Рой Якобсен
Вледенен (2)

Снори

Всичко е различно. Небето е светло, земята е искрящо бяла, а тишината — безкрайна. Гест вижда Хелга да се усмихва, по-голямата сестра на майка му с нейната младежка усмивка, тя му носи храна, чува я да отправя към Торщайн дребни, ядни забележки, че не се е бил държал добре с нейните роднини и най-вече, че не я е събудил, когато Гест е пристигнал, а вместо това го е заключил с намерението на другия ден да го изгони, без да се е видяла с него. Торщайн дори не се опита да се защити — не е искал да гони никого, а нали Йорва се намира едва ли не в сърцето на земите на Снори и Тордис не искала да се мести… Но после промърморва и нещо, което сякаш изразява и малко надежда:

— Това може би е добър знак, че е успял да стигне чак дотук. Защото това е невъзможно, в такова време. Но не казвай на никого, че е тук и че се опитваме да го изкараме от страната!

— Да не искаш да живеем като роби в собствената си къща?

И други гласове се включват в този хор начело с трите неомъжени дъщери в къщата, които шепнат развълнувани помежду си за убийството на Вига-Стюр, новината, която е достигнала вече до всички уши. Но тя стои смешно върху малкия Гест, който спи повече, отколкото будува, и сънува повече, отколкото живее, сънува Ослауг и птицата на челото й, която не иска да излети. Все пак той яде и си мисли, че не може да са я убили, седи до огнището и говори с Гунар, който е станал още по-висок и по-слаб и се отнася към Гест като към свой връстник, и с по-малкия му брат Свайн, той е дете и в безграничното си възхищение иска да види оръжието на убийството, а когато не вижда кръв по него, много се разочарова.

— Тя се е отмила по време на бурята — казва Гест и му показва рибешката глава на края на дръжката. А през това време ледът в него се топи от топлината на пулсиращия живот. В сравнение с Йорва това стопанство е като цяло село, със своите петдесет човека, четири големи и няколко по-малки къщи, обори и складове, обширни пасища и ниви. То е разположено на открито, а планините приличат на безобидни, заоблени хълмчета в далечината. Река Вито тук е широка и спокойна, образува голям кръг около цялата тази прелест и не бучи постоянно като Хитаро. А и всичките тези гласове, които мърморят и се смеят. Гест не е свикнал с това да чува човешка реч от сутрин до вечер, но тя е там, стените са светли, снегът около къщата е утъпкан, навсякъде играят деца. Жените не трябва да газят в сняг до коленете, за да слязат до реката и да изперат, защото им носят вода горе. Огънят гори ден и нощ, а пепелта и саждите се изнасят всяка сутрин, на масата има месо и риба, суроватка и хляб, и всички тези гласове.

Постепенно Гест отново проговаря, в началото само с Гунар и Свайн, после със сестрите им, с робите и ратаите. Разказва им за Йорва или пък повтаря чужди мисли сякаш са безценни кведи, а накрая вече не може да млъкне. Отново започва да гримасничи, най-вече когато иска да накара Свайн да се засмее, а Свайн не се отделя от него и се кълне, че би дал живота си за него. Но той не харесва гримасите, затова Гест го поглежда спокойно и казва, че не може да направи нищо, защото току-що се е върнал от страната на леда, казва, че продължава да трепери от студ и протяга ръце напред, за да покаже, но те не треперят, те са спокойни.

 

 

Лявата буза и лявото ухо на Гест са измръзнали, а ноктите на два от пръстите на краката му са сини, така че не му се налага да язди до Клепярн Стария във Флокадал, за това се е погрижила Хелга. Вместо това изпращат съобщение на главатаря и той пристига с още двама мъже, облечени в брони. Погледът му под рунтавите вежди проучва Гест може би по същия начин, по който Клепярн разглежда тялото на изхвърлен на плажа кит, до каква степен се е разложил, колко месо и лой има и най-важният въпрос — кой има права над трупа. След това Клепярн се затваря в една стая с Торщайн и си говори с него до късно през нощта. Когато си тръгва на следващата сутрин, на Гест му се струва, че на лицето на вуйчо му се е отпечатала нова грижа, макар че са получили уверения, че и Клепярн е на тяхна страна.

Това изражение обаче скоро се превръща в нещо, напомнящо решителност. Торщайн говори с Хелга, дава шепнешком някакви поръчения на ратаите, те оседлават конете си и тръгват във всички посоки, в стопанството цари хаос, а през следващите дни в Бьо пристигат една след друга групи тежковъоръжени ездачи. Торщайн събира при себе си толкова от мъжете в околността, които имат желание да се бият, колкото може да подслони — повече от шейсет, а при Клепярн във Флокадал са още петдесет. Изпращат съобщение на Илюге и на другите големи главатари да направят същото. И от цялата тази врява Гест най-накрая разбира, че не е имал никакво понятие кой всъщност е Вига-Стюр. Гест се опитва да превърне всичко в шега, но Гунар не се смее, нито пък другите, тогава и у Гест смехът тихичко умира. Той пита Гунар каква е ползата от целия този шум, от всички тези мъже, които се излежават наоколо, ядат и пият от запасите им за зимата сякаш са ги платили.

— Те не са тук заради теб — казва Гунар с тон, който има за цел да го утеши, но не го прави, след това добавя: — а заради нас.

 

 

Торщайн е разположил постове по реката — от водопадите Храунфос чак до морето той изпраща шпиони на север към Снефелснес и Даласюсла, за да се информира за действията на Снори, защото сега е единствено въпрос на време той да разбере къде се намира Гест.

Но ето че идва Коледа, после голямото жертвоприношение, а не се случва нищо, освен огромно празненство, което кара Гест да си спомни за начина, по който Айнар описваше Йорсалаланд, охолството и нестихващите гласове. Мъжете говорят за някакъв двубой по време на Алтинга миналото лято, за проявено геройство и жестоки убийства, за поражения и съюзи, а и за християнския Бог, който взел страната в своите невидими ръце преди седем години. По отношение на Господ Бог в Бьо има само едно мнение — че няма да си тръгне скоро.

Но на фона на всичко това Гест започва да се чуди няма ли тялото му най-сетне да порасне. Жените са тези, които го подсещат, дъщерите на Торщайн и техните приятелки, в които няма и капка от киселата и старомодна сериозност на Ослауг. Работата им напомня игра, зимата не успява да ги притисне към земята, а ги издига като птици. Те превръщат неговата Йорва в гроб, в блато, а сега изпращат на мъжете такива погледи, които карат Гест да се чувства зле, той си мисли, че трябва да е по-голям, като се вземе предвид какво е направил. Вече е дочул думата „джудже“ и постоянно вижда, че усмивките, които му се отправят, не крият само възхищение. Да, всъщност единственият, който не се притеснява от неговия ръст, е Свайн, който даже се радва, че героят е висок колкото него самия. Освен това Свайн е единственият, който никога не се уморява от историите му.

