Рой Якобсен
Вледенен (13)

Нортумбрия

Пет дни по-късно датската войска се бе събрала в покрайнините на селцето Тадкастър, недалеч от главния римски път за Йорвик. Гест лежеше върху одеялото си в началото на гората и се опитваше да заспи, но не успяваше. Не беше спал вече от много години. Гледаше мрачно гърба на ярла и се опитваше да намери надежда — защото след като пресякоха Хъмбър, се бяха сблъскали с Ухтред два пъти и веднъж с Улвкел, всеки път бяха излизали като победители, но с тежки загуби, а Гест нито веднъж не се бе проявил по никакъв начин.

Сега поне бе спряло да вали, облаците се бяха превърнали в пара, която постепенно изчезваше от сиво-синьото небе, имаше слана, първите слънчеви лъчи искряха, отразени от леда по тучната зелена трева, земята беше хълмиста, нива след нива — като огромни вълни в това зелено море, простиращо се във всички посоки.

Зад ярлът се бе разположила свитата му, на коня до него седеше Кнут Свайнсон, датският крал, седемнадесетгодишният хлапак с великите замисли, завоевателят. Двамата мъже тихо си говореха. Ставаше въпрос за Тадкастър, там съвсем близо пред тях, какви хора живеят там, северни или англосаксонци, дали да очакват ново нападение, сочеха и ръкомахаха и Гест ги чу да се смеят.

Атаката така и не дойде. Само трима самотни ездачи се показаха от гората от другата страна на полето и тръгнаха бавно към тях на прилично разстояние един от друг и с разтворени ръце, които стърчаха от телата им като отрязани криле. Единият носеше бяло парцалче, което потрепваше слабо заради безветрието.

Ярлът и кралят останаха спокойни, докато чужденците не спряха на пет стъпки от тях. Мъжът е бялото знаме поздрави и каза името си, обясни, че е пратеник на Ухтред, ярлът на Нортумбрия, и от негово име кани датския крал и хората му в Кингс Скуеър в Йорк след три дни — за да разговарят. Дотогава датчаните щели да са в безопасност.

Кнут поиска сякаш да отговори, но вместо това се обърна към ярла. Ерик каза:

— Кажи на Ухтред, че изпитваме огромно уважение към него и хората му, те са сред най-храбрите мъже, които сме срещали. И с удоволствие ще го посрещнем в Конунгсгард в Йорвик след три дни. Той също дотогава ще е в безопасност в Нордимбраланд.

Мъжът със знамето се огледа объркано, успя все пак да се поклони и обърна коня.

Кралят и ярлът останаха по местата си, докато пратениците не се скриха. Гест отново ги чу да се смеят в тази зелената слана. Ерик се наведе към Даг Вестайнсон, прошепна няколко думи в ухото му и започна бавно да язди към селото, докато изтощената му войска се покатери на колкото коне бяха останали, и го последва в лъкатушеща, сънлива колона от хора, които приличаха на бежанци, призраци, мъртъвци… Едва тогава им стана ясно на какво бяха станали свидетели — капитулацията на един велик пълководец, сред най-легендарните в Англия. Гест си помисли, че трябваше той да е първият, който да забележи това, но не беше, вече не.

 

 

Същата нощ бе събуден от Даг, изтръгнат от сън, който би могъл единствено да се сравни с вечността. Откри, че лежи до Ховард в някаква порутена конюшня. Едва когато Даг го хвана за краката и го пусна на пода, Гест се поразсъни.

— Ярлът иска да разговаря с теб — каза той, изправи го на крака, излезе пред него и на светлината на факлите го заведе до една кръчма, където ярлът седеше и пиеше с други четирима, които веднага изчезнаха. Ерик помоли Гест да седне и щом и Даг ги остави, започна да изучава лицето му сякаш никога не го беше виждал, бутна една халба бира през масата и каза:

— Ако ти беше ярл на Нортумбрия и решеше да измамиш датската войска, щеше ли да има по-подходящ момент за това от сега, в Тадкастър, когато всички са заспали?

Гест бе вече почти буден.

— Вие сте предвидили това, господарю.

— Да — отвърна Ерик и веднага загуби интерес. — Идрик е обградил селото. В безопасност сме.

Ярлът започна да яде, после хвърли на Гест същия поглед, както при първата им среща в Нидарос, и го попита ни в клин, ни в ръкав дали знае Бандадрапа.

— Да — каза Гест и след окуражителното кимване на ярла изрецитира цялата кведа.

Ярлът кимна почти смутено и започна да разказва за детството си при Торлайв Добрия — един мъдър човек, макар и не особено добър главатар. Скалдът Халфред Отарсон му извадил едното око по заповед на Олав Трюгвасон. Именно това събудило омразата на ярла към Олав. Разказа и за брат си Свайн, когото никога не харесвал и гледал да се отърве от него, и за баща им Хокун Ладеярл, за първия си боен поход във Вендданд, за обсадата на Алдаюборг^[1], а след това накара Гест да повтори всичко. Гест го стори.

— Ти използваш различни от моите думи — отсече ярлът.

— Така е.

Ерик се замисли и по погледа му Гест разбра, че е очаквал по-обстоен отговор. Затова каза, че наистина използва други думи, но това не означава, че разказът е неверен. Нали и братът на ярла, Свайн, би използвал други думи, разказвайки същото, без по тази причина то да е грешно.

Ярлът отново се замисли и кимна, сякаш оцени подобаващо факта, че Гест се осмели да даде толкова подозрителен пример. След това заразказва подробно за битката при Сволдер и разгрома на крал Олав, спомена имената и на кораби, и на войни, нападнали и оцелели, на герои и страхливци, накара Гест да повтори и това. Гест преразказа всичко, но отново със собствени думи.

— Гида каза, че можеш да повтаряш дълги разкази дума по дума.

