Никълас Еванс
Скок в огъня (27)

26.

Конър се стресна и се събуди, но в първия момент не успя да се ориентира къде се намира. Лежеше неподвижно и се ослушваше, взираше се в гънките на мрежата против комари, съвсем слабо осветена от първите наченки на зората. После чу някой да крещи заповеди, войници да тичат на двора навън и си спомни.

Чу ръмженето на двигател, което се носеше откъм долния лагер край реката, и бързо стана, измъкна се изпод мрежата и навлече дънките и ризата, които бе използвал вместо възглавница. Когато чу колата да спира шумно отвън и фаровете й светнаха в отворената врата на къщата, вече бе облечен и изтръскваше ботушите си, за да ги провери за скорпиони.

— Музунгу! Събуждай се. Трябва да дойдеш!

Беше Окело — арогантният млад полковник, който бе негов придружител през изминалите дванайсет дълги дни на чакане. Знаеше много добре името на Конър, но винаги го наричаше музунгу, което на суахили означаваше „бял човек“. Между двамата се бе породила незабавна и взаимна неприязън и Конър не си направи труда да му отговори.

— Музунгу! Ставай! Обличай се!

Изкряска някаква забележка към един от младите пазачи, които стояха по цяла нощ пред къщата на Конър. Окело твърдеше, че те са там, за да го пазят, но Конър бе наясно, че истинската им задача бе да не позволят той да се промъкне в лагера и да говори с отвлечените деца войници.

Окело се втурна към вратата, застана на входа и надникна вътре. Светлините на фаровете се отразяваха от сребристия колт, който висеше на кръста му. Беше към двайсет и пет годишен, около метър и деветдесет висок и с яко телосложение. Конър нито веднъж не бе виждал очите му, защото винаги бяха скрити зад слънчеви очила с огледални стъкла. Дори и сега, в тъмнината, той пак ги носеше, което вероятно обясняваше защо не забелязваше Конър, който седеше в сянката върху неизмазания под и завързваше ботушите си. Окело отиде до мрежата за комари и я побутна с късия бастун с рогова дръжка, който винаги носеше. Конър веднъж го видя да използва бастуна върху един млад войник, който го бе ядосал за нещо.

— Музунгу! Събуждай се!

Конър стана и взе чантата с фотоапаратите си. Ориентиран от този шум, Окело се извърна рязко и го видя.

— Трябва да дойдеш! Веднага!

— Как се казва училището за добри маниери, което си посещавал?

— Какво?

— Нищо. Какво става?

— Ще видиш.

— Макума ли дойде? Тук ли е?

— Идвай, бързо!

Дворът бе пълен с войници, които се обличаха в движение, докато офицерите им крещяха. Отзад в джипа на Окело седяха двама от адютантите му, облечени с крещящия вкус на гангстери със слънчевите си очила, кърпи на врата и пресечени на гърдите патрондаши. Единият държеше М-16, а другият — 90-милиметрова базука. Конър им се усмихна бодро.

— Добрутро, момчета. Леле-мале, днес май ни чака работа.

Както обикновено, те сякаш изобщо не го забелязаха.

— Да, спах като бебе. Благодаря, че попитахте.

Вероятно не бе разумно да ги дразни, но искаше да види дали някой ден ще успее да изцеди от тях поне една лека усмивчица. Очевидно това нямаше да се случи днес. Качи се на мястото до шофьора, а Окело се намести зад волана, като изкрещя още някаква ругатня на пазача. Включи джипа на скорост и се изстреля опасно през тълпата, колелата свиреха и засипваха всичко зад тях с прахоляк.

В прашния пурпурен сумрак поеха по черния път, който се катереше с множество извивки към платото, светлините от фаровете подскачаха по гъсталака от акации и голите гърбове на войниците, които вървяха по същия път пеша. Пътят бе с коловози и неравности и Окело постоянно натискаше клаксона и крещеше на тези, които се бавеха, да се отдръпнат настрана. От време на време джипът ги закачаше и блъскаше и това го караше да кряска още по-силно и да размахва бастуна си, като минаваше край тях.

Половин час по-късно войниците бяха строени на платото от спечена пръст и трева — безкрайни редици, вероятно към две хиляди човека, пресметна Конър, а може би и повече, всички с оръжия на рамо. Имаше бронирани коли и камиони, всевъзможни артилерийски оръжия и леки картечници, очевидно всички събрани за проверка. През дните на чакане Конър не бе получил достъп до младите войници и дори сега Окело му каза да спазва дистанцията и да не ги снима. Конър оглеждаше редиците и търсеше това, заради което бе дошъл тук — лице, което никога не бе зървал, но което бе сигурен, че ще разпознае. Но имаше твърде много лица и светлината още бе доста слаба.

