! Знаеш, че няма да позволим да умреш от треска — каза той и изгаси фенерчето.

— Дървогила — каза Кейт.

— Какво?

— Ще я кръстим Дървогила — повтори Кейт. — Ще й викаме Джила. Джила Браудър. Звучи добре.

— За бога, Кейт! Даваш ли си сметка какво име искаш да прикачиш на горкото бебе?

— Мислиш за проклятието върху истинската Дървогила?

— И върху Дърмот, мъжът, с когото е избягала.

— Ние също бягаме.

— Не е същото.

— Дървогила и Дърмот — каза Кейт. — Двамата са прокълнати да бродят из Ирландия, да не се видят и да не намерят покой, докато поне един ирландец не им прости.

— Не че вярвам прекалено много на късмета, но с това име наистина предизвикваме съдбата — каза Стивън.

— Това проклятие лежи и върху нещастната Ирландия — твърдо заяви Кейт. — Не отричай това, Стивън. Знам защо ни бе изпратена тази чума. Защото никога не простихме на Дърмот и Дървогила.

— Това си го чула от старците в замъка.

— Всички казват така.

— Ти си се побъркала!

— Трябва да им простиш, Стивън, и да приемеш това име за дъщеря ни.

— Кейт!

— Направи го!

Стивън се прокашля. Чувстваше се някак безпомощен срещу тази нова, непозната Кейт. Тя беше истинска фурия. Изведнъж той осъзна, че тя е просто майка, която защитава детето си по единствения начин, който знаеше. Обля го вълна на нежност към нея и детето.

— Прощавам им, Кейт. Името е хубаво.

— Благодаря ти, Стивън. Дъщеря ни ще живее.

Той усети, че Кейт взима бебето и светна фенерчето. Опитваше се да го накърми.

— Мисля, че й е рано да суче, Кейт.

— Но тя мърда устни.

— Защото диша.

— Джила — каза тя. — Хубаво име.

Стивън отново изгаси фенерчето. Батерията отслабваше, а по-нататък щяха да имат нужда от него.

Кейт затвори очи. Само ако можеше да престане това люлеене и дивия вой на вятъра. В гърлото й отново загорча. Внезапно тя остави детето, едва успя да се обърне с гръб към Стивън и повърна. Вонята изпълни камерата.

— Всичко е наред — на пресекулки каза тя и се протегна да хване ръката му. Не искаше той да светне фенерчето. Не искаше никой да я вижда в този момент.

— Вземи бебето — каза тя и притисна бузата си до дървената рамка на леглото, което отново и отново се надигаше и спускаше… Всичко отиде върху книгите под леглото, помисли си тя. Смърдеше отвратително. Чу как Стивън поема дълбоко въздух, за да не му прилошее. Опита се да направи същото, но стомахът й се бе свил на топка. Безкрайният кошмар изсмукваше цялата й енергия.

Постепенно осъзна, че баржата се люлее по-слабо. Избърса устата си в края на одеялото и реши, че може и да оживее. Боботенето на влекача смени посоката си, баржата се завъртя около оста си и се блъсна в предпазните гуми. Някой извика със силен английски акцент:

— По-внимателно бе, смотаняк! Туй е ценен товар. Мръднете камиона по-насам.

За трети път компресорът замлъкна. Усетиха как контейнера се вдига, този път по-стабилно. След секунди бяха на камиона. Стивън включи микрофона:

— Ало, чува ли ме някой?

Не последва отговор.

— Усещаш ли смрадта? — попита някой отвън.

— Гадна повърня! — отговори му друг. — Погледни отдолу.

Компресорът отново се включи. Някой почука по корпуса на контейнера:

— Хей, вие там! Мисля, че имате пробойна тук отдолу, в единия край.

Стивън грабна фенерчето, изхлузи се от въжетата и пропълзя под леглото. Фенерчето едва мъждукаше, но му се стори, че вижда тъмен процеп. Той трескаво потърси нещо, с което да покрие мястото. Налягането на въздуха в камерата се повиши и той чу слабо съскане — повърнатото се издухваше през процепа. Книгите му! Бе натикал част от тях в една кутия зад тоалетната. Грабна най-горната и започна да къса страниците и да ги тика в процепа.

— Донесете оксижен! — извика някой.

Отвърнаха му нещо неразбираемо. От хартията и повърнатото се получи добра запушалка, но тя щеше да поддаде заради по-високото налягане.

— Не ме интересува! Ако трябва, разбийте вратата и домъкнете проклетия оксижен!

Херметизацията е нарушена, помисли си Стивън. Чумата. Стана докато компресорът не работеше. Той вдигна очи и срещна изпитателния поглед на Кейт. Светлината на пристанищните прожектори се процеждаше през илюминаторите и очертаваше фигурата й. Джила кротко спеше в скута й.

— Нали я запуши, Стивън? — прошепна тя.

— Да, мила.

— Знаех, че ще се справиш.

Вярата никога не се подчинява на логиката, помисли си той.