Александър Грин
Сто версти по реката (4)

IV

Мястото, където спряха, беше близо до ниски пясъчни дюни. Слязоха на брега. Нок се страхуваше, че от проливния дъжд водата ще придойде и с големи усилия вмъкна лодката между дюните в естествено образувалия се ров.

Покрай брега се простираше рядка висока гора — лоша защита от стихийната буря — и Нок намери за нужно да предупреди девойката.

— Ще се измокрим — каза той, — примирете се с това предварително — няма къде да се скрием. Страхувате ли се?

— Не, но е неприятно, че спираме.

— Ужасно неприятно.

Застанаха под едно дърво и тъжно се вслушаха в шума на листата му, по които затрополи дъждът. Вятърът стихваше за миг и сякаш събрал сили, отново напираше, още по-рязко и по-лудо. Облаците, връхлетели над гората с мрачната решителност на нападатели, погълнаха най-сетне и единственото синьо късче небе. Мракът стана непрогледен. Беше пусто и студено: птиците изхвърчаха без крясък, летяха ниско с неравен и страхлив полет. При светлината на мълниите, припламващи още рядко и без гръм, Нок зърна зад стръмнината лисица, която душеше въздуха; острата й муцуна и подвитата й предна лапа в миг изчезнаха, както се бяха появили.

Междуцарствието на тишината и бурята завърши с много стремителен ураган, който изведнъж взе скоростта на експрес; под неговия напор дърветата се приведоха под ъгъл тридесет градуса, а дребните шубраци затрептяха като в треска. Листа, клечки и всякакви горски боклуци се разхвърчаха между стволовете и шибаха Нок и Хели по лицата. Най-после гигантска мълния скокна със зловеща синя светлина, бясно плисна дъжд по земята и избухвания на яростен гръм огласиха безлюдното място.

Мокри като накиснати сюнгери, Хели и Нок стояха зашеметени, притиснали гърбове и глави в дънера. Задъхваха се. Вятърът ги задушаваше; проливният дъжд му помагаше с такава чудовищна щедрост, че гората бързо се изпълни с шума на потоци, родени от бурята. Гръм и мълния се редуваха в диво съперничество, заливащо земята с пристъпи на небесен грохот и непрекъсната, режеща очите, студена като дъжда светлина, в трептенето на която дърветата сякаш залитаха и подскачаха.

— Хели! — завика Нок. — Повече от това няма да се намокрим. Да излезем на открито! Опасно е да стоим под дървото. Дайте ми ръка, да не се загубим; вижте какво става наоколо.

Хванал я за ръка и непрекъснато залитайки в хлъзгавата кал, Нок търсеше при светлината на мълниите свободно от дървета място. Така преодоля известно разстояние, но се убеди, че нататък гората става по-гъста и спря.

Изведнъж забеляза неподвижна светеща точка. Заобиколи шубрака, който му пречеше да разгледа внимателно това явление, и различи голяма рамка на прозорец. Тя се намираше толкова близо, че се виждаше късата свещ, втикната в сложена на маса бутилка.

— Хели — рече Нок, — прозорец, къща, хора! Ето, ето! Вижте!

Ръката й по-здраво се облегна на неговата, девойката радостно повтори:

— Прозорец, хора! Да, сега виждам. О, Трумвик, да изтичаме по-скоро в къщата! Хайде!

Нок се омърлуши, почна да се двоуми. Тъкмо къщи и хора би трябвало да избягва в своето положение. Накрая, сам измъчен и премръзнал, разчитайки, че в такова затънтено място има малка вероятност някой да знае неговите отличителни белези и да е чул за бягството му и осланяйки се в краен случай на съдбата и револвера си, каза:

— Ще отидем, само че, за бога, слушайте ме, Хели: не обяснявайте нищо, ако ви попитат как сме попаднали тук. Не се знае кой живее в тази къща; не се знае също дали ще ни повярват, ако им кажем истината, и дали от това няма да имаме неприятности. Ако се наложи, аз ще измисля нещо по-правдоподобно от истината; съгласете се, че истината за нашето положение е все пак изключителна.

Хели зле го разбираше; водата под роклята се стичаше по тялото й и девойката имаше само едно желание — по-скоро да се намери на сухо, под покрив.

— Да, да — припряно каза тя, — но моля ви се, Трумвик, да вървим!

След минута те стояха пред ниската врата на една дървена колиба без ограда и двор.

Нок разтърси вратата.

— Кой тропа? — чу се глас отвътре.

— Застигнати от бурята — каза Нок, — молят да ги подслоните временно.

— По дяволите! — обади се изумен, дори поразен гласът. — Медор, я ела насам, ей ти, космати ленивецо.

Чу се дрезгав, глух лай.

Като все още не отваряше вратата, непознатият попита:

— Колцина сте?

— Двама.

— Но кои сте най-сетне?

— Един мъж и една жена.

— Откъде жена тук, драги?

— Отегчително е да ви обясняваме през вратата — заяви Нок, — пуснете ни, уморени сме и мокри.

Настъпи кратка тишина, после обитателят на хижата, като чукаше внушително с нещо по пода, извика:

— Ще ви пусна, но помнете, че Медор е без намордник, а в ръцете си държа двуцевна пушка. Влизайте един по един; първа нека влезе жената.

През време на този разговор разтревожената Хели почувствува още веднъж силата на обстоятелствата, захвърлили я в необичайни и никога неизпитвани от нея условия. Впрочем тя посвикна вече. Тракна вдигнатото резе и в ниското, мръсно, но светло помещение влезе съвсем мокра, запъхтяна, бледа и поуплашена девойка с шапка, изпомачкана и килната настрана от дъжда. Хели стоеше в локва, стекла се мигновено от прилепналата към краката й пола. После влезе и Нок в не по-малко жалък вид. Двамата едновременно казаха „уф“ и се заоглеждаха наоколо.