Същата вечер пуснаха лодката на вода. Аре я прекара покрай носа, оттам остатъците от платформата приличаха на скелета на огромна птица, след това се насочиха на север.

Никое от децата не се обърна назад. Гест го стори, сякаш отново напускаше Йорва, но този път далечната светлинка в снега не означаваше, че напуска някого, а че всички пътуват заедно. Той седеше на греблото, с което се управляваше, и даваше на Аре наставления какво да прави с въжетата и платното. Аре обясни, че знае всичко и че Гест не му е някакъв господар.

Когато Гест имаш нужда от почивка, Аре сядаше на греблото, а Стайнун поемаше платната. А Гест не беше и неин господар. Халбера страдаше от морска болест през целия път и лежеше до него на кожите или пък с глава в скута му, когато трябваше да управлява лодката.

Пътуваха един ден и една нощ и после още един ден. Нощите бяха станали тъмни и студени. А внезапно и вятърът утихна. Носеха се по течението пред един фиорд, входът на който бе препречен от няколко ниски островчета. Гест каза, че всички трябва да се хващат за греблата, Халбера също. Навлязоха в малък залив от южната страна на един от островите, слязоха на брега, намериха езерце с течаща вода, напалиха огън и прекараха там нощта. Според Гест това там беше фиордът, който Айстайн му бе описвал. На сутринта имаше слана, но над побелелите хълмове се извисяваха могъщи планини с току-що паднал по върховете сняг, Айстайн бе казал, че те не могат да се сбъркат.

Точно тогава излезе вятър. Западен.

Продължиха навътре във фиорда и след време видяха стопанството на един широк равен нос, то ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха, на близкия остров имаше голяма купчина камъни, иначе бяха осем големи къщи и няколко по-малки, конете и кравите пасяха наоколо, виждаха се два големи кораба до широки каменни кейове, а няколко малки лодки бяха завързани в устието на реката, която разделяше зеленината на две почти еднакви по големина ливади. Гора отделяше стопанството от планината, а всички по-високи скали бяха покрити със сняг.

Спряха до единия кей. Никой не излезе да ги посрещне. С изключение на животните други живи същества не се виждаха. Гест каза на Халбера и на Стайнун да тръгнат нагоре. Стайнун докосна златната си игла, хвана с другата ръка сестра си и се скри зад рибарските бараки. Аре погледна Гест въпросително. Гест сви рамене.

След малко при тях слязоха петима мъже, всичките въоръжени, единият се казвал Хедин и бил управител там, стопанството се казвало Санди. Гест остави всичките си оръжия, с изключение на Ножа на Один, но взе кесията и помоли Аре да му даде арабската монета.

Два каменни зида обграждаха стопанството, единият стигаше чак долу до рибарските бараки, другият защитаваше трите най-големи къщи, между двата, по разораната земя се разхождаха стадо крави и няколко коня. Гест забеляза група мъже да вършат нещо до реката и попита какво правят.

Хедин не отговори.

Той ги отведе в най-голямата къща, в дълга зала с плетени пана, окачени по двете стени, на тях нямаше рисунки, а някакъв геометричен, спираловиден мотив, в средата на който светеше звезда, беше един и същи, но в различни цветове. Огнището бе оградено с венец от бели и гладки камъни, пейките и масите също бяха от светло дърво. До едната по-къса стена стояха два чекръка. Хедин ги помоли да изчакат.

— Къде са Стайнун и Халбера? — попита Аре и се огледа изплашено.

— Не знам — отвърна Гест.

На отсрещната стена в двата ъгъла висяха две алебарди, такива оръжия Гест беше виждал само в кралския замък, имаше още огромен сребърен щит с ален лъв на него, няколко брадви, шлемове, а в средата беше разпъната цяла броня, която приличаше отдалеч на човек.

Под нея стоеше господарският стол с наредени около него ниски пейки. Гест се приближи, за да разгледа по-добре дърворезбата по страните и бродираната копринена възглавничка в бургундско червено, която лежеше на стола. На една етажерка, която опасваше цялата стена, бяха наредени каменни купи, различни сребърни съдове, три чаши от цветно стъкло и обвивка за книга, направена от благороден метал, но без книгата.

Гест си помисли, че този, който оставя да лежат такива скъпоценности, сигурно се радва на мир и верни мъже.

Ингебьорг влезе заедно с Халбера и Стайнун. Тя беше висока и слаба жена, около четирийсетте, с ясни сини очи, бяла кожа, сякаш никога не бе виждала слънце, леко изпъкнали скули, дълга права черна коса и остър нос. Устните изглеждаха твърди, но според Гест бяха меки, когато се усмихваше, а тя го стори, веднага щом седна на възглавничката в трона си, и с ясния си поглед едва ли не го разсъблече.

Той се препъна.

Ингебьорг бе облечена в кафява рокля, около врата, китките и долния ръб беше избродиран светъл мотив сякаш от сребърни нишки.

Гест направи още една крачка напред и поздрави учтиво, представи се и обясни защо е дошъл, но не спомена конфликта със Снори, само че има могъщи врагове в Исландия. Разказа за зимата в Нидарос, за сблъсъка с Тронд Баула, но не каза точно как го беше убил.

Ингебьорг слушаше внимателно, смръщи вежди и каза, че това било голям подвиг, защото цялото крайбрежие се страхувало от Тронд Баула.

Но внезапно взорът й охладня. Тя хвърли бърз поглед на децата и обясни, че те могат да останат тук, но не искала да подслони Гест, защото не казвал истината.

Той я погледна смаяно и помоли Аре да извади монетата. Но Ингебьорг само я погледна и каза, че не това има предвид, а онова, което Гест току-що бил разказал, бил се опитал да се уреди при нея с фалшиви обяснения, а Айстайн никога не би му помогнал, ако е знаел, че е безчестен.

Халбера започна да плаче.

Ингебьорг я помоли да пази тишина и да отиде със сестра си и брат си в кухнята да им дадат нещо за ядене. След това извика Хедин, който веднага се появи, и му каза да отведе Гест в една колиба до планината, там той можел да остане, докато оздравее, защото тя виждала, че не е добре, но след това трябвало да се маха.

Хедин придружи Гест до кея, за да вземат няколко одеяла. Гест забеляза, че оръжията му ги няма и попита къде са. Хедин сви рамене и погледна безизразно сивия фиорд.

— Не знам какво си казал там вътре, та тя така да се ядоса и да те изгони веднага.

Гест измърмори, че и той не знае. Помисли си, че не трябва да има доверие на този мъж, който беше облечен в кожи като ловците от свитата на Ерик, косата му беше черна и груба и растеше чак до горните бръчки на челото, които никак не бяха много. Очите бяха раздалечени, брадичката кръгла и слаба, почти гола, според Гест той напомняше двама човека, скрити в един, някаква кръстоска между риба и невестулка, сети се той, докато излизаха през портата на външната стена, после подминаха мястото до реката, където мъжете работеха, оказа се, че са роби, и Гест най-сетне видя с какво се занимават.

— Строят мост — каза той.

И сега Хедин не намери какво да отговори. Отведе го при един брод над мястото на строителните работи, пресякоха още една разорана нива и стигнаха до грубата дървена колиба в края на гората. Вътре беше чисто и съвсем празно. От външната страна на вратата висеше огромно резе. Гест попита за какво е.

— Можеш да вземеш сено оттам — ухили се Хедин и кимна по посока на две къщи надолу по склона, преди да се обърне и да си тръгне.

Не ми харесва тази колиба, помисли си Гест, събра суха трева, направи си постеля от кожите и одеялата и извади Ножа на Один. Извади пироните от резето и ги остави на каменната площадка отвън. След това закрепи резето от вътрешната страна. Едва след това заспа.

Вечерта Халбера и Стайнун донесоха храна. Гест видя, че са изкъпани, облечени в нови дрехи и обувки, и попита как се отнася с тях Ингебьорг. Те казаха, че е добра, че им е дала да ядат, колкото искат, и да пият мляко, даже и на Аре. Гест кимна и започна мълчаливо да се храни.

Когато свърши, Халбера не поиска да се върне, вместо това се сгуши до него под завивката. Стайнун си тръгна. Малко по-късно Ингебьорг дойде и отведе Халбера. Не отрони и думичка. Гест също не каза нищо. Тази нощ спа спокойно. Но на следващия ден Ингебьорг се върна заедно с Хедин, който застана зад нея и го зяпна, беше в пълно снаряжение.

Децата й били разказали за смъртта на Тронд Баула, обясни тя, подло и нехристиянско било така да се измъчва живо същество, дори да е свиня като Тронд Баула. Гест се усмихна и изрече една вийса. Тя каза, че не иска да слуша стиховете му, не разбирала нищо от тях, сигурно той също не ги разбирал.

— Това, което се е случило два пъти, може да се случи пак — каза Гест.

Тя стоеше пред него отпуснала ръце, на врата й висеше сребърна верижка. Попита го защо не й е разказал за Тронд предишната вечер.

Гест отвърна, че няма значение, защото Стайнун и Халбера вече го били сторили.

— Беше Аре — каза тя. — А ти го премълча, защото не се гордееш с това, а то, освен жесток, те прави и страхлив. Сега си мисля, че си взел децата със себе си, за да ти помогна, а не за тяхно добро.

Гест отсече, че може да мисли, каквото си иска.

— Децата бяха болни, когато ги намерих — добави той. — Сега са добре. Отмъщението ги излекува.

Тя изсумтя, обърна си и излезе. Но Хедин остана, стоеше настрана и внезапно каза, че Ингебьорг била християнка и доста строга, но все пак справедлива.

— Никога не е сторила нищо лошо на когото и да било. Затова не мога да ти върна оръжията или да ти помогна по някакъв начин, но мога тази нощ да оставя вратата на колибата отворена, за да направиш каквото искаш.

— Вече е толкова отворена, колкото ми трябва — каза Гест сухо.

Хедин погледна резето и се усмихна криво. Гест разбра, че миналата нощ е идвал.

Падна сняг. Гест спа и не излезе навън. На следващата сутрин се събуди от виковете на Халбера. Отвори вратата, а тя се вмъкна вътре със стрелите си и малкия лък и го попита дали иска да излезе да си играят. Но Гест отговори, че има друга работа. После дойдоха и Стайнун, и Аре. Донесоха храна. Аре попита дали Гест наистина трябва да си тръгне. Гест отрече, каза, че няма да мръдне оттук. Ще трябва да го убият, ако искат да се отърват от него. Когато си тръгнаха, той легна отново да спи.

Ингебьорг не се появи през следващите дни. Времето се стопли, снегът се беше стопил, когато той седеше на прага и се припичаше на бледото есенно слънце. Наблюдаваше работата в стопанството, хората, които излизаха с лодки в морето, и се връщаха с улов, който се сортираше под белите облаци и крясъка на чайките, понякога Аре идваше с тях. Стайнун работеше в къщата за готвене или на полето и той я виждаше все по-рядко, Халбера си играеше с някакви други деца, но всеки ден го посещаваше и си говореше с него за новите си приятели, доста неща можеха да се кажат за тях. Понякога спеше под одеялото му.

— Сега е нощ — казваше тя.

— Сега е сутрин — отвръщаше Гест и я будеше малко по-късно.

Веднъж слезе по склона към реката, за да погледа работата по строежа на моста, тринайсет прегърбени роби трупаха кръгли речни камъни за основи на двата бряга, солидна платформа от здрави греди щеше да ги свързва над течението. Тази река беше по-тясна и по-спокойна от Хитаро, но сега, кафява и ядосана, бучеше от придошлата вода. След известно време Гест вдигна един камък и го задържа с изправена ръка. Беше чужденец тук, преди една седмица дори сам Бог не би могъл да повдигне камъка, който той сега държеше като перушинка и който остави в купчината на левия бряг заедно с останалите роби, без да се интересува дали ратаят, който надзираваше работата, има нещо против. След това взе още един камък от пълната каруца и го постави до първия. Гест работеше на един мост, който свързваше два парцела в подножието на планина в областта Хологаланд, заедно с група мълчаливи роби, работеше като тях, но по-бавно. На следващия ден надзирателят доведе Хедин, който застана на десния бряг, зяпна Гест с кривата си рибешка усмивка. Но след малко просто сви рамене и си тръгна. И Гест продължи да работи.

Хедин му разказа, че първоначално това били две стопанства, в едното била израснала Ингебьорг, а в другото — Халгрим Ормсон, нейният бъдещ мъж. Сега двете стопанства трябвало да се обединят, под общо име и с общ стопанин в нейно лице, била се посветила на това откакто Халгрим загинал при Сволдер, и сигурно никога нямало да приключи. Възможно е това да е всъщност целта, защото истината била, че тя продължавала да го чака, около тази битка имало толкова тайнственост и се случвало дори сега, девет години по-късно, хора да се завръщат по домовете си живи и здрави.

Но дотогава имала Санди, новото стопанство носело името на по-малкото от двете, онова, в което самата тя била израснала. Освен с него Ингебьорг се занимавала и с риболов, имала две доменни пещи горе, в планините над Отрадал, а и добивала сапунен камък от склона над колибата на Гест, който след това се прекарваше с колички до брега, където се насичаше в една къща до рибарските бараки. Веднъж или два пъти през лятото на юг се изпращаха товари. Затова Ингебьорг строеше моста, имаше хиляди причини, но Гест разбра, че това всъщност беше още един начин да чака, както сигурно Ослауг чакаше него, Ингебьорг нямаше нито деца, нито братя, а останалите й роднини живееха на юг, в страната, до голямото езеро Мьорс.