Въпреки това той виждаше колко млади са всъщност повечето от тях и как бяха превили рамене под тежестта на оръжията. Тези, които стояха в първите редици, бяха с униформи, но доста опърпани и твърде големи за тях. Дрехите на останалите изглеждаха като изровени от сметище, изпокъсани и мръсни тениски и горнища на пижами, протрити и мръсни панталони. Някои бяха с обувки, други — със сандали, направени от автомобилни гуми, но много стояха боси. Войниците бяха предимно момчета, но сред тях имаше и момичета, а още доста момичета стояха отзад, при окаяната група жени, които бяха отвлечени, за да готвят и слугуват и да бъдат сексуални робини на по-възрастните войници. Сега всички те — мъже, жени и деца стояха, вперили погледи нависоко, сякаш предстоеше да им бъде разкрита някаква велика истина.

Последните няколко звезди още блещукаха на небето, което бе преминало през много нюанси на розово и лилаво и сега искреше в оранжево над тъмната планина далеч на изток, където скоро щеше да се появи слънцето. Конър не попита повторно какво става. Можеше да има само една възможна причина всички да се съберат: Даниел Макума, Благословения, мистикът, пророкът и върховният духовен водач на Божиите воини, щеше да слезе от небесата. Това бе моментът, който чакаше от месеци, и Конър не успяваше да потисне нарастващата си възбуда.

Толкова гъста бе паяжината от митове и лъжи, изплетена около него, че бе трудно да се отсеят истинските факти за Макума. Единственото, което се знаеше със сигурност, бе, че той е ачоли от Северна Уганда, че е на около четирийсет и две години и че е далечен и непокорен братовчед на Джоузеф Кони, известния лидер на Божията съпротивителна армия, която тероризираше други части на Севера. И двамата твърдяха, че са законни наследници на проповедницата воин на ачолите Алис Лакуена, чиято брутална смесица от християнство, местни вярвания и магии почти бе успяла да свали правителството на Уганда преди петнайсет години. Тогава въстанието й бе потушено и бе пролята много кръв, а Лакуена сякаш се бе изпарила.

Последователите на Макума твърдяха, че той, също като Лакуена, е медиум и общува със света на духовете по различни езотерични начини, често посредством душите на животни, и че Светият дух — Типу Маленг — му е наредил да продължи свещената война срещу „голямото зло“, управляващо страната.

В името на тази цел повече от десетилетие Макума попълваше бунтовническата си сган с отвлечени деца и от бази в Южен Судан ги изпращаше през границата да опожаряват, изнасилват, убиват и плячкосват всичко по пътя си в страната, която той твърдеше, че обича и се опитва да спаси. Всичко това се правеше с благословията на суданското ислямско правителство в Хартум, което им предоставяше огромни количества оръжия, при условие че те ще бъдат използвани и срещу Суданската народоосвободителна армия, която водеше гражданска война вече две десетилетия.

Конър знаеше повече, отколкото искаше да си спомня, за методите на действие на армията на Макума. Бе снимал опожарените останки от техните нападения, беше броил убитите и бе виждал заподозрени за информатори с отрязани за назидание на останалите устни и уши.

Досега Макума нито веднъж не бе позволявал достъп на западен журналист или фоторепортер и Конър вложи цялата си хитрост и настойчивост, за да си проправи път през мъглата от потайност и параноя, с която приближените на Благословения го обграждаха.

За да осъществи първоначалния контакт, Конър пристигна първо в Найроби, където Божиите воини имаха таен офис — мръсна задна стаичка над някаква туристическа агенция. Последва триседмично чакане, уж докато го проверяват. Конър се обаждаше на всеки два-три дни и накрая един от служителите му каза, че молбата му да се срещне с Благословения все още се обмисля и че той трябва да отлети за Хартум. Конър се приготви за най-лошото. В Хартум се радваха на американците колкото на епидемия от малария, но служителят го увери, че ще говори със суданското посолство в Кения да придвижат по-бързо молбата му за виза.

