Никълас Еванс
Скок в огъня (24)

23.

Преди идеята му се струваше добра и тъй като за съжаление беше негова, сега не вървеше да вини никого заради нея. Преди няколко седмици в един от редките моменти, когато изглеждаше, че представлението ще се получи добре, Ед предложи на Джулия да поканят майките и на двамата да им гостуват за премиерата. Отбеляза, че е минало доста време от предишното им гостуване, наближаваше Коледа, това бе театралният дебют на Ейми, а и двете жени се разбираха така добре — все причини да ги поканят. Всъщност сега си признаваше, че тази идея бе родена от чиста суета. Той искаше те да видят неговото шоу.

Двете пристигнаха преди три дни и — трябваше да им се признае — направиха всичко възможно да помогнат. Готвеха, чистеха и се грижеха за Ейми, дори съдействаха на Джулия в последните поправки на костюмите, разкарваха хора и декорите до и от училището. Но, боже, колко уморително беше всичко това за него.

Майката на Джулия не спираше дори да си поеме дъх. Той винаги бе намирал постоянното й бърборене за забавно, дори мило, но сега то направо го побъркваше. Разбира се, справедливо бе да се отбележи, че той трябваше да е подготвен, след като Джулия и Ейми бяха в училището по цял ден, че на него ще се падне бремето да я изслушва. Мария имаше навика да го прекъсва, докато работи, и то когато е по средата на нещо жизненоважно и сложно. А още по-неприятното беше, че поради някаква неясна причина бе започнала да му вика Еди — име, което винаги го караше да скърца със зъби и заради което в детството си разбиваше носа на всеки, дръзнал да го изрече.

— Еди, искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря, Мария. Нямам нужда от нищо, благодаря.

— Сигурен ли си?

— Да, благодаря, Мария. Пих кафе преди малко.

— Как върви работата?

Стисни зъби, преброй до три, поеми си дълбоко дъх.

— Върви чудесно, благодаря.

— Тогава ще те оставя да си работиш.

— Благодаря, Мария.

Мили боже! Дори Ейми знаеше кога не трябва да го безпокои.

Собствената му майка рядко успяваше да вметне повече от дума в разговора. Тя се включваше единствено със „Знам“, „Наистина ли?“, „Нима?“ и „Не може да бъде!“. Ед усещаше, че и на нея й е трудно да издържа бъбривостта на Мария. Щеше да е по-лесно, ако беше лято и двете седяха навън или ходеха на разходки, но с тяхното пристигане заваля сняг и те бяха като затворнички в къщата.

Днес положението бе още по-лошо, защото бе изнервен заради премиерата. Шоуто щеше да има само две представления и тази вечер предстоеше първото. След като то минеше, Ед се надяваше, че всичко ще се успокои и той отново ще се върне към нормалния си живот и ще престане да се дразни от тъща си. Точно в момента тя седеше в дневната и разказваше на майка му за своя позната, която познавала някаква жена, която веднъж прекарала една нощ с Франк Синатра. Ед беше чувал цялата история и преди и знаеше, че е дълга и обещава повече, отколкото дава — също както станало с Франк Синатра и онази жена. Опита да се абстрахира и да не слуша, но разказът на Мария успяваше да се промъкне в главата му.

Оставаха само три часа и половина до вдигането на завесата, а той имаше да свърши поне сто неща. Дори бе пропуснал срещата си с Невестите на Дракула тази сутрин. Какво толкова. И преди бе пропускал диализата си два-три пъти без сериозни последствия, така че знаеше, че няма да му стане нищо. Лекарите винаги се презастраховаха, мислеше си той. Пречистването на кръвта му два пъти седмично сигурно беше повече от достатъчно. Само се молеше Джулия да не разбере, както бе станало предния път, когато бе пропуснал диализата. Тя му вдигна скандал и го мъмри дни наред. Една от Невестите се обади тази сутрин да попита защо не е отишъл в болницата и също му мърмори дълго. Ед й каза, че се чувства добре (което не беше съвсем вярно) и ще отиде в болницата утре. Щом минеше първото представление, пак щеше да стане добро момче.