Тя тъчеше и почивния неделен ден, правеше го от цяла вечност, откакто баща й се беше преклонил пред крехкия опит на Хокун Възпитаника на Адалстайн да покръсти страната. Всяка неделя тя се качваше в планината сама, отначало Гест мислеше, че отива да нагледа кариерата, но една сутрин я проследи и я завари да се моли на една скала, където имаше забит кръст, морето и островите бяха в краката й.

Тя го чу, завърши молитвата си и дойде да го разпита по-подробно за нещата, които е надробил в Исландия и заради които трябвало да дойде тук. Начинът, по който задаваше въпросите си, му напомни за отец Кнут, който от време на време, разчитайки на Божията милост, му спестяваше наставленията и предупрежденията. Тя изглежда чисто и просто се бе отказала.

Той отговори на въпросите й, увъртайки и без да каже нищо съществено, но се оказа, че тя е добре информирана явно заради приятелството си с Айстайн, а и с Хелге, който ходил до Западните острови с мъжа й и отсядал на няколко пъти в Санди през зимата. Освен това имаше роднини в Исландия, хора, които участвали в колонизирането на страната, и преди няколко поколения се установили в Аяфиорд в северните части на острова. Спомена му няколко имена, които не му говореха нищо.

Но ето, че му обърна гръб и заслиза обратно, тялото и се виеше като тетива под тъмната рокля. Гест си помисли, че тя можеше да е и на трийсет и пет, и на четирийсет години, беше едновременно красива и грозна, но му се искаше устните й да се закръгляха по-често, затова я последва и беше плътно зад нея, когато тя спря и го погледна, а лицето й се измени. Накрая внезапно го попита дали знае откъде Стайнун има златната игла.

Това му дойде като гръм от ясно небе.

— Не е ли от майка й?

— Не, от по-голямата й сестра — каза Ингебьорг. — Тя също била убита в Хавглам. Не са ти разказали за това, нали?

— Не — отвърна Гест.

— Ти си я погребал заедно с родителите, сигурно си мислил, че е някоя от робините.

Гест кимна.

— Всички бяха голи — каза той. — Дори мъжете.

— Но не си поставил кръстове на гробовете, нали?

Гест поклати глава. Тя направи още няколко крачки напред, но отново се спря.

— Казвала се е Ауд и е била на петнайсет. Когато Тронд Баула дошъл в Хавглам, тя дала на Стайнун иглата и я помолила да се скрие с брат си и сестра си чак горе в планините, за да пази иглата, защото била най-ценното, което имали. Затова децата не са се върнали обратно.

Гест се сети за убийството на баща си и си помисли, че може да е права, че обърканото облекчение може да заглуши и най-дълбоката мъка, но не виждаше голяма разлика в това дали украшението е било на майката или на сестрата, дали децата просто са пазили иглата или са се уплашили, или и двете, затова каза, че продължава да смята, че иглата е била на майката, и че децата са щели да останат в планината при всички случаи, вместо да слязат долу при кървавата баня. Те са разбрали какво е станало, децата знаят всичко.

— Не е така — каза Ингебьорг. — Тя ги е спасила. Сестрата ги е спасила.

Гест беше очарован от тази жена.

След още един месец в Санди, през който Гест не разговаряше с другиго, освен с децата и със стареца, който наглеждаше строителните работи, понеже робите продължаваха да мълчат, една вечер в колибата му дойде Хедин и му каза да го последва в къщата, защото Ингебьорг искала да говори с него.

Тя седеше на стола си като на трон под заплашителната броня, беше облечена в по-светла дреха от предишния път, когато я видя. Освен това се усмихваше. Децата също бяха там. Тя посочи на Гест да седне на едната пейка и заповяда на Хедин да излезе и да не ги безпокои.

— Но излез чак навън — добави накрая.

Гест получи храна, Аре седеше и си играеше с един железен шлем, сложи го на главата си, после го свали и изглежда се чувстваше като у дома си. Ингебьорг показа на Стайнун как да си връзва косата, а на Гест подхвърли между другото, че е решила да му позволи да остане.

— Но го правя само защото децата ме помолиха и защото такава е Божията воля, а не заради теб самия, защото ти продължаваш да си пълен с лъжи.

Гест стана, отиде до нея и благодари, извади кесията с кръста, която бе получил от Илюге Черния, и й го подаде.

— Защо ми даваш това — попита тя смаяно, без да сваля очи от кръста — след като и на теб може да потрябва?

— Подарявам ти го, защото е най-ценното, което притежавам — отвърна Гест.

Тя го погледна в очите, за да се опита да разбере дали не се шегува с нея, след това отново впери поглед в кръста. Той беше обкован със скъпоценни камъни и проблясваше червеникаво на светлината на огъня.

— Красив е — каза Ингебьорг, — но по формата съдя, че е ирландски. И си представям как някой северен езичник го е заграбил от християнин и след това го е дал на друг езичник без и двамата много да ги е грижа.

Гест се усмихна и каза, че може и така да е, той наистина го бил получил от езичник, но този езичник много му бил помогнал.

— Сега поне казваш истината — каза Ингебьорг. — Но тъй като кръстът вече е мой, мога да правя с него каквото си поискам, нали?

Гест потвърди.

— Тогава го давам на Стайнун — каза тя и повика момичето при себе си. — А Халбера ще получи друг такъв от мен.

Гест заяви, че му е все тая.

— Ти обаче можеш да останеш тук само при едно условие — продължи Ингебьорг, докато гледаше Стайнун, който се смееше и радостно пляскаше с ръце.

— И какво е то? — попита Гест.

— Да приемеш християнството.

— Не искам.

— Защо?

— Чувал съм, че според крал Олав само на този, който се е покръстил доброволно, може да се разчита, а ти не ми оставяш голям избор.

— Мъдър отговор — каза Ингебьорг и се подсмихна. — Но си доста невеж, ако смяташ, че Олав никога не е използвал сила. Той използваше всички възможни средства. Все пак ти позволявам да останеш, макар и да си опасен мъж и много по-голям, отколкото изглеждаш.

Гест отново й благодари и добави, че тя скоро ще се убеди, че може да му има доверие. Зависеше от нея самата, а не от него.

През зимата Гест прекарваше доста време заедно с Хедин. Понякога той беше онзи, когото Гест познаваше, понякога беше някой друг, говореше малко, навиваше си кичур коса на пръста, когато мислеше, а това ставаше често, защото се оказа, че много неща са му на главата и трябваше да им отдели доста време, затова внимаваше винаги на Гест да се пада по-тежката работа. Заедно излизаха за риба с лодката и обикновено Гест сядаше на греблата, понякога с тях идваха Аре или другите мъже от стопанството. Товареха дървен материал от горите в долината Отрадал навътре във фиорда и ги превозваха с друга лодка. Тогава Гест управляваше, а Хедин яздеше покрай брега. Гест ходеше и на лов с Аре, а иначе работеше наравно с робите. Освен това именно той се зае да ръководи работата по поставянето на самия мост между двете основи, Хедин и надзирателят трябваше да се примирят с това, защото само Гест знаеше какво трябва да се прави.

— Мислил съм за това — обясни той на Хедин. Но Хедин все пак го похвали, когато Гест нареди да се издигнат стълбове на двата бряга и нещо като люлка между тях, за да не могат огромните трупи да се сринат в реката, преди да са ги закрепили от двете страни.

Аре растеше бързо, гласът му се промени и той вече беше по-висок от Гест. Уцелваше почти всичко, към което насочваше стрелите си, а копието ставаше все по-леко и леко в ръцете му, движеше се като ловец, държеше се като главатар и не забелязваше, че Хедин и дори робите му се присмиват зад гърба.

Един ден седяха под надвисналите скали и гледаха синьо-бялата зима над морето и земята, северният вятър покриваше очите им с пелена от сух сняг, така че големите и малките острови в зеленото море изчезваха и се появяваха отново като насън. Гест каза, че му напомня за Исландия и искаше да продължи разказа за родната си страна, когато Аре го прекъсна и започна да говори за по-голямата си сестра Ауд, бе разбрал, че Гест знае за нея, и искаше да му благодари, че им е помогнал да си отмъстят. Аре току-що беше уцелил един бягащ заек и Гест го бе похвалил, сега го погледна и се усмихна.

— Толкова ли си пораснал, че можеш?

Аре се обърна и с нежелание погледна морето.

— Трябваше да пазим златото — каза той сериозно.

Гест кимна и си помисли, че убийството на Тронд няма да е достатъчно за Аре щом порасне, той се развиваше по същия начин като Гест и всички други мъже. Наведе се напред и погледна надолу към стопанството, пътят от кариерата за сапунен камък се извиваше като черна змия над бялото поле, пресичаше замръзналата река и се спускаше до най-голямата работилница, чуваха се далечните удари на чук. Гест не се радваше, че Аре започва да прилича на него. Ако Бог съществуваше, много неща щяха да са различни, например хората нямаше толкова ужасно много да си приличат, но пък сигурно нямаше да притежават свободна воля, щяха да са същите като ангелите, за които според отец Кнут съществува само Божията воля. За да се развесели, попита дали Аре знае защо Ингебьорг така се ядоса, когато разбра, че са изгорили Тронд Баула.

— Не — отвърна Аре.

— Защото смята, че сме езичници, които вярват, че в следващия си живот ще пируват с приятелите си във Валхала^[1], без да има значение какво са вършили в този. Тоест измъчвали сме го, за да не се измъкне много лесно. А самата тя е християнка и вярва, че работата на Бог е да наказва грешниците, като ги обрича на вечни мъки в ада. Какво мислиш за всичко това?

Аре се усмихна.

— Мисля, че християните не са по-добри от нас — каза той. — Ние го мъчихме само една нощ все пак.

Гест се засмя. Но бързо стана отново сериозен.

— Ще приемеш новата вяра, веднага щом Ингебьорг ти заповяда — каза той.

Аре каза, че няма да повярва в нищо, преди Гест да го е сторил. Гест отсече, че Аре не трябва да гледа какво правят другите, а да мисли за себе си и за сестрите си и да изпълнява заповедите на Ингебьорг, освен когато не засягат честта му, да не се мисли за много велик.

От време на време Ингебьорг идваше в колибата да си говори с Гест, най-често за вярата. Той бе направил огнище пред къщата и винаги го палеше, когато тя беше там, сядаше на прага, а тя стоеше в снега от другата страна, скръстила ръце и леко наклонила глава.

Той и по-рано й бе казвал, че не знае защо бил тръгнал към Хавглам, вместо да продължи навътре по фиорда, а тя бе отвръщала, че Бог е ръководил стъпките му по същия начин, както когато Бог му изпратил болестта като наказание за това, че е измъчвал Тронд Баула, а освен това е отклонил всички кораби от Хавглам онова лято, дори тези, които превозвали сол и желязо, за да се удължи наказанието.

Гест измърмори, че и Стайнун смятала така, макар и да била все още незряло дете, което не познавало вярата.

— Има по-големи грехове от незнанието — каза Ингебьорг. — А Бог е навсякъде, дори в децата.

— Но не и в Хавглам онази пролетна нощ миналата година, нали?

Ингебьорг не отговори.

С кисела усмивка Гест я попита дали не се е уморила да идва тук с всичките си приказки за Христос, след като той си оставал все така непоколебим по този въпрос също като дървените греди на моста й, и със същия тон добави, че бил прекарал част от миналото лято заедно с един свещеник… Но преди да довърши, тя се обърна и си тръгна, както правеше често, когато разговорите им не стигаха до никъде!

Ето че на следващата вечер се появи отново, блъскаше с юмрук по вратата и викаше, че иска да спи в колибата при него. Гест каза, че може. Отвори вратата и я затвори зад нея, така че в колибата стана съвсем тъмно. Но след това изтърси, че тя миришела на развалена риба и трябвало да се изкъпе, преди да може да бъде с него. Ингебьорг се вбеси, зашлеви го и си тръгна.

Два дни по-късно, докато се връщаше от риболов с Аре и двама от робите, Гест видя, че сауната, която се намираше отстрани до най-външната ограда, е напалена. Той каза на Аре и на робите да се погрижат за рибата и отиде там, почука на вратата и попита дали вътре е Ингебьорг.

Тя каза, че не е вътре, а той да си тръгва. Гест влезе и остана с нея там доста дълго време. От този ден нататък тя идваше при него всяка нощ и оставаше до сутринта, преди да са се събудили робите. Тогава се промъкваше обратно в стопанството като крадец в собствения си дом. Нощем Ингебьорг ставаше съвсем друг човек. Не говореше много, а очите й бяха постоянно затворени, независимо дали беше тъмно или не, тя се умилкваше, но понякога беше и решителна. Беше послушна като домашен любимец, а Гест беше весел и игрив като дете, но и силен като мъж, защото Ингебьорг не приличаше на милите жени от Нидарос, тя се движеше в кръгове, и изпадаше в екстаз и се притесняваше. Денем беше напрегната и мрачна и му съскаше, че никога не трябва да застава до нея, особено когато наблизо има други хора, защото тя била прекалено едра, а той прекалено дребен.

Гест се смееше и винаги заставаше до нея. Тогава тя го удряше или вбесена се отместваше на няколко крачки. И хората започнаха да говорят, че скоро пак ще поиска да го прогони. Тези, които я познаваха най-добре обаче — Хедин и надзирателят, а също и робините, които работеха в къщата за готвене и на тъкачните станове, знаеха, че мястото на Гест е сигурно, дори по-сигурно от техните собствени, защото покрай всички странни неща, които се случиха с Ингебьорг това лято, тя бе започнала и да се смее, прекарваше всичкото си свободно време с децата, които все повече се разхубавяваха, не се уморяваше да реши косата на Стайнун и да я учи на всичко, на което би учила собствената си дъщеря. Стайнун растеше бързо като Аре и дори веднъж, когато Гест й каза, че е много красиво дете, тя сведе очи и смени темата. Помоли го да й разкаже още легенди.