В Хартум чакането стана още по-неприятно. Хората от офиса на Божиите воини го третираха като досадно насекомо, отпращаха го отново и отново със заръката да дойде на следващия ден, после пак на следващия ден и така до безкрайност. Накараха го да попълни някакви формуляри и да подаде паспорта и автобиографията си, както и списък с въпросите, които иска да зададе. Когато три седмици по-късно най-после успя да се срещне с някой, който притежаваше очевидна власт, му казаха съвсем безцеремонно повече да не идва в офиса, а да чака в хотела си. Все още обмисляли молбата му да интервюира Благословения. Своевременно щели да го информират за решението си. Очевидно тези хора не считаха за нужно да любезничат със западните медии.

След едномесечно мотаене по улиците и общуване с хлебарките в хотелската стая нещата най-после се раздвижиха. Посред нощ потропаха на вратата му и двама мъже с автомати му наредиха да си събере нещата и да тръгне с тях. Качиха го в каросерията на един камион и го закараха извън града — в една военна база, където транспортен самолет без обозначителни знаци чакаше, готов за излитане. Казаха му да се намести между касетките, в някои от които имаше храна, а в повечето — оръжия и муниции. Полетът трая часове и бе най-тежкият, който Конър бе преживявал. Нямаше нито нормални седалки, нито прозорци, почти никакъв въздух и вътре стана толкова горещо, че той едва не припадна. Когато отново видя дневна светлина, беше тук, на това затънтено плато, където стоеше в момента. Естествено, никой не искаше да му съобщи точното местоположение на лагера, но той се досещаше, че са в най-южните части на Судан и че границата с Уганда е някъде наблизо.

Чак когато пристигна, той най-после изгуби търпението си. Бяха го накарали да вярва, че Макума ще бъде тук, но скоро се оказа, че това не е така. Кога — или по-точно, дали щеше да дойде — никой не знаеше или поне отказваше да разкрие. Стана ясно, че вечно ругаещият полковник Окело не е бил информиран за посещението на Конър, което го подтикна да направи всичко възможно да вгорчи живота му. Дори се опита да конфискува апаратите му и отстъпи единствено заради гневния изблик на Конър. Но фотоапаратите не му вършеха никаква работа, защото го държаха практически под домашен арест и му бе забранено да прави снимки. Не можеше даже да се поразходи или да отиде до тоалетната без въоръжен придружител.

Разбира се, Окело и всички останали смятаха, че целта на посещението му е да интервюира и снима Макума, в което нямаше нищо лошо. Той държеше те да си мислят точно това. Истинската му цел, обетът, който бе дал след нощта на Брега на скелетите, щеше да остане тайна, докато не му се удадеше възможност да я разкрие пред въпросния човек.

Слънцето лумна зад планината и сред чакащата тълпа се разнесе шепот. Един от адютантите на Окело говореше по портативна радиостанция и сега извика нещо, сочейки, и Конър видя светлините на самолет, ярки като две звезди, да се снижават към платото.

Самолетът направи кръг над главите им и сякаш по команда слънцето изскочи иззад планината и огря сребърния му корем, а след миг и платото, и всички, които стояха на него, се обляха в златиста светлина. Конър се възхити на изобретателността на този човек, който режисира така умело появата си. Като гледаше осветените лица на тези откраднати деца, чийто живот бе почернен от същия този човек, който сега искаше да им внуши, че им носи светлината, Конър разбра, че те наистина са впечатлени.

Виждайки кимването на Окело, той започна да снима самолета, който правеше окончателен заход от изток. Пистата за кацане бе с формата на огромен кръст, маркирана с варосани камъни, и когато самолетът я докосна, хвърли по-малка сянка с форма на кръст върху нея, а зад него се издигна виещ се облак от осветен от слънцето прах. Самолетът забави, зави по страничната ивица и спря. Полковник Окело изкрещя някаква заповед и барабаните започнаха да кънтят и трещят, а всички момичета и жени извисиха гласове, обединени в един продължителен пронизителен звук. Окело извика на Конър да го последва и тръгна към самолета заедно с малка група посрещачи от по-старшите офицери, които се тътреха зад него.

След минута вратата на самолета се отвори и се спусна стълбичка към земята. После дребна фигура, облечена цялата в бяло, пристъпи навън и всички войници завикаха възторжено и толкова силно, че заглушиха барабаните и воя на жените. Макума застана на най-горното стъпало с вдигнати високо ръце и Конър фокусира усмихнатото му лице.

През обектива видя слаб и красив мъж с деликатни черти и грижливо оформен мустак. На дълга верига на врата му висеше тежък златен кръст. Очите и усмивката му бяха ангелски. Той отпусна ръце и тръгна внимателно, почти предпазливо по стъпалата, следван от малка група съветници и телохранители.

