Рой Якобсен
Вледенен (16)

Ашингтън

По време на похода Гест постоянно изоставаше и се случваше Ховард да трябва да води коня му, докато самият той, отпуснат като труп, се бе вкопчил в гривата на животното.

Но щом стигнаха Есекс, Гест се оживи, изправи се и се разговори с Обан на латински. Обан яздеше до него и всъщност изобщо не му се говореше, лицето му бе мрачно и затворено, явно не харесваше новата си титла и гледаше на нея като на обикновено пленничество, а на себе си като на заложник. Гест отговори, че сигурно е прав, но Вулфстан надали щял да направи нещо, с което да постави живота им в опасност.

— Ти не познаваш Йорк — каза Обан отчаяно.

Но Гест го накара да му разкаже историята на свещения остров Йона в Ирландско море, който северните хора наричаха Ейн Хелга, Свещения остров. Обан бе учил там навремето, красив райски остров с много зеленина, за който мечтаеше всеки ден, откакто бе дошъл в Йорк, защото беше вярно, сега го заяви отново — Вулфстан наистина беше велик мъж, на когото Бог бе заповядал да служи от сърце, но Нортумбрия бе един кошмар и можеше да сломи и най-преданите.

— Ще оживеем ли? — питаше се той отново и отново.

Обан беше единственият човек, който Гест бе срещал, който си казваше направо, че обича живота и му се наслаждаваше до такава степен, че не би могъл да живее без него, както другите говореха за някоя страна, жена или за Бог, и използваше термини като красота и доброта, сякаш всичко това можеше да се намери и в този свят, не само на небето. Той спомена за пример и отец Кнут, и арменските монаси в Нидарос, за които Гест му бе разказвал, на тях трябваше да се гледа като на едно малко чудо, крехки млади стръкове, които бяха покълнали в сухата пустиня и успяваха да оцелеят само благодарение на собствената си светлина. В един момент той насочи вниманието на Гест към една оса и към жълто-черните райета по тялото й, това беше красота, както и симетричната подреденост на зърното в пшеницата, сладостта на плодовете и меда, люспите на рибата, да не забравяме и златното пръстенче в окото на Митотин, по-съвършен кръг имало само на небето и той бил слънцето. Обан говореше очаровано и за това колко е важно да си почиваш, да спиш, не само защото е приятно да не правиш нищо и само да наблюдаваш хората и природата и да мечтаеш, но и защото почивката е предпоставка за бодростта и е най-верният приятел на работата.

Така и с историята за Йона. Един ден на брега от северната страна на острова бил изхвърлен ковчег с трупа на северен главатар, монасите разбрали това по дрехите и оръжията му. Решили, че е исландец, на врата му висял голям сребърен кръст, така че решили да го погребат зад стените на манастира. Но тогава ги налегнала странна умора, не просто нормално желание за почивка, а ужасна смърт всяка нощ, която правела почти невъзможен навика им да стават навреме за утринната молитва, която пречела на работата им на полето, чувствали се като стари роби, много започнали да заекват, постоянно забравяли разни неща — да внесат дърва, да завържат лодка, да хванат молитвеник, а когато една вечер абатът не успял да си спомни името на свети Колумба, който преди четиристотин години основал манастира, той разбрал, че са постъпили неправилно с трупа на непознатия. Изровили го и го изнесли от манастира. Веднага след това воалът на сънливостта се вдигнал от Йона. Животът си тръгнал нормално и паметта се върнала. Освен това, още същото лято забелязали, че на гроба на непознатия бил израснал дъб, развивал се по-бързо от други дървета. Но си останал висок около пет метра, спрял да расте и не станал по-голям. Това било най-красивото дърво, което можело да се види, особено на този гол остров, листата били бледозелени и сребристи през половината година и светли като бронз през другата, дървото не давало плодове, сякаш било незряло, едно дете, а формата му била като на пламъка на свещ, когато е тихо и покоят му не се нарушава от ничий дъх — всичко това говорело за самота, непозната за хората, освен може би за Хелга на плаващия лед.

— Но откъде знаеш, че ще оцелеем? — попита Обан.

— Знам, защото няма да се бием — отвърна Гест. — Аз никога вече не ще се бия.