— Защо искаш да чуеш още легенди? — попита той.

— Ингебьорг ги обича — отвърна тя. — Особено когато знае, че идват от теб.

Гест се засмя.

— Мога да ти разкажа за смъртта на Балдер — предложи той.

— Сигурно няма да иска да чуе точно тази история.

— А би трябвало. Защото Балдер много прилича на Христос. Казвала ли си й кведата, на която те научих?

— Да, но и нея не искаше да чуе.

— Не се учудвам, тя е измислена от Егил Скалагримсон, а той е син на Один. Но мога да те науча на друга, от Халфред Отарсон. Чух я веднъж при Ерик. Халфред също е голям исландски скалд, но крал Олав го покръстил.

Стайнун каза, че в такъв случай Ингебьорг сигурно би се заинтересувала.

— А защо жените не знаят кведи? — попита тя.

— Ти си дете — отвърна Гест. — Децата могат неща, които другите не могат.

На следващата вечер Ингебьорг беше мълчалива и дори не си свали дрехите, макар че двамата дълго време си играха. Тя се чудеше дали Гест не й е поставил капан, а Гест каза, че не разбира за какво му говори. Отне й доста време преди да формулира нещо като въпрос — дали знае някоя кведа за битката при Сволдер. Гест потвърди и изрече три от тях — свидетелствата на Скюле Торщайнсон, който бил на кораба на Ерик, Железния нос и на Хаддор Неверника, който бил заедно с Олав на Дългата змия. Каза и кведата на Халфред Отарсон за тази тайнствена битка, нали още имаше хора, които вярваха, че кралят е успял да се измъкне жив от нея. Но Халфред не бил участвал и не се смятал за надежден източник по този въпрос.

Ингебьорг го изслуша внимателно и го помоли да преведе кенингите, които не разбираше. Той го стори, макар че тя стоеше все така облечена, опита се дори да разтълкува тези, които сам не разбираше. В една от кведите се споменаваше корабът Жерав, който бил управляван от мъжа на Ингебьорг, и тя поиска Гест да й я повтори отново и отново. Накрая той се умори и каза, че ако е дошла да дискутират поезия, можела да си тръгва, той нямал какво повече да каже, освен това Халфред неслучайно бил наричан Безпокойния скалд — вярата му в Бога на крал Олав се изчерпвала с това да прекръсти халбата бира, преди да я излее в себе си.

Ингебьорг се засмя, дръпна надолу дрехата си, така че гърдите й изскочиха като две бели пъстърви. Но бързо ги прибра отново, отвори вратата и изскочи боса на снега, изплези му се и си тръгна.

Гест седеше и гледаше след нея, гледаше гърба й, който се извиваше като гъвкаво стъбло в мрака на звездната нощ, и още веднъж си помисли, че е очарован от тази жена, която не беше нито грозна, нито красива, нито стара, нито млада и която не приличаше на никое друго човешко същество, дори на Ослауг, която дотогава беше най-сложният човек, който Гест познаваше, с изключение на него самия.

Още в края на есента Гест получи обратно оръжията си, а Ингебьорг му беше дала и малко дрехи, така че сега той ходеше като доста заможен селянин, макар и не колкото Хедин. Въпреки всичко продължаваше да работи наравно с робите, сякаш беше един от тях, и изобщо не се опитваше да се измъкне. Когато решиха да построят нова сушилня за рибата на някой от островите отпред, надзирателят дойде при него в колибата и попита вяло какво смята Гест за тази работа.

— Искаш от мен съвет, така ли? — подсмихна се Гест.

— Ингебьорг ме прати — отвърна мъжът мрачно.

Той се казваше Тород Скюласон и имаше прякор Белия, защото косата и брадата му бяха снежнобели. Живееше в Санди от детството си, беше приемен баща на Ингебьорг и сега приличаше на здрава и неогъваема бяла кука.

— Там и преди е имало сушилня — каза той и погледна към фиорда, сякаш за да посочи с погледа си препятствията. — Но вятърът е много силен.

— Така е — каза Гест.

— Но пък е най-доброто място за сушене на риба, защото няма пръст наоколо, която да полепва по нея.

Гест отново кимна.

— В това стопанство не варите ли бира? — попита той.

— Варим, разбира се.

— Защо тогава никога не сте ми давали от нея?

Тород не вярваше на ушите си.

— Нали пи бира на Коледа — каза той.

— Но не ми позволихте да вляза в къщата — настоя Гест. — А Ингебьорг проведе литургия, та тя даже не знае текста, а мен не ме пуснахте.

Тород го погледна, сякаш му беше забавно, поклати глава и заслиза обратно все така прегърбен.

Два дни по-късно започна строежът на сушилнята. Гест слезе на брега и седна да гледа как робите товареха суровите греди на две лодки, с които стигнаха до най-отдалечения остров, който беше с формата на кит и така се и наричаше — Китът. Там, на най-високата му точка, беше застанал Тород и даваше наставления на четирима други мъже и на Аре, които тъкмо издигаха първата основна подпора.

— Не съм дошъл да ви помагам — извика Гест, а Тород се престори, че не чува. — Дошъл съм, за да си седя тук и да ви се смея.

Тород и това не чу.

Денят беше топъл, сякаш от фиорда лъхаше пролет, ветрецът носеше колебливите слънчеви лъчи и птиците, които са белег, че нещо се случва. Малко по-късно Халбера дойде и седна до него. Работата сякаш вървеше добре. Тород контролираше нещата. Внезапно Халбера започна да замеря един от робите с камъни. Гест я помоли да престане. Робът обаче й каза да продължи, на него му било забавно. Гест беше работил с този мъж цяла зима и това бяха първите звуци, които го чуваше да издава. Още веднъж каза на Халбера да не прави така. Тя хвърли още един камък, с който уцели роба в гърба. И двамата се засмяха. Гест извика на хората на острова да не се мотаят.

— Отрежете ги — извика Гест, който беше загубил търпение. — Няма нужда да са толкова високи там. Така хората ще могат да стоят изправени, докато окачват рибата.

Тород му отвърна, че не чува какво му казва.

Гест каза на роба да се подготви, скочи в лодката и двамата загребаха към острова. Там обясни на Тород какво според него трябва да се прави. Старецът кимна на робите да направят каквото казва Гест и да отрежат подпорите.

Когато дойде отливът, Гест прегази пеша до брега и каза на Халбера, която продължаваше да седи и да замеря робите, че ако не престане, ще я набие, ето така. Повлече я нагоре по хълма и тя се разплака. Тогава я метна на гърба си и я пренесе през портата и по целия път до главната къща. Имаше киша, а Гест си помисли ядосано, че тя не е толкова тежка, колкото си беше представял. Халбера се засмя и каза, че Гест е мързелив кон. Той не отвърна на смеха й. Пусна я на земята, влезе в къщата за готвене и каза на една робиня, която се беше заела да вари месо, че иска бъчонка бира. Тя го погледна и не каза нито да, нито не, сякаш ако беше достатъчно тиха, заповедта щеше да изчезне. Това не стана.

— Къде държите бирата? — извика Гест и сам се захвана да я търси. Когато я намери, сложи по една бъчонка подмишница и ги занесе в колибата си, където пи, докато не заспа. Същата нощ Ингебьорг се върна. Този път не беше облечена и не разпитваше какви кведи знае за битката при Сволдер. Попита го направо колко мисли да остане.

— Колкото Бог поиска — отвърна Гест.

Тя се опита да улови погледа му на светлината на ранното утро. Не успя, защото Гест беше затворил очи от срам, че до такава степен се е оплел в мрежите на тази жена, че не може да мисли за нищо друго денем или нощем.

Веднага след Великден Хедин, Аре, Гест и трима роби отидоха до Хавглам с товар греди и дъски. Макар и да бе пораснал много през зимата и да бе станал почти мъж, и макар че самият той бе измолил този материал, Аре тотално рухна, щом видя черните руини и кафявата трева, която покриваше като гнила коса неразораната земя, планините, които така стремително се издигаха в небето, че заплашваха да се срутят като захлопнал се капак. Аре седеше като разтреперана развалина на греблата и така и не помръдна от мястото си.

Хедин и робите разтовариха багажа и се заеха да поправят къщите, а Гест се зае да поставя кръстове на гробовете, три кръста. Правеше го с радост заради децата и заради Ингебьорг, беше красив жест на помирение, за разлика от кръста, който беше поставил на гроба на баща си едва ли не от лудост, и след това го бе махнал, защото само го объркваше и имаше чувството, че може да има нещо общо с любовта, уважението или честта, или спокойствието, да не говорим за загадката защо той, един полуезичник, стои сега тук с три красиви, християнски кръста в ръце, върху които са написани непознатите имена на родителите и сестрата на трите деца. Правеше го за тези, които все още бяха живи, пък хората невинаги знаят какво правят и защо го правят, важното е да усещат, че е правилното.

Аре прекара целия ден в лодката или се разхождаше по брега и хвърляше камъчета в морето. Мъжете спаха в главната къща, но Аре не поиска да напусне своето място. На сутринта Гест слезе при него и му каза, че понеже някой ден той ще наследи това стопанство, трябва сега да дойде и да помага да го оправят. Освен това щяло да му бъде полезно да се научи как се вдига къща, сушилнята е лесно нещо.

Но Аре се обърна и каза, че никога няма да живее в Хавглам, нито пък сестрите му ще искат да се върнат тук. Щели да продадат стопанството, както Гест бе поискал да продаде Йорва, за да забрави. Гест се подразни, че момчето е достатъчно будно, че да му хвърли това в лицето, каза, че той бил просто дете и сега така или иначе щял да помага — стопанството трябвало да се стегне, независимо дали щели да живеят тук или да го продават. И Аре го последва със същото нежелание, с което някога Гест се беше подчинил на Ослауг. Отново не му хареса, че момчето започваше да прилича на него във всичко, защото Аре беше слаб, затова самият Гест се захвана за работа, както никога вложи цялата си исландска ярост в това да издигне наново това обитавано от призраци стопанство, сякаш за да заличи най-лошия от всичките си спомени.

За първи път и Хедин се включи в работата, обикновено мрачното му лице се освети от хладна светлина. Той разговаряше, питаше Гест за съвет, интересуваше се от живота в Ладе, разпитваше и човъркаше въпроса за миналото на Гест в Исландия и освен това не криеше радостта си от това, че редеше гредите по-добре от него.

Работиха, докато им свърши материалът, мина почти седмица, а състоянието на Аре не се промени. Беше все така мрачен, измъчен и неканен гост на собствената си земя и не се оправи, преди да се върнат в Санди.

Когато стигнаха, беше вечер, във въздуха се усещаше пролетта, земята беше прясно наторена, от гората, която отделяше стопанството от планината, долитаха първите птичи песни, а Халбера и Стайнун седяха на брега, бяха прекарвали там всяка вечер, след като групата замина. Сега и двете поискаха да спят в колибата на Гест. Халбера дори остана няколко нощи, а денем го преследваше, казваше, че трябва да го пази, за да не изчезне.

— Нали отидохме до Хавглам — обясни Гест.

— Къде?

— В Хавглам — повтори Гест.

Но тя не искаше да го разбере.

— Нямаше те — каза тя.

Но ето, че Ингебьорг дойде да я вземе и помоли и Гест да ги последва, трябвало да обсъдят нещо, през лятото щял да дойде един свещеник да покръсти децата. Не искал ли и Гест да приеме вярата?

Той изсумтя, пред очите му бяха трите кръста, които беше поставил в Хавглам. Веднага щом сложиха Халбера да си легне, той изведе Ингебьорг навън и й разказа, че Аре не иска да живее в родното си стопанство при никакви обстоятелства. След това попита дали тя може да намери купувач, за да може той да отиде с него там и да изнесе вещите и покъщнината им.

Тя го погледна смаяно.

— А ти къде планираш да отидеш? — попита Ингебьорг.

Гест започна да увърта, каза нещо за Исландия и Онунд Стюрсон, който рано или късно щял да го намери, а Гест не искал това да става точно в Санди при нея и децата. Тя се усмихна с най-красивата си усмивка, сякаш беше й се обяснил в любов по най-романтичния начин. Но Гест не се разнежи.

— Това лято случи ли се нещо такова? — попита тя.

— Не.

— Тогава смятам да рискувам — каза тя все така безгрижно. — Не ме е страх.

— Но Аре и момичетата се страхуват — отвърна Гест. Пролетта го бе изкарала от релси, кръстовете и топлият вятър, светлината и нейната всезнаеща усмивка. — А Хедин няма достатъчно хора, за да се изправи срещу по-голям противник.

— Мога да събера тук толкова мъже, колкото искам — каза тя. — Хорек Айвиндарсон от Шьота е мой приятел и ще ми помогне, ако имам нужда.

— Не е ли обаче и приятел на ярла?

— Само когато му е изгодно. Ярлът обаче е обърнал гръб на Бога, значи няма да се задържи в страната. А и ти нямаш с него неуредени неща, нали?

Гест измърмори тихо и уморено, че трябва да помисли.

