Франк Хърбърт
Бялата чума (33)

Ако има нещо, което да е абсолютно сигурно, то е следното: във всяка една работа, във Всички Видове взаимоотношения, били те политически, търговски или просто човешки, винаги има някой, на когото трябва да се довериш.

Удроу Уилсън

Вече толкова време сме с проклетия янки и все още нищо, мислеше си Херити.

Беше ранен следобед и те се изкачваха по пътя нагоре, излизайки от поредната долина. Свещеникът и момчето вървяха малко по-напред от останалите. Хлапакът бе още по-затворен в себе си след схватката в банята. Отец Майкъл се държеше така, сякаш Херити бе виновен за всичко.

Проклетият янки е виновен!

И тоя поп с нищо не ми помага.

Нали точно един скапан янки превърна Ирландия в гето!

Херити никога не се бе смятал за върл националист. Бе просто типичен ирландец, изпълнен с горчилка от вековете британско потисничество. Чувстваше се кръвно свързан с рода и отечеството си, свързан в скръбта, свързан в състраданието. Има някаква могъща сила в ирландската земя, мислеше си той. Тя идваше от спомените дълбоко вкоренени в самата почва. Земята помнеше и винаги щеше да помни. Дори и да не останеше жива душа по тоя край щеше да остане земята, която щеше да разказва как веднъж келтите са тъпкали пътищата й.

Отец Майкъл разговаряше с янкито. Но не подпитваше, не се ровеше, не правеше това, което трябва, за да смъкне маската на човека и да провери дали Безумецът е под нея.

Потънал в черните си размисли, Херити се заслуша в разговора им.

— Тук има повече развалини — рече отец Майкъл. — Забелязахте ли?

— Да, тук цари разрухата — отвърна Джон. — Но е останала много храна.

— Все по-запуснато става всичко. Забравихме живописната гледка, която наистина представляваха древните руини. Днес… всичко просто се руши.

Замълчаха, отминавайки още една изгоряла крайпътна постройка. Зад зеещите прозорци изгорелите дрипи на пердетата приличаха на опърлени мигли върху слепи очи.

Някой ще отговаря за това! — помисли си Херити.

Древната памет на Ирландската земя го прободе като меч. Всеки, който накърни честта на Ирландия, все някой ден бива застиган от меча на възмездието и животът му изтича през дълбоката, смъртоносна рана.

На билото на хълма спряха да поемат дъх. Пред тях се простираше поредната забулена в мъгла долина. Далеч в другия й край буен планински поток се пенеше по скалите и пелената от водните пръски скриваше гледката на следващите хълмове. Някъде наблизо изкудкудяка кокошка.

Херити се заслуша и долови в близост ромоленето на вода. Поточе или извор.

— Чувам вода наблизо — рече Джон.

— Добре ще е да починем малко и да похапнем — каза отец Майкъл.

Отби встрани, намери удобно за прескачане място и се прехвърли през каменната ограда. Направи няколко крачки навътре във високата трева. Момчето също прескочи оградата и се присъедини към него.

Джон погледна нагоре към небето. От запад се задаваха купести облаци. Херити му направи знак да последва свещеника и хлапето. Джон се покатери на оградата и за момент остана горе, загледан в разстилащия се пейзаж преди да се прехвърли от другата страна. Сиви, каменни огради чертаеха зелени правоъгълници, в които тук-там се виждаха почернелите, порутени останки на някогашни имения. Херити се присъедини към него.

— Все още изглежда красива — промърмори той.

Джон го погледна за момент, после отново насочи вниманието си към пейзажа. Ефирната пелена от мъгла смекчаваше цветовете. Хълмистата равнина с виещата се сребриста ивица на реката тънеше в пастелни краски. По двата бряга високите дървета тъмнееха в мека зеленина.

— Не сте ли жаден, господин О’Донъл? — попита Херити.

— Да, с удоволствие бих пийнал глътка от студения планински поток — съгласи се Джон.

— Започвам да мисля, че не знаете какво е истинска жажда — продължи Херити. — Какво ще кажете за студена халба „Гинес“ с бяла като гащички на девица пяна, която прелива над ръба. Ха! Такава гледка би накарала и мъртвец да изпита жажда!