Окело пристъпи напред да го приветства, Макума разтвори ръце и двамата се прегърнаха. Красиво младо момиче в нова зелена униформа чакаше с гирлянд от цветя и когато Окело му направи знак, то пристъпи напред, за да го постави на врата на Макума. Докато се навеждаше, Макума обърна глава към Конър и погледна право в обектива. В този миг Конър успя — или си помисли, че успя — да зърне нещо в очите на този човек, което бе много по-студено и страховито от божествената усмивка, грееща на устните му.

Окело се канеше да поведе групата за тържествен преглед на армията, когато Макума се обърна и тръгна към американеца. Конър направи още една снимка, после свали фотоапарата си и стисна ръката, която Макума му протегна.

— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Разбрах, че сте тук от много време.

Гласът му беше мек, а английският му — безупречен.

— Няма проблем. С полковник Окело доста се забавлявахме.

— Радвам се. Надявам се, че ще имам време да отговоря на въпросите ви.

— И аз се надявам. Имам един много важен въпрос за вас.

 

 

Извикаха го чак на залез-слънце. Двама от хората на Окело го взеха и тръгнаха по пътя, който минаваше по хребета над лагера и където досега не бяха пускали Конър. През листата на дърветата той мяркаше спеченото глинено корито на една почти пресъхнала река и край нея голям брой порутени кирпичени къщи и набързо стъкмени колиби и навеси. Всичко бе забулено от синкав дим, носещ се от лагерните огньове, а мирисът на готвено се издигаше в златистия въздух, примесен с горещия и първичен аромат на червена почва, характерен за Африка, който Конър бе обикнал с течение на времето.

Заслонен между дърветата в края на хребета и скрит под десетки квадратни метри камуфлажна мрежа, офицерският лагер бе много по-добре уреден от войнишкия. Представляваше комплекс от ниски къщи със сламени покриви и просторни палатки, за които Конър предположи, че са отмъкнати от лагера на някоя хуманитарна агенция или конвой. Когато джипът спря, Окело излезе да го посрещне.

— Благословения е уморен и трябва да обсъдим много неща с него. Разполагаш с двайсет минути, не повече. И никакви снимки без негово позволение.

Конър не се опита да спори. Окело го преведе през лабиринт от пътеки между палатките и къщите и докато минаваха, Конър видя, че много от тях са пълни с касетки с оръжия и муниции и петдесеткилограмови чували със сорго и леща, носещи печатите на различни хуманитарни агенции. Накрая стигнаха до ограден двор, където двама от телохранителите на Макума пазеха пред входа на къща, много по-голяма от останалите. Окело го остави там и телохранителите провериха фотографската му чанта, претърсиха го и единият дръпна завесата, която висеше на входа, и му кимна да влезе.

Вътре беше тъмно и се носеше странна миризма, смесица от тамян и нещо мухлясало, почти зловонно. Известно време Конър не виждаше нищо освен отрупана трикрака маса, три платнени стола и една-единствена газена лампа, горяща съвсем слабо. Глиненият под бе покрит със сламени рогозки и животински кожи. Макума не се виждаше никакъв.

Навън бучаха генератори, чуваше се и музика, някаква класическа пиеса, може би хорал. Освен малкото, което бе научил покрай Ед, Конър не разбираше нищо от музика, но се впечатли колко красиво бе изпълнението, което звучеше. Музиката идваше от портативна компактдискова уредба, към която бяха прикачени две малки колонки на масата, и когато Конър пристъпи по-близо, видя купчина дискове до нея — Моцарт, Бах, Брамс. Останалата част от масата бе заета от документи и голяма карта на Северна Уганда, която лежеше разтворена, а върху нея бяха оставени чифт очила без рамки.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Конър забеляза, че стените са облепени с тъмночервен плат и има увесени животински кожи, на които бяха подпрени клони от обелено бяло дърво. После съзря блясъка на очи и видя, че на клоните имаше птици, а като се приближи, осъзна, че не бяха просто птици, а цяла менажерия от мъртви животни. Имаше препарирани глави на слон, бивол, зебра, различни видове антилопи, чиито стъклени очи се взираха в него. Бивни и рога с най-различни форми и размери бяха струпани на пода като дърва за огрев. В ъгъла стоеше в цял ръст препарирана лъвица в компанията на леопард и гепард, край стената лежеше огромен крокодил със зейнала уста, а на гърба му бяха натрупани хамелеони, гущери и навити змии.