Но посещението в Хавглам заседна в него като трън, гледката на момичетата, които го чакаха да се върне, сякаш беше най-близкият им човек, Аре, който безброй пъти му беше казвал, че Хавглам е обитавано от нещо, не от духа на баща им или приятелите му, а от Тронд Баула. Момчето бълнуваше в съня си всяка нощ също като Гест в Йорва след убийството на баща си. Само Хедин изглежда от нищо не се притесняваше, каза, че стопанството е красиво, че има изобилие от плодородна земя и е на добро и защитено място. Той бе израснал на островите Сюдер и имаше роднини в долината Ромсдал, винаги бе живял по крайбрежието, един човек на морето, който не спираше да говори за Хавглам, сякаш мислеше да заживее там.

Един ден, когато станаха и видяха, че робите пълнят пещта, в която опушваха месото с хвойнови и брезови клонки, Гест го попита дали е спечелил много пари през годините докато е бил при Ингебьорг.

— Какво те интересува колко пари съм спечелил — отвърна Хедин.

Гест подскочи, хвана го с две ръце за косата, вложи цялата тежест на тялото си и го събори на земята. Хедин си удари главата в някакъв камък, извика и не помръдна. Гест седна отгоре му, извади ножа си и го приближи на няколко сантиметра разстояние от лявото му око.

— Мислиш ли, че мога да те убия? — попита той спокойно.

Хедин гледаше объркано върха на ножа и лицето на Гест, оттам прехвърли поглед върху робите наоколо, които се бяха скупчили на прилично разстояние, после кимна бавно, по-скоро развълнуван, отколкото обиден. Гест го пусна и се изправи. Хедин тръгна залитайки надолу към къщите, с едната ръка притискаше главата си, а с другата ръкомахаше, сякаш го преследваха рояк пчели.

Аре присъстваше на случката и попита Гест как е могъл да повали такъв огромен мъж и прочут воин, който е плавал заедно с Хорек и Халгрим.

— Защото от първия момент, в който го видях, си мисля по какъв начин бих могъл да го направя — отвърна Гест намръщен. — И ти трябва да се научиш на това, когато срещаш нови хора.

Аре не каза нищо.

— След една или две години — продължи Гест все така ядосано, докато даде знак на робите да продължат работа, — ще се отправим заедно на плаване и ще те науча на всичко, което мога. Когато се върнеш, няма да виждаш призраци в Хавглам и ще можеш да се заселиш там и да живееш като селянин, защото ти си селянин, без да се страхуваш от Тронд Баула, защото той е мъртъв — извика Гест и чу гласа си да отеква в Йорва, която вероятно пустееше там забравена или пък в чужди ръце.

Аре продължаваше да мълчи. Но сякаш за първи път не разбираше къде исландецът иска да бъде и затова Гест въздъхна с облекчение.

Същата вечер Гест отиде в къщата, където Хедин спеше заедно с робите. Той имаше отделна стая в единия край, с една врата, която водеше навън, и друга към залата. Гест удари външната врата с тъпото на брадвата и попита дали Хедин е вътре.

— Тук съм — извика Хедин. — Но няма да изляза.

— Идвам, за да ти дам обезщетение за обидата тази сутрин — каза Гест.

— Този меч ми е подарък от Айстайн Айдисон и не само че е по-ценен от твоя, но е и знак за приятелство.

Хедин отвори бавно вратата и излезе навън по гащи, погледна безизразно Гест и блестящото оръжие. От дясното му око и надолу по бузата имаше синьо-жълт белег, той докосна раната с пръст, изведнъж лицето му светна и той каза с широка усмивка:

— Взимам го! Взимам го!

Отново валя сняг, цяла седмица се редуваше със сив дъжд. Но ето, че истинската пролет дойде — най-краткият и забързан сезон, през който Хологаланд се разтапя, планините се раззеленяват, а морето става лазурно синьо в рамките на броени дни, през които човек просто не може да стои спокойно, нито пък животните, навсякъде се мучи, блее и чурулика. Реката придойде кафява, но не повлече със себе си новия мост, вятърът стана топъл, а небето се вдигна нагоре, крояха се планове за походи и жътва, мъжете пиеха, децата се смееха, а Ингебьорг прекарваше дълго време горе на скалата. В забързаното време тя падаше на колене пред Господа и се молеше за всичко, което не можеше да си признае, че й липсва, гледаше как слънцето потъва на хоризонта като камък в топъл мед, а мислите й бяха толкова натежали от спомени, че не бяха вече по силите на една слаба жена. През една такава нощ тя слезе от планината и дойде в колибата на Гест. Каза му, че няма вече да спи при него.

Идеше му да каже, че и така и така не го е правила от Великден, но вместо това попита:

— Дошла си тук, за да ми кажеш това, така ли?

Той седеше пред вратата и дялкаше някаква украса върху цилиндрично парче дърво, в двата края имаше по едно око, от което излизаха навити стоманени телчици — щеше да бъде дръжката на някакво ведро. Ингебьорг се загледа в ръцете му, а Гест мълчеше и гледаше ножа. Беше го точил безброй пъти, че острието бе изтъняло като тръстика, искаше ново и попита Ингебьорг дали ще му даде.

— Да — каза тя веднага. — Това ли е ножът, от който Аре се страхува?

— Същият — отвърна Гест.

Аре няколко пъти бе казвал, че не харесва Ножа на Один, Аре беше много странен.

— Имам го от баща ми — продължи Гест. — Но ти не си дошла и за това, нали?

Ингебьорг каза, че не знае защо е дошла. Гест й се изсмя в лицето и каза, че свещеникът, при когото бе живял миналата година, смятал, че вярата не се разпространява насилствено чрез заповеди, а по същия начин както когато двама души се хванат за ръка, или когато вдигнеш поглед, за да видиш нещо, или когато една птица се спусне от небето, защото вятърът е оставил крилата й, или когато морето гали земята, когато си почива…

— Хубави думи — каза Ингебьорг, когато гласът му заглъхна. — Наизуст ли си ги запомнил, като някаква проповед?

— Така децата ще се раждат без грях и болка — продължи Гест, — и земята отново ще се превърне в онзи Рай, който Бог е създал. Сега е ад, пепелно сива долина на воплите, защото ние хората притежаваме силата и отговорността, ти и аз…

Усмивката на Ингебьорг изчезна.

— Не ме плашиш — каза тя и обви ръце около тялото си.

— Тъжна и безсилна вяра ни предлага Христос — каза Гест. — Дава ни свободна воля, с която злоупотребяваме, вместо да ни превърне в ангели. За това ли дойде да говорим?

Тя сви рамене.

— Кога ще ми дадеш нов нож? — попита Гест. — Искам винаги да мога да резбовам, а този вече не става за нищо друго, освен за оръжие, а оръжие не ми трябва, защото нямам нищо неуредено тук.

— Утре — отговори Ингебьорг бързо. — И аз ще остана тук тази нощ, въпреки че не знам кой си.

Тези думи вече ги бе изричала и щеше да ги каже отново, Гест знаеше това, нямаше нещо, което да не знае в светлината, която сега денем и нощем изгаряше очите му.

Освен кариерата за сапунен камък над стопанството, Ингебьорг имаше и няколко въглищни мини и пещи в планините над долината Отрадал. Там се извличаше желязо от желязната руда на блатата, а за него се даваха добри пари.

През лятото Гест и Аре се занимаваха с това, помагаха им няколко роби. Те сваляха железните кюлчета до реката в Отрадал и ги прекарваха с лодки до Санди, където ковачът правеше от тях пирони, кукички, върхове на стрели и лопати, а най-чистите бяха изпращани в Нидарос или на север при Хорек, който имаше ковачи, които правеха оръжия.

Работата се ръководеше от двама ратаи, освободени роби, на които тя плащаше. По-възрастният беше Тород, приемният й баща, който бе плавал с баща й и с мъжа й, бе ловувал в Бярмеланд^[2] и около Бяло море, но после остарял и трябвало да се заеме със скучното надзираване на строителството на моста, сушенето на риба и извличането на желязо.

Тород не харесваше Хедин, Гест разбра това, а след оскърблението, което му бе нанесъл, старецът започна открито да говори за това пред Гест, сякаш си бе намерил съюзник в негово лице.

Една нощ, както си седяха до пещта, Тород направо каза, че не знае защо Ингебьорг била приела тук, този негодник Хедин от островите.

— Вероятно защото е искала мъж — каза Гест, — а се оказало, че той не е онзи, когото е искала.

Тород се изсмя кратко.

— Може да си прав, исландецо, но защо тогава не го прогони?

— Откъде знаеш, че не го прави?

— Какво искаш да кажеш?

— Че просто още не го е направила.

Тород отново се изсмя.

Не само косата и брадата му бяха побелели, огромните вежди също, ходеше постоянно облечен с дреха от тюленска кожа, която сам си бе ушил, разбираше ирландски, можеше да разчита и да пише с руни, но всеки път, когато имаше кой да го чуе, повтаряше, че мъдростта на един мъж се изразява единствено в познанията му за живота и делата на предците му. Норвегия му бе особено скъпа, както и крал Харалд Халвдансон Красивокосия, който преди повече от сто години обединил страната. Но Харалд притежавал само сила и никаква вяра, затова отново разделил Норвегия и я раздал като парче хляб на некадърните си синове — какво необмислено прахосничество на собствения му триумф.

След това Хокун Възпитаникът на Адалстайн и Олав Трюгвасон се опитали отново да обединят страната и да я покръстят, но имало нещо тайнствено и загадъчно в рода на Красивокосите, те обединявали и разделяли, така че сега на трона в Ладе да може да седи вече десета година този глупак ярлът.

— Ерик е много силен — каза Гест, — а селяните са или лоялни към него, или страхливи. Освен това откакто той управлява, в страната цари мир и благоденствие.

— Но той не вярва в нищо! — настояваше Тород. — Виждал съм много страни и никъде царуващите не са успявали да се противопоставят на новата вяра, колкото и могъщи да са били.

— Аз не съм пътувал по света — каза Гест, — но познавам Исландия, ние нямаме нито крале, нито ярли и все пак приехме новата вяра, но тя не ни донесе нито мир, нито справедливост.

Тород се предаде и измърмори, че рано или късно Исландия ще се подчини на норвежкия трон и закони.

— Защото Бог има нужда от крал, а кралят се нуждае от Бога, всички по света разбират това. Ще го разберат и нашите управляващи, повярвай ми — завърши той и разклати притеснено дългата си коса, сякаш беше изразил слабата си надежда, а не категорично убеждение.

Гест поседя спокойно известно време, преди да попита къде е бил покръстен Тород, и старецът се впусна да разказва за лятото, когато вилнели из Англия заедно с Олав Трюгвасон толкова усилено, че Адалрод им предложил десет хиляди фунта сребро в замяна на мира. След няколко години обаче се върнали и този път Адалрод трябвало да се прости с още по-голяма сума, за да получи мир. Но онази зима той поканил при себе си в Андовер Олав като почетен гост и Олав приел. Когато се върнал при войските си обаче, вече бил друг човек, бил станал по-спокоен и по-сдържан, около него имало ореол на величие — бил приел новата вяра и самият Адалрод, най-злият му враг, стоял до олтара по време на церемонията като негов духовен наставник.

— И тогава Олав е накарал цялата си войска да се покръсти, така ли?

— Не, ние го направихме доброволно — каза Тород. — Видяхме, че той бе станал свидетел на нещо, което не може да се пренебрегне. Освен това от дълги години бе говорил, че иска да се върне в Норвегия и да изиска онова, което му се полагаше по наследство, а много от нас не бяха виждали домовете си дълго време. Така че когато получихме вести, че страната е свободна, трябваше само да отплаваме — приеха ни с отворени обятия, дори в Трондхайм властта падна в ръцете на Олав веднага щом се появи, тамошните жители сами се бяха отървали от ярла си Хокун. Всичко това ни донесе със себе си новата вяра, Бог бе прострял ръка над Олав от момента, в който се покръсти, не се съмнявахме в това.

Тород отново замълча, преглътна, изглеждаше наистина стар.

— И така до Сволдер, нали? — каза Гест външно спокоен.

— Да, там нещо се обърка. Не знам какво. Вече бях твърде стар да участвам в битката, а и през следващите няколко години всички вярвахме, че Олав е спасил кожата. Но не е успял, виж колко спокойно седи Ерик на трона в Нидарос, а той беше при Сволдер…

Другият освободен роб се казваше Рюнулв, беше силен като вол и някога имал славата на умел и непредсказуем воин, но по време на един поход в Ирландия му били отрязали езика и сега беше ням. В Санди имаше нещо като пословица, която се използваше, когато някой не иска да отговаря на въпроси: казвам като Рюнулв.

Но дори и да беше ням, Рюнулв не беше в никакъв случай глух, той чуваше абсолютно всичко, а когато искаше на всяка цена да каже нещо, той го рисуваше на пясъка — риба или купа с храна, слънце, рисуваше вятър, като прокарваше пръчката плътно по пясъка в посока на вятъра, а по натиска можеше да се съди за силата му. Хората говореха, че Рюнулв можеше да нарисува почти всичко, но само Тород можел да разчете всички знаци. Веднъж Гест го попита защо не го е научил на руните.

— Рюнулв разбира от много неща — каза Тород, — но няма твоя ум.

Рюнулв и Тород се познаваха откакто Рюнулв бе загубил като малък родителите си и Тород се погрижил за него. Дълги години те делели обща стая и плавали заедно с Халгрим. Когато преди няколко години Ингебьорг поискала да даде на Тород свободата, той се съгласил само при условие, че освободи и Рюнулв.