— Мога и така — отвърна Гест и отново подхвана за битката при Сволдер, но този път с думите на ярла и дори имитирайки неговата интонация. Сега главатарят наистина се притесни. Но успя да кимне одобрително на няколко места и накрая попита дали Гест си спомня също какво се бе случило миналата седмица, когато пресичаха Хъмбър.

Гест изброи всички хора на ярла, кой какво бе сторил, къде се бе намирал, имената на загиналите и приблизително колко хора бяха изгубили англичаните. Но също така се подсигури, като каза, че бе чул всичко това от други хора, защото самият той паднал в реката и се намирал в безсъзнание по време на битката.

— Да забелязах — каза ярлът и отново млъкна.

След това заяви тържествено:

— Взех решение. И не ме интересува това, че от теб не става воин. След два-три дни ще превземем Йорвик и от този момент натам ти ще спиш под един покрив с мен, ще си винаги близо до мен, ще гледаш, ще слушаш и ще помниш всичко, за да можеш да го изпееш или разкажеш, както си е било. Ще успееш ли?

— Да — отвърна Гест и отново му се стори, че ярлът изпитваше огромно неудобство от това, че му говори толкова директно и му оказва толкова голяма чест.

Двамата пиха и ярлът като един вид обяснение на приумицата си добави, че двамата скалда, които били с него в Нидарос, му обърнали гръб. После рязко стана и напълни отново халбите им.

— Сега ти си единственият в тази войска, на когото Ерик ярл е сервирал — каза той и думите му прозвучаха като подпечатване на смъртна присъда.

Гест отново отпи.

— Имам една рана на рамото — каза той, — която не иска да зарасне.

— Моля?

Гест се изправи, свали дрехата си и му показа раната.

— Доста странно — учуди се ярлът и прокара пръст по зачервената кожа. — Прилича на устни, женски устни. Откъде ти е?

Гест му разказа всичко и ярлът се замисли.

— Има ли още нещо? — попита той.

— Какво например?

Гест помълча и после заговори за клането в Бьо, за убийството на малкия Аре и отново се замисли за извода от всичко това — хората, които го бяха защитили, и хората, над които самият той се беше смилил, плащаха за това с живота си, той не беше човек с късмет, а ходещо нещастие. До това заключение явно беше стигнал и ярлът, защото той се усмихна едва ли не триумфиращо и каза:

— Но аз не се страхувам. Даг ми разказа, че много от хората ни смятат, че може да си свят. Казват, че можеш да правиш гримаси и да се държиш странно, почти като дете. Да, някои дори са убедени, че си дете, макар и също да си мъж. Дали нямаш някоя болест? Случва ли се да заспиш и да сънуваш толкова ярко, сякаш нещата наистина се случват?

— Да — каза Гест изненадано.

Ерик каза, че е познавал хора, които се хвърлят на земята и се гърчат, а веднага след това се изправят, сякаш нищо не е станало. Бе познавал и хора, които заспиваха, без да се гърчат, без да падат, дори без да го забелязват, те просто си обикаляха наоколо, ходеха в съня си. Дали Гест нямаше такава болест?

Той измърмори:

— Да, ама не вярвам да е болест, защото винаги съм намирал изход, поне така беше, преди да получа тази рана.

Ярлът дълго време не продума.

— Но ако не е някоя от тези болести, все пак трябва да прилича на нещо. Защото нали всичко на света прилича на нещо. На какво прилича, ако трябва да го кажеш със свои думи?

— Сякаш съм вледенен — каза Гест и веднага си спомни как един ден миналото лято бе обикалял Хедебю, наивният свят на отец Кнут, и се бе възхищавал на боядисаните къщи и църквите, пристанището с десетките кораби, които се товареха и подготвяха за похода, тълпите хора, занаятчии, търговци и рибари, предлагащи вмирисания си улов, който лежеше в задушаващата жега и се съсипваше. И внезапно чу гласа на отец Кнут — et spiritus Dei ferebatur super aquas^[2] — толкова ясно, че се стресна и се прекръсти, думите звучаха като предупреждение и той разбра, че наистина бяха такова, защото предните дни бе обмислял дали да не напусне похода, да обърне гръб на Ховард и Айвинд и да избяга на юг през Саксланд^[3], може би чак до Ромаборг, но още при следващия си дъх отново се вледени, защото в предупреждението не ставаше въпрос за Ромаборг, а за смъртта, за първи път усети смразяващия страх от смъртта, не искаше да умира, никога не бе искал, но едва сега мисълта го парализира.

— Вледенен — повтори той.

Ярлът протегна ръка и я размаха пред лицето му, така че Гест видя малките косъмчета по пръстите му. Попита дали е буден.

— Да — засмя се Гест.

— Ти си странен човек — каза ярлът.

Двамата пиха.

Когато Гест се върна в конюшнята, забеляза, че една от факлите беше изгоряла, замисли се за Идрик Стреона, който бе приклещил града в железен обръч, легна до Ховард и спа, докато един от конете не го изрита. Вече беше ден и не валеше. Първият сняг бе паднал в Нортумбрия, беше мокър, но все пак сняг, а на небето нямаше и облаче.

 

 

Йорвик беше голям град, създаден там, където се събираха реките Фос и Ауе, с повече от десет хиляди жители, двайсет църкви, цяла мрежа от улички, малки и големи мостове, някои от които представляваха импровизирана купчина дъски, няколко манастира, тълпи народ, особено по улиците покрай реките, занаятчии, секачи на монети, ковачи и селяни, и почти всички говореха северния език. Именно тук Ерик Кървавата Секира бе прекарал тъжните си старини, тук Егил Скалагримсон бе седял в плен и бе съчинил прочутата кведа „Откуп за главата ми“, тук крал Адалстайн бе възпитавал норвежкия крал Хокун, първият, който заговори с Божия глас в страната, и заслужи прозвището Добрия. Йорвик бе норвежки град в чужда страна, величествен Нидарос на англосаксонска земя, а сега Кнут и Ерик може ха да го завладеят, да бъдат посрещнати като освободители както от старите си сънародници, така и от английските богаташи, които треперещи от страхопочитание, им бяха отворили вратите на старата римска крепост, замък, сякаш строен за тях, и бяха предоставили храна и подслон за всичките им подгизнали, ранени и изтощени мъже.