Именно тази мисъл се бе родила по време на престоя му в Нотингам. Беше си мислил, че иска бягство, както пленникът си представя различни изходи, поне вече нещата се бяха изяснили.

 

 

Пътуването минаваше спокойно, Лестършир, Бедфордшир…, пристигнаха в Есекс в началото на октомври, но едва в Хертфордшир срещнаха хората на Кнут. Една група съгледвачи, които съобщиха, че датският крал бил напуснал убежището си в Шепи на Темза и се прехвърлил на северния бряг на реката, където бил събрал и по-голямата част от флотата си.

Пратениците, които бяха изпратени, се върнаха с новината, че кралят ще ги приеме в малкото селце Конюдън до река Крауч, където имало солиден мост, който щял да използва. И постепенно, докато яздеха натам сред есенния пейзаж, се убедиха, че мястото бе или избрано доста грижливо, или в изблик на отчаяние, защото двете реки образуваха полуостров, който и с малко хора, лесно би се защитавал и лесно би се изоставил при нужда, по вода.

Прекосиха Кроуч през един студен и слънчев следобед, кралят ги посрещна в една голямо стопанство, съвсем близо до моста. Вече не беше римски бог от мрамор, а обикновена развалина от бойното поле, високомерна и уморена поза, която Гест неуспешно се бе опитвал да опише в своето съчинение по нареждане на ярла.

И все пак лицето на младия мъж светеше с кралско достойнство, което никога нямаше да изгуби, дори в смъртта. Освен това искрено се радваше на срещата им, макар че с пристигането си ярлът бе нарушил всички ясни заповеди.

Те се прегърнаха като братя, кралят наклони иронично глава при вида на малкото хора, които шуреят бе взел със себе си.

— Къде дяна останалите? — засмя се той.

Хокун също бе облекчен да ги види, макар че поздрави баща си по-скоро като независим главатар, отколкото като любящ син. Иначе над войската тегнеше потиснато спокойствие, сякаш очакваха нещо неизбежно да се случи.

— Значи и Желязната страна, и Идрик са вече против нас, така ли? — попита ярлът.

— Идрик не — увери го Кнут. — Той е на наша страна. За сметка на това трябва да се справим с Улвкел, нали ти го остави да се измъкне при Рингмара, явно е решил вместо това да намери смъртта си тук.

— Възможно е — каза ярлът мрачно. — Но нали не си се разположил тук, на този полуостров, за да можеш да избягаш набързо, това ли е планът ти?

Кнут заяви, че винаги е ценял суетността на Ерик.

— Защото именно това те безпокои, шурей, че остави Улвкел да избяга, нали?

Ярлът не реагира.

Кнут се наметна със светло палто и ги помоли да го последват навън, изправи се и се зае да им сочи разположения и постове в околностите. На ниското възвишение северно от Крауч успяха да забележат на върха на едно изсъхнало дърво веещото се бяло знаме с неговия герб, Ландидан, зелената долина между Конюдън и областния център Ашингтън, там на запад можеха да видят дим, Темза, която широка и сънена се вливаше в морето отвъд разораните ниви от лявата му страна, Кнут обясни как е строил войската, как я е слял с терена, корабите от външната страна образуваха укрепление и всичко изглеждаше сякаш се готвят за бягство.

— Защото това е капан — обясни той. — Сега остава само да чакаме.

Ерик огледа добре подреденото бойно поле, изсумтя одобрително и промърмори, че не били забелязали никакви войници по пътя, така че Желязната страна сигурно бил далеч?

— Не — отвърна Кнут все така уверено. — Той се придвижва по Темза и след няколко дни ще е тук заедно с цялата си войска. Този път иска да е сериозно.

Той обясни и четирите поражения, които бе претърпял през лятото и есента — при Пенселууд, Шерстън, Брентфорд и последно при Отфорд, описа подробно тактиката на Желязната страна, зависимостта му от конната сила и подвижността, слабостта му към стрелците с лък и изненадите — накрая звучеше сякаш нарочно се бе оставил да бъде победен, за да научи тайните на младия англичанин.

Накрая хвърли последен поглед на привидния мир и заяви убедено:

— Добре е, че съм тук.