— Ние сме малки — казва Гест. — Ние трябва да се държим заедно.

— Така е — съгласява се Свайн и двамата се хващат за ръка.

Но Гест едновременно се радва и се притеснява от това приятелство, което е едва ли не доказателство, че детството никога няма да го напусне. Та нали смисълът в това да си дете е все пак някога да пораснеш.

— Искаш ли да ти разкажа за Йорсалаланд? — пита той.

— Да — отговаря Свайн.

Гест описва пясъчното море, което всъщност представлява рисунка на това колко хора има по света, но разказът му изведнъж става толкова драматичен, че Свайн се плаши и Гест го успокоява, като му казва, че някой ден няма да изпитва такъв ужас, трябва само да порасне. Докато изрича това, Гест се усмихва, доволен, че може да измисля историите си според случая. Но едновременно с това е тъжен, защото знае, че един ден и Свайн ще го гледа отвисоко.

 

 

По това време в стопанството пристига един бедняк, за да проси храна и подслон. Той се казва Гисле, и е мръсен и кален, облечен в дрипи. Не проси като всички останали, сяда до огнището в къщата за готвене, вкарва по един пръст във всяка ноздра и седи така, докато някой не го попита какво прави. Тогава казва, че се пази от мириса на храна, за да не полудее — толкова е гладен.

Гест не харесва нито този мъж, нито смеха, който буди — той пасва прекалено добре в тази неприятна история. А ето че започва да разказва и новини от запад, откъдето идва, Гисле е добре информиран, прекалено добре.

 

 

Убийството на Вига-Стюр е било голяма изненада не само за неговите собствени хора, но и за Торлайк, но той се овладял и накарал да пренесат убития в къщата за готвене и я заключил, така че никой да не пипа трупа. Същата вечер пратил хора на север в Хелгафел, които да предупредят Снори Годи, могъщия зет на Стюр, който сега бил главен в рода. Привечер на другия ден той пристигнал в Йорва заедно с около двайсет мъже и усмирил Онунд, който през нощта бил правил брутални разпити на хората в стопанството и дори щял да пребие до смърт един от ратаите.

Снори се обявил за свидетел на раната на Стюр, сложил трупа в един чувал, за да го откара вкъщи. Но заради бурята пътят през планината не бил проходим, така че те се отправили на запад през равнините, за да потърсят друго място, където да се прехвърлят. Тук трябвало да пресекат много реки с буйно течение и широката Хавфярдаро, която приличала на истинско море. И мъжете, и конете били изтощени, измръзнали и мокри до кости, когато най-накрая стигнали до стопанството Хросхолт и вече било нощ.

Селянинът от Хросхолт не бил приятел на Вига-Стюр, но отворил, щом чул гласа на Снори, запалил голямото огнище и наредил да се сложи масата, също и да се запали огън в къщата за готвене, за да се изсушат дрехите и чувалът с трупа.

В стопанството имало две момичета, дъщерите на селянина, едната на четиринайсет, другата на шестнайсет години. През тази нощ по-голямата сънувала страшен кошмар, мятала се насам-натам в леглото и викала, докато другата сестра не се събудила и не попитала какво става.

Тогава обяснила, че през целия си живот е слушала толкова много за ужасния Вига-Стюр, но никога не го била виждала. Сега искала да види дали наистина е мъртъв.

Сестра й се опитала да я разубеди. Тя обаче се промъкнала в къщата за готвене, където от огъня сега била останала само купчина тлеещи въглени. Чувалът на Стюр се бил скъсал при борбата с някоя от реките и главата му стърчала навън. Внезапно тялото се изправило и Стюр погледнал момичето студено, изрекъл някаква вийса и тежко се строполил отново на земята.

Тя изпищяла. Снори, който спял в съседната стая, дотичал, прегърнал я и се опитал да я успокои, но тя хапела и дращела, удряла го с юмруци и не се усмирила, докато баща й не я занесъл обратно в спалнята. Оставили сестра й да я пази, но неконтролируемите викове продължили да се чуват до сутринта, докато тя не умряла с уморена усмивка на уста, която много бавно отстъпила място на чертите, които те познавали.

Снори казал, че селянинът бил получил лоша награда за старанията си и поискал да го обезщети за загубата му. Но той измърморил само, че вината не е на Снори, а на момичето; сега просто искал да махнат по-бързо проклетия труп от къщата.

Вече било светло, а и времето се оправяло, така че Снори решил да тръгнат веднага. Но преди още да са изгубили стопанството от погледа си, над равнините се разразила нова буря, от северозапад. Наложило се да мъкнат трупа по лед, киша и дълбок сняг, той се вкочанил и било много трудно да се справят с него. Когато нощта паднала, били принудени да потърсят убежище в една от каменните колиби, които овчарите ползвали през лятото. На следващия ден времето било отново лошо, затова Снори решил да погребат трупа на тъста му там, в планината, а през пролетта да го свалят в църквата в Бярнархавн, защото Стюр бил християнин и трябвало да лежи в свята земя, в църквата, която сам бил построил.

— Стюр ще се вдигне от гроба и ще отмъсти на всички, които помогнат на убиеца му — извика Гисле, който най-сетне се беше наял и стоплил. — Той може да минава през стените и вратите.

С това бе сложен край на гостоприемството на Бьо. Извикаха Торщайн, той чу историята и нареди да дадат на мъжа торба с храна и кон и да го изведат от земите им, да го пратят на юг. Всичко това беше свършено и на никого не му беше жал да дадат на просяка цял кон, само и само да се отърват от неговия разказ, макар че той вече отекваше между стените на стопанството. На Гест отново започна да му се привижда Ослауг, която беше изоставил там, на вражеска територия, онази птица не се махаше от челото й. Когато изтече още един от зимните месеци, Гест се сети къде е виждал онзи нещастник — възможно ли е да е бил Ингялд? Ратаят, който предаде баща му?

И Гест започва да убеждава Торщайн да доведат Ослауг от Йорва, Торщайн отново обмисля, но Гест печели на своя страна Хелга и Гунар, обработва и Клепярн и след дълъг разговор с Илюге Торщайн най-сетне склонява да изпрати на запад двама от най-добрите си мъже, докато над страната все още тегне нощ, тоест веднага.

Гест дава на пратениците Ножа на Один като знак. Те тръгват под прикритието на нова снежна буря. Следват три дълги дни, дни на студа и вятъра. Много неща се случват през тези дни. Двама от хората на Торщайн се скарват незнайно защо и единият успява да намушка другия, преди главатарят да се намеси. Гест отново вижда кръв и на всичко отгоре вече е напълно сигурен, че просякът е бил Ингялд, проклятието, изпратено от Вига-Стюр. Той не може да спи нощем, лежи и чака в някакво леденобудно състояние. Но ето, че един от пазачите вика, че до брода има ездачи, и то не двама, а трима бавно пресичат гладката като огледало река. Гест се затичва навън и вижда, че единият от тях трябва да е Ослауг, затваря очи и ги отваря отново, това е Ослауг и когато тя е вече в двора, той хваща коня й и казва:

— Мислех, че си мъртва.