 

 

Но първото, което Гест направи тук, в най-северната цел на похода им, бе да посети красивата Църква на Светата Троица и да падне на колене пред образа на Христос, който висеше над олтара, и да благодари за това, че още е жив и не съвсем мъртъв.

Но там, дълбоко потънал в собствената си молитва, забеляза, че Даг Вестайнсон и двама от най-видните му мъже бяха там със същата цел, а до тях Хелге и Тайтр, които Гест бе срещнал отново на път от Тадкастър.

Тайтр редеше думи, които никой от тях не беше чувал, с висок прочувствен глас — зная, че можеш да ме видиш, Господи, макар че аз, глупавият роб, не мога да съзра теб, а и нищо друго, защото и аз като всички останали съм сляп и няма да прогледна, преди да ми заповядаш…

Но Ховард не беше там.

Предния ден той бе паднал от коня си и си бе ударил крака, а лекарят бе забелязал стара рана от стрела в областта на корема, която бе получил още при Хъмбър, и досега бе крил. Лекарят сложи шина на крака, извади острието на стрелата и обгори раната. После го откара заедно с другите ранени в лазарета в мазето на замъка в Йорвик, където се намираше и сега, измъчван от треската и под тъжния надзор на Близнаците и Митотин. Така че Гест се помоли и за него, за живота на кръвния си брат, който наистина не беше кой знае колко вярващ, но все пак беше Божие създание, всички сме.

— Къде си научил тази молитва? — попита Гест Тайтр.

— Бог е невидим — отвърна Тайтр с нежелание.

— Да, но откъде знаеш?

Тайтр повдигна рамене в знак, че е очевидно, понеже никой не го бе виждал, само неговите творения са видими — земята, дърветата, морето, снегът и птичата песен, която наистина можеше само да се чуе все пак. Така беше и с Бог. Гест кимна.

— Но къде си научил това?

Тайтр поклати глава.

— От някой свещеник? — продължи да досажда Гест.

Тайтр отново поклати глава. Но Гест продължи да го гледа въпросително, докато големият мъж не посочи с пръст сърцето си.

— Измислил си го сам?

Тайтр потвърди и добави, че не обича свещениците, те отговаряли винаги на други въпроси, а не на тези, които задавал. Освен това винаги успявали да объркат представите, които си бе изграждал, така че те изчезваха отново. Така било всеки път, когато разговарял със свещеник и затова сега говорел направо с Бог.

Гест кимна и го попита дали си спомня историята за двамата рибари, единият вярващ, а другият — не, и Тайтр се усмихна съзаклятнически. После лицето му изведнъж стана сериозно и той заяви, че Гест не бива да говори за Исландия, Тайтр се чувствал добре в Англия и не искал да си пълни главата с друго.

Тайтр и Хелге заедно с двайсетина други мъже бяха получили подслон у една едра, не много стара вдовица на име Гуендолин, която живееше в голямо стопанство точно на мястото, където се събираха двете реки, тя имаше отчасти датски произход и сега Тайтр поиска с Гест да отидат там, за да пият и празнуват. Но Гест вече не беше свободен човек, той беше от хората на ярла, обвързан като роб в невидими окови, а от този ден историята на Англия щеше да тръгне по друг път.

 

 

Голямата зала в крепостта беше украсена като за сватба, стотина мъже се бяха скупчили в единия край на дългото задимено помещение — местният Витан^[4], свитата на Ерик и придворните на Кнут. Зад краля и ярла, които стояха и разговаряха тихо в полумрака до високия извит прозорец, бе застанал архиепископът на Йорвик Вулфстан Втори, облечен в дълга, златиста, копринена дреха, окичен с шест кръста върху бялата епископска мантия, той дъвчеше замислено кичурче от гъстата си сива брада. Беше възрастен човек, широкоплещест, гордо изправен, макар че лявото му око бе малко увиснало над бузата, сякаш не успяваше да догони дясното.

Малко след като Гест и Даг влязоха, и Гест, следвайки незабележимото кимване на ярла, бе застанал като мъничка статуйка пред свитата, вратата в другия край на залата се отвори и пазачите пуснаха още един мъж, един мъж. Той беше невъоръжен, с кестенява коса, на възрастта на ярла, облечен просто с винена, парцалива дреха — беше някогашният владетел по тези места, ярлът на Нортумбрия Ухтред, женен за дъщерята на крал Адалрод, мъж с голяма власт и престиж, сега разгромен и ядосан, но със спокоен поглед и достойно държание.

С влизането му настана тишина, той се огледа бързо, забеляза краля и ярла, които се бяха обърнали към него, разбра най-вероятно по възрастта им кой е кралят и успя да му се поклони с достойнство, след това стори и по-малък поклон за ярла. На северния език той заяви, че за него е било чест да сложи настрана оръжията пред толкова могъщи мъже, и то без никакви условия, освен тези на народа му, самият него можели да изтезават и убият, както и хората му, но той трябвало да моли милост за народа на Нортумбрия, който бе страдал достатъчно през последните двайсет години — вероятно най-лошите в историята.

— Половината от тях и без това са с датски произход — каза той. — А другата половина ще посрещне мира като дъжд в най-ужасната суша. Англия сега няма друг крал, освен могъщия Кнут.

Отново се поклони.

Кнут кимна на ласкателя си, изучи го с хладен интерес и го попита дали е имал роднини сред заложниците, измъчвани от датската войска миналата година.