Кей Нюмарк щеше да дойде да го вземе в четири, а той още не бе довършил и половината от това, което се канеше. Отсреща на дивана Франк Синатра още бе на първото си мартини. Ед тъкмо си слагаше слушалките, за да изолира гласа на Мария, когато телефонът иззвъня. Беше Джулия. Обаждаше се от училището с лоша новина. Главният дървосекач се подхлъзнал на снега, паднал и си счупил крака. Кей искаше да мине да вземе Ед по-рано, за да измислят какво да правят. Вече пътуваше към него.

— Как мина диализата тази сутрин? — попита Джулия.

— Нормално.

— Какви бяха показателите?

— Джулия, тъкмо правех нещо. Не се тревожи. Добре съм, ясно?

Както никога, Мария бе млъкнала и наострила уши. Когато той затвори телефона, тя попита какво се е случило и Ед й обясни, докато си приготвяше нещата. Уведоми ги, че ще поръча такси, което да дойде в шест часа, за да ги закара до училището.

— Надявам се, така ще имаш достатъчно време да довършиш историята за Франк Синатра.

Мария се засмя смутено:

— Много съм бъбрива, нали?

Докато Ед се обуваше, чу колата на Кей да спира пред къщата. Взе си няколко шоколадчета от кухнята и ги пъхна в чантата си. После си облече палтото, намери бастуна си и целуна и двете майки за довиждане. Майка му го хвана под ръка и го изпрати до вратата.

— Късмет, скъпи! — прошепна му тя.

— Благодаря, но май на теб ще ти е нужен повече — прошепна й той в отговор.

Тя се усмихна:

— Мария има златно сърце.

— И неуморим език.

— Шшт. Запомни. Не претоварвай лявата си ръка.

— Няма начин.

— Пожелай успех на Ейми! — извика Мария от дневната.

— Непременно.

— И на Джулия!

— Добре. Чао.

 

 

Иззад кулисите Джулия гледаше Ейми, която стоеше в средата на сцената, под светлините на прожекторите, и пееше с пълен глас. Червено-черната карирана риза, ботушите и всичко останало от костюма на главния дървосекач й бяха с няколко номера по-големи, но това, което не й достигаше на ръст, тя наваксваше с глас. Това бе най-важната песен на секачите: „О, моля! О, моля! Това са само дървета“ — и Ейми даваше всичко от себе си.

Джулия бе поразена, че момичето се съгласи да го направи. Ед даде тази идея и тя изглеждаше съвсем разумна, след като Ейми живееше и дишаше с шоуто през изминалите четири месеца и го знаеше наизуст от начало до край. Но след категоричното й желание да бъде ангел и терзанията, свързани с костюма й, Джулия не се надяваше Ейми да приеме това предложение.

С разрешението на госпожа Лайтнър я извадиха от час и я доведоха в залата, като Кей й обясни за счупения крак на главния дървосекач. Ейми стоеше неподвижно, слушаше със сериозно изражение и Джулия разбра, че детето отгатна какво ще го помолят.

— Та се чудехме, Ейми, тъй като ти единствена знаеш ролята, дали ще се съгласиш да не бъдеш ангел и да станеш секач?

Ейми сви рамене:

— Разбира се.

— Браво, моето момиче! — възкликна Ед.

— Ще може ли пак да съм с костюма си на ангел?

— Не, скъпа — отвърна й Кей. — Няма как да стане.

— А някой друг ще го носи ли?

— В никакъв случай.

— Добре тогава.

Тя репетира около половин час, изпробва някои от движенията, които не знаеше толкова добре, и ето я сега — изпълняваше ролята, сякаш я бе репетирала седмици наред. Джулия никога не се бе гордяла повече с нея и от усмивката на лицето на Ед при пианото разбираше, че и той се чувства по същия начин, както и двете й баби на първия ред.