В най-далечния ъгъл имаше изход с провесена кожа от зебра и по краищата й се процеждаше слаба светлина. Конър тихо пристъпи към нея и през процепа съгледа Макума. Още бе облечен в бяло и сега бе коленичил за молитва в малка ниша, превърната в храм със златен кръст и две свещи. Конър започна да се чуди дали да се измъкне и да се върне по-късно, когато видя, че Макума се прекръсти. Конър бързо се върна в средата на стаята и се обърна навреме, за да види как Макума се появява иззад кожата от зебра, очевидно очакващ да го намери там. Държеше малка Библия с черна кожена подвързия.

— Какво знаете за вярата на моя народ, господин Форд?

— За ачолите? Страхувам се, почти нищо.

Макума мина край него, отиде до масата и остави Библията върху картата. Посочи един от платнените столове, избра друг за себе си и двамата седнаха.

— Също като първите бели мъже, които са пристигнали тук. Познавате ли термина джок? Не? Трудно е да се преведе, но най-общо означава духовна сила. Джок може да бъде добър или лош — в зависимост от много фактори — и всички имат различни имена. Когато първите европейски мисионери пристигнали тук, мислели, че могат да спасят повече души, ако представят посланието си като сходно с вярванията на ачолите. Така че нарекли християнския бог джок. Дали му името Джок Рубанга. За съжаление не постигнали успех, защото вече имало Джок Рубанга — духът, отговорен за костната туберкулоза. Вероятно тези бедни бели хора са получили погрешен съвет. Или може би това просто доказва, че човек не трябва да се занимава с духове, които не разбира. Вярвате ли в Бог, господин Форд?

— Зависи какво имате предвид под Бог.

— Аха. Значи не вярвате.

Конър сви рамене. Щом той искаше да си мисли така, чудесно. Макума се облегна назад, скръсти ръце и се загледа в американеца с усмивка, която бе едновременно снизходителна и смътно заплашителна.

— Харесвате ли Бах?

— Негова творба ли сте пуснали в момента?

— Една от неговите меси.

— Красива е.

— Да. Мислите ли, че такава музика може да съществува, ако няма Бог?

— Струва ми се, че съществуват много неща — и добри, и лоши, независимо дали има Бог, който желае съществуването им, или не. Имате ли нещо против да записвам този разговор?

— Ако искате.

Конър извади касетофона от джоба си и го постави до Библията.

— Значи не вярвате в Бог, но вярвате в това, че има добро и зло?

— Знам, че хората са способни и на двете.

— И вие вярвате, че можете да правите разлика между тях?

— Между доброто и злото? Да, мога.

— Но ако няма Бог, как е възможно това?

Конър не очакваше нещо подобно. Бе обмислял дълго и задълбочено как най-добре да представи предложението, което бе дошъл да направи, и бе наясно, че е важно да не позволява да бъде въвлечен в нежелан спор. След всички тези години твърде добре си даваше сметка за инстинктивната си готовност да се конфронтира с тези, на чиито ужасяващи действия ставаше свидетел. Беше глупава и опасна слабост. А ако се опитаха да го въвлекат в някакъв интелектуален дебат, както някога направи онзи убиец, кметът в Руанда, така както се опитваше сега и Макума, това по някакъв начин отприщваше онова старо усещане за неадекватност — той отново ставаше момчето, което не е учило в колеж — и подхранваше гнева му още повече.

Точно това се случваше в момента и той не бе в състояние да се овладее. В отговор на въпроса отвори фотографската си чанта и извади една снимка. Беше тази, която бе направил на Томас — онемялото момче в „Сейнт Мери“. Подаде я на Макума, който се поколеба за момент, но после я пое. Взе очилата си от масата, сложи си ги и я огледа внимателно.

— Виждал съм тази снимка. Прочетох статията и множеството лъжи, които изричахте в нея.

Каза го просто, без никакъв намек на обвинение или огорчение. Върна снимката на Конър, но той отказа да я вземе. Кръвта нахлу в главата му и пулсът му се ускори.

— Попитахте ме как различавам доброто от злото. Стореното с това момче е зло. Вашите войници са убили майка му и баща му, отвлекли са го, после са го принудили да се върне и да убие останалите си роднини и приятели, да изгори собственото си село. После са го оставили в пустошта да умре. Кажете ми, това не ви ли звучи като зло? Или вашият Бог нарича по друг начин тези неща?