— Да, синът ми Елдред бе там — каза Ухтред. — И вие, господарю, му отрязахте ръката. Но той е жив и може да използва другата си. Той е сред най-добрите ми хора.

Усмивката на Кнут застина.

— Говори се, че отношенията ти с шотландския крал Малкълм не са много добри?

— Шотландия?

— Да, Шотландия. Говори се, че след битката при Дърхам преди няколко години си наредил да бъдат отрязани главите на всички паднали негови воини и да бъдат забити покрай стената на крепостта, но първо си накарал жените да ги измият и почистят, за да могат хората да ги разпознават, и си дал на всеки по една крава за награда, така ли е?

— Да, господарю. Защото сред тях имаше много предатели. Оттогава между Нортумбрия и Шотландия цари мир.

Кнут сякаш не повярва много за този мир.

— Е, сега всички знаят как ти изглеждаш — подхвърли той и се обърна към ярла, който по време на тази първа част от разпита бе доста мълчалив, ако не и безразличен, дори бе седнал. Сега, както си седеше, каза:

— Очаквахме и тримата да сте тук, и Улвкел и прословутият Идмунд.

— Улвкел се върна в Източна Англия — отвърна Ухтред. — Аз нямам къде да се върна. А над Идмунд никой няма власт. Мисля, че може да е потеглил към Лондон, за да се присъедини към баща си.

— Тогава искам да ми отговориш честно — каза Ерик, изправи се и се приближи с няколко крачки. — Има ли Улвкел все още толкова хора, че да си мисли, че може да се изправи срещу нас?

Ухтред отново изглеждаше несигурен.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Чудим се дали той няма желание като теб да свали оръжията?

— Не. Но и той ще го направи, колкото и да не му се иска, когато войната стигне до него.

— Добре е да знаем това. Тогава нека пием заедно тази нощ, но първо, пред свидетелите събрани тук, архиепископа на Йорвик и най-видните мъже на града, искаме ти да се закълнеш във вечна вярност пред крал Кнут. Ти трябва послушно да се подчиняваш на неговите заповеди и да му бъдеш доверен човек и никога да не предаваш него, мен или хората ни, трябва да се закълнеш от свое име и от името на братята и синовете си, и всичките си хора, в присъствието на тези свидетели, можеш ли да направиш това?

— Мога, господарю, стига в страната да настане мир.

Ухтред произнесе традиционната безкрайно дълга реч и се поклони пред краля и ярла. Ерик го наблюдаваше с безизразна физиономия.

— Добре — каза той и приключи с това, че сега можеше да се изберат заложниците, които щяха да бъдат оставени на тяхната милост, и също да се намери подходящо място за среща, на която да се договорят подробностите по поделянето на властта в страната. — Защото имаме нужда от сигурни мъже тук, на север, особено заради враждебните ти отношения с Шотландия, дори и ние не можем да водим две войни едновременно.

Ухтред сякаш отново имаше намерение да възрази. Но кралят и ярлът вече му бяха обърнали гръб.

 

 

Веднага щом той излезе от залата, архиепископът и Витанът също се отправиха към вратата, но Ерик ги задържи и даде на Даг още един знак. Предводителят прекоси износения дъсчен под, отвори вратите в другия край и се върна обратно начело на шествие духовници — монаси, свещеници, два абата и пет монахини, смирени и потресени, една от жените дори плачеше. Един по един те паднаха на колене пред краля и отправиха към него колеблив поток объркани молитви на латински, на северен език, на англосаксонски и Гест видя бяла сянка да прекосява апостолското лице на неподвижния епископ.

Ерик заповяда на хората на Даг да запалят факлите, а самият той отстъпи към прозореца. Защото бе дошъл ред кралят да вземе думата, младежът, който Гест бе виждал само два пъти преди това, и то от такова разстояние, че не бе успял да си състави някаква ясна представа — сега беше моментът.

С добре тренирано кралско достойнство и морална тежест, надхвърлящи дори тези на застаряващ император, Кнут се поклони първо на тълпата ужасени Божии служители, а след това ги помоли да се изправят и да го погледнат в очите, защото не бил дошъл само да покори Нордимбраланд, но и да измоли прошката на всички тях, не само за себе си, но и за баща си Свайн, синът на датския крал Харалд, и за всички техни войни, за това, че години наред са опустошавали и ограбвали богатствата на Англия.

— Зная, благородни Вулфстане — продължи той, обърнат към архиепископа, — че нищо от това не може да бъде поправено, но защо да не може да се плати, ако положа клетва тук и сега в присъствието на тези свидетели, че ще съградя наново манастирите в Тависток, Серн, Църквата на Дева Мария в Екзитър, метоха в Танет, манастира на Св. Идмунд в Източна Англия и не на последно място Христовата църква в Кантараборг, изгорена от хората на баща ми преди четири години. Готов съм да платя голяма кръвнина и за убийството на архиепископ Аелфей, искам да дам на църквите и манастирите привилегии, имоти и закрила, които веднъж и завинаги да ги избавят от нападения, пожари и непосилни данъци. И това ще се запише на хартия и в закони, веднага щом стана господар на цялата страна, защото аз ще направя това независимо дали ти и архиепископ Лейфинг в Кантараборг можете да ми простите или не, независимо дали можете да се присъедините към нас или не, защото това не е просто нещо между датчани и англичани, а между мен и Бог.

 

 

В залата бе съвсем тихо и младият крал знаеше, че тази тишина го обгръща като ореол.

— Затова сега не искам нито да изисквам от теб и твоите хора клетва за вярност, нито да приема такава, понеже кралят ви е още жив там, в Лондон, а един верен служител не може да има двама господари. Именно затова сега искам да те помоля да ми станеш съветник, когато всичко това свърши, по всички онези неща, които са свързани с църквите и законите в Англия, и с мира в страната, защото не може да има мирно царуване над тази горда страна без Божията воля. На тази молба няма да отговаряш, докато не са минали три дни и не си я обмислил и не си се посъветвал с твоя Бог.