— Защо? — попитала тя.

— Няма да можем да сме приятели, ако той остане роб — казал Тород.

— Но ти никога не си бил роб — казала тя, не само защото Тород бил вторият й баща и човекът, с когото най-често се съветвала, но и защото не разбирала за какво му е на Рюнулв свободата.

— За да може да се махне оттук, след като умра — обяснил Тород, — ако ти не се държиш добре с него.

Но Ингебьорг нямала доверие на Рюнулв, защото обичал да онанира и го правел често и не се криел. В Ирландия го били наричали Клакарехт Роналд, което означавало Рюнулв Чекиджията. Ингебьорг не искала да го остави без контрол, защото бил достатъчно див и непредсказуем дори като роб.

Но Тород настоял, искал тя да освободи и робинята Торгюна и да остави двамата да се оженят, също и да изиска да й се закълнат във вечна вярност пред светия кръст — Рюнулв никога не би прекрачил такава клетва, нито пък Торгюна, която била израснала с Ингебьорг и работила предано за нея през целия си измъчен живот.

Ингебьорг премислила и след време се съгласила. И Рюнулв улегнал заедно с Торгюна, родили им се двама сина, първият сега беше малко по-голям от Халбера, а вторият — малко по-малък. Казваха се Равн и Гайр и обичаха да си играят с нея.

Понеже Рюнулв беше още сравнително млад, силен и необуздан, макар и женен, той не обичаше да седи без работа при пещерите и да следи дали робите режат торф както трябва, предпочиташе да ловува с Гест. Напомняше му на Тайтр, имаше същите плавни и сигурни движения, беше безшумен и излъчваше същата сигурност — нищо не може да ти се случи, когато си с Рюнулв.

През живота си беше убил пет мечки и бе подарил всичките кожи на Ингебьорг, сега искаше да повали още една и да даде кожата на Торгюна. Но през това лято не успяха да попаднат на следите на нито една мечка и когато равнините отново пожълтяха, а пушицата^[3] се разлетя като първи сняг, Рюнулв начерта няколко груби знака в червения пясък и направи ядна гримаса, за да покаже колко е разочарован от лошия улов, мислеше, че късметът го е изоставил.

— Може би трябваше все пак да обещаеш кожата на Ингебьорг — каза Гест.

Рюнулв нарисува кръст в знак, че е християнин и че не вярва на такива суеверия.

Същата вечер Гест изряза от един корен пълна женска фигура и му я даде. Рюнулв я погледна възхитено, завъртя очи и се засмя с отрязания си език — в Санди обичаха също да казват, че когато Рюнулв се смее, орлите в Свитьод се разлитат. Той пъхна фигурката под кожената си дреха и я стисна под мишница, докато се поклащаше насам-натам, за да покаже, че е благодарен и ще я използва по предназначение, но засега трябва да я крие от Торгюна — всичко това изразяваше с тялото си за този, който знаеше какво да гледа.

Докато Гест и другарите му бяха в планината, Хедин ръководеше работата в стопанството с достатъчно твърда ръка, като се има предвид унижението, на което го бе подложил Гест. Когато жътвата приключеше, Ингебьорг искаше да го прати с корабите, които щяха да откарат желязото в Шьота, да помоли тамошния главатар Хорек Айвиндарсон за толкова мъже, колкото можеше да отдели, които да прекарат зимата в Санди на нейна издръжка.

Ингебьорг не беше казала нищо от това на Гест, но когато той се върна от планината, тя ги извика двамата с Аре при себе си в залата и попита момчето дали наистина не иска да има нищо общо е Хавглам. Гест също бе говорил това лято много пъти с него и той понякога бе казвал, че все пак би могъл да се върне някога там. Но сега отново започна да увърта, отново спомена за призраците, които бродели там. Ингебьорг саркастично заяви, че сами са си виновни за това заради жестокото убийство на Тронд Баула, но ако иска, тя би могла от негово име да продаде стопанството на Хедин, на когото дължала много и би желала да го види на собствена земя. Хедин бил говорил с нея за това. Така когато му дойде времето, Аре щял да наследи Санди.

— Понеже аз нямам свои синове — добави тя в тишината, която се настани около тях невидимо и погледна сърдито Гест, — а онзи, който стои там, не е достатъчно мъж, за да поиска от мен това, което знае, че мога да му дам. Вдовица съм и мога да решавам сама.

Гест видя как тя се изчерви и просто трябваше да се засмее.

— Ти си хитра жена — каза той. — Двамата с Аре сме ти благодарни за много неща. Но той ще изчака до другото лято, преди да реши.

Ингебьорг им каза веднага да се махат, била казала всичко, което имала да казва, и никога нямало да го повтори.

Гест каза на Аре да го последва нагоре по хълма, искаше да го попита за свещеника, който бе покръстил през лятото трите деца от Хавглам и момчетата на Рюнулв и Торгюна.

— Усещаш ли сега някаква разлика? — поиска да знае той.

Аре каза, че не знае.

— Значи не християнската вяра те е накарала да размислиш за Хавглам?

— Не — отвърна Аре.

— Защото никога няма да получиш Санди — продължи Гест внезапно сериозен. — Нали знаеш това?

Аре го погледна смаяно. Гест обясни, че Ингебьорг казва всичко това, защото иска нещо определено, невинаги е добре да знаеш точно какво, а това, което обещаваш на едно дете, не е така задължаващо, както когато го казваш на възрастен, Аре все пак е още дете.

Аре кимна и каза, че разбира. Гест смяташе, че нищо не е разбрал. И отново почувства облекчение от това, че въпреки всичко не си приличат.

На следващата нощ Ингебьорг дойде при него в колибата и го извика навън. Каза, че не иска да влиза, имала друга работа, а между другото той трябвало веднага да се премести в къщата при нея, вече нямало значение какво казват хората за разликата в ръста им, а и в положението и годините.

Гест отново прихна, но каза, че ще го стори с удоволствие. Миналата зима била студена и не искал да преживява още една в тези лоши условия. После я помоли да поседи с него на прага и да прекара тази последна нощ в колибата. Тя не искаше, но с радост се съгласи да си поговорят. Гест каза, че Тород му бил разказал за многото обожатели, които идвали при нея през годините. Тя ги била отпращала и Гест попита защо.

— Защото бяха просяци — каза тя, без да го погледне. — Умоляваха ме, а моят мъж не беше просяк. Баща ми не беше просяк. Затова и аз не мога да се омъжа за просяк.

Гест гледаше острия й профил.

— Аз също ще стана твой роб.

— Съмнявам се — каза тя мрачно, стана и си тръгна, докато на Гест му се стори по походката й, че отдавна не е била толкова спокойна. Пролетното объркване се беше изпарило и от неговата глава.

На следващия ден той пренесе багажа си в главната къща с помощта на Рюнулв. Той въртеше очи и го тупаше по рамото и правеше неприлични движения с очи, докато погледът му обхождаше луксозната спалня с многото кожи, които той сам бе донесъл в тази къща. Гест се усмихна и каза, че Рюнулв е умен човек.

— Ти разбираш всичко — добави.

Но старият Тород не разбираше. По отношение на Ингебьорг той си оставаше в главата роб и можеше да разчита само на мълчанието и на старомодните си възгледи, за да се справи с новината за Ингебьорг и Гест. Гест се превърна за него в лоша миризма, а Ингебьорг получаваше кратки и безполезни отговори на въпросите си. Двамата с Хедин, който се беше възстановил от унижението, започнаха да си шушукат по ъглите. Един ден момичетата дойдоха при Гест да се оплачат от Тород, който не искал вече да им разказва истории и дори бил ударил Халбера и ги бил изгонил от рибарската барака, а синовете на Рюнулв — Равн и Гайр, можели да стоят при него както преди.

Гест погледна Халбера и я попита дали Тород наистина я бил ударил.

— Да — отвърна тя.

— А защо?

— Защото е лош.

— И не защото си го заслужавала?

— Не.

— Но ти продължаваш да искаш да си с него?

— Да.

— Тогава ще ви науча на една нова игра — каза Гест, раздаде им по една стрела и им показа парче плат, което бе накарал Торгюна да зашие в краищата, така че да се получи кръг, каза им да сложат стрелите в уста и да ги вкарат в парчето, като се стремят да го оформят като кръг. Но нищо нямаше да се получи, ако били само двете, трябвало да са поне четирима, освен това винаги трябвало да има възрастен с тях, който да съди и да определя победителите.

Те изтичаха да извикат Равн и Гайр, Гест седна на тревата, за да следи дали правят каквото трябва. След като мина известно време той ги попита дали са забелязали нещо интересно в тази игра.

— Не — казаха те.

— Винаги печелят двама — каза Гест. — Научих я в Нидарос от един арменски монах.

Същия ден Ингебьорг отпрати Хедин и товара с желязо при Хорек, а Гест излезе от стопанството и тръгна навътре във фиорда, докато стигна до едно заливче, където по-рано бил пристанът на съседното стопанство, наследството на Ингебьорг. Там имаше едно голяма, порутена къща и няколко рибарски бараки. На това място беше израснал Тород и той продължаваше да има навика да лови риба в залива вечер, когато времето беше хубаво. Като дете наричал залива своето море, в което бил господар и повелител със своите мънички кораби, които правел от дървесна кора и клонки. Сега Гест го засече да бута лодката си към водата и поиска да дойде да гребе с него.

— Нямам нужда от помощ — каза Тород мрачно.

Обаче Гест вече седеше на греблата и старецът замислено седна до кърмата и втренчи умълчано поглед в мрака, който беше започнал да се спуска от планините към спокойния залив. Гест не каза нищо. Той гребеше бавно и изчакваше мълчанието да натежи толкова, че старецът да започне да разказва за мечтата си да посети Ромаборг^[4] и да се наслади на нетленната му красота.

Гест кимна, вкара греблата вътре, стана и се разкрачи и започна да се клати насам-натам. Водата край бордовете клокочеше. Рече на Тород, че иска да му каже една гатанка. Тород отвърна, че няма нищо против. Гест каза, че в такъв случай трябва да слуша внимателно, защото гатанката била много трудна. Тород кимна напрегнато.

— Ако двама мъже са излезли с лодка за риба — каза Гест, — и този, който вярва в Христос, хваща две големи риби, а този, който държи на старите богове, хваща две малки риби, тогава този вторият ще върне обратно във водата двете големи риби и ще кажа, че ще трябва да се задоволят с двете малки за деня. Ако от друга страна, този, който вярва в Господ, хване две малки рибки и поиска да пусне обратно големите, тогава езичникът ще каже, че заедно с тях във водата ще се озове и християнинът и ще се удави. — Какво мислиш за всичко това? — попита Гест накрая.

Тород се замисли.

— Отново ли хулиш Бога?

— Не — отвърна Гест.

— Мен ли заплашваш тогава? — попита Тород. — Да не искаш да ме хвърлиш във водата?

— Защо да го правя? Ти си добър с мен. Значи отговорът отново е не.

Тород рече, че в такъв случай се предава, омръзнали му тези гатанки, искал да разбере отговора вече. Гест каза, че първо ще трябва да разкаже гатанката още веднъж. Направи го, смеейки се. Тогава и Тород се засмя насила.

— Продължавам нищо да не разбирам — каза той. — Да не би да хулиш старите богове?

— Не — отвърна Гест. — И това не е.

Той седна обратно и разказа, че преди няколко години двама мъже седели край една река в Исландия и не можели да я преминат, понеже реката била широка и дълбока и по нея плавали големи късове лед. Единият бил дребен и слабичък като дете и толкова изморен от дългия път, че искал просто да легне и да умре. Но другият бил едър и силен. И докато седели и гледали отсрещния бряг, той разказал на дребосъка тази гатанка и дребосъкът започнал да се смее. В следващия миг едрият мъж го метнал във водата и сам скочил подире му. И наистина успели да се доберат до другия бряг и двамата.

Тород го гледа дълго и каза, че сега разбира по-малко и отпреди.

— Какво общо има този разказ с двамата рибари?

— Дребосъкът бях аз — обясни Гест, — а силният мъж се казваше Тайтр. Хората го наричаха Тайтр Планинеца и тези, които бяха приели новата вяра, както и тези, които държаха на старите богове, го мислеха за луд и страшен. Но аз знам, че и едните, и другите грешат, защото той ме спаси от сигурна смърт.

Тород седя дълго, без да каже нищо.

Накрая примирено каза, че тази история има толкова много значения, че не схваща нито едно от тях, независимо колко усилено мисли.

Но някакво раздразнение го беше обхванало и той добави, че никога вече няма да говори на Гест за новата вяра.

— Тогава нищо не си разбрал — каза Гест. — Не бива да мислиш, че ме познаваш. Когато седяхме горе до кариерата и аз ти разказвах за приключенията си, ти не ме слушаше внимателно, само следеше да чуеш същото, което бе узнал от Ингебьорг и Хедин. Тази вечер наистина ме чу, защото се страхуваше.

Тород закри лице с ръце и седя така дълго.

Гест отново се хвана за греблата, насочи носа на лодката към сушата и се загледа в беззвездното небе, което се простираше над главата на стареца, над жилавите пръсти, които се бяха вкопчили в снежнобялата коса.

— Ще умра след година-две — промърмори той. — Може дори да поживея три или четири. И всеки ден умирам от страх нещо да не се случи на Ингебьорг.