Помага й да слезе от коня и вижда, че на челото й има белег. Разглежда го внимателно, за да не я поглежда в очите, а тя стои спокойно, по-висока е от преди, вече зряла жена, но все така дребна в работната си престилка от Йорва, обгърната от характерния й мирис, тътенът на водопадите образува нещо като броня около нея. Когато Гест най-накрая се престрашава да я погледне в очите, тя бавно разказва, как миналата есен паднала в реката и се ударила. Но това е благородна лъжа на една по-голяма сестра, не тя, а той падна в реката толкова отдавна, че тя не помни. Той трябвало да я отведе по-рано, това всъщност има предвид, макар че не го казва. Вместо това разказва, че Торлайк е мъртъв, погребали го при родителите им, защото бил добър човек, оттогава била сама в Йорва заедно със старите му сестри.

— Това са големи новини — казва Гест.

— Ти си се променил — казва тя.

— Не съм — отговаря той и иска да отведе уморения й кон в конюшнята. Но тогава идва Хелга и я посреща като роднина, пристигат Торщайн и дъщерите му, и Гунар, а Свайн стои зад брат си и я гледа дълго, преди да попита, дали е трол.

— Да — казва Ослауг и изсъсква като котка.

Докато другите се смеят, Гест си мисли, че вече е в Бьо цели сто дни и няма да порасне повече, че е осъден да бъде малък като дете.

 

 

Сложиха Ослауг да спи в стаята на най-голямата дъщеря на Торщайн, Ревна; тя се обличаше в нейните дрехи, решеше се с нейните гребени, седеше до нея на масата и Гест видя как промяната обгръща сестра му със същата главозамайваща сила, която по-рано преобърна и неговото съществуване — всички тези гласове, речта, която се завръща. Понеже тя от малка беше работлива, успя да стане част от стопанството още преди да е минала първата седмица, нещо като четвърта дъщеря. Едновременно с това Ослауг успя да се откъсне от Йорва и от детството си, тътенът на водопадите заглъхна, а и беше вече пролет — долината се къпеше в светлина, пътеките отново се виждаха като черни и кални шевове върху мръсни ленени покривки, които постепенно се раззеленяват, прелитаха далечните сенки на лебедите, а Снори, могъщият зет на Вига-Стюр, така и не идваше.

 

 

Торщайн не възприемаше този застой като добър знак. Но след като зимата окончателно напусна страната и хранителните му запаси застрашително намаляха, той бе принуден да отпраща от къщата си все повече и повече мъже. След това до тях достигнаха някакви слухове от север и той повика всички отново. С всеки един ден нещо се приближаваше — лятото, отмъщението или някоя изненада приготвена от съдбата. Гест разбра, че Онунд Стюрсон е бил този, който ударил Ослауг по челото с тъпото на брадвата. Това не му бе разказано от сестра му, а от Ревна. Снори бил предложил да й плати обезщетение, но тя отказала и проклела и него, и шайката му.

— Добре е направила — каза Гест.

Ревна щеше да се омъжва това лято за един мъж от богат род в Хюнаватнсюсла. За този брак се говореше много. Той обещаваше съюз с един много могъщ клан от северните части на страната, с които отношенията невинаги са били добри, но от които сега имаха голяма нужда. Тогава решиха да намерят подходящ мъж и на Ослауг — щеше да е добре той да бъде от Боргарфиорд, а още по-добре от долината Хаукадал.

— Аз нямам никаква зестра — каза Ослауг.

Синът на един от хората на Торщайн беше повдигнал този въпрос. Той се казваше Гайрмунд, кръстен на основателя на рода Гайрмунд Адската кожа, и откакто Ослауг дойде в Бьо, той не се отделяше от нея и постоянно говореше, с нея или за нея. Той беше строен млад мъж, висок и широкоплещест, какъвто Гест мечтаеше да бъде, освен това познаваше законите и не беше лош скалд.

Ослауг постоянно отговаряше, че не може да мисли за такива неща, че в ума й е постоянно Йорва. Но никой не й обръщаше внимание. И един следобед, докато Гест седеше в банята на Клепярн, тя дойде и го попита как би реагирал, ако на Гайрмунд наистина му хрумне да поиска ръката й.

— Нали ти си мой настойник сега — каза тя.

— Ще ти дам същия съвет, който щеше да ти даде татко — каза Гест.

— И какъв е той?

— Ти си млада. А Гайрмунд няма да иде никъде.

— Той е от добър род.

— Ние също — каза Гест. — Ние произлизаме от родителите си. Можеш да изчакаш.

— Ти си се променил.

— Не познаваш закона. Торщайн е твой настойник, а не аз, аз съм само на четиринайсет. Но ти все пак ме попита и получи отговора, който би ти дал баща ни. Можеш да правиш с него каквото искаш. Но ако не греша много, Гайрмунд няма да поиска нищо, преди да са се разрешили нещата със Снори, защото ти не си само бедна, ти си също така моя сестра.

Ослауг изчака малко преди да каже:

— Всичко е много различно сега — промърмори тя. — Но другото лято ти ще си вече на петнайсет и…

— Тогава няма да съм тук — прекъсна я Гест. — Но Торщайн ще ти даде съветите, от които се нуждаеш. Ако то е тук.

 

 

Времето се затопли и се задържа така няколко седмици подред. Снегът изчезна от долината. Но после заваля дъжд и земята се покри с ледено наметало, една нова смразяваща зима. Замръзналата земя се покри със слана и светът отново беше бял, когато една сутрин Гест се връщаше от Клепярн и видя някакъв ездач да бърза да пресече брода Хаугсвад. Беше един от шпионите на Торщайн, който долетя с бясна скорост, скочи от коня и се шмугна в главната къща като изплашено животно. Съвсем скоро дворът се напълни с викащи мъже, оръжия и коне, във всички посоки тръгнаха ездачи.

— Време беше вече — каза Гест и се вгледа в решителното лице на Торщайн, който стоеше с ръце на кръста и раздвижваше горната част на тялото си, докато даваше някакви знаци на Хелга, която прибираше жените и децата в къщите. През целия ден в Бьо пристигаха ездачи, тежковъоръжени мъже, които Торщайн, Клепярн и Илюге организираха като жива стена по южния бряг на реката. Всички бродове от планината до морето бяха блокирани. На брой бяха повече от хиляда и четиристотин човека, повечето от тях на коне.