Кнут падна на колене, хвана края на епископската дреха, целуна я, изправи се и погледна стареца в очите. Докато Вулфстан, изглеждаше учуден и ядосан под гъстата сива брада, ръцете му потърсиха убежище в бързи кръстни знаци, после с дрезгав глас изрече някаква фраза на латински и трябваше да я повтори два пъти, преди Гест да успее да я преведе:

— Ще се върна след три дни с отговора, който кралят вече знае, че ще получи.

Усмивката на Кнут стана още по-широка, а тази на Вулфстан — още по-многозначителна. Но кралят се поклони още веднъж и архиепископът разбра, че аудиенцията бе приключила, бързо се присъедини към едноверците си, които го обгърнаха като изгубено дете, и ги изведе от сумрачната зала.

 

 

Когато изчезнаха, Даг започна да разчиства помещението. Гест също се приготви да си тръгва, но ярлът го спря с един поглед.

След няколко минути останаха само той, ярлът и кралят. Внесоха дърва за камината и маса със свещници, вино и храна, двамата седнаха да се хранят и дълго не продумаха нищо, докато Гест стоеше до прозореца като бездиханна сянка в нощта.

Ерик кимна с разбиране и вдигна халбата си към краля. Но Кнут едва вдигна поглед и каза, че забелязал следи от нещо повече от нормалното нежелание на лицето на архиепископа, какво ли е било?

— Той знае за онази твоя жена в Нортхемптън — намръщи се Ерик, — която ти роди син предния път, когато беше тук. И това не му харесва, това го притеснява повече, отколкото поражението на Адалрод. Така че може би трябва да се ожениш за нея?

— Само това ли е? — попита кралят, искрено учуден.

— Мисля, че да. Вулфстан не гледа на нас като на врагове, а като на безбожници — справедливото наказание на Англия. След всичко, което чу тук тази вечер, поне вече знае какво трябва да направи, за да възвърне достойнството на църквата. Затова трябва да го накараш да те коронова, когато настъпи моментът за това, него или Лейфинг — избери този, с когото тогава имаш повече проблеми.

Кнут отпи от виното.

— Значи все пак Бог ще управлява страната, а не аз?

Ерик се разсмя, а Гест подскочи. Някъде долу, в града, едно огнище угасна, няколко гълъба излетяха от каменната стена отсреща, чуваше се дрънчене на сребърни доспехи и пукот на сухи подпалки. Малко след това в основата на кулата се отвори вратичка и прегърбената фигура на Даг Вестайнсон се показа още веднъж, пусна някакъв непознат мъж да мине и отново изчезна.

 

 

В началото Гест наистина не го позна — среден на ръст, здрав, облечен в синьо-черна дреха, единственият там, вътре, с оръжие и меч, и брадва, с броня и поомачкан шлем подмишница — Идрик Стреона, ярл на Мерсия.

Ерик се обърна на стола и го поздрави кратко, помоли го да седне при тях и му наля вино. Идрик се стовари на стола и се загледа в Гест, който излезе на светло, кимна успокоен, погледна ярла и краля и изчака да отпие, докато Ерик не го стори пръв, после и той пи много, доляха му още.

— Ще оставим на Ухтред Нордимбраланд — каза Ерик внезапно. — Имаш ли нещо против това?

— Да — чу се рязък отговор.

Ерик и Кнут се спогледаха.

— Какво точно те притеснява? — попита кралят спокойно. — Не можем ли да му имаме доверие?

— Не.

— Значи можем да му вярваме? — заключи кралят.

— Какво?

Идрик сякаш чак сега разбра с кого говори:

— Да, да — промени бързо решението си. — Затова и не можете да го оставите тук.

Кралят се засмя.

— Така ще можем да оставим теб, Торкел Високия и другите главатари, на които никой владетел никога не е можел да се довери?

Този въпрос бе зададен с безразличен тон и сякаш развесели Идрик, той сви рамене и се съсредоточи върху храната, но все още имаше нещо, което го притесняваше.

Ярлът каза:

— Поканихме те да дойдеш, за да благодарим на теб и на хората ти, без вас ние нямаше да седим в Йорвик днес. Старата ти Мерсия е отново в ръцете ти, имаш повече земя и слава от когато и да било и ние искаме да продължим приятелството ни.

Той стана и се скри в сянката отдясно на огнището и се върна с дълъг меч в обкована със злато черна кожена ножница, изтегли го и го остави на масата пред госта, който притвори очи и прокара внимателно пръсти по искрящата стомана.

— Затова те молим да приемеш този дар — продължи Ерик и седна на мястото си — и да простиш, че не те извикахме по-рано, но мислим, че не е добре да ни виждат заедно. И съм сигурен, че ще разбереш защо, когато чуеш, че сме готови да последваме съвета ти и ще наредим да убият Ухтред, но не сега и не на теб и хората ти.

След кратка пауза добави:

— Но толкова могъщ мъж като Ухтред сигурно има и други врагове?

— Да, да — каза Идрик разсеяно и без да откъсва поглед от меча.

— Тогава нека минат месец или два, докато обмислиш как да се уреди?

Идрик отново кимна, вдигна меча и го върна в ножницата, но го остави да лежи на масата пред себе си. Ерик продължи:

— И сега остава другото, за което искахме да поговорим. Източна Англия все още не е наша, Лондон също. Аз ще оглавя нападението срещу Улвкел, а Кнут ще се отправи към Лондон, заедно с теб.

Идрик кимна за пореден път. След няколко мига Ерик продължи:

— И стигаме до сина на Адалрод, този Идмунд. Ако това, което се говори за него, е вярно, че може да се е присъединил към баща си, вероятно ще ни причини доста вреди.

— Да — каза Идрик.