Залата бе препълнена. Навярно имаше двеста човека, пресметна Джулия, а още доста стояха прави отзад. Кей, която седеше до Ед, за да му подава сигнали, бе съобщила, че ролята на секача тази вечер ще бъде изпълнена от „госпожица Ейми Тъли“, която се е „съгласила да замести изпълнителя в последния момент“. Естествено, цялата публика я подкрепяше. Когато довърши песента, възгласите и аплодисментите навярно отвяха снега от покрива на залата. Продължиха толкова дълго, че Ед я накара да излезе на бис.

— Това е — каза Джулия на една от учителките, които също помагаха зад кулисите. — Бедното дете ще обикне сцената завинаги.

Час по-късно представлението завърши. Освен няколко дребни неблагополучия — най-същественото от които бе падането на триметровия декор върху катериците — всички единодушно го определиха като небивал успех. Зрителите аплодираха Ейми на крака и тя стоеше под прожекторите, присвиваше очи, усмихната до уши и леко замаяна. Кей Нюмарк издърпа Ед на сцената и зрителите останаха прави да аплодират и него.

Джулия ги гледаше иззад кулисите с обляно в сълзи лице и им ръкопляскаше толкова силно, че ръцете я заболяха. Ед стоеше там в елегантната си черна риза, закопчана догоре, усмихваше се и се покланяше, разперил ръце към целия състав, под аплодисментите и светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха в стъклата на слънчевите му очила.

„Какъв мъж — мислеше си Джулия. — За какъв удивителен мъж съм се омъжила!“

 

 

„Е, може и да не е Бродуей — мислеше си Ед, — но въпреки това усещането е невероятно“. Не спираха да ги аплодират. Той протегна ръка, извика Ейми и усети горещата й ръчица в своята и всички заръкопляскаха още по-силно. Наведе се и я целуна.

— Ти си звезда! — прошепна й.

— Добре ли се справих?

— Да. Добре се справи.

Мина поне час, преди дори да се сетят за тръгване за вкъщи. Ед се страхуваше, че ще го задушат от целувки, но това не бе лош начин да си отидеш, ако се налага. Всички искаха да го поздравят. Някой му връчи букет цветя и дори госпожа Лайтнър го целуна. Майката на Джулия се сприятели с всички и се наложи майката на Ед почти насила да я завлече до таксито, което им бе поръчал, за да не се налага да чакат прекалено дълго.

Сега най-после залата бе почти празна и докато Джулия помагаше на последните деца да облекат палтата си и ги изпращаше с родителите им, Ед и Кей седяха в предната част на сцената, пиеха вода от пластмасови чашки и обсъждаха някои дреболии, които трябваше да се оправят преди утрешното представление.

Ед вече можеше да си позволи да се почувства уморен. Преди представлението Джулия го попита дали си е бил инсулина и го накара да хапне сандвич и да изпие един млечен шейк. По време на представлението той усещаше някаква странна тъпа болка в гърдите, която още не бе изчезнала. Сигурно имаше проблеми с храносмилането заради лука, който бяха сложили в сандвичите. Лукът му действаше така напоследък. Представлението бе изразходвало голяма част от енергията му и той знаеше, че трябва да хапне нещо, защото усещаше, че му е трудно да се концентрира върху това, което Кей предлагаше, за да се избегне повторението на инцидента с падналия върху катериците декор. Изрови един шоколадов десерт от чантата си, но не успя да скъса опаковката му.

— Да ти помогна ли с това? — попита Кей накрая.

— Да, благодаря. Пръстите ми нещо са изтръпнали.

— Добре ли си?

— Просто съм малко уморен.

— Слушай, можем да обсъдим това и утре сутрин.

— Май така ще е по-добре.

Тя отиде да донесе палтото му и щом Ед стана, за да го облече, усети как коленете му се подкосяват и леко залитна.

— Внимателно — каза Кей и го прихвана. — Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. Дълъг ден беше.

— И още как!

Кей се засмя. Когато Джулия и Ейми дойдоха да го вземат, Ед се чувстваше по-стабилен.