Но ето че отново настана тишина. Войската слушаше тихия ход на Вито, едно незабележимо потрепване на земята, което постепенно се усили. Конете също бяха тихи, а когато Снори се появи на хълма от север, войската му изпълни целия хоризонт, черна безформена маса, която се стичаше надолу към реката — хиляда души, може би повече, чу Гест да казва един от броячите на Торщайн. Тропотът на копитата вдигаше сланата от земята и тя обгърна ездачите в лека мъгла, която не изчезна преди цялата войска да се нареди по северния бряг на реката. Това бяха двете най-големи войски в историята на Исландия, а между тях някакви си трийсет-четирийсет метра разстояние. През парата, която излизаше от ноздрите на конете, Гест можеше да види очи, шлемове, копия, проблясващи брони. Тишината се разби на парчета, когато един мъж от групата на Торщайн удари меча си в щита и заля отсрещната страна с ругатни и подигравки. Някой бързо му отговори и долината се изпълни с викове, звън на оръжия и тропот на копита.

Гест искаше да изведе коня си отпред в реката, но не успя да си пробие път през редиците. Тогава един самотен ездач се отдели отсреща и бавно измина разстоянието до едно островче в средата на реката. Тогава Гест го видя за първи път — Снори Годи, беше нисък и облечен също така просто като тъста си, в тъмносиня дреха и без шлем или броня. Гест не видя и други оръжия, освен дръжката на къс меч, който беше закрепен на седлото.

Снори спря, изчака виковете да утихнат и попита с учудващо силен глас кой е предводителят на мъжете от Боргарфиорд.

Торщайн, Илюге и Клепярн застанаха отпред и се представиха. Снори познаваше и тримата и кимаше всеки път, когато някое от имената биваше споменато, поздрави ги подред, преди да се обърне към Торщайн и да го помоли да предаде убиеца на тъста му — Торгест Торхаласон, за когото знае, че се намира сред хората му.

Когато Торщайн се канеше да отговори, бе прекъснат от дружните викове на хората си. Гест видя, че лицето на Снори не трепна, Торщайн също не реагира, само изчака спокойно хората да се успокоят, поздрави Снори също така учтиво, изправи се на стремената и погледна нагоре и надолу по течението сякаш да прецени размерите на двете войски. След това извика, че при никакви обстоятелства няма да изостави Гест, защото е негов роднина, потърсил убежище в Бьо, защото нямало къде другаде да отиде.

— Ако думата ми значи нещо — продължи той, — всичко трябва да се разреши на Алтинга. Не с помощта на оръжия и убийства.

Сега се вдигна шум от страната на Снори. Гест стисна брадвата с две ръце и зачака някакъв знак. Но такъв не бе даден нито от едната, нито от другата страна. Вместо това Снори бавно вдигна ръка и главатарите в двете групи започнаха да успокояват хората си. Клепярн извика, че ще бъде катастрофа, ако тези армии се сблъскат, това се прие и от другата страна на реката.

Когато отново настъпи тишина, Снори официално заяви, че няма да продължи и че призовава Гест на съд за убийството на Вига-Стюр на Алтинга следващото лято.

Тогава Гест вече беше успял да се промъкне с коня си най-отпред и завика към главатаря — Снори трябвало да отмъсти за собствения си баща, преди да се нагърби с такава некадърна свиня като Вига-Стюр.

Главатарят го забеляза и му прати нещо като усмивка и каза, че няма какво друго, освен обиди да се очакват от такъв дребосък, който освен това се намира сред могъщи приятели.

Гест видя Онунд Стюрсон, размаха меча си и изрече подигравателна вийса за него, за Онунд, който стоял бос на леда до Хитаро и се страхувал да скочи след него, а вместо това си го изкарвал на жените и ратаите и затова бил срам за всичко живо на земята.

Клепярн го ритна и му каза да си затваря устата, но Гест забеляза, че Илюге се смее и насърчен, вкара коня си чак във водата и повтори обидната вийса, вкара меча обратно в ножницата и загледа предизвикателно противниците.

Конят на Снори потрепваше нервно в калта. Беше започнало да вали. Гест не забелязваше дъжда. Но ето, че чу капките му да срещат повърхността на водата, изтри потта от лицето си, беше много студено. Той се загледа в коня на Снори, тези хора не бяха дошли тук, за да се гледат. Но конят продължаваше да тъпче на едно място, а главатарят гледаше все така спокойно, докато накрая не вдигна ръка в знак на хората си да отстъпят.

Обърнаха конете и поеха колебливо нагоре по хълма, докато мъжете на Боргарфиорд не помръднаха преди мъглата да се уталожи и да остане единствено гласът на Вито и дъждът, който се лееше заедно с нея.

— Снори си тръгва вкъщи — измърмори Торщайн и хвърли на Гест кисел поглед. — Но защо изглеждаше така, сякаш тръгва срещу нас?

 

 

Предишната есен Клепярн беше хванал един дивак, който живеел в планината и се хранел с риба и диви плодове, и с това, което крадял от стопанствата. Казваше се Тайтр, но го наричаха Тайтр Планинеца и му се носеше славата да е повече животно, отколкото човек, повече призрак, отколкото плът и кръв. Беше надарен с такава сила, че хората го приемаха повече като зло, отколкото като добро. Преди да се справят с него, беше успял да изтръгне езика на коня на Клепярн, да му го хвърли в лицето и да нарани дясното му око. Сега беше вързан в двора на Флокадал, постоянно ръмжеше и се хранеше с остатъците, които му хвърляха, по-скоро за да се подиграят с него, отколкото от съчувствие. Никой не разбираше защо не вземат и не го убият и не го погребат изправен или надолу с главата, както се правеше в Ирландия, за да е сигурно, че няма да се вдигне от гроба.

Някъде около Великден същата година във Флокадал бяха организирани игри, надбягвания с коне, игри с топка и борба и там бяха събрани всички младежи от околността. Там бяха и синът на Илюге — Гунлауг Змийският език, също и Гайрмунд, който се беше обяснил в любов на Ослауг, а жените, девойките и децата седяха отстрани и гледаха. Доколкото Гест можеше да види, Гайрмунд нямаше намерение да предлага скоро брак на Ослауг, беше погълнат от приятелите си, флиртове, дрехи, а и тя вече не изглеждаше особено заинтересувана. В присъствието на Гунлауг Гайрмунд изглеждаше също толкова безцветен и незначителен колкото Гест в присъствието на Гайрмунд, с всички беше така.

Но ето че Гайрмунд влезе в ринга, където се бореха, и каза, че предизвиква Гест да се бори с него, време било прочутият убиец на Вига-Стюр да покаже какво може; мненията относно представлението му там, край реката, бяха доста противоречиви — толкова безотговорно може да се държи само едно разглезено дете.

Досега Гест не бе участвал в игрите, защото и Клепярн, и Торщайн му бяха забранили да присъства. Но сега се приближи, обърна гръб на Гайрмунд и извика на хората, че не иска да се бори с него.

— Гайрмунд не заслужава дори обидите ми. Предпочитам да премеря сили с Тайтр, дивака от планините.