Отец Майкъл и момчето се насочиха към горичката надолу по склона.

— Чух ви да си говорите с попа за руините — рече Херити. — За мен туй не са никакви руини. Упадък! Това е думата. Надеждата е мъртва, няма я. И всичко просто загнива.

Свещеникът и момчето спряха до една гранитна скала съвсем близо до горичката.

— Добра душа е тоя наш поп. Истинско злато — рече Херити загледан след него. — Не сте ли съгласен, господин О’Донъл?

Подигравателният тон в думите на Херити сякаш прободе скрития в Джон О’Нийл. Обзе го паника, после сляпа ярост.

— И други са изстрадали колкото и ти, Херити! Не си единствен!

Лицето на Херити се наля с кръв. Устните му се свиха в тънка линия, десницата му се потърси дръжката на пистолета в джоба, поколеба се, после вместо да извади оръжието измъкна обратно празната си длан и замислено се почеса по брадясалата буза.

— Ха, ама и ние сме едни драки! — успокои напрежението той. — Като острите камъни дето брашно…

Рязко млъкна, прекъснат от силния изстрел отекнал долу откъм дърветата. За част от секундата повали Джон на земята и се отърколи в страни, пъхнал ръце в раницата си. Когато замря неподвижно зад прикритието, на гранитната скала, в ръцете си вече стискаше малък автомат. Леко подаде глава иззад ръба и се загледа надолу към горичката. Зад него Джон се облегна на хладния камък.

После се надигна, подаде се от неговия край на скалата и потърси с поглед момчето и свещеника. Дали бяха невредими? Кой бе стрелял и по кого се бе целил? Някъде отдолу изпука съчка и голата глава на отец Майкъл се показа иззад един храст в началото на горичката. Очите му щяха да изскочат от орбитите, лицето му бе по-бледо то платно, а белегът върху челото му зловещо изпъкваше върху белия фон. Гледаше право нагоре към Джон.

— Скрий си тъпата кратуна! — изсъска му Херити и рязко дръпна Джон обратно зад скалата.

— Видях отец Майкъл. Като че ли му няма нищо.

— А момчето?

— Не го видях.

— Ще изчакаме малко — каза Херити. — Това беше изстрел от карабина.

Облегна се на скалата, сложи автомата в скута си и се зае да изучава каменната ограда край пътя над тях.

Джон се загледа в оръжието в ръцете му.

— Евреите правят добри пушкала, нали? — рече Херити, уловил погледа му. Чу се шум сякаш някой пълзеше в тревата. Херити рязко се обърна.

Джон вдигна очи и срещна погледа на отец Майкъл. Черната филцова шапка отново скриваше обезобразеното чело.

Херити се надигна и се вгледа покрай свещеника надолу към дърветата.

— Къде е момчето?

— Скри се зад една друга скала малко по-навътре в гората.

— Хм, един-единствен изстрел — замислено промърмори Херити.

— Може някой да е гръмнал крава или прасе.

— Или пък самия себе си. Това е по-вероятно в днешно време.

— Ти си зъл човек — възмути се отец Майкъл. Посочи автомата в ръцете му. — Откъде взе това ужасно оръжие?

— Това е автоматичен пистолет „Узи“, направен от хитрите евреи, отче Майкъл. Прибрах го от един мъртвец. В днешно време почти всичко, което притежаваме го придобиваме точно по този начин, не съм ли прав, отче Майкъл?

— Какво възнамеряваш да правиш с него? — настоя свещеникът.

— Смятам да го използвам, ако се наложи. Покажи ми къде точно остави момчето.

Отец Майкъл се обърна и посочи към няколко сиви каменни къса едва забележими сред буйната зеленина на храсталаците.

— Ще слезем там долу един по един — разпореди се Херити. — Аз тръгвам пръв, после господин О’Донъл и накрая ти, отче. Чакайте тук, докато не ви дам знак.

Ниско приведен Херити излетя иззад прикритието на скалата, пресече на зигзаг разстоянието и се шмугна сред дърветата. Видяха го как се хвърля зад скалите.