Но ярлът отвърна:

— Но какво може да е разказал Идрик за нас, за да му повярва Желязната страна?

Кнут не можеше да отговори.

Явно не мислеше, че има неизяснени въпроси. Но тогава Гест успя да си намери скривалище и започна да се подготвя за съдбата си, защото тази страна беше твърде могъща, твърде гъсто населена, за да се остави да бъде покорена, докато пътуваха на юг го бе осъзнал отново — единството на нацията, видение, което го бе покосило още в момента, когато кракът му стъпи извън стените на Уинчестър и чу органа.

 

 

В Конюдън се срещнаха отново с Айвинд, който през последната година бе отслабнал страшно, беше блед и със зачервени очи, разказа, че дълго време е бил болен, някаква треска, затова не участвал в последните две сражения.

Той ги дръпна настрана от многото уши на войската, качиха се на един хълм до реката. Там им разказа, че миналото лято получил новини от родината посредством някакви моряци. Оказало се, че Инголв, както и много други главатари в Опланд и Хедемарк се били споразумели с новия крал Олав Харалдсон, разбирал ли Ховард какво би могло да означава това?

Айвинд го гледаше с трескави очи. Ховард обаче не смяташе, че ще има някаква промяна, той бил човек на крал Кнут и щял да си остане такъв, независимо какви ги върши старецът в Хов.

— Не съм съвсем сигурен в това — каза Айвинд. — Освен всичко Оса е била бременна, когато потеглихме преди две години, но Сигурд загина при Брентфорд, случи се това лято, детето няма баща, момченце е и тя го е кръстила Инголв. Мъжете разказаха, че Стайн Руасон не желае да има нищо общо с детето, казва, че не било негов внук, родило се твърде рано, но мен ме нямаше в Хов по онова време и не мога да кажа. Ти си бил там, знаеш ли нещо?

По време на разказа Ховард бе обърнал поглед към морето, сега свали Митотин от рамото си и се обърна към Гест, после седна и покри лицето си с ръце, през това време ястребът кръжеше над главите им. Гест каза:

— Не се сещам Оса да е имала нещо с мъже.

— Аз също — решително заяви Ховард. — Тя не ги обичаше. Но какво казва Инголв, ще остави ли момчето да живее в Хов?

— Казва, че щом го е родила Оса, значи е негов внук, независимо дали е внук на Стайн или не, освен това се говори, че много го е обикнал и го нарича малкия ми роб.

Ховард се усмихна и протегна ръка, за да се върне Митотин вкъщи.

— Типично за него. Но какво общо има това с Олав Харалдсон?

— Не знам — отвърна Айвинд. — Зная само, че ако Кнут завоюва цяла Англия, ще се нахвърли и върху Норвегия заедно с Ладеярла или с неговия син, когото много цени. Къде ще е нашето място тогава?

Ховард се замисли, преди да отговори:

— И все пак не мога да видя как това момченце би ни навредило, нищо че не е от рода на Стан. Та нали Оса не желаеше Сигурд, няма да поиска и никой друг, така че мисля, че това са по-скоро добри новини. Но кажи ми, братко, има ли нещо ново за Ранвайг?

— Не — отвърна Айвинд ядосано. — Най-вероятно ще се върне вкъщи скоро, защото за Рьорек има новини — той се изправил срещу Олав, кралят го ослепил и го изпратил в изгнание в Гренландия.

Ховард се разсмя високо.

— Пада му се. Ще видиш, че ще се измъкнем от положението с новия крал по-лесно, отколкото си мислиш, само да приключи това тук.

— Както казах, братко, нищо не разбираш. Ние сме хора на Кнут, независимо дали искаме, или не, защото не нарушаваме клетвите си, нито ти, нито аз, нито който и да е от синовете на Инголв.

Ховард бавно се извърна към него, изправи се и каза:

— И човекът, който е най-голямата ни надежда в момента, е Идрик Стреона, най-големият предател в датското кралство. Как ти се струва това?

— Сега говориш като Инголв.

— Да, аз съм негов син.