Хората решиха, че това е доста странно желание, но смехът им донесе на Гайрмунд облекчение и той можеше да се оттегли с доволна усмивка. Отвързаха Тайтр и го вкараха в ринга. Гунлауг се приближи до него и го попита дали знае правилата. В отговор получи само едно изсумтяване, но все пак даде начало на срещата. Бързо стана ясно, че Гест няма какво да прави там, но въпреки всичко развръзката се забави — той лесно се изплъзваше на тежкия Тайтр и с няколко бързи финта дори успя да го изкара от равновесие. Но накрая се намери притиснат към земята с двете ръце зад гърба и с лице в мръсния сняг. Раменете му пукаха, а от публиката се чуваха окуражителни подвиквания и не малко присмехи.

Гунлауг отмести Тайтр и вдигна Гест на крака с широка усмивка. Гест отупа снега от себе си и отиде да седне при Ослауг. Когато игрите продължиха, тя го попита за какво е било всичко това, защо ги е посрамил така.

— Нещо се подготвя — каза Гест. — А аз не вярвам на Тайтр, така че исках да проверя на какво е способен.

— Но той не може да ти направи нищо — каза Ослауг.

— Не — отвърна Гест. — Не сега.

 

 

Една светла, мъглива пролетна нощ, три седмици след Великден в Бьо пристигнаха Илюге Черния с двама от хората си и Клепярн с още двама. Хората си бяха легнали, но Торщайн излезе и посрещна гостите и ги поведе към задната врата, а на Гест каза да отведе конете в конюшнята при другите, за да не може никой да види, че в стопанството са пристигнали чужденци.

Когато той се върна в къщата, мъжете седяха в залата.

Хелга беше също там, донесе храна и каза на гостите да заповядат, но те не докоснаха нищо.

Торщайн погледна Гест и го помоли да седне при тях. Тогава заяви пред всички, че ще продаде Йорва, веднага щом се разрешат нещата със Снори, и ще даде на Ослауг парите за зестра.

— Независимо дали тя ще реши да вземе Гайрмунд или някой друг — завърши той и погледна въпросително Гест.

Гест нямаше впечатлението да е чул формулиран въпрос, но все пак се престори, че мисли, а после кимна и добави, че се надява Торщайн да намери по-добра партия за сестра му от Гайрмунд или да я остави да избере сама.

— Тя винаги е имала това право — каза Торщайн сухо и по израженията на хората около себе си Гест разбра, че е изрекъл последните си думи за тази нощ.

Торщайн обясни, че през зимата е събрал достатъчна подкрепа сред главатарите на юг и на изток в страната, за да може да обори обвиненията на Снори на Алтинга, когато му дойде времето.

— Но Снори знае това — продължи той. — Отмъщението му ще се стовари тук, но не преди да е минал Алтингът. Едва след като е загубил там, ръцете му ще са свободни.

Той млъкна и надигна халбата, която Хелга бе оставила пред него. Другите също пиха. Тогава Торщайн даде думата на Клепярн, който имал да каже нещо.

Старецът се изкашля, наведе се напред и започна да разказва, че в Райдарфиорд, на източния бряг, имало някакъв кораб, който на третата седмица от лятото щял да отплава за Норвегия. Капитанът се казва Хелге Скюласон. Той щял да скрие Гест на кораба, щом види, че носи определените знаци, които Клепярн трябвало му даде.

Гест го погледна въпросително.

— Има време — отвърна той.

— Тайтр Планинеца ще те придружи — продължи старецът и посочи с ръка. Едва тогава Гест забеляза дивака, който седеше в ъгъла с подвити крака и сякаш спеше под огромната си коса и брада. Един от хората на Клепярн стана и го домъкна на светло, а главатарят го освободи от веригите и му каза да седне. Тайтр разтри китките и глезените си и се ухили алчно при вида на храната. Торщайн му даде знак, че може да яде. Останалите само смаяно го гледаха.

— В замяна на това да те придружи до кораба Тайтр ще получи живота си — каза Клепярн. — Хелге ще вземе и него на кораба, ако поиска.

Той погледна Тайтр, който разбра, че говорят за него и кимна послушно.

— Но ако Тайтр стигне там сам — продължи Клепярн гледайки дъвчещото лице, — Хелге ще го убие. Ако никой от двамата не се появи, Хелге ще прати някого да ме предупреди и от този момент Тайтр никъде няма да е в безопасност.

Тайтр кимна и се огледа за нещо за пиене.

— Хелге ще ви остави в Трондхайм — каза старецът, вече гледайки Гест. — Корабът е норвежки, но на борда ще има много исландци, така че внимавай какво говориш. В Трондхайм Хелге ще ви предаде на Айстайн Айдисон, който е мъж от свитата на крал Ерик, и вие ще правите каквото ви каже, защото дори в Норвегия няма да сте в безопасност.

Клепярн пийна още, изчака малко и каза:

— Както Торщайн каза, Снори няма да се появи тук, преди официално да е загубил делото на Алтинга, но пък ще дойде със сигурност. Ние обаче смятаме, че това ще стане чак наесен. Всички вече знаят, че Гест е тук, затова го оставихме да снове насам-натам като младо агне цяла зима и хората трябва да продължават да мислят така. Едва към края на лятото Илюге, хората тук и аз самият ще започнем открито да говорим, че Гест е заминал. По това време вече няма да има много кораби, които да отплуват за Норвегия.

Клепярн млъкна и погледна Торщайн. Торщайн въздъхна тихо, стана и излезе заедно с Хелга. Когато се върнаха, подаде на Гест една кожена кесия.

— Нощите вече са светли, но днес има мъгла. Веднага тръгвате за Гилсбаке с Илюге. Ще ви дам два коня, но ще ги оставите при Илюге и ще продължите натам пеша. Той ще ви даде храна. Ако нещо друго ви потрябва по пътя, трябва да си го намирате в планината, в никакъв случай не трябва да слизате в селата. Движете се между ледниците.

Хелга даде на Гест една торба с дрехи и няколко завивки. Той ги погледна и щеше да каже, че много бързат да се отърват от него, но думите заседнаха в гърлото му, освен това той очакваше подобно нещо, дори без да го осъзнава. Сега разбра защо Гунар и Свайн не бяха тук, нито дори Ослауг.

Наведе глава и благодари.

Хелга му каза, че няма за какво да благодари, така не правели дори и просяците. Тя също му подаде кесия с няколко сребърни марки и един пръстен от виещи се сребърни телчици. Гест благодари отново. Тя се засмя, но само за малко.

Мъжете излязоха и приготвиха конете. Торщайн подаде на Гест една брадва с обкована със сребро дръжка и заяви, че това е подарък за сбогом, който дава на човек, който го е заслужил, и му пожела лек път.

— И никога не се връщай в Исландия.