— Хайде, направете го по същия начин! — долетя гласът му.

Джон се стрелна надолу по хълма, чувствайки се гол и беззащитен — вляво, вдясно, вляво и се озова в нишата зад два каменни блока, където завари момчето, сгушено в сивото си палто. Нямаше и следа от Херити. Момчето се втренчи в Джон с безизразна физиономия.

Чу се топуркането на бягащ човек и след секунда отец Майкъл се присъедини към тях и веднага загрижено прегърна момчето.

Иззад дърветата изплува Херити. Прехвърли се при тях зад прикритието, дишайки тежко. Автоматът висеше пред гърдите му.

— Тримата ще останете тук, докато аз огледам наоколо — нареди им той. — Това беше пълна глупост от твоя страна, отче, да се мотаеш на открито след изстрела.

— Ако Господ иска да ме прибере сега, Той ще го стори — смирено отвърна отец Майкъл.

— Май ти се иска, а? — изръмжа Херити. — Това е грях, отче! Спомни си! Като предизвикваш смъртта по този начин, ти, не си по-различен от самоубийците!

Отец Майкъл виновно наведе глава.

Херити понечи да тръгне, но Джон го задържа за ръката.

— Джоузеф.

Херити рязко се обърна и зяпна Джон с изненада.

— Благодарен съм ти за загрижеността, която проявяваш към нас — рече Джон. — И бих искал да ми викаш Джон, но не се отказвам от мито една дума от това, което ти казах там горе. — Той вдигна брадичка към скалата, която им бе служила за прикритие. — Казах ти това, което мисля.

— Разбира се, янки! — ухили му се Херити.

Изскочи иззад камъните и се шмугна надолу в дърветата. Чуха пропукване на съчка, после настана пълна тишина.

— Странен човек е той — промърмори отец Майкъл.

Момчето се отдръпна от свещеника и се загледа над ръба на скалата в посоката, в която изчезна Джоузеф.

— Недей! — дръпна го обратно надолу отчето. — Стой долу!

— Херити се държи като войник — отбеляза Джон.

— Да, така е.

— Къде попадна на него?

Отец Майкъл извърна глава, за да скрие очите си от него, но не преди Джон да забележи паниката в тях. Какво ги свързваше тези двамата — свещеникът и безпощадният човек на действието?

Отец Майкъл проговори със задавен глас:

— Може да се каже, че Господ ни събра с Джоузеф. Не бих могъл да знам причините за това — каза той и отново се обърна към Джон. Чертите на лицето му бяха вече овладени.

— Ами момчето? — попита Джон. — Защо е с теб?

— Намерих го в един табор на калайджии — отвърна отчето. — Може да ги наречеш цигани, но те не са такива всъщност. Отнасяха се добре с него. Те ми казаха и за обета му за мълчание. Повериха го на мен, защото смятаха, че аз по-добре ще се грижа за него.

— Той може ли да говори?

— Чувал съм го да бълнува в съня си.

Момчето затвори очи и оброни глава на коленете си.

— Няма ли си име?

— Само той може да ни го каже, но не иска да го стори.

— Не си ли правил опит да намериш неговите…

— Стига! Замълчи! — впи пламтящ поглед в него отец Майкъл. — Не бива да ровим в хорските рани.

Джон рязко извърна глава встрани и се опита да овладее неистовото желание да се изхили саркастично. Нещо го прободе в гърдите. Усети скрития вътре О’Нийл да си пробива път към повърхността. Закри лице с длани, борейки се да спре този опасен вътрешен противник. Шумът от ронещи се камъчета го накара, отново да вдигне глава. Херити се шмугна обратно зад прикритието. Лицето му бе плувнало в пот. Панталоните му до коленете бяха осеяни с бодили и репеи. Израелският автоматичен пистолет все още висеше пред гърдите му. Замълча за момент, колкото да си поеме дъх.

— На следващия хребет има две къщи. И на двете комините пушат. Вътре някои слушат радио и обсъждат новините.

Отец Майкъл се прокашля.