 

 

Две нощи по-късно Гест отново видя дървото, но този път не беше дърво, което прилича на пламък, а пламък, който приличаше на дърво, златистите листа бяха прорязани от писъка на детето, за което Айвинд разказа, малкият роб Инголв, който лежеше в скута на Оса, докато тя обясняваше на Гест, че е единственият мъж в живота й. Но преди той да успее да доближи ухото си до устата на бебето и да го попита какво то иска да каже, Ховард го удари в корема, седяха будни един до друг върху мокра слама и заедно с двайсет други мъже, включително и Обан, се взираха като слепи риби в черна стена, после още един вик прониза мрака, и още един, битката бе започнала. Но този път Желязната страна не ги атакува неочаквано, собствените му хора крещяха под дъжда от стрели, с който ги засипваха хората на Ерик, които той бе разположил от двете страни на долината между Конюдън и Ашингтън.

Англичаните бяха принудени да се оттеглят и когато отново нападнаха, този път с коне, вече се зазоряваше и Кнут бе подредил силите си според плана. Половината обаче стояха неподвижно. Ерик бе разположил лагера си на брега на Крауч, той също не предприемаше нищо.

Тогава се случи нещо необикновено — хората на Ерик видяха своя предводител да седи спокоен на коня си отстрани, знаменосецът стоеше зад него, той за пореден път бе без кон, Ерик гледаше нощното море и първите слънчеви лъчи, които го превръщаха в бучащо блато. На височината откъм Темза те можеха да видят още един главатар на кон, крал Кнут и най-близките му съветници под снежнобялото знаме Ландидан, ушито от дъщерите на Рагнар Лудбрукс, кралят също чакаше, сякаш се наслаждаваше на изгрева над това прекрасно бойно поле.

После Ерик заповяда на конниците си да тръгнат бавно нагоре по реката, по една просека в гората, която сами бяха направили, а Гест и Обан използваха тази възможност, за да се скрият в един дъб, който растеше накриво над водата. Оттам можеха да наблюдават спокойното придвижване на Ерик, чак докато стигна до мястото, където Крауч се вливаше в Темза. Там хората отново спряха и зачакаха със същото вкаменено спокойствие, което накара Обан да запуши уши и да се разтрепери смъртно изплашен.

— Защо просто стоят там!

Датският крал също изчакваше. Но ето, че знаменосецът му внезапно даде знак и ярлът и кралят заедно с хората си и отряд войници без коне, които се бяха появили на върха зад тях, всички се хвърлиха в битката, Ерик с диво и ревящо препускане през гората и в гръб на противника, по този начин брутално наруши всякакъв ред, по-късно щеше да нарича това морска битка на сушата, хората се сражаваха на малки групички, както правят моряците, и на пръв поглед сякаш това беше от полза на датчаните. Но Желязната страна успя постепенно да прегрупира хората си в по-големи единици, които надвиха повече датчани. Гест успя най-накрая да види кралския син, последната надежда на Англия, който се носеше тежко над бойното поле, всеки път на нов кон, след като предишният биваше повален, заедно с него беше Идрик Стреона, облечен в обичайната синя дреха с меланхоличния герб на Мерсия, по-резервиран от Желязната страна, по-предпазлив, но самоуверен и пресметлив, поне на Гест така му се струваше, все пак беше на страната на англичаните.

Можеше само да затвори очи и когато около обяд през бойното поле премина стон, той разбра, че нещата може наистина да тръгнат в грешна посока, към Айрънсайд, това момче, което само преди година бе излязло от сянката на слабоумния си баща и бе успяло да се превърне в герой и предводител на един измъчен народ. Когато, освен всичко останало започна и да вали, когато тежка студена слуз потече от жълтата рана на небето, рамото му отново се смрази. Обан плачеше открито и безутешно като дете, на един клон до тях седеше Митотин с разперени криле, нервно наблюдаващ господаря си, който яростно се съпротивляваше на врага начело на отряда, на който Ерик бе наредил да охраняват моста, успяваше, но много трудно.