— Но сега това свърши — каза Гест и започна да гребе. След това отново спря и се загледа в капчиците, които катранени се стичаха от греблата и срещаха черната водна повърхност. — Утре ще си мислиш за този наш риболов през целия ден и ще продължиш да се притесняваш да не предадеш Ингебьорг, която за теб е по-скъпа и от дъщеря. И точно така трябва да бъде. Но ще се чудиш и дали не съм те унижил по някакъв начин. Защото славата ти е толкова крехка, че не издържа на долните ти мисли. Освен това ме харесваш. Ти си вече стар.

Тород го погледна и не отговори.

— Ти си опасен мъж — каза той бавно. — Ти си като най-черните ми мисли.

След няколко дни пазачът на носа съобщи, че се приближават кораби — Хедин се връщаше от Шьота с петимата си мъже и с още четирима, които Хорек им изпращаше. Ингебьорг и Гест чуха виковете и тръгнаха надолу към брега да ги посрещнат, беше вечер, пълнолуние и светло като в зимен ден, вятърът отдавна бе затихнал и им се беше налагало да гребат. Сега хората, потни и уморени, си почиваха на греблата. Ингебьорг ги видя, премери ги един по един, искаше да знае как се казват, от кой род са и откъде са.

— Не знаех, че при Хорек нещата са толкова зле, че не е могъл да ми отпусне повече хора — каза тя.

Хедин слезе на брега, дръпна я настрана и предаде какво бил казал Хорек — че нейните собствени хора й били достатъчни, заедно с тези четиримата, защото Тронд Баула имал малък род и малко приятели, и освен това не се разбирал с ярла, защото от дълги години му крадял финмаркския данък. И между другото именно хората на Хорек били нанесли такива поражения на шайката на Баула, че Гест и Аре да успеят да ги надвият. Ако изобщо се стигне до отмъщение, то можело да засегне и самия Хорек.

— Значи трябва да благодарим на страхливостта му за тази мизерна помощ, така ли?

— Нали ти все пак не я поиска заради убийството на Тронд Баула — каза Гест сухо, след като Хедин се отдалечи.

— Дай им храна и уреди къде ще спят — извика Ингебьорг на Тород. — Ще останат тук, няма да работят, но — ще трябва да ходят на лов заедно с Гест и Рюнулв през зимата, когато им кажа. Но… — Тя прекъсна речта си и се приближи до групата, която тъкмо се бе заела да стоварва оръжията и вещите си на сушата. — Този човек го познавам, той е само дете, как се казваш?

Един нисичък мъж слезе на брега, застана пред нея, смъкна шапката си и поздрави учтиво — казвал се Гране, бил син на Тормод Гайрсон, но го отгледал един от хората на Хорек.

Ингебьорг сложи ръка на рамото му и дълго го гледа, момчето спокойно отвръщаше на погледа й.

— Бог е велик! — прошепна тя внезапно, а червенината постепенно се простираше от гърлото към челото й, очите й се затвориха, а гърдите се вдигаха и отпускаха, сякаш бе тичала от стопанството до кръста си на скалите. После бързо се обърна и тръгна с твърда стъпка към къщите.

Гране наистина беше почти дете, не по-голям от Аре, имаше светла, къдрава коса, остър нос, широка уста и леко изпъкнали скули, ръцете и краката му бяха слаби, движеше се като котка, а на въпросителния поглед, който му прати, Гест не можеше да намери отговор и това сякаш го учуди.

По ръцете и по дрехите на момчето Гест съдеше, че не е гребало, а кой си позволява да не гребе, когато всички трябва да го правят? После каза, че ако Гране не е доволен от нещо тук, може да се обърне към Хедин, който е управителят — каза го, докато Хедин беше наблизо, и чу. Но едва след два дни Гране дойде при Гест и се оплака, че иска да работи нещо, не иска да седи и само да яде като богаташ, това тук не било приют и той не бил просяк. Оттогава Гране прекарваше времето си с Рюнулв и Гест в планините или в морето или вършейки нещо дребно в стопанството.

Гест никога не попита Ингебьорг защо е реагирала така при срещата с Гране. В началото тя дори съвсем го избягваше. Но Гест забеляза, че тя тайно наблюдава момчето и затваря очи, веднага щом той се обърне, сякаш мислеше за нещо, ровеше в паметта си, без да намира това, което търси. Но големият въпрос не изчезна. За разлика от есента. Тя се превърна в бурна зима, която също на свой ред отмина, към Коледа се заредиха тихи дни. Тази леденосиня зима нямаше край като източния вятър, който опъваше платното под искрящия звездопад, тя поставяше Гест на изпитание, защото нищо не се променяше, защо той толкова искаше нещо да се промени? Вече не можеше да понася тишината. Напомняше му за смъртта, за онзи свят, който бе изоставил. Една нощ Ингебьорг бълнуваше толкова силно, че той се събуди и видя, че лицето й е спокойно като на умиращия в конюшнята на свещеника Гюдлайв, но устните й се движеха и от пълната й уста излизаше дълбок мъжки глас, меса, която Гест сякаш разпозна. Той я събуди и я попита коя е.

— Аз съм Ингебьорг, — каза тя със затворени очи — дъщеря на Ранвайг и Айвинд, син на Ерик, син на Харалд, син на Торе…

— А кой е Гране? — попита Гест.

— Син на Ингебьорг и Сигурд, син на Тронд, син на Горм, син на отец Патрек…

В същия миг тя наистина се събуди и се втренчи в него.

— Кой си ти? — попита го.

— Аз съм Торгест Торхаласон — отвърна той, — син на Стайнгрим, син на Торгест Лайвсон, който дошъл от Наумадал и завзел земята на Йорва по времето, когато Харалд Красивокосия управлявал Норвегия.

Той й разказа защо е там, че тя много му е помогнала, защото е добра християнка. И през цялото време я галеше по светлата кожа на шията и бузите, и по раменете и гърдите, докато Ингебьорг не затвори замаяно очи и не повтори, че Гране е неин син, че са го изоставили още като бебе, защото Халгрим не вярвал, че е негов син, и имал право.

— Всеки ден се молех на Бога да оцелее. И ето, той е жив. Но аз будна ли съм или сънувам?

— Сънуваш — каза Гест. — Но не спиш. Защо според теб Хорек ти е пратил сина точно сега?

— Не е далеч от ума — отвърна тя и обви шията му с ръце. — Направил го е защото не е искал да ми прати повече хора.

— А защо не иска да ти прати повече хора?

— Защото ярлът ще свиква войската си, а Хорек ще гледа да се измъкне и затова му трябват повече хора.

— Но това значи, че ярлът ще дойде и тук, нали?

— Да, но ние ще знаем предварително и ти заедно с Хедин, Гране и хората на Хорек ще се скриете в планината, така че в стопанството да останат само децата и робите.

— Нямам навика да бягам — каза Гест.

— Точно това правиш през цялото време.

Той се засмя.

— В свитата на ярла ще има ли исландци?

Ингебьорг отвори очи и се замисли.

— Не — каза тя, но се обърна неспокойно на другата страна и отново запя мелодията със същия дрезгав глас. Гест разтърси глава, сякаш изведнъж се беше събудил и се бе озовал на място по-тъжно, дори от собствените му сънища. Трябваше да се изправи и да изрече нова вийса. До него лежеше една голяма жена. Той я гледаше бяла и черна, млада и стара, майка и жена, красива и тежка като онова утро, когато двамата с Тайтр седяха и гледаха пламтящите слънчеви лъчи на изгрева да срещат долините в Боргарфиорд, когато той най-сетне проумя, че никога няма да се върне, нищо никога не може да се върне.

Все пак можеше да остане в Санди. В тишината.

Измъкна се от леглото, обу се и излезе. Беше ясна утрин. През нощта бе наваляло малко сняг. От задната врата на главната къща тръгваше малка пътечка, която водеше до колибата, където живееше Гране. Гест и преди я бе забелязвал. Сега тръгна по нея, отвори вратата и видя Стайнун да спи под едно одеяло с Гране. Той докосна бузата й с ръка и не я отмести, докато тя не отвори очи.

— Аз съм Торгест Торхаласон — каза той. — Дошъл съм, за да ти кажа, че трябва да спиш в леглото на Халбера и никога да не се връщаш тук, преди да си пораснала.

Тя го погледна изплашено и стана, той я вдигна на ръце и я пусна на земята навън.

— Тичай — каза й и я удари отзад. Затвори вратата и се върна в леглото при Ингебьорг. Тя се събуди от смеха му.

— Защо се смееш така? — попита го.

— Срещнах Бог — каза той и се засмя още по-силно.

През онази зима падна много сняг. Празнуваха Коледа както беше традиционно в рода им — по християнски от времето на крал Хокун Добрия и Ингебьорг с всяка нова година се стараеше да затвърди тези обичаи. Съседите идваха от близките острови, слизаха от планините, това бяха свободни селяни, приятели и роднини, сред тях имаше и един род фини. Всички бяха сложени да седнат в светлата зала по определен начин, в зависимост от сана и положението си и никой не можеше да се оплаче от нищо. Там беше окачена бронята на Халгрим, която с кървавата си мрачност им напомняше, че в това стопанство е израснал герой, който е загубил живота си в служба на Бога. Може и да не го разбираха, но Ингебьорг хвърляше много усилия да просвети гостите си, тя сама изпълняваше месата в коледния ден и на следващия, но докато го правеше, постоянно поглеждаше Гест и след това го попита дали е запомнила правилно всичко.

— Мислиш, че знам ли?

— По отношение на теб съм готова да мисля всичко — каза тя. — Отговори на въпроса ми!

— Според мен беше добре — каза Гест и добави нещата, които самият той знаеше за Витлеем, града на хляба, и това, което тя можеше да добави в проповедите си.

— Но защо не оставиш Тород да се погрижи за тези неща? — попита Гест накрая. — Нали сред вас той познава най-добре вярата?

— Допреди само тринайсет години Тород беше езичник и се покръсти едва когато крал Олав го принуди, дори думите на Халгрим не бяха успели да го убедят.

— На мен той разказа друго нещо — каза Гест.

— Тород ти разказва само това, което аз му заповядам.

— И той ти е помогнал да се отървеш от Гране, нали? — продължи Гест раздразнено. През цялата вечер беше пил бира и сега се страхуваше, че и тази нощ ще си отиде в приказки, както когато тя искаше да чуе кведите за Сволдер; но думите бяха вече изречени.

— Моля? — каза тя.

И продължи да говори за Витлеем, за хората, включени в големия списък, записани в Божията книга, откъдето не можели вече да бъдат изтрити независимо какво са сторили. На Гест му стори, че това е един доста странен разказ. Но тя бе по-красива от всякога и той не можеше да не я докосва. Чуваха звуци отвън, стъпки, смях, гостите, които разговаряха, смееха се и се въргаляха в скърцащия сняг, но и те се стопиха в дъха на тази голяма жена, която хапеше и драскаше и водеше изтощителна битка с дребния исландец за нещо, което никой от двамата не разбираше, но и не можеше да се освободи.

Фиордът замръзна, по леда можеха да стигнат до пясъчния остров, който бе дал името на стопанството, и Ингебьорг каза, че не е виждала подобно нещо от детството си, но било добре, защото така корабите на ярла нямало да могат да акостират тук. Никой нямало да ги безпокои.

Към стопанството принадлежаха и няколко ловни хижи в планините към Свитьод, там мъжете отсядаха, когато зиме ловуваха, там бяха и в деня, когато реката придойде и от Санди пристигна развълнуван ездач, който им каза да останат горе още известно време, защото хората на ярла били дошли в стопанството и Ингебьорг ги подслонила.

Аре и Рюнулв не бяха с тях.

Предишния ден Гест беше успял да убие една мечка, която тъкмо бе излязла от бърлогата си. Той спокойно бе стоял, опрял копието в земята, и бе залегнал в момента, когато животното атакува, така че то да падне върху копието — както го бе научил Рюнулв. Мечката беше мъжка. Те изядоха сърцето и легнаха да спят на пролетното слънце. Гест одра животното и даде кожата на Рюнулв, който отказа с горда физиономия, по която обаче личеше, че малко завижда. Гест продължи да се шегува с него и да настоява и освен това искаше Рюнулв да придружи Аре до стопанството, защото момчето беше наранило едната си ръка по време на лова, така че накрая Рюнулв се съгласи, хвана Аре и кожата и тръгна надолу.

Затова когато пратеникът дойде, Гест искаше да наруши заповедта на Ингебьорг и да прекъсне ловуването. Гране и хората на Хорек се противопоставиха и опитаха да го разубедят, но Гест не се даде и накрая всички хванаха пътя през долината Отрадал. Там обаче не успяха да се прехвърлят през реката и трябваше да се върнат обратно нагоре. Това им отне целия ден да газят през тежкия, дълбок, мокър сняг. Едва на следващата сутрин се озоваха на склона, който водеше надолу към стопанството, и видяха кафяви ниви, работещи хора, крави и коне, изложени на първия пролетен вятър. Пред фиорда обаче беше застинал огромен кораб и до него два по-малки кнара.

Ингебьорг бе разбрала, че се връщат, и бе излязла на двора със сериозно, почти ядосано лице, с кръстосани ръце, непоколебима като скала. Гест тъкмо се канеше да я попита какво е станало, когато чу детски викове долу на брега, където намери Стайнун и Халбера по същия начин като преди две години — отпуснати и далечни, с мъртъв поглед; Стайнун му разказа с равен глас как хората на ярла били отвели Аре, а Халбера го умоляваше да го спаси, нечия тежка ръка я притискаше към земята. Гест я вдигна рязко на крака и каза, че Аре е силен и сам може да се спаси и ще се върне скоро. Повтаряйки тези думи, той успя да ги поведе със себе си нагоре към къщите, макар и да не знаеше дали го чуват. Остави ги в къщата за готвене при Торгюна, след това излезе навън при Ингебьорг и каза, че не е трябвало да позволява да отведат момчето.