— Има ли… има ли някакъв знак от… ъъъ…

— Няма следа от женско присъствие — предугади въпроса му Херити. — На простора висят само мъжки дрехи. Макар че са прекалено чисти и добре поддържани. И двете къщи. Явно са мъже дето женичките им добре са ги обучили навремето.

— Гробове? — попита свещеникът.

— Четири. На полянката под къщите.

— Е, тогава може би ще ни подслонят.

— Не бързай толкова! — отвърна Херити. Обърна се към Джон: — Смяташ ли, че ще можеш да се справиш с това, Джон?

Джон погледна автомата и сякаш долови излъчващата се от него убийствена сила. Разтри пръстите си.

— Защо?

— Смятам да отида горе в къщите невъоръжен, съвсем открито и приятелски — отвърна Херити. — Ти ще ме прикриваш отзад. Горе на билото има няколко канари, много удобна позиция за прикритие.

Джон погледна въпросително към свещеника.

— Не мога да дам благословията си за такова начинание — рече отец Майкъл. — Църквата вече достатъчно е съгрешила, искайки от Бог благословия за толкова много убийства.

— Нямаме намерение да убиваме никого — възрази Херити.

— Но отивате на военна акция — рече отчето.

— Ааа, това ли те тревожи? — усмихна се Херити. — Просто още не съм готов да извърша самоубийство, отче — каза той и се обърна към О’Донъл. — Е, какво ще кажеш, Джон?

Джон протегна ръка към автомата.

— Покажи ми как действа.

— Много е просто — веднага се зае да му показва Херити. — Това тук е предпазителят. Когато е в това положение… — щракна го той — … само насочваш цевта и натискаш спусъка. Почти не рита, стабилен е като Кешълската скала — върна предпазителя обратно и подаде автомата на Джон.

Джон го пое. Дръжката бе още топла от ръката на Херити. Това оръжие бе много по-директно отколкото чумата. Нямаше ли скрития в него О’Нийл да изскочи да започне да убива наред с дивашка злоба? Джон вдигна очи и срещна изпитателния поглед на Херити.

— Ще се справиш ли? — попита го той. Джон кимна.

— Тогава ме последвай. Само върви тихо, като мишка по пухени завивки. Попе, вие с момчето останете тук, докато не ви повикаме.

— С Божията помощ — промърмори отец Майкъл.

— Я виж ти! — ухили се Херити и скочи на крака. — Значи все пак ни даде благословията си!

Тръгна напред леко приведен. Спуснаха се сред дърветата по една едва забележима пътечка сред мочурливата трева и пресякоха малко поточе.

Прежаднелият Джон спря, погледна първо водата, после въпросително вдигна очи към Херити.

— Аз не бих пил — прошепна му той в отговор. — Вятърът носи миризмата на разлагащ се труп — махна той с ръка нагоре, по посока срещу течението. — Трупът е най-малко от една седмица. Водата сигурно е бъкана със зараза — ухили се той. — Свинете са го открили.

Джон потръпна.

Херити се обърна и тръгна нагоре по отсрещния хълм. Джон го последва. Провираха се бавно сред ниските борове. Мочурливата торфена почва заглушаваше стъпките им. Когато стигнаха, билото, Херити махна с ръка на Джон да се сниши, после посочи наляво, където сред кафявите стебла на дърветата се мяркаха сивите очертания на канарата.

— От там — прошепна Херити — ще имаш чудесен изглед към двора им. — Ще изчакам тук, докато стигнеш до скалата, после ще се спусна от другата страна съвсем открито и приятелски, без оръжие в ръка. Даже ще си свирукам. Разбра ли плана?

Джон кимна. Наведе се и се запровира през храсталаците нагоре и вляво към скалите на билото. Когато стигна до канарата видя, че това е скала от сив гранит. Камъните бяха все още топли от напеклото слънце. Вдигна очи към небето. Облаците скоро, щяха да затулят слънцето и вероятно щеше да завали. Бавно пропълзя нагоре по една вдлъбнатина в канарата и леко подаде глава над ръба.