— Познаваш ли го?

— Да — каза Идрик.

Ярлът се умори от едносрични отговори.

— Защото всъщност си верен на Адалрод?

Стана тихо. Идрик изглеждаше смаян. Кнут погледна нагоре, но продължи спокойно да си дъвче, а Идрик отмести внимателно халбата и хвана меча, сякаш се боеше да не изчезне. После погледна Гест, без да го вижда.

— Защото всъщност преди си бил верен на Адалрод? — Ерик му помогна да се измъкне.

— Да — каза Идрик, — преди.

— Можеш ли да се върнеш при него?

Нова тишина. За първи път гостът се усмихна.

— Да.

— Независимо от враждата ти с Идмунд?

Усмивката блесна.

— Идмунд враждува и с баща си, дори да са заедно сега.

— Значи можеш да влезеш в града, да оставиш живота си в ръцете на Адалрод и отново да спечелиш доверието му, а и това на сина му Идмунд?

— Мога — отвърна Идрик Стреона.

— Вярвам ти — каза Ерик.

Той размени погледи с краля, глътна от виното и хвърли бърз поглед към Гест, после издаде няколко нареждания за похода утре, за кораби, които ще пристигнат от Уесекс, за да навлязат в Източна Англия, за това как Идрик трябва да се отнася към това и движенията на Кнут, накрая повиши тон, за да обясни на госта, че трябва да си тръгне по същия път, по който бе дошъл, да следва Даг Вестайнсон и да се държи настрана от града, докато войската не го напусне. Сега кралят и ярлът щели да пият с Ухтред.

Идрик стана рязко, хвана меча и отново се втренчи в блестящата стомана, поклони се вдървено и изчезна.

— Нека тогава поканим Ухтред да влезе — каза ярлът весело и допълни чашата на краля с вино. — Но първо Гест тук ще ни разкаже една история за едно момиче, което седем дни седяло на парче плаващ лед…

 

 

Отново валеше. Валя три дни и три нощи. През това време войската пиеше, ядеше и спеше. И подготовката за нов поход на юг започна с голямо нежелание. Гест обаче нямаше много общо с това, той бе във властта на прищевките на ярла и успяваше да се освободи само следобед, когато ярлът се срещаше с големците в града, Гест отиваше в Църквата на Светата Троица, за да се моли и да разговаря с невидимия Бог, а и за да измоли оздравяването на Ховард, защото приятелят му бе все така зле. И така един ден се натъкна право на архиепископа, самия Вулфстан, който бързаше нагоре по каменните стъпала, бягайки от дъжда.

— О, джуджето — каза той и понечи да го отмине.

Но Гест се спря и извика ядосано:

— Non sum nano!^[5]

Старецът подскочи и поясни на развален северен език, че не е имал намерение да го обиди.

— Искаше да ме попиташ нещо — заяви Гест, преди духовникът да се отдалечи.

— Какво? За какво?

— Искаше да узнаеш дали можеш да разчиташ на ярла и на краля. И наистина можеш. Те ще спазят обещанията си пред теб и пред църквата.

Вулфстан вече окончателно спря. Той се втренчи в Гест с двете си различни очи и направи уморен жест с ръка.

— Стига да има мир — промърмори той.

— Но и аз искам да те попитам нещо — продължи Гест, връщайки го още веднъж. — Имам болен брат тук, за когото не се грижат както трябва, и съм сигурен, че ти познаваш някой лекар в този град, който да може да го излекува.

Нещо като усмивка изплува над сивата брада, архиепископът се замисли и кимна любезно.

— Може би — каза той. — Има един ирландски монах на име Обан, той притежава не само Божиите ръце, но и земен здрав разум. Ако почакаш, мога да го извикам?

Гест не помръдна.

— Има и още нещо — каза той.

— Да?

— Искам да бъда кръстен. И искам ти да го направиш. В замяна на това ще убедя ярла да ти поднесе подарък — орган, като този в Уинчестър.

Лицето на стареца се изпълни с удивление, което бързо отстъпи място на примирение:

— Не е нужно да ми даваш нещо, за да те покръстя — каза той. — Сега ще взема Обан, а после ще поговорим за другото.

 

 

Обан не беше особено по-висок от Гест, но петнайсет години по-възрастен и кьосе, очите му бяха сиви и добри, но и изпълнени с подплашена предизвикателност, той изглеждаше откровено несигурен в това какво ще му навлече тази задача. Не можеше да говори на северен език, така че се налагаше да повтаря думите си на латински по няколко пъти, та Гест да ги разбере.

Стигнаха до замъка и влязоха в старата кожарска работилница, където бяха останали само неколцина ранени, сред тях и Ховард, който лежеше на издигнат подиум най-вътре под зоркото наблюдение на Митотин и Близнаците. Мюнтер седеше на каменния под, облегнал глава на коленете си, а Опинмюнтер похъркваше в едно легло с болния.

Гест пресрещна блуждаещия поглед на приятеля си, който мърмореше с чужд глас, че Мьорс се е разлял и кипи от риба и малки змиорки.

Гест събуди Опинмюнтер и отметна завивките от Ховард, за да покаже на Обан черната възпалена рана, видя как очите на монаха се присвиха, когато се навеждаше, за да я подуши. Той притисна бледата жълтеникава кожа и чу стенанията на пациента си.

— Морибундус — каза накрая.

Гест кимна на Мюнтер, който се изправи, хвана монаха за дрехата и обясни, че ако не го спаси веднага, това ще го убие.

— Той казва, че го обича като свой син — преведе Гест — и няма да може да живее, ако го загуби. Но ако го изцелиш, ще те възнагради богато, защото е вярващ и богобоязлив човек и си държи на думата.

— Всичко това ли каза? — попита Обан и премести поглед от ръката на Мюнтер към втренчения му поглед.

— Да — отвърна Гест и помоли Мюнтер да спре.