Тогава над зловещата битка се чу сигнал, хората на Идрик рязко обърнаха гръб на цялата история и се заеха да спасяват ранените, сякаш бяха приключили работата си за деня. Кнут забеляза този обрат и използва открилата се възможност, за да запълни празнината, която се образува, Ландидан прекоси цялото поле в посока на стопанството и реката, но толкова бавно, че всичко приключи, преди Гест да разбере, че Желязната страна с не повече от стотина мъже проби охраната и прекоси моста, за да стигне до възвишението на север, остави във водата след себе си много трупове на коне и хора. Ховард се изправи прогизнал и ядосано удари повърхността на водата с меча си. През това време Идрик събра хората си в края на рядката горичка и също изчезна на изток от хълмовете, към Лондон. Но този път Ховард не беше ранен, това беше първото сражение, от което се измъкна без драскотина.

 

 

Но това бягство не беше част от хитро планирания капан на Кнут. Рано на другата сутрин той се впусна да преследва английската войска с всичките си останали хора, около осем хиляди души, сред тях и ярлът, и синът му. И Ховард. Той се бе сбогувал с Гест, но с отвращение, мъжът на дървото, както го нарече, гнил плод.

— Време беше.

Гест не каза нищо. Беше оцелял.

Заедно с Обан и още около двеста души, повечето ранени, а и много от жителите на околните села, той бе зает през следващите дни да разчиства бойното поле, да отделя ранените от мъртвите, Обан вършеше тази задача със стиснати зъби и свито гърло, et divisit lucem ас tenebras^[1], измъчван от смъртта, вонята и стоновете, кучетата и птиците. Първата вечер, в един от масовите гробове Гест попадна на трупа на Гайрмунд с кафявата брада, неговият отхвърлен шурей, намери и един от другите исландци, които бе срещнал в Източна Англия, продължи след това да обикаля гробовете с тояга в едната ръка и меч в другата, търсеше, проверяваше всеки труп, свързваше лицата с живите хора, които бе познавал, всичко с отчаяната надежда да не открие онзи, когото търсеше, също като стотиците други роднини, които сновяха из цялото това страдание, добавяйки по още една рана върху онова, което Божията книга нарича душа. И не намери Торгрим, нито него, нито Ножа на Один, знакът, който може би най-сетне щеше да стигне до сестра му там, на север в мирния Скагафиорд, при петте деца и богатия мъж с добра слава.

Намериха обаче Улвкел, непокорният защитник на Източна Англия, мъжът, който неизменно бе помагал на своя крал през последните двайсет години. Гест не го бе виждал преди, но писъците на останалите ранени бях достатъчно основание. Гест почете обезобразения труп, за да отпразнува по този начин възкресението на Торгрим, погрижи се да му осигури отделен гроб и понеже Улвкел бе християнин, украси гроба с кръст, а Обан водеше опелото, за тези дни го бе вършил вече стотици пъти, както за датчани, така и за англичани, той друго и не вършеше, това бе неговият начин да отпразнува живота.

 

 

Но дори и сред свещения покой, който цари на едно изоставено бойно поле, крехките стръкове на надеждата оцеляват и веднага щом мъртвите бяха погребани, а ранените прибрани по къщи и палатки, хората започнаха да се карат дали Идрик Стреона действително бе дезертирал и станал причина за крайното поражение на Желязната страна, или англичаните бяха подготвили цялата сцена, за да подмамят Кнут в капан. Второто предположение печелеше все повече и повече привърженици не само сред англичаните, но и сред датчаните, защото дните минаваха, падна дъжд, падна сняг и после отново се изясни, без да се чуе нещо ново от двете войски. Те бяха погълнати, изгубени нейде във вътрешността на Англия. Освен това сред жителите на Ашингтън недоволството срещу датчаните растеше, защото Кнут бе позволил градът да се разграби през седмиците преди сражението и сега Обан сновеше в тази нова враждебна атмосфера, без да знае къде да се дене. Така една вечер край огъня на северния бряг на Крауч, той довери на исландския си приятел, че не може повече да остане тук, работата била завършена, делото на живота му, Кнут и войската му никога нямало да се върнат, те били разгромени, не можел ли Гест, който владеел толкова много от изкуствата на живота, сега да му помогне да открадне някой кон?

Гест мрачно се изсмя. Помисли си, че никога няма да може да бъде напълно сигурен, че Ножа на Один не лежи заровен някъде там, в това кално море, беше горе-долу толкова сигурен, колкото в това, че е жив. Той много обичаше Обан, мъжът възхваляващ живота.

— Мисля да открадна два — каза той.