Тайтр също получи торба с дрехи и завивки, но не му дадоха оръжие. Хелга целуна Гест по двете бузи. Гест разказа как през последните си месеци в Йорва си е мислел, че семейството му е мъртво, но сега знаел, че не е така. Помоли ги да се грижат за Ослауг, качи се на коня и искаше да тръгне. Но се спря и слезе отново.

— Така няма да стане.

Подаде юздите на Торщайн и влезе в къщата на жените, в стаята, където спеше Ослауг заедно с Ревна. Побутна я леко, за да се събуди, и я попита дали може да пази тайна.

— Винаги съм могла — отговори тя и се изправи.

Шепнешком Гест й разказа за плана за бягството и за предстоящата продажба на Йорва, която ще й донесе някаква зестра. Завърши, казвайки, че не е могъл да замине, без да й е разказал всичко това.

— Сега вече можеш да тръгваш — каза Ослауг спокойно и сложи ръка на рамото му.

— Да — каза Гест. — Но ще се върна.

Тя не отговори, но се усмихна и каза:

— Ти си силен.

— Ти също — отговори Гест и погали раната на челото й, а след това тръгна.

През цялата нощ валя. Пристигнаха в Гилсбаке чак на сутринта, а Гест през цялото време имаше чувството, че яздят в грешна посока, освен това сякаш не бяха сами, сякаш някакъв чужд, невидим силует яздеше до тях. Освен това не мислеше, че е свършил това, което беше решил, когато разбра, че искат да го отпратят — да обиколи Бьо, да види всичко и да запомни всичко, да не напуска Бьо, както напусна Йорва, искаше да вземе огромното стопанство със себе си, къщите, лицата и гласовете му, защото тук се бе чувствал добре, макар че изобщо не беше пораснал, а беше решил за себе си да запомня хубавите неща като топлите ръце на майка си и гласа на баща си, грижовността на Хелга и съдбовната решителност на Торщайн, в случай че някога наистина стане толкова силен, колкото Ослауг твърди, че е.

 

 

В Гилсбаке хората вече бяха излезли на полето. Илюге ги заключи в една отдалечена кошара със заповед да не шават много през деня. Гест заспа веднага и сънува течаща вода. Нито той, нито Тайтр казаха нещо, щом се събудиха. Тайтр дори не го погледна, просто седеше върху одеялото си, опрял гръб на стената, а очите под буйната грива бяха затворени. Привечер Илюге се върна и им донесе храна. Те ядоха. Той ги заведе в една пещера до стопанството, в която лежаха няколко торби и оръжия.

Илюге също даде на Гест подаръци — брадва и меч в хубава ножница, както и един сребърен кръст, при все че Илюге не беше християнин.

— Ти си малък мъж — каза той с хитра усмивка. — Но си извършил голямо дело. Никой не знае какво може да ти потрябва там навън, освен смелостта.

Гест благодари.

Сбогуваха се, после двамата тръгнаха по течението на потока, който извираше от пещерата, и го следваха, докато не изчезна в една пропаст, след това заобиколиха някакъв хълм и потънаха в една тъмна долина, която ги направи невидими за чуждите погледи. Нея следваха чак до скалата Хостапи. Изкачиха последния хълм в момента, в който слънцето изгря и освети белите страни на ледника Лангайокел. Гест каза, че е време да почиват, седна и сам подели храната, но позволи на Тайтр да избере. Тайтр разгледа порциите и избра тази, която според него беше по-голяма, след това се подпря на един камък и започна да дъвче.

— Няма да вървим между ледниците — каза той внезапно. Това беше първото изречение, което Гест го чуваше да произнася. Гласът беше нисък и груб, но учудващо ясен за такова подобие на човек и на Гест отново му се стори, че там седи някой друг. — Твърде рано през годината е. Ще минем по северното подножие на ледниците, през Арнарватнсхайди, долините на Скагафиорд, пресичаме Лавово поле и после на юг от река Лагарфлют.

— Ти решаваш — каза Гест, който никога не се бе чувствал толкова самотен.

Тайтр го погледна едва ли не с любопитство и се усмихна и на Гест му се прииска да потъне в земята от срам. Храниха се мълчаливо, а през това време слънцето се плъзна по ледовете и освети фиорда на запад. Щом ниските облаци се вдигнаха, се видяха долините на Боргарфиорд — приличаха на зелен остров на фона на черно-белите планини и небесносиньото море на хоризонта.

— Май ще трябва да слезем в ниското — каза Тайтр сякаш гледката на тази земя, която щяха да изоставят, го наведе на някаква нова мисъл. — Тук горе има само лед и камъни.

— Ти решаваш — каза Гест.

 

 

В началото Гест се движеше зад Тайтр и носеше трите брадви на рамо и двата меча на колана си, Ножа на Один висеше на врата му и на всичкото отгоре се опитваше да не заспива нощем. Всичко това обаче скоро приключи. Краката му се разраниха и не можеха да заздравеят, вървяха в киша, силен вятър и мъгла, а на него постоянно му се струваше, че не са сами. Това чувство идваше и си отиваше заедно с плача в това бяло небе на Исландия, в което те бавно, но сигурно си пробиваха път. Пресичаха някоя река, изкачваха някоя планина и пред тях се изпречваше друга река. Намираха нещо за ядене, Гест промиваше раните си, но те боляха и на него му бе все по-трудно да следва гърба на човека пред себе си.

На четвъртия ден той даде на Тайтр да носи оръжията. На следващия дивакът взе и двете торби заедно с одеялата.

Сутринта на седмия ден трябваше да пресекат една река със силен ледоход, а Гест беше толкова изтощен от глад и студ, че не можеше да стои на краката си. Тайтр го погледна и каза, че ще направят лагер в една голяма долина малко по-нагоре. Но Гест не можеше да се движи.

Тайтр го метна на гърба си и го понесе. Гест забеляза, че направиха лагер на една зелена поляна до някакво езеро, в което се вливаше поток. Той лежеше под одеялата и започваше да усеща топлината на слънчевите лъчи, стори му се, че чува своето колело от Йорва, но очите му бяха отворени. Видя как Тайтр събра сухи съчки и напали огън, видя го да отваря едната торба и да вади сребърния пръстен, който Хелга му подари, онзи от преплетените сребърни телчици, някои бяха по-тънки, други — по-дебели, и напомняха на орнаментите, които Гест резбоваше преди цяла вечност. Тайтр извади ножа си и отдели една от телчиците, отряза я, огъна я и събра двата края така, че се получи двойна кукичка. Когато Гест се събуди, беше хванал вече две пъстърви и ги беше оставил пред него — мирисът на кръв, преливащите се цветове по люспите и потрепващите перки. Облаците танцуваха над тях като пух по синьото небе.

— Ти спиш — каза Тайтр, — дори да смяташ, че си буден.

Той му показа кукичката и каза, че е развалил пръстена.

Гест измърмори, че е направил добре.