Макума остави снимката на масата и свали очилата си. Спокойно опря дланите си една в друга, като за молитва, вдигна ги към брадичката си и дълго време се взира в Конър. Усмивката му беше изчезнала. Музиката се приближаваше към кулминация и сега изглеждаше по-скоро злокобна, отколкото красива. Сърцето му продължаваше да бие силно, а разумът му се опитваше да го накара да се овладее, но Конър гледаше Макума невъзмутимо и без страх.

— Който ви е съобщил тези неща, ви е излъгал — каза Макума тихо. — Ние не отвличаме децата, които се бият за нашата кауза. Те прииждат — стотици, по собствена воля, за да се присъединят към нас. Защо? Защото искат да помогнат тази земя да се пречисти от голямото зло, което царува в нея. Ако са твърде млади, не им позволяваме да се сражават…

— Това са глупости и вие добре го знаете.

— … не им позволяваме да се сражават, а се грижим за тях и ги оставяме да помагат по други начини. Много от тях наистина са сираци. Родителите им са били убити от войниците на правителството. То е, което измъчва и убива моя народ, опожарява селата ни и после — с помощта на лековерните западни приятели като вас самия — претендира пред света, че ние сме виновни за това.

— Виждал съм го със собствените си очи.

— Значи очите ви са ви измамили. Кажете ми, защо дойдохте тук, защо изминахте целия този път — за да ме интервюирате или за да ме обиждате?

Конър се поколеба. Музиката бе спряла и единственият звук сега бе бръмченето на генераторите и приглушеното припукване на газената лампа. Навярно бе твърде късно, но той си пое дълбоко дъх, извади лист хартия от джоба си и го подаде на Макума.

— Това е списък на някои от децата, които са били отвлечени от вашите войници от областта Карингоа. Те са седемдесет и три на брой. Последното име в списъка — Лорънс Ниеко — е брат близнак на Томас, момчето от снимката. Моля ви, вземете го.

Макума не помръдна, така че Конър се наведе напред и постави списъка на масата пред него. Макума почти не го погледна, защото продължаваше да се взира в американеца.

— Сега ще се заема с интервюто и ще ви направя снимки, а вие можете да говорите каквото си искате, да поправите всички онези лъжи, които твърдите, че съм написал за вас — всичко. Аз ще се погрижа интервюто да бъде отпечатано. Но това, за което всъщност съм тук, е да ви направя едно предложение.

Той замълча за миг и посочи списъка.

— Не знам колко струват тези деца според вас. Ако са в подобно състояние като онези, които съм виждал, след като са успели да избягат, те няма да са ви от полза според мен. А може би някои от тях не са тук. Но бих искал да купя тези, които са тук.

Макума го погледна за момент, напълно удивен. После се засмя:

— Защо вие, американците, си мислите, че всичко се продава?

— Опитвам се да купя свободата им.

— С чии пари?

— С моите собствени.

Макума се изсмя презрително.

— Не е необходимо да ми вярвате. И бездруго не ми пука. Но парите са готови и чакат на сметка в Найроби. Ще ви дам по две хиляди долара за всяко дете от този списък. Плащане при доставката, вие определяте как точно.

Конър бе готов за някакъв изблик на гордост и възмутен отказ, но Макума не отговори. Вместо това извика единия от телохранителите да дойде. Нареди му нещо на ачоли и му подаде списъка и снимката на Томас. Мъжът бързо изчезна с тях.

— От името на коя агенция или организация правите това?

— Казах ви, действам по своя инициатива. Никой друг не знае. И никой няма да узнае, ако предпочитате.

Макума обмисли това за момент. Конър се вгледа в лицето му за нещо, което да му подскаже какво си мисли мъжът срещу него, но не откри нищо. Макума погледна часовника си.

— Вървете сега — каза той. — Ще поговорим отново сутринта.

 

 

Късно през нощта Конър лежеше буден, въртеше се на сламената рогозка и пресяваше казаното. Всеки път, когато се връщаше на разговора, се ругаеше мислено, че бе позволил на Макума да го изкара от нерви. Беше репетирал предложението си много пъти и бе дошъл, твърдо решен да е силен, спокоен и учтив, а вместо това веднага застраши цялото начинание, като атакува събеседника си. Колкото и налудничава да беше идеята, поне бе в състояние да я представи по най-добрия възможен начин. Единствената успокоителна мисъл бе, че дори и сега Макума да го мразеше, само предложението бе важно. Или му бе харесало, или не. Накрая, когато навън небето започна да изсветлява, той заспа.