Навън пак валеше сняг. Джулия каза, че паркингът е заледен и опасен, и го накара да изчака с Ейми вътре до вратата, докато докара джипа. Двамата с Ейми чакаха, хванати за ръка, и се сбогуваха с последните родители и деца, минаващи край тях. Болката в гърдите му не изчезна и дори след като изяде шоколадчето, продължаваше да се чувства странно. Някак замаян и дезориентиран. Може би се разболяваше от грип или нещо такова. Няма нищо, скоро щеше да си бъде у дома. Имаше нужда да се наспи добре.

— Татко, ръката ти е толкова студена! — каза Ейми.

— Е, нали знаеш какво казват: студени ръце — горещо сърце.

— Моята е гореща. Това значи ли, че имам студено сърце?

— Не, обратното не е вярно. Ей, ти беше страхотна тази вечер!

— Ти чуваше ли ме?

— Не.

— Чувал си ме!

— Пя като ангел. Като ангел дървосекач.

— Хайде, мама дойде.

Снегът наистина бе коварен. Ед се подхлъзна и за малко да падне, докато Ейми го водеше към джипа. Джулия слезе и се втурна да му помогне. Рядко го третираше като инвалид, но когато го правеше, това адски го дразнеше.

— Нямам нужда от помощ.

— Хлъзгаво е. Едва не падна. Ед? Погледни ме.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Какво става? Ед, кажи ми нещо.

— Не се тревожи. Уморен съм, това е всичко. Хайде по-бързо да сложим нашата Шърли Темпъл да спи.

— Коя е Шърли Темпъл? — попита Ейми.

Ед понечи да й обясни, когато изведнъж болката в гърдите му изригна. Сякаш някой го простреля или му заби нож, или го прониза с остен. Политна назад и чу как Ейми извика изплашено.

Трябва да бе изгубил съзнание за няколко секунди, защото следващото нещо, което помнеше, бе, че Джулия го дърпа за реверите на палтото, удря му плесници и го вика. Болката в гърдите му вече не бе толкова остра. Само му се струваше, че нещо го залива. Изглежда, лежеше по гръб на снега, защото чувстваше студа на тила си и с дланите на ръцете си и усещаше как снежинките падат върху лицето му. Представи си как изглеждат, как се носят над него от небето и поради някаква причина си припомни как като дете с баща си пътуваха с колата в една снежна буря и снежинките танцуваха пред фаровете, а той си представяше, че лети в космоса и всички звезди, планети и астероиди се плъзгат край него. Боже, колко му се спеше. Снегът сякаш го отнасяше, сякаш го затрупваше…

Джулия го викаше някъде от много далече. Едва успяваше да я чуе. Чуваше, че Ейми плаче и Джулия й вика да отиде да потърси помощ, и изведнъж три чифта ръце го хванаха, повдигнаха раменете му и го повлякоха назад, а краката му се влачеха в снега. Една от обувките му падна и усети студа на снега с петата си. Сякаш никой не го забеляза. По дяволите, това бяха най-хубавите му обувки. Опита се да им го каже, но поради някаква причина гласът му се бе загубил. На какво, по дяволите, си играеха? Това бе адски досадно. Той просто искаше да поспи. Ако го оставеха на мира, за да може да поспи, всичко щеше да се оправи.

 

 

Нямаше нужда да го казват. Джулия вече го знаеше. Знаеше, че той е мъртъв още когато линейката спря пред болницата и лекарите от спешното отделение изтичаха навън на снега, за да ги посрещнат. Свита в ъгъла на линейката, тя гледаше как парамедиците се борят, за да накарат сърцето му отново да заработи, как масажират голите му гърди, как му инжектират нещо и си викат един на друг над безжизненото му тяло, а лицето му ставаше все по-бледо под маската с кислорода. Тя им бе съобщила за диабета и хемодиализата веднага щом пристигнаха пред училището и в линейката те от време на време изстрелваха въпроси към нея, на които тя се стараеше да отговаря, без да плаче. И през цялото време се молеше:

Мили Боже, стига толкова. Моля те, стига толкова! Не изстрада ли вече достатъчно бедният човек? Моля те, пощади го! Всеки заслужава пощада.