— Но ние не сме сами.

Тайтр каза, че са сами, той щял да забележи, ако някой ги следял. Рибата се опече. Гест яде и почувства, че скоро ще се събуди, но преди да го стори, Тайтр хвърли отгоре му друг мрак.

— Времето се разваля — каза грубият глас. — Недалеч има пещера, трябва да идем там.

Той занесе Гест и всичките им неща в пещерата, после излезе и се върна с наръч дърва. В този момент Гест чу вятъра, страшния тътен, който се стовари върху земята, видя дъжда и първите снежинки, които нахлуваха през черния отвор на пещерата и се топяха в огъня. Не можаха да продължат пътя си цели три дена. Гест не стана от импровизираното легло. Но Тайтр ловеше риба, слагаше примки и носеше дърва. След това вятърът утихна, а снегът се стопи, но над планините тегнеше плътна мъгла.

— Мразя мъглата — каза Тайтр.

— Какво?

— Тогава човек се качва прекалено нависоко, за да не слезе прекалено ниско — каза Тайтр. — И след това отново нагоре.

Гест каза, че не разбира за какво става въпрос. Тайтр повтори, че когато има мъгла, човек върви в грешната посока, дори и да знае, че го прави, затова трябва да изчакат още. Гест повтори, че нищо не го интересува, защото ще умре.

— Ако смисълът е в това да умреш, аз досега да съм те убил — каза Тайтр.

Когато времето се оправи, раните по краката на Гест почти бяха зараснали. Те продължиха пътя си. На Гест му се стори, че сега беше по-леко, хладен бриз подухваше из мислите му и ги правеше добри и гладки като камъни в река. Той поиска отново да носи оръжията и Тайтр му подаде една от брадвите, но с крива усмивка добави, че ако я вземе сега, ще трябва да я носи до края.

Гест погледна хубавата брадва, подаръка от Торщайн, премери я с поглед и каза на Тайтр да си я задържи.

Вървяха петнайсет дни, пресякоха повече от петдесет реки и трийсет долини, Гест ги беше броил всичките. Тайтр го беше научил да суши дрехите по себе си, докато ходи, да почива не непосредствено преди или след като са пресекли някоя река, а между тях. Той можеше да превързва рани и научи Гест как да диша по време на пясъчните бури в Спренингсандур. Спяха на слънце, когато то светеше, и вървяха често по цели нощи. Не видяха никого и не слязоха нито веднъж в ниското. Тайтр каза, че не е вярвал това да е възможно. Той вареше риба в топлите извори и настояваше Гест да се къпе и да пере дрехите си, за да не се получават рани. Гест не го слушаше. Не можа и да се научи да търпи глада. Затова в края на пътя им към река Лагарфлют Тайтр отново трябваше да го носи.

 

 

Попаднаха на някаква кошара в южната част на долината, в която имаше няколко овце с агнета. Тайтр искаше да заколи едно от агнетата, но Гест му забрани. Тайтр го изчака да заспи, закла агнето, одра го и запали огън. Останаха там два дни. Гест спеше, ядеше и почти не говореше, тялото му не само беше дребно, то беше срам — открита рана, която никога нямаше да заздравее.

 

 

Трябваха им още два дена, за да изминат последното разстояние по Судурсмюла и краката на Гест бяха отново съсипани, когато стигнаха до морето, което се издигаше като стена на хоризонта пред тях. Там той падна на земята и не можеше да продължи. Тайтр седна до него. Загледаха се в далечината. Времето беше ясно и нямаше вятър. Бяха излезли точно на Райдарфиорд. Гест изрече една вийса за шестнайсетте посоки в света. Тайтр я изслуша внимателно и попита какво означава. Гест каза, че не знае.

— Не аз съм я измислил — каза той. — Аз само повтарям думите, които научих от един човек, който прекара у нас една зима.

— Повтаряш ги и насън — каза Тайтр.

— Повтарям ги, когато съм буден и когато вървя, през цялото време.

 

 

Пренощуваха в една малка долина в планината, а на другия ден слязоха по стръмния склон. Времето продължаваше да е ясно, а въздухът — прозрачен, но внезапно стана горещо, посрещна ги лятната топлина на фиорда. След това видяха кораби, някои закотвени, други изтеглени на плажовете по северната страна на фиорда. Този на Хелге Скюласон не можеше да се сбърка — беше най-големият от всички и стоеше в една плитчина, а от палубата му се спускаха широки дъски до брега. Хората бяха заети да товарят на борда стоки от няколко големи палатки, опънати на завет до близките скали. Имаше и три други кораба, които се товареха на същото място, но те бяха значително по-малки, около тях се суетяха търговци.

Гест и Тайтр заобиколиха и се качиха на скалите над палатките. Там Тайтр свали оръжията от себе си и ги върна на Гест. Той ги погледна засрамено, метна на рамо старата си брадва с рибешката глава на дръжката и каза, че Тайтр може да задържи онази, дадената от Илюге, това било подарък. Тайтр я сграбчи с усмивка, хвърли я няколко пъти във въздуха и не каза нищо, само продължи да я подхвърля и хваща. След това каза, че никога не е получавал подарък и затова иска да благодари. Направи го, бухна се на тревата, постави оръжието на коленете си и започна да го разглежда сякаш го виждаше за първи път или сякаш се беше променило от момента, в който стана негово.

 

 

Гест видя някакво момче да се качва на кораба на Хелге с малък чувал на гърба си, то го пусна в трюма, при което някакъв мъж му кимна и то слезе на брега и тръгна към палатките.

Гест слезе бързо и го пресрещна, докато то носеше следващия чувал. Попита го разсеяно как се казва, даде му една монета и го помоли да каже на Хелге, че двама мъже са дошли да го видят, но така, че никой да не чуе.

— Зад онова възвишение там — каза той и посочи надолу по брега.

Момчето кимна и бавно се качи на кораба, а Гест и Тайтр отидоха зад могилата. След малко дойде и Хелге — мъж на средна възраст, широкоплещест и силен, раменете му изпълваха дългата, аленочервена дреха, под която, доколкото Гест можеше да види, нямаше оръжия. Чертите на лицето бяха груби и беше висок почти колкото Тайтр. Под черната, жилава коса ги гледаха две спокойни и любопитни очи. На дясната му ръка липсваха всички пръсти, освен палеца. Гест забеляза, че не се оглежда и не дава вид да се страхува, че може да е попаднал в засада. Просто хвърли бегъл поглед на разпознавателния знак от Клепярн — една огъната сребърна монета, — и се вгледа в Тайтр, преди отново да обърне поглед към Гест.

— Значи ти си убиецът на Вига-Стюр — каза той замислено — А това е дивакът, който те е съпровождал през планините?

— Той също ще дойде в Норвегия — отговори Гест.

Но Хелге сякаш не чу. Той се беше замислил. След това посочи монетата и попита откъде я има Клепярн.