— Трябва отново да я срежем и обгорим. Силен ли е?

— Да.

— Тогава ще го направим веднага.

Гест обясни на Мюнтер какво ще правят и добави, че се е наложило да обещае на Обан големи дарове, за да бъде успешна операцията, колкото повече дадат, толкова по-големи шансове имало Ховард да оживее.

Мюнтер го изгледа скептично и измъкна брат си навън на дъжда да обсъдят нещата, докато Обан се подготвяше.

Мюнтер се върна и каза, че щели да дадат на монаха част от богатствата, плячкосани по време на войната, но не всичко, понеже не мислели, че е необходимо да се дават такива жертви, това били само предразсъдъци, а и нямали много доверие на Гест…

— Но този златен пръстен, това сребро, два меча, пръстена, който ти подари на Опинмюнтер, тях може да получи, ако Ховард оживее. А Опинмюнтер каза да не го заплашваме повече, та да е с ясна глава, когато гори раната.

— И аз мисля, че това е мъдро — отвърна Гест.

Мюнтер продължаваше да не изглежда много убеден, но все пак взе това трудно решение. Но настоя сам да държи Ховард и да му слага кожени ремъци в устата по време на операцията и бе напълно смазан, когато приключи, потен, по-ядосан и потиснат, отколкото след удар. Опинмюнтер плачеше неутешимо и не го свърташе нито вътре в работилницата, нито навън на дъжда.

 

 

Три седмици по-късно напуснаха Йорвик, сложиха Ховард в една плоскодънна лодка върху купчина кожи под набързо скован навес. Река Ауе ги отведе до Хъмбър. Имаше слана и времето беше ясно, такава бе зимата в тази страна, мокър сняг или слана по голите хълмове, лед, който не се задържаше, и поля, които никога не ставаха кафяви.

По-голяма част от войската на Кнут вече беше заминала на юг, за да вдигне лагери за през зимата край Нортхемптън и Оксфорд, а и за да засили обсадата на Лондон, непревземаемият град. И след седмица, прекарана по различни кораби и лодки и известно време на кон, Ховард накрая успя на собствените си крака да влезе в замъка в Нотингам, където Гест се беше погрижил да го настани под един покрив със свитата на Ерик, до Близнаците, дори и Ерик да продължаваше да отказва да го види — какво можеше ярлът да има против един човек с хищна птица, кацнала на рамото.

Междувременно Гест бе покръстен в Църквата на Светата Троица в Йорвик, от самия архиепископ и с Тайтр за кръстник. Мислите му се носеха като подплашени птици по време на цялата церемония, от малкия Аре, кръстен в едно отминало лято в Санди, без да се почувства различно след това, към Айстайн Айдисон, който твърдеше, че не бил изпитвал страх нито веднъж след кръщаването си. Но Вулфстан каза с усмивка:

— Не, не мога да ти отнема страха. Но след това има нещо, което не може да се повтори или да се върне, както човек не може отново да стане дете.

— Значи човек не може да пропадне, да изгуби вярата си?

— О, напротив. Но човек не може да повтори светото тайнство, да го върне назад.

— Значи е същото като всяко друго дело, не може да се върне назад.

— Не, но за тези неща имаме разкаянието и прошката. За светото тайнство няма… прошка, за малко щях да кажа, но сега мисля, че трябва да спреш с тези въпроси и да се съсредоточиш…

— Ще видя ли Господ?

В този момент Тайтр яростно поклати глава. Гест го погледна, потръпна и каза:

— Ами направи го!

Вулфстан се приготви, отвори уста и…

— Не, не — извика Гест и се отдръпна отново. — Аз не вярвам!

Архиепископът извърна поглед. Тайтр ги заобиколи, наведе се напред и хвана здраво приятеля си.

— Кръсти го — заповяда той спокойно.

Вулфстан се поколеба, но го стори. И Гест не се възпротиви, но затвори очи, заслуша се в могъщите думи, отпусна се вътрешно и усети как огромна вълна облекчение залива напуканата земя.

След това получи дар от стария си приятел — ножа, който самия Тайтр бе получил навремето от Клепярн Стария, може би, за да изпълни жестоката си задача, Гест така и не престраши да пита повече за това, както не се престрашаваше да се усъмни в приятелството на Тайтр, сега още по-малко. Ножът бе красив, правен в Англия, Тайтр го беше пазил като ценен накит, защото дълги години той бе единственото, което притежаваше, но вече бе богат, заповядай. И когато по-късно седяха и пиеха у Гуендолин, попита Гест дали усеща разлика.

Гест затвори отново очи, сякаш отговорът можеше да се намери само в мрака.

— Не зная — каза той и му се стори, че отново вижда морето. — Но открих, че за вярата мога да задавам само онези въпроси, които имат децата, сякаш по отношение на всичко, свързано с нея, не помъдрявам с годините, а стоя на едно място.

Големият мъж го погледна неразбиращо и започна да се смее.

Гест отвори очи и му хвърли ядосан поглед:

— А теб как те покръстиха?

Както обикновено Тайтр не искаше да отговори, той забрави за смеха и изглеждаше като онзи път, когато бяха в исландските планини, и Гест го попита откъде е и той бе отговорил — оттук, с най-голямата увереност. Но този път Гест не се предаде и Тайтр каза мрачно:

— При Клонтарф.

— Преди или след битката?

— След — отвърна Тайтр и махна с ръка, за да подчертае, че за мъж с неговата чест би било поражение да моли за Божията закрила, преди нещата да се решат на бойното поле. Но после размисли, главата му клюмна и махна и с другата ръка.

 

 

Тайтр бе от хората, които щяха да останат в Йорвик заедно с Хелге и с много други предводители и верни войни, които Ерик оставяше след себе си, за да наблюдават не само покорения град, но и Ухтред, който, макар и лишен от чест, достойнство и въоръжена свита, щеше да остане в кралския замък.