Пред очите му се разкри гледката на малък — не повече от стотина метра — но стръмен склон, който свършваше долу при оградата на малко спретнато дворче. Къщата бе варосана наскоро, дим се виеше и от двата комина… из дворчето щъкаха пилци. Малко по-надолу се виждаше покривът на още една къща, само един от чийто комини димеше. Вляво, до отвесния склон бе построен обор. От него се носеше миризмата на кравешки тор. Доста по-нататък в долината се мяркаха овъглените руини на други къщи и стопански постройки, но над тях не се виждаше и следа от дим. Джон отново насочи вниманието си към по-близката къща. Простор за пране бе опънат от единия ъгъл на къщата до дървен кол, забит в противоположния край на двора. Висящите на него дрехи бяха все мъжки — панталони, ризи, наполеонки… Чуваше се тихото бръмчене на радио и приглушени гласове… Пълна идилия. Типична пасторална картинка… само дето нещо сякаш липсваше, за да допълни бръмченето на радиото и писукането на пилците.

Изведнъж Джон замръзна. Точно под него, от другата страна на скалата, където не можеше да види, се чуха гласове.

— Тук няма да ни видят — каза момчешки глас.

— Колко остана в бутилката? — попита друг крехък, момчешки гласец.

— Почти цяла чаша — отвърна първия.

— Наистина ли мислиш, че това е причинило всичко? — Чу се изскачане на тапа от бутилка, после гъргорене, последвано веднага от силен пристъп на кашлица.

— Гхааа! Отвратително!

— Тя каза, че е от пиенето, Бърг, а нея вече я няма.

— Как могат да пия такова нещо! Възрастните са големи тъпаци!

Нещо се отърка в скалата под Джон. Той затаи дъх.

— Възрастните никога не знаят какво искат!

Замълчаха. В настъпилата тишина Джон ясно чуваше силните удари на сърцето си. Не смееше да шавне да не би момчетата да го чуят и да предупредят мъжете в къщите. Въртеше само очите си, мъчейки се да зърне най-после Херити. Зачуди се къде ли се е запилял.

— Радвам се, че ти и баща ти дойдохте да живеете в другата къща, Бърг.

Беше първото момче.

— В града беше лошо.

— Стреляха много, нали?

— Дааа.

— И тук също. Скрихме се в една пещера.

Защо се бавеше Херити? Гърдите го боляха при всяко вдишване.

— Ти спомняш ли си какво е станало с майка ти?

Това беше първото дете.

— Да.

— На мен ми липсва моята. Понякога си мисля, че е най-добре да отида на небето при нея. С татко вече не е весело.

— Моят пие от това нещо.

— Знам.

— Какво ти става като пиеш от него?

— Май ми се догади.

— Ами, ти пи съвсем малко…

— Шшшшт!

Потънаха в мълчание.

И тогава Джон най-сетне го чу: тананикайки си „Скъпа Розалин“, Херити приближаваше към къщите.

— Идва някой! — прошепна дрезгаво първото момче.

— Непознат. Виждам го.

От близката къща се разнесе мъжки глас:

— Бърг! Тери!

— Да се обадим ли? — Това беше второто момче.

— Не! Стой тук. Ако стане нещо лошо, тук ще сме на сигурно място.

— Непознатият е сам.

— Ало, здравейте! — провикна се високо Херити. — Има ли някой вкъщи?

— Кой пита? — отвърна мъжки глас.

— Казвам се Джоузеф Херити. Ида от Дъблин. С мен има един свещеник, едно малко момче и един янки, дето се смята за спасител на Ирландия. Ще ви се намери ли къшей хляб и подслон за главите на уморените пътници?

— Приближи се да те огледам — извика мъжа от къщата.

Херити се спря на няколко метра от задната врата на по-близката къща. Вдигна ръце и бавно се завъртя, за да се види, че е невъоръжен. Джон мярна дулото на пистолет зад отворения прозорец на къщата, но изстрел не последва.

— Казахте, че имало и свещеник с вас, така ли? — попита мъжа от къщата.

— Да. Отец Майкъл Фланъри от Мейнут, най-светия човек носил някога расо. Виждам кръст върху вратата, значи не мразите свещениците в тази къща.