За пръв път от дълго време сънува Джулия. Спускаха се с кану по една река, която приличаше малко на онази, по която бяха плавали преди толкова много години. Преминаваха покрай същия висок каньон, но скалите бяха друг цвят — не сиви, а в такова червено, каквото Конър бе виждал само в Африка, и растителността, която се издигаше нагоре към облаците, беше несъмнено тропическа. Конър бе в едното кану с всички чанти и багажи, а Джулия бе в другото отпред, Ейми седеше до нея, а Ед — на носа. Ейми бе потопила ръката си във водата и цареше атмосфера на спокойствие и блаженство. Джулия се обърна и му се усмихна, той отвърна на усмивката й и не изпита никакво съжаление или тъга, че е отделно от тях.

После той се взря в скалите на каньона, защото знаеше, че на това място трябва да има някакви йероглифи и скални рисунки, но не можа да ги открие. Когато отново погледна напред, видя, че кануто на Джулия изчезва зад ъгъла, а Ед с черните си очила гледаше към него през рамо и му махаше да побърза. Изведнъж Конър се сети, че пред тях има бързей и голям водопад, за който бе забравил да ги предупреди, че се налага да излязат на брега и да пренесат лодките от другата му страна. И докато се ослушваше, чу грохота от водата и извика да ги предупреди, но знаеше, че те не могат да го чуят, така че загреба с всички сили след тях, викаше им да спрат, а грохотът ставаше все по-оглушителен.

Грохотът го събуди и се оказа джипът на Окело, който спираше пред къщата му. След минута мъжът бе на прага и викаше: Музунгу! Музунгу! Сякаш отново започваше вчерашният ден и Конър се улови, че би искал наистина да е така, за да има още един шанс.

Веднага разбра, че настроението се е променило. Когато излезе навън, Окело го блъсна между плешките. Конър се обърна към него:

— Това за какво беше, по дяволите?

— Качвай се.

Двамата адютанти отзад се хилеха, но това не бе усмивката, която Конър се опитваше да изкопчи дни наред. Сякаш се смееха на някаква шега, която не беше чул. Подкараха по виещия се път към долния лагер, а птиците кряскаха и крякаха сред дърветата, сякаш и те бяха в него.

Лагерът бе много по-мръсен, отколкото изглеждаше откъм хребета. Червената пръст бе станала на кал и заслоните бяха мизерни. Лешояди кълвяха в купчините боклук и мирисът на човешка мръсотия се носеше тежко в знойния въздух.

Конър погледна през рамо и видя, че точно зад тях има още един джип. Макума седеше отпред до шофьора, вдигнал високо глава, и поздравяваше всички, край които минаваше, с царствено помахване и лицемерна усмивка. Прекосиха лагера с джиповете и спряха на края на една разкаляна поляна, където група от най-малките войници, които Конър бе виждал до този момент, чакаха строени. Той пресметна, че са около четирийсет на брой и на възраст между девет-десет и шестнайсет години. Почти всички бяха момчета. По команда, когато Макума слезе от джипа си, те застанаха мирно, метнаха оръжията си на рамо и нададоха някакъв боен вик. Всички други се смъкнаха от джиповете и Конър застана до предния капак, а Макума бавно се приближи до него.

— Това са вашите така наречени „отвлечени“ деца. Четирийсет и две на брой. Деветнайсет от другите в списъка ви не са тук, защото в момента служат в бойни единици. От съображения за сигурност не мога да разкрия къде се намират. За останалите дванайсет имена от списъка не знаем нищо. Вероятно са били отвлечени или убити от войските на правителството.

— Мисля, снощи ми казахте, че не използвате най-младите като войници. Някои от тези деца са на не повече от девет години.

— Не е въпрос на години, а на дух. Ако страстно желаят да се бият за каузата, кои сме ние, че да ги спираме?

— Може ли да им направя снимки?

— Не.

— От съображения за сигурност, предполагам.

— Естествено.

— Една снимка ще покаже на родителите им, че поне са живи. Никога не съм виждал тези деца. Трябва ми някакъв начин да ги идентифицирам.

Макума кимна на Окело, който при този знак вдигна списъка и започна да извиква имената. Едно по едно младите войничета се обаждаха. Конър гледаше и клатеше глава. Изобщо не се съмняваше, че всичко това е нагласено. Последното име, което Окело извика, беше на брата на Томас — Лорънс Ниеко.