— От Англия — каза Гест. — Вие сте били заедно с крал Олав в Англия, преди да се включите в свитата на крал Харалд Синия зъб в Дания.

Хелге кимна и отново се замисли, после вдигна рамене и посочи един нос по-нататък във фиорда. Каза им, че там ще намерят няколко товара зебло и друга стока, също храна и дрехи — не трябва повече да се показват пред хората в тези парцали. Каза им да си отрежат косите и брадите и когато вечерта хората си легнат, да занесат на борда стоката и да се представят за търговци, които са си запазили място на кораба. Тайтр щял да бъде освен това глухоням, така че Гест щял да говори, но колкото се може по-малко.

— На борда няма никой, който да ви познава, с изключение на Колбайн, той притежава другата половина от кораба. Кажете, че сте от района на Мелракешлета, никой тук няма род там. Отплаваме още на сутринта.

 

 

Гест и Тайтр отидоха и намериха стоките. Тайтр остави Гест да вземе повечето от храната и попита откъде знае, че той иска да дойде в Норвегия. Гест го погледна учудено.

— Тук не можеш да останеш.

— Никога не съм ходил на друго място.

— Нито пък аз — отвърна Гест.

Тайтр помълча дъвчейки и каза, че не е сигурен, че иска да пътува.

— Тук не можеш да останеш — повтори Гест.

— Не знам какво има там.

Той посочи морето и Гест се усмихна.

— Там са Йорсалаланд и Сикилей^[1] — каза той.

— Какво е това? — попита Тайтр.

Гест му разказа за тях, както Айнар на времето си им беше показал пясъчното море наречено пустиня, тълпите хора в белите, каменни градове, богатствата, палатите и езика на новия бог, онзи, който в неразгадаемата си мъдрост беше оставил собствения си син да бъде прикован на кръст, за да му изтече кръвта и да спаси хората, тези грешници и нещастници.

Тайтр поклащаше голямото си тяло със затворени очи и бавеше отговора, чакайки думите на Гест да отшумят.

— Не харесвам морето — каза той бавно. — Не харесвам и лодките.

Гест каза, че корабът на Хелге бил най-големият кнар^[2], който някога е виждал, можел да носи шейсет човека със стока и оръжие, бил безопасен, все едно си на сушата.

Тайтр продължаваше да се колебае. Той вдигна ножа, с който бе нарязал месото и започна да го разглежда по същия начин, по който преди малко гледаше брадвата, която изведнъж стана негова. На Гест му хрумна да попита откъде има този нож. Тайтр не отговори, но изглеждаше почти отчаян, когато му го подаде и се обърна с гръб като знак, че трябва да му отреже косата.

 

 

Привечер се качиха на борда. Хелге дойде от задната палуба и ги посрещна като стари познати, разказваше високо на Гест за хора, за които той никога не бе чувал. Даде на двамата по една кожа, на която да спят, показа местата им на палубата, които бяха близо до тези на Хелге и Колбайн. Колбайн също дойде да ги поздрави, и той беше норвежец, но нисък и слаб и много по-млад от Хелге, облечен в същите сиви, прости дрехи като моряците. Също като Хелге той говореше с Гест като със стар приятел, дори спомена баща му, там вкъщи в Мелракешлета, след което се засмя и отиде да спи.

На следващата сутрин беше все така ясно и тихо. Въпреки всичко Хелге нареди да приготвят кораба и да натоварят и оставащите най-тежки неща. Палатките бяха сгънати и взети на борда. Колбайн организира гребците. Слънцето вече беше високо в небето, когато корабът се плъзна по фиорда, но продължаваше да няма вятър и беше задушно.

Нямаха попътен вятър и на другия ден, и на по-другия.

Сутринта на третия ден Гест изрече подигравателната вийса за Онунд и щом затвори уста забеляза, че единият от исландците стана от мястото си и тръгна към него, видимо заинтригуван. Но изражението му внезапно се промени. Той каза, че знае кой е, това е убиецът на Вига-Стюр Торгест Торхаласон, а самият той бил далечен роднина на Стюр.

Тайтр, който се беше преструвал, че спи, разбра какво стана и скочи между двамата, размаха ръце и направи знак, че ще хвърли мъжа през борда, ако се приближи до Гест.

Тогава дойде и Хелге. Той чу обвиненията, които сега се сипеха и върху Тайтр. Хелге изчака мъжа да свърши и се засмя искрено. Каза, че това твърдение е безпочвено, малкият Атле не е убиец, не е и кой знае какъв скалд, просто повтаря кведите, които е чул от други.

— Кажи някоя строфа от Егил — извика той през рамо.

Гест се замисли, но изрецитира началото на Откуп за главата.

— Да, подходяща е — каза Хелге сухо и добави, че Гест, за да покаже добрата си воля, е готов да плати обезщетение за нанесената обида, едно малко обезщетение.

Гест отново се замисли, но направи каквото му беше казано. Исландецът прие парите с недоволно изсумтяване, хвърли ядосан поглед на Тайтр и се върна на греблата. Тайтр го последва и седна до него, захапа петте си пръста, заклати отчаяно глава и се оригна няколко пъти, докато мъжът не се извърна отвратен, а корабът не се огласи от смях.

 

 

Гест седеше с отворената кесия и гледаше среброто, което му беше дала Хелга, преброи го и откри, че е доста повече от три марки. След това осъзна, че лицето й се е сляло с това на майка му, но си спомняше фигурата й и гласа, когато казва: Ослауг ще си намери добър мъж. Но усети глад и всичките му мисли както обикновено изчезнаха. Не мога да търпя глад, помисли си той, нито пък студ, но сега е слънчево и спокойно.

Колбайн дойде и сложи ръка на рамото му, посочи края на греблото, с което управляваха, и му каза да седне с гръб към релинга и да го постави на дясното си рамо, нали се представя за опитен морж.

Лек бриз от сушата довя мъгла над морето, която бавно подмина греблата и продължи навътре към хоризонта. След това отново настана затишие. Същата нощ обаче излезе вятър. В началото беше лек и променлив, но постепенно стана студен и равномерен, пронизващ и силен. Гест и Тайтр седяха на задната палуба, Гест слушаше глухия вик на платното и виждаше бясната борба на кораба с вълните, на фона на топящата се в мъглата Исландия и знаеше само, че сърцето му е тежко като олово, толкова тежко, че думите отново се скриха някъде в него. Но този път ги прогони вятърът и Тайтр, който по едно време се наведе към него и прошепна, че ножът му е бил даден от Клепярн.

— Но не последваха никакви думи — каза той, — така че мога да правя с него каквото си поискам.

И Гест разбра, че докато са вървели през планините, той може би е успял да опитоми едно диво животно, без да го знае, или още веднъж е отървал кожата, без да разбере как. Нито едно от тези неща не го бяха направили по-голям, отколкото беше преди да отмъсти за баща си.