Кей Нюмарк пристигна с Ейми точно когато вкарваха Ед на носилка в болницата и Джулия изтича, взе дъщеря си на ръце, прегърна я и й каза — колкото и глупаво да беше — да не се тревожи. Татко ще се оправи, татко ще оздравее.

Джулия искаше да последва носилката в спешното отделение, но една от сестрите я спря с думите, че ще е по-добре да изчака с Ейми. Така че те седнаха с Кей и неколцина непознати, огрени от студената флуоресцентна светлина, прегръщаха се и гледаха зелените фигури, които се движеха напред-назад, през матираното стъкло на вратите, зад които го бяха откарали.

После един от лекарите излезе, каза нещо на сестрата на регистратурата и тя кимна към Джулия и Ейми. Той се обърна и се насочи към тях. И Джулия си помисли: „Как да се справя с това? Никой не ми е казвал как да се справя с това“. Тя се изправи и накара Ейми да изчака с Кей, после преглътна с мъка и тръгна към лекаря.

Той каза, че съжалява. Направили всичко възможно. Много, много съжалявал.

 

 

Погребаха го във вторника преди Коледа. Беше студена и ясна утрин, навалелият сняг бе заскрежил клоните на дърветата, които ограждаха гробището. Дойдоха повече от двеста човека, едва се събраха в малката бяла църква, а слънчевите лъчи струяха през прозорците. Зад амвона имаше високо коледно дърво, украсено със сребристи гирлянди и стотици бели лампички.

Бащата на Ед, братята му и съпругите и децата им бяха пристигнали от Кентъки. Имаше лекари, сестри, парашутисти, стари приятели от колежа, ученици и техните родители и много други хора, които Джулия не познаваше. Почти всички, които го обичаха. Освен Конър.

Тя се опита да го открие, остави му съобщения навсякъде, където се сети, с молба да й се обади. Сякаш никой не знаеше къде е той и как да се свърже с него, дори собствената му майка, която също бе тук сега и седеше до родителите на Ед. Джулия се обади в агенцията на Конър и я свързаха с един мъж с любезен глас, който й съобщи, че няма представа къде е Конър. Напоследък той сам си определял правилата, каза с въздишка мъжът, и винаги бил потаен относно проектите си. Нямало начин да влязат в контакт с него, защото той отдавна зарязал сателитния си телефон. Нямал дори имейл, понякога пращал само филми или се обаждал, но през повечето време не правел нищо такова, често липсвал месеци наред.

Като чу това, Джулия усети как у нея се надига хаос от гняв и вина. Как бе възможно Конър да е станал такъв? Как бе позволила тя — как бяха позволили всички те — това да се случи? И когато накрая мъжът я попита дали иска да остави съобщение, ако Конър случайно се обади, тя си позволи изблик на чувства:

— Само му кажете, че най-добрият му приятел е мъртъв.

В началото на службата всички изпяха „Тиха нощ“ — любимата коледна песен на Ед. После Ейми и хор от деца от училищния мюзикъл изпяха без акомпанимент песента на ангелите, а Кей Нюмарк ги дирижираше.

Джулия гледаше лицето на дъщеря си и се възхити на силата и куража й, защото самата тя не откриваше такива у себе си. Линда седеше до нея и стискаше силно ръката й и двете се напрягаха да не заплачат, макар че почти всички останали плачеха. Джулия знаеше, че ако започне, няма да може да спре. Вече бе плакала достатъчно и освен това знаеше от писмото на Ед, че той искаше тържество, а не оплакване.

Писмото пристигна от адвоката му в Мисула преди три дни. Адвокатът обясняваше, че Ед го оставил при него миналата есен с указания да бъде предадено на Джулия след неговата смърт. Тя изчака да остане сама, за да го отвори.

Моя скъпа Джулия,

 

Може да ти се стори странно, че съм направил това, но както казва Форест Гъмп, животът е като опънато въже и човек никога не знае кога може да падне от него. Не исках да ритна камбаната, без да кажа някои неща, които трябва да бъдат казани. И макар да звучи глупаво, мисля, че това, което най-много държа да кажа, е: Благодаря ти.