Тайтр остана да живее у вдовицата Гуендолин, с която Гест подозираше, че дели не само трапезата, все пак го бе видял да си играе с трите й момченца, сякаш бяха негови собствени, освен това го бе налегнала блажена сънливост, която изглежда можеше да дойде само от съжителството с жена.

Самият Тайтр никога не подхващаше тази тема, споменаваше Гуендолин само като вдовицата, нея или жената, дори се бе преместил да спи в преддверието. Освен това Тайтр бе решил никога да не се връща в Исландия.

— Харесвам Англия — каза той, сякаш наистина го мислеше, особено ценеше непроходимите гори, в които имаше повече дивеч отколкото в норвежките, особено през зимата, имаше и диви прасета, а и нямаше нищо, при което да се върне, всичко бе тук, а там нямаше нищо.

 

 

Гест не възразяваше, защото липсата на свобода, наложена му от ярла — странните заповеди, неочакваните въпроси и дразнещите изисквания — почти бе успяла да го съживи отново, това бе игра с думи, ярлът го предизвикваше и Гест приемаше предизвикателството, изразяваше се завоалирано и загадъчно, хитро, често изпитваше търпението на ярла, казвайки това, което наистина мисли, например за настроенията във войската и управата на града, или пък упорито настояваше ярлът да поднесе на Йорвик прещедър подарък, например орган, за да си подсигури пълната подкрепа на архиепископа. Ярлът се усмихваше странно или избухваше, понякога дори се впускаше в дълги лекции за враждите и вождовете особено в Берниция, неспокойната граница на Нортумбрия с Шотландия на крал Малкълм, сянката от север. Една нощ той вдигна Гест от сън, за да присъства на среща с Ухтред, на която обсъдиха как да си осигурят мир на север.

Но след разговора го занимаваше само едно нещо:

— Ухтред изглежда сякаш вече е умрял, нали?

Гест заяви, че според него е изглеждал надежден.

— Именно това му е грешката — каза Ерик и за миг изглеждаше така, сякаш се опитва да си представи какво е да си на мястото на Ухтред в момента, и явно чувството бе ужасно, защото попита Гест дали някога е изпитвал състрадание.

— Да — отвърна Гест.

— Към кого?

Гест му разказа за дечицата в Хавглам, но мислеше и за самия себе си като дете, и за сестра си, малко самосъжаление, което го накара да се изчерви, защото всъщност мислеше за всички деца — за бедните, за сакатите, дори за силните. Ерик се замисляше все повече и повече, докато Гест говореше така, сякаш бе съгласен с него, но промърмори, че е странно, че не споменава Хелга на леда.

— Нали и тя е дете — възрази Гест.

— Да, странно е — каза ярлът. — Като си помислиш колко дълго време са седем дни и седем нощи за едно дете. Но тя е искала да живее, нали?

— Разбира се. Но всички я мислели за умряла, а тогава няма смисъл да живееш.

— Да, странно е — повтори ярлът. — Това ли се случва, когато умираме?

Но преди Гест да отговори, ярлът погледна встрани, размърда се и каза:

— Гида иска още деца, но аз не мога да й ги дам. Всичко това мога да кажа на теб, но не и на Даг или на някой друг, затова си тук, нали знаеш?

— Да — измърмори Гест и си помисли, че да говори с ярла бе като да говори със самия себе си, например за времето, най-голямата загадка на Бог, така мислеше Гест.

После се зачуди дали и ярлът мисли по същия начин, че разговорите с Гест са като разговори с него самия. Но си бе задавал същия въпрос и преди и отново не намираше отговор.

— Какво всъщност е състраданието тогава? — попита ярлът. — Може ли да се използва за нещо?

— Не знам — отвърна Гест.

— Не говоря за Ухтред — ядоса се ярлът, — не разбра ли, че когато се срещнахме за първи път ти бе отмъстил за млад мъж, който дори не бе от твоя род, говореше за закона в сърцето си, но какво друго е това, освен състрадание. Затова зададох този въпрос.

За първи път Гест се замисли за шамара, който бе ударил на отец Кнут, защото мислите преливаха в него като приливна вълна зад крехка преграда. Отмъщението на Вига-Стюр бе дело на дълг и омраза, а отмъщенията на Тронд Баула и Од Равнсон идваха от състраданието, добротата или дори любовта, която се бе научил да изпитва към напълно непознати хора, децата от Хавглам, същата тайнствена сила, която на времето бе накарала баща му да приеме в дома си Айнар.

Ярлът бе този, който обобщи:

— Отмъщението е навсякъде като у дома си — каза той, — независимо колко увъртаме, независимо на кой Бог държим. Затова продължаваш да изпитваш съмнение, а ти го правиш и не вярваш в Бога, който прие, като мен.

 

 

Такъв бе затворът му, решетки не се набиваха на очи, мракът не бе непрогледен, но силите не стигаха за бягство — а и къде да иде? Освен това през нощта чуваше Божия глас, напомняше на вятър в клоните, както когато пролетта идва неочаквано в снежна страна и я превръща в рай, и докато лежеше под одеялото, можеше да измисли какво да каже на ярла на другия ден, така че да го изненада.

Мислите бяха хубави.

Дори никога да не излизаше нищо от тях, само нови игри, които Гест губеше, защото ярлът не беше като Тород Белия, като Инголв или тримата безбожни братя в изолираните планини на Норвегия, ярлът гледаше през него и можеше да подреди дори това, което сам не разбираше, а и изглежда всичко това го забавляваше. Сега бе започнал да нарича с явна ирония в гласа раната му стигма, а Гест не знаеше какво означава това. И когато се посъветва с Вулфстан и узна, отново се засрами, трябваше да го знам, помисли си, нали аз имам тази рана и аз трябва да мисля това, което има да се мисли за нея.