— Какво можех да направя? — каза тя почти равнодушно. — Тук нямаше никакви мъже, а те бяха повече от шейсет на брой.

— Значи досега не си била в безизходица.

— Не стана така и този път — каза тя. — Дадох му разпознавателния знак от Айстайн. Той ще му помогне.

— Айстайн беше при ярла четири зими — прекъсна я Гест. — Той мислеше това лято да заминава за Исландия, ако не го е сторил вече. Няма как да вземе със себе си Аре.

— Говориш сякаш Аре е дете — каза тя ядно. — И сякаш си му баща.

— А ти говориш сякаш никога не си имала син — каза Гест и тръгна да търси Рюнулв, не го намери, но срещна Торгюна, която му разказа, че хората на ярла взели и него, или пък бил тръгнал доброволно, тя не била сигурна, а и не изглеждаше много развълнувана. Гест се поуспокои малко, но все пак накара Стайнун, а по-късно и Торгюна да му разкажат подробности за случилото се. Стайнун каза, че Ингебьорг я била накарала да скрие златната игла и да си сложи кръста, сребърния кръст от Илюге, да го носи над дрехите, да намаже лицето и ръцете си със сажди и да си разроши косата, така че да не привлича погледите на мъжете.

Тород пък изглежда споделяше прагматичните възгледи на Ингебьорг. Когато Гест го попита дали не мисли, че е странно, че хората на ярла са взели само малкия Аре и Рюнулв, при положение, че при Ингебьорг имало толкова много боеспособни роби, старецът отговори, че на ярла сигурно не му трябвали повече и веднага си сложи умореното лице, както правеше, когато лъжеше или криеше нещо.

На следващата нощ Гест не можа да спи, въртеше се и слушаше дишането на човека до него. В началото я бе отблъснал, но сега искаше да я събуди и да я попита защо не му е разказала за Рюнулв, когато стояха там на двора и се караха. Това щеше да го успокои много повече от информацията за безполезния разпознавателен знак. Този въпрос го държеше буден в мрака на стаята, тя не е искала да го успокоява, това наведе мислите му на времето около миналата Коледа, когато двамата отново бяха лежали тук, под едно и също одеяло, и тя му беше разказала с голямо задоволство, че този, който веднъж е записан в Божията книга, не може да бъде изтрит оттам, това противоречеше на схващането на отец Кнут за престорените християни, бъдещето на които е същото като на неверните свине. Затова той стана и отиде в колибата на Гране, събуди го и му каза да стане и изчака по погледа му да стане ясно, че ще разбере това, което имаше да му каже.

— Трябва да отидеш и да легнеш в моето легло — каза Гест. — Аз ще спя тук. Ингебьорг заповяда така, а тя е свикнала да получава това, което иска. Но няма да я будиш, само легни при нея и изпълни мъжките си задължения.

Гране се усмихна, облече се и излезе. Гест легна в неговото легло и заспа, но го събудиха силните викове на Аре, чу и друга гласове, своя и тези на момичетата. Щом отвори вратата, вън беше само Гране. Вече бе станало ден. Ясен пролетен ден. В Санди вече не бе тихо както преди.

— Какво каза Ингебьорг? — попита той.

— Че е моя майка — отвърна Гране бесен. — Защо го направи?

— Не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Защо го направих.

Гране поклати глава и отсече, че не е в настроение за гатанки.

— Тя криеше факта, че ти е майка, защото първо искаше да се убеди, че си достоен да наследиш стопанството — каза Гест. — А отпрати Аре, защото не искаше да спази обещанието си към него за същото това стопанство. Това означава, че си се оказал свестен, Гране, означава, че вече можеш да…

Гране държеше брадва в ръката си. Сега се хвърли побеснял напред, но Гест му се изплъзна, стоеше навън на замръзналата земя и му се смееше. Погледна надолу към краката си. Ледът гореше стъпалата му. Налегнаха го мисли, които не се движеха, противни мисли, които се въртяха в кръг. Гране го гледаше също учудено.

— Мога да те убия — каза Гест бавно. — Ако не ми обещаеш, че ще дойдеш с мен при ярла през лятото. Какво според теб е по-достойно — жалката смърт тук и сега или подвигът в битка на страната на ярла?

Гране пусна брадвата да тупне на леда, наведе се, опря длани на коленете си и задиша тежко.

— Не знам дали мога да ти дам такова обещание — изхриптя той. — Защото не знам дали мога да го спазя.

— Можеш — каза Гест. — Но не разказвай на Ингебьорг за това, иначе ще загубиш освен стопанството и живота си.

Гране измъчено пусна коленете си, седна на прага и зарея поглед във фиорда.

— Тя говори винаги за Бог — въздъхна той. — Тази нощ обаче говореше за Сигурд Трондсон, който паднал в битката при Сволдер.

Погледна въпросително Гест.

— Той ли е бил моят баща?

— Само тя знае това — отвърна Гест. — Но всички в тази страна са паднали в битката при Сволдер.

Първата половина на лятото беше топла и тиха, всичко растеше и цъфтеше, хората ловяха риба и работеха на полето. В планината се поднови добивът на желязо, Гест и Хедин направиха още два курса до Хавглам с дървен материал и желание за работа, макар и това стопанство да продължаваше да бъде като отворена рана за всички, с изключение на Хедин.

Но след заминаването на Аре и Рюнулв, Гест се върна в колибата си, без Ингебьорг да има нещо против, и прекарваше повечето си време там или в планините заедно с Гране. Вече не си говореше и с Тород така често, защото старецът може би й беше дал фаталния съвет да отпрати Аре, момчето, което Гест беше спасил, което се беше превърнало в част от него самия.

Отношенията между Ингебьорг и момичетата също охладняха, те предпочитаха да бъдат заедно със синовете на Рюнулв, когато Гест не беше наблизо, иначе по цял ден го следваха по петите и искаха да слушат разказите му за загубили се птици, които след това се връщали живи и здрави вкъщи. Той ги научи да яздят. Те идваха с него, когато железните кюлчета трябваше да се свалят до лодките, които после управляваха, докато Гест гребеше. Дните минаваха и момичетата говореха все по-малко за брат си. Гест също не правеше нищо, с което да им напомня за него. Но му правеше впечатление колко бързо забравят, сякаш Гране запълваше мястото на брат им, Гране, който не беше груб и непохватен като Аре, две години по-голям от него, но игрив и пълен с щури приумици. Освен това Гране се примиряваше с всичко, стига да е близо до Стайнун.

В средата на лятото вятърът изостави приятния изток и се премести на югозапад, остана там дълги седмици и донесе със себе си тежък проливен дъжд, сякаш ги заля цял водопад. След това пък се обърна на север, стана студен и пронизващ, а накрая нова буря ги връхлетя от югозапад. Гране от време на време поглеждаше Гест с ням въпрос в погледа — скоро ли щеше да се наложи да изпълни тежкото си обещание. Но Гест се правеше, че не забелязва, вместо това остави лятото да отмине, защото вярваше на Рюнулв, който вероятно бе приел да последва хората на ярла от благодарност за една кожа. Гест поговори с Тород за това, но старецът поклати белите си къдрици и каза, че не знае защо този дивак е тръгнал доброволно, макар че Рюнулв обичал приключенията и не се задържал дълго на едно място. Един Господ знае за какво е създаден този човек. Накрая Тород добави:

— Това събиране на войските не е толкова голямо нещастие.

Сякаш Ерик ярл се беше превърнал в желаната алтернатива на непредсказуемия и див род на Красивокосите и щеше да въдвори християнски мир и законност в страната. Мириша като труп, помисли си Гест. Пред очите му летяха гарвани, враждебността на Ингебьорг. Попита кой е бил начело на хората на ярла, но и на това не получи отговор, незнанието и незаинтересоваността на Тород нямаха край.

Много кораби пътуваха между Санди и Шьота в края на това лято. Ярлът беше взел хора също и оттам, но се бе посъветвал със самия главатар. Носеха се слухове, че Ерик се готви за поход към Англия по молба на датския крал Свен, който му беше девер и стар съюзник срещу крал Олав. Затова Хорек поиска обратно своите хора от Санди. Но не спомена нищо за Гране, така че момчето остана там, където вече се чувстваше като у дома си. Спеше в стаята до тази на Хедин и имаше ранг на управител. Но продължаваше да страни от Ингебьорг и се интересуваше повече от това какво казва Гест, а не какво казват Хедин, майка му и Тород, взети заедно. Гране беше свободна душа, макар и в момента да бе в плен на любовта си към Стайнун, а пътят към нея да минаваше през Гест.

Когато през есента започнаха отново риболова, Гест уреди така, че двамата с Гране да управляват свой собствен кораб, имаха на разположение по четирима избрани роби, всички те бяха израснали в морето и можеха да сътворят чудеса дори при най-тежките условия. Пред входа на фиорда имаше много и коварни островчета, но най-богатите на риба места бяха от другата страна. Един ден ветровете станаха толкова силни, че Гест заповяда да прекъснат лова и да дадат пълен напред.

Навлязоха в архипелага, но Гест внезапно забеляза някакво движение сред пръските пяна отпред, приличаха на птици, корморани до един от островите, но се оказа, че са хора, до тях някакъв кораб от онези с двайсет места или пък кнар, който беше изхвърлен на скалите и балансираше на ръба преди бавно, но сигурно да рухне и да се разбие.

Гест даде с ръка знак на Гране. Той също бе забелязал корабокрушението, легна на управляващото гребло и навлезе във водната му диря по посока на групата мъже, които се опитваха със зъби и нокти да се задържат за камъните и водораслите, някои от тях бяха във водата, други — на острова, устите им бяха отворени като на мъртъвци, но всички звуци заглъхваха и в един момент Гест успяваше да преброи десетина, в следващия — четиринайсет, а накрая само шестима. Той заповяда на робите да вдигнат част от платното и да гребат. Напреднаха няколко дължини срещу вятъра, насочиха лодката право към острова и се отклониха в последната секунда, преди носът да се забие в скалите. Гест бе завладян от същото смразяващо чувство, което го бе превело така сигурно през планините към Хавглам, гледката на разбитата лодка върху зелената трева, гласовете, които се оказаха детски плач. Той нахлупи шапката си ниско върху очите и извика на Гране:

— Никой от местните не би се приближил до този остров.

Нов порив на вятъра накара Гест да заповяда на робите да хванат греблата и да се насочат към подветрената страна на острова, където останаха да се полюшват сред пяната, докато Гране не ги стигна.

— Кой е предводителят ви? — извика Гест и махна с глава по посока на разпръснатата група, в която вече можеше да преброи единайсет човека, един от тях се изправи на колене и сложи ръце на устата си:

— Аз съм Онунд Стюрсон от Исландия, а тук сме само исландци и хора на ярла. Тръгнали сме за Шьота.

Гест вече го беше познал или нещо вътре в него го беше познало и той извика в отговор, че те са ратаи от стопанството Санди. После даде на Гране знак да докара лодката си по-близо, каза му, че на всяка лодка ще приберат по трима от чужденците, а след това ще се върнат за останалите четирима, като оставят главатаря им последен, какъвто бил обичаят.

Гране се позачуди, но не протестира. А Гест обясни с викове плана на корабокрушенците. Онунд организира хората си, както можа, и ги прати един по един в пяната, успяха да ги качат на лодките, всички бяха засрамени и премръзнали, мълчаха и не бяха способни да помагат с греблата и платната. За щастие обаче духаше страничен вятър и без проблеми се прибраха в Санди, където Хедин стоеше и ги чакаше. Гест го помоли да се върне заедно с Гране и да приберат и останалите, но да оставят главатаря на острова.

— Защото той е изминал дългия път от Исландия, за да се срещне с мен, и няма как да му откажем.

Хедин също се позачуди, но успя да го докара до усмивка и извика на четирима роби да се хващат за греблата. Гест отведе корабокрушенците в стопанството, където Ингебьорг ги посрещна с традиционната гостоприемност и заповяда да им се дадат сухи дрехи и храна, петима имаха рани, които трябваше да се превържат.

Гест я дръпна настрана и каза, че е дошло времето тя да използва мъдростта си, защото това били хората на Онунд Стюрсон, а самият той чакал на острова. Отначало Ингебьорг не разбра за какво става въпрос и се наложи той да повтори и тогава тя сурово се усмихна.

— От миналата пролет отношенията ни охладняха — каза тя.

Гест потвърди.

— Но нещата могат да се променят.

— Заради теб или заради мен трябва да го направя? — попита тя.

— Заради никой от нас — каза Гест рязко. — Помолих те за помощ, чак след като сам се бях погрижил да нямам нужда от нея.

Той заслиза обратно надолу. Но тя му извика да изчака. Гест спря. Тя го догони и застана под него на склона, така че се изравниха по ръст и беше трудно да не се гледат в очите.

— Знаеш за моето положение, нали? — каза тя.

— Да — отвърна Гест с нежелание.

— Знаеш също, че детето е твое и на никого другиго.

— Да.

— Не искам повече синове без бащи — каза тя. — Не искам и бездетни мъже. Направи каквото трябва с този идиот, но внимавай, аз ще се погрижа за хората му.