— Нека поговоря с него — каза Конър.

Макума кимна на Окело да извика детето да излезе отпред, а после подаде на Конър снимката на Томас.

— Може би ще ви трябва, за да си го припомните.

Конър не се нуждаеше от нея. Знаеше, че близнаците са еднояйчни, и откри приликата в лицето на това момче още от двайсет метра разстояние. Униформата му бе окъсана и твърде голяма и когато то се приближи, Конър видя изпъкналите му ключици и тънките като на скелет китки, върху които имаше синини. Момчето спря пред тях и отдаде чест на Окело. Но въпреки че се опитваше да се държи като възрастен войник, на лицето му бе изписан детски страх и очите му се местеха нервно от Макума към Окело и после към Конър. Конър му се усмихна, но детето не му се усмихна в отговор.

— Лорънс?

Момчето погледна Окело и бастуна, с който очевидно бе добре запознато. Окело го заговори спокойно на ачоли и Лорънс отново погледна за миг Конър и кимна. Американецът му протегна ръка.

— Джамбо. Джина лангу ни Конър.

— Той не говори суахили — каза Окело. — Нито английски. Само ачоли.

Лорънс отправи поглед към ръката, а после към Окело, който му кимна за разрешение да се ръкува с Конър. Малката ръка на момчето бе студена и кокалеста. Конър му показа снимката на Томас и Лорънс я погледна за миг, а после отново вдигна глава към Окело, за да види как ще реагира той.

— Попитай го кой е това.

Окело го попита и Конър чу името Томас в отговора на момчето, но не разбра останалото. Наруга се мислено, че знае само няколко думи на ачоли. Окело му преведе:

— Казва, че това е брат му Томас, който умрял като предател и страхливец.

— Не е казал това. Ако го е казал, обясни му, че не е вярно. Кажи му, че брат му е жив.

Окело погледна към Макума и Конър сам го съобщи на момчето на суахили, но видя, че то не го разбра. Очите на детето се стрелкаха уплашено. Очевидно се страхуваше, че е издумало не каквото трябва. Окело отново го заговори и когато момчето му отвърна, гласът му потрепери и то замълча и се прокашля.

— Казва, че лъжеш — преведе Окело.

Конър не желаеше да гледа повече този спектакъл.

— Това са глупости. Не знам какво казвате нито ти, нито то, но и последният глупак ще види, че това дете умира от страх.

— Мисля, че се страхува от вас — заяви Макума. Отново заговори на Лорънс и момчето го изслуша и поклати силно глава.

— Какво му казахте?

— Че сте дошли да го купите. Попитах го дали иска да бъде продаден.

Конър поклати глава и отмести поглед встрани. Какъв глупак бе да се надява, че това може да стане.

— Ще задам на всички същия въпрос.

— Да, сигурно. Не се и съмнявам.

Макума прегърна Лорънс през рамо и го завъртя така, че да застане с лице към останалите деца. Говори около минута и дори само от тона на гласа му Конър доби доста ясна идея какво им казва. Можеше да си представи религиозната реторика и лъжите, с които я преплиташе. Речта завърши с нещо, което очевидно бе въпрос, и всички деца мълчаха, твърде ужасени дори да се погледнат едно друго. Макума повтори въпроса и пак никой не му отговори. Той се обърна и се усмихна на Конър самодоволно.

— Попитах ги дали някой иска да бъде продаден на вас. Нали видяхте. Никой не иска.

— Кажете им, че ще ги заведа у дома. Че отново ще бъдат при семействата си. Кажете им го!

Макума пак заговори, но Конър знаеше твърде добре, че той не превежда това, което го бе помолил, така че сам започна да вика на суахили. Окело веднага се обърна към него и му извика да спре, а когато не млъкна, се втурна към него и го удари по рамото с бастуна. Конър се хвърли насреща му, но двамата адютанти го сграбчиха изотзад за ръцете и Окело го удари отново с бастуна, този път по лицето, заби юмрук в корема му и му изкара въздуха.

Конър падна на колене, борейки се да си поеме дъх, а Окело го ритна в гърдите и го просна по гръб на земята, при което главата му се удари в нещо твърдо. Конър остана да лежи, втренчен в лицата им, които го гледаха навъсено на фона на ясното кобалтовосиньо небе. И последното нещо, което чу преди удара, изпратил го в несвяст, бе Макума, който нададе бойния вик на Божиите воини, и пронизителният машинален отговор на децата.