— Имаме няколко гроба, които се нуждаят от една молитва — каза по-тихо мъжът от къщата.

— Отец Майкъл с радост ще изпълни задълженията си — рече Херити. — Да го извикам ли?

— Да… и добре дошли.

Херити се обърна, сви дланите си като фуния над устните и се провикна:

— Отче Майкъл! Можете вече да дойдете всички. Предай и на янкито.

Джон понечи да се надигне, но при последните думи се поколеба. Нещо май не беше наред там долу. Херити знаеше, че той може да го чуе. Защо беше нужно да казва на отец Майкъл да го вика.

С широка усмивка на уста Херити пристъпи към отворената врата. Протегна ръка.

— Джоузеф Херити. А вашето име, сър?

— Терънс Ганън — отвърна мъжът и една едра десница се протегна да стисне тази на Херити.

Джоузеф я пое и рязко дръпна Ганън навън от къщата, отклонявайки в същото време дулото на пистолета с другата си ръка. Събори мъжа на земята и му отне оръжието. Ганън остана да лежи проснат вън на двора. Херити насочи собствения му пистолет към главата му.

— Хайде сега вие вътре! — провикна се Херити през вратата. — Само да мръднете и ще пръсна тиквата на горкия Тери Ганън. Ако решите да се правите на герои имайте предвид, че моя приятел янкито е горе на билото с автомат в ръка.

Сух, възрастен човек с посивяла коса и изпито лице излезе от къщата с вдигнати зад тила ръце. Кафявите му вълнени панталони се държаха от зелени тиранти.

— А сега — рече Херити — лягайте и двамата по очи, ако обичате.

Вдигна пистолета и го запрати зад оградата. Когато и двамата мъже легнаха по очи пред вратата, Херити се провикна към Джон:

— Нали го чу да вика някого, янки? И на още от тях наоколо.

— Само две малки момчета — рече Ганън с приглушен глас.

— Те са тук на скалата, точно под мен — провикна се Джон — и тук ще останат.

— Задръж така! — викна му в отговор Херити. Обърна се и влезе в къщата с насочен пистолет. Почти веднага излезе. Заобиколи постройката и се насочи към другата. Чу се шум от отворена с ритник врата. След малко Херити се появи отново, бутайки пред себе си едно тринайсет-четиринайсет годишно момче, пребледняло от ужас.

— Този е последният! — извика Херити. — Беше се скрил там отзад и си играеше с чурката! Срамота! — гръмогласно се изсмя той.

Джон се надигна и видя отец Майкъл и момчето, които тъкмо излизаха от горичката по един тесен коларски път. Свещеникът махна с ръка за поздрав после изведнъж спря като видя двамата проснати пред вратата мъже и Херити, който тъкмо прибираше пистолета си.

— Какво си направил, Джоузеф Херити? — поиска да узнае отец Майкъл.

— Просто исках да се убедя, че не се набутваме в леговището на вълци, отче — отвърна той и погледна към двата мъже на земята. — Можете вече да станете с вашия приятел, господин Ганън. Моля ви да ми простите за предпазните мерки, които предприех спрямо вас.

Ганън се изправи на крака и отупа праха от дрехите си преди да помогна на другия мъж да стане. Беше здрав и набит, с дълга черна коса. Имаше широка челюст и дебели устни. Погледна Джон отнесено. Очите му излъчваха безнадеждно примирение.

Джон се наведе над ръба на скалата и погледна към нишата, образувана в основата й.

— Ей, момчета, хайде излизайте. Никой няма да ви стори нищо лошо.

И това бе самата истина, помисли си Джон. Скритият вътре в него О’Нийл се бе оттеглил в някакво тихо кътче, доволен от това да наблюдава и се наслаждава на плодовете на собственото си отмъщение.

Две светлокоси момчета — едното на около десет, а другото още по-малко — се появиха от нишата и погледнаха нагоре към него.

— Кой от вас е Бърг? — попита Джон.

По-малкия вдигна ръка.

— Е, Бърг — рече Джон — ако все още е останало нещо в оная бутилка, много ще ти бъда благодарен, ако я смъкнеш долу в къщата.