Гест се учуди от слюнката, която се събираше в ъгълчетата на стиснатата й уста — една жена с кръстче на врата и вятър в косите, която отново бе успяла да намери верния път. Той едновременно харесваше и не харесваше това, но все пак й благодари учтиво и сдържано, както някой странник би благодарил за обилна вечеря, и слезе долу на брега, където не след дълго Хедин и Гране пристигнаха с останалите петима, единият бе така тежко ранен, че животът му висеше на косъм, на борда караха и двама починали.

Гест взе със себе си трима роби, между тях беше и онзи, когото Халбера беше замервала с камъни, той се казваше Егил и след онази случка следваше Гест с предан поглед и неукротима жертвоготовност.

— Вятърът е силен — извика Хедин подире им.

— Вятърът е силен — повтори Гест.

Поддържаха курс покрай брега докато не напреднаха достатъчно много, след това вдигнаха платната и се приближиха към острова, продължиха още малко напред, а Гест застана на носа.

— Не мога да се приближа повече — извика той на самотната фигура, която продължаваше някак си да се крепи на гладките скали. — Хвърли първо оръжията си в лодката, така ще се пребориш по-лесно с вълните.

Онунд се люлееше в такт с неспирния танц на морето, беше съкрушен и изморен, пусна се плавно във водата и успя да подаде на Гест оръжията си, които той веднага хвърли обратно. Онунд попита що за помощ е това.

— Помощта е достатъчна за един мъртвец — извика Гест и си свали шапката. — Сега ако не се качиш сам в лодката, можеш да си останеш тук.

Онунд се покатери, Гест му каза да започва да гребе, за да се стопли, а самият той седна на управляващото гребло и сложи брадвата си на коленете, онази с рибешката глава.

— Сега трябва да вдигнем платното — извика той на Егил, когато вече се бяха измъкнали от опасното място. — Насочи курса към южния бряг на фиорда.

Едва тогава Онунд го разпозна. Или по-скоро чак тогава бе в състояние да повярва на очите си. Както обикновено беше облечен като богаташ, в бледочервена прокъсана дреха с широк колан и блестяща ножница, която се полюшваше празна до бедрото му. Онунд трепереше от студ, дългата му руса коса беше прилепнала до измъченото лице, няколко капчици кръв се стичаха от една драскотина на врата му. Той бе станал голям, зрял мъж, някога двамата бяха много различни, сега — още повече.

— Не изглежда, че нещата за мен ще се развият по-добре сега, отколкото предния път, когато се срещнахме — каза той, а гласът му напомняше конска кашлица.

— Всичко е както трябва да бъде — отвърна Гест. — Нали сега, когато ти спасих живота, не смяташ да ми се отблагодариш като вземеш моя?

Онунд не каза нищо.

— Греби — подхвърли Гест. — Иначе ще измръзнеш и ще умреш.

Онунд започна да гребе, макар и платното да бе вдигнато, беше му много трудно, дясната ръка го болеше.

— Няма ли да ми разкажеш новини от Исландия? — попита Гест.

— Не — отвърна Онунд.

— Значи нищо интересно не се е случило. Кажи ми тогава откога си в Норвегия?

— От миналото лято.

— Имал си достатъчно време да ме намериш. Кой те насочи къде съм?

Онунд не искаше да отговори, затова Гест го заразпитва за Снори Годи, което беше по-безопасна тема — главатарят бил зает с важно дело за някакъв пожар в южните части на страната, искал да помири двата враждуващи рода.

— Ти искаш ли да се помирим? — попита Гест.

— Не приемам обезщетения за собствения ми баща.

— Баща ти не предлагаше обезщетения за ничии бащи — каза Гест. — Или синове. Ами ако се закълна никога да не се връщам в Исландия и освен това ти дам двойно обезщетение в чисто сребро?

Онунд остави греблата и се хвана за дясното рамо, седеше и се люлееше напред-назад със странно лице.

— Тогава ще кажа, че това е недостойно предложение — изстена той.

После добави:

— Знаех, че Тайтр не те е убил. Те ми разказаха, разказаха ми, че са дали на този дивак пари, за да те убие. Но той се отметнал. Знаех това.

— Кой ти го разказа? — попита Гест.

— Всички — отвърна Онунд. — Ти нямаш приятели. Нито тук, нито в Исландия.

Започваше да се стъмва, когато стигнаха южния бряг, вятърът бе утихнал, но продължаваше да ръмоли дъждец. Гест видя заливче между две скални грамади и насочи лодката към белия пясък, седна и се загледа в треперещия пленник, чудеше се дали да го разпита по-подробно, например за Ослауг и другите му познати, но накрая се отказа, сякаш не искаше да научава твърде много за Онунд и начина му на мислене.

Скочи на брега и изкрещя и на Онунд да стори същото, остави го да върви напред пред него. Вървяха, докато изгубиха от поглед лодката. Тогава Гест заповяда на Онунд да легне по гръб.

— Да не мислиш да ме убиеш така легнал? — попита Онунд.

— Аз съм малък мъж — каза Гест, хвърли последен поглед на опустошеното лице, преди да го удари по главата с тъпото на брадвата, след като се убеди, че е загубил съзнание, го завърза за един камък и се върна при лодката.

— Имаме достатъчно дълбочина — каза той на Егил, който продължаваше да не разбира какво става. — Вдигай платното.

Вече бе настъпила нощ, когато най-сетне видяха Санди, Ингебьорг бе напалила огън и сама ги чакаше на кея, прогизнала, измръзнала, но видимо облекчена, че ги вижда.

— Къде е Онунд? — попита тя.

— На южния бряг — отвърна Гест.

— Жив ли е?

— Да, ако сънят не го е убил.

Първо го погледна, после тропна с крак и се развика в присъствието и на робите, че се държал толкова глупаво, че не може да му позволи да остане. Хората на Онунд били разказали, че корабите били общо три и се разделили заради лошото време. Другите два сигурно са успели да се доберат до Хорек.

— Рано или късно ще дойдат и тук!

Гест сви рамене и каза, че тогава няма значение дали е убил Онунд. Щели да му трябват поне три дни да заобиколи фиорда.

— Ако изобщо се осмели да дойде до тук — продължи той. — А мен тогава вече няма да ме има. Ще направим така — каза той и я дръпна настрана — утре сутринта ще ме прогониш по някакъв повод, така че хората му да чуят. Можеш да ми дадеш кораба, с който превозваш желязото, и трима роби, задължително Егил, аз ти обещавам, че те ще се върнат с кораба.

Ингебьорг каза, че не я интересуват корабите, стига в стопанството й да останат някакви мъже. След това отново поиска да знае защо не е убил Онунд, да не би Гест да е слаб, страхлив, да не би да е искал някакъв повод да напусне Санди? Да не си е мислел, че с безсмисленото си благородство ще спечели мир?

— Значи можеше да убия Онунд — прекъсна я Гест кисело, — а Тронд Баула не?

Тя не му обърна внимание.

— Защо постъпи така? — извика тя, тотално загубила самообладание.

Гест сведе поглед и каза истината:

— Не знам.

После добави:

— За да си отмъстя.

— Може би е така — каза тя и разклати глава, така че косата й я заудря по лицето като мокра трева. — Но си го направил най-вече заради нас. Бог те е научил така.

— Винаги стигаме до едно и също, нали? — каза Гест донякъде облекчен, че е намерил нещо, което да ги помири; сега тя носеше неговата плът и кръв в себе си. Зави му се свят само от мисълта за слабостта и зависимостта, които любовта носи със себе си. Чудеше се дали Онунд някога ще разбере, че всичко това му е спасило живота. Все пак приличаше и на отмъщение, защото в студения дъжд на другия бряг на фиорда сега щеше да се събуди един унижен мъж, без чест и достойнство, който не е спрян в отмъщението си, а по-скоро завладян от него.

През онази нощ Гест легна в колибата при Гране. Но щом момчето заспа, Ингебьорг го извика навън. Беше си облякла сухи дрехи и на Гест още веднъж му се стори, че се е променила, беше напрегната, безмилостна и тържествена, но и несигурна като дете, крехка, макар че устните й не бяха така закръглени, както му се искаше. Тя попита дали Гране спи.

— Да — отвърна Гест. — Можеш да ми кажеш това, за което си дошла.

Тя му подаде една кожена кесия, разказа, че има роднини на юг в страната, чичо й, който живеел на западния бряг на езерото Мьорс в областта Рингерике. Той се казвал Инголв Йорнолвсон.

— Той ще се погрижи за теб. Ако откаже, му покажи пръстена.

Гест отвори кесията и видя вътре златен пръстен и доста сребро.

Благодари и каза, че приема пръстена, но не и среброто.

— Ако не вземеш парите, няма да получиш и пръстена.

Ингебьорг каза това с тон, който подсказваше, че търпението й е на привършване.

Гест благодари отново и каза, че в такъв случай взима всичко. После добави, че вече иска да спи. Ингебьорг се замисли и го погледна, обви ръце около гърдите си, после ги отпусна и ги остави да се люлеят покрай тялото й като две изгубени махала.

Гест събуди Гране.

— Помниш ли обещанието, което ми даде през пролетта? — попита той.

Гране кимна.

— Вече няма нужда да го спазваш. Ако не греша, Аре е жив и здрав. Затова, когато аз утре замина, ти ще останеш тук в стопанството и ще се грижиш за Стайнун и Халбера и за детето, което Ингебьорг носи, защото аз съм неговият баща и го дължиш на брат си.

— Това са големи новини — каза Гране. — Но ти къде ще идеш?

— Хедин и хората му ще ме качат утре сутринта на един от корабите на Ингебьорг. Те ще кажат пред чужденците, че досега не са знаели какъв съм всъщност и че ще ме предадат на ярла. Но Ингебьорг ще скрие оръжията ми на борда и ще съм свободен веднага, щом се скрием от погледите ви. После ще си търся ново място да живея. Погрижи се Халбера и Стайнун да не са наблизо, когато тръгваме, разкажи им, че съм в безопасност, но не и преди хората на Онунд да са заминали, защото те ще следят внимателно реакциите им. Можеш ли да ми обещаеш всичко това?

Гране каза, че няма да е трудно. После добави:

— Не заради това обещание ми разказа плана си, нали?

— Не — каза Гест. — Причината е, че можеше да ти хрумне да нападнеш Хедин, ако наистина вярваше, че ще ме предаде на ярла. Сега трябва да внимаваш никой друг да не го стори, защото никой не знае този план, освен Ингебьорг и Егил.

Гране се усмихна.

— Добре, че Рюнулв не е тук — каза той.

— Да — отвърна Гест. — Сега трябва да спим.

Хедин и хората му дойдоха призори и извикаха Гест навън. Той вече ги чакаше готов. Дъждът продължаваше да залива планините. Хедин каза тържествено с широка усмивка, че има заповед да го окове и да го прати в Нидарос. Гест каза, че може да прави каквото иска.

Отведоха го при кораба и го завързаха за кърмата. На мястото бяха двама от хората на Онунд, както и почти всички от стопанството. Отпред бе застанал Гране с брадва в едната ръка и копие в другата, сякаш се готвеше да усмирява протестите. Ингебьорг я нямаше. Но Тород бутна Гране и се качи на борда, седна до Гест и го потупа по коляното, държеше се като негов приятел и наставник.

— Ингебьорг каза, че не си убил Онунд — каза той тихо. — Толкова могъщи ли са враговете ти в Исландия?

— Да — отвърна Гест. — Той също шептеше. — Ако в нашата страна имаше ярдове и крале, Снори Годи щеше да е ярл в Ладе. Докато Онунд продължава да ме търси, Снори ще остави близките ми на мира, както в Исландия, така и тук.

Тород се замисли.

— Добра причина — каза той и млъкна.

— Ти защо дойде? — попита го Гест.

— Защото не те познавам — отвърна старецът. — И защото не знаех дали мога да ти имам доверие. И сега ще го оставиш така по петите си завинаги?

— Колкото време е нужно.

— Освен ако някой друг не го убие — измърмори старецът и стана, потупа го безразлично по рамото и слезе на брега. Гест го проследи с поглед. Никъде не виждаше момичетата.

— На добър път, исландецо — извика Гране и Хедин заповяда на робите да се качат в лодката и да се приготвят, бяха същите трима мъже, които спасиха Онунд от острова, всички те носеха оръжия. Хедин стоеше и се взираше в дъските на кея. Гест му извика:

— Не бъди толкова мрачен, Хедин, нали ще получиш Хавглам като награда за този подвиг.

Хедин го погледна и му каза да си затваря устата.

— Защо? — каза Гест. — Бог ще те възнагради, Бог и никой друг.

Егил и другите роби гребаха, докато не излязоха от фиорда, после вдигнаха платната. Последното, което Гест видя от Санди беше къщата, в която бе живял през първите си дни там. И ето че отново се сети за онази сутрин, когато седяха с Тайтр и гледаха долините на Боргарфиорд и когато мислеше, че щеше да е достатъчно да пресече морето, за да започне наново в един друг свят. Надеждата бе слаба и се бе породила отдавна, затова сега тази мисъл го напусна бързо, беше му студено и чувството на глад се завръщаше.

Бележки

[1] Дворецът на бог Один или олицетворението на Рая в скандинавската митология, и който отиват само душите на доблестните воини, паднали в битка. — Б.пр. ↑

[2] Карелия. — Б.пр. ↑

[3] Пушица (памукова трева) — многогодишно тревисто, туфесто растение, след прецъфтяване образува пухкава бяла топка, подобна на памук. — Б.ел.к. ↑

[4] Рим. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Рой Якобсен Вледенен (6)

Метаданни

Данни

Вледенен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вдовицата

Рой Якобсен
Вледенен (6)