От онази дъждовна нощ преди толкова много години, когато ти ми открадна мястото за паркиране — и сърцето ми — никога не съм спирал да мисля какъв невероятен късметлия съм, че срещнах такава забележителна жена. Ще ми отнеме твърде дълго място да изброя милионите неща, за които трябва да ти благодаря, така че ще спомена само НАЙ-ВАЖНИТЕ.

Благодаря ти, че си моите очи, че си мой ангел хранител, че си светлина на живота ми и вдъхновение за всяка моя добра мисъл. За това, че си чудесна майка на чудесно дете. За това, че си красива и любяща, и сексапилна, и че миришеш толкова хубаво, и че си толкова приятна на пипане (ммм, пауза да си помечтая… ММММ. Добре, Тъли, стига толкова!). Благодаря ти за това, че си толкова сърдечна и щедра, и великодушна, и търпелива, и жизнерадостна, и пълна с енергия… изчерви ли се? Надявам се, защото си много сладка, когато се изчервиш.

Това, което се опитвам всъщност да кажа, ако го обобщим, е просто благодаря ти, че си такава, каквато си, и че ми позволи да споделя живота ти.

Това са благодарностите.

Но остават нещата, за които искам да се извиня. Ето ги и тях.

Съжалявам, че не постигнах в работата си това, което може би си очаквала да постигна. Бях планирал всичко: притежавам палат в Холивуд, пристигам облечен в смокинг на Оскарите, под ръка с теб, ти си облечена в някакво фантастично творение в златисто на Армани или някой друг, усмихваме се ослепително на репортерите. А всъщност ти се сдоби с малка дървена къща и кални туристически обувки. Каква ирония, а?

Съжалявам, че бях такъв досадник, толкова нетърпелив, егоистичен и вечно мърморещ, съжалявам, че ти се ядосвах, задето се тревожеше за мен, когато ти всъщност просто се опитваше да поддържаш този беден неблагодарен негодник жив. Извинявай, че бях такъв егоцентрик, че ти разказах толкова много глупави вицове, които ти вече бе чувала стотици пъти, и всички онези ужасни идеи за мюзикли — макар че сега, като се замисля, онази идея за… само се шегувам. Съжалявам, че не успях да правя повече неща с теб, да пътуваме повече, да се катерим по повече планини, да се спускаме по реки и да караме ски. Добре де, при дадените обстоятелства направихме доста, но не толкова, колкото знам, че би искала.

Най-много от всичко съжалявам, че не можах да ти дам всички онези деца, които трябваше да имаме. Бях си наумил да имаме поне пет-шест. Добре, три или четири. Но може би фактът, че не можах, направи Ейми още по-специална. (Що за абсурд! Сякаш това е възможно!)

Докато не сме сменили темата, съжалявам, че те лиших от Конър. Знам, че го обичаше и вероятно още го обичаш. Може да съм сляп, но не и за това. Винаги съм го знаел. Толкова се старах да не те ревнувам, но ревността е твърде жилаво същество — като териер, който е стиснал глезена ти между зъбите си и не го пуска за нищо на света. Съжалявам, че не можах да бъда по-голям мъж и да се преборя с ревността, защото всички ние загубихме от това, че аз прогоних Конър.

Ако не е твърде късно и ако това ще направи теб и Ейми щастливи, може би вие с Конър някой ден отново ще се намерите един друг. Ако това стане, имате благословията ми. Твоето щастие — и на Ейми — е единственото, за което се моля.

Обичам те толкова много, Джулия!

Ед

Ейми довърши песента и когато се върна, Джулия я целуна и я настани между себе си и Линда. Трите се държаха за ръце, докато свещеникът говореше за Ед. Бе висок мъж, към петдесет и пет годишен, с бяла коса и рошави вежди, които му придаваха вид на пророк от Стария завет. Ед от време на време свиреше на църковните служби и двамата мъже се разбираха добре, дори бяха ходили на излети в планината заедно. Той разказа на събралото се множество, че Ед е бил един от най-забележителните и смели хора, които е имал честта да познава, и че е белязал живота на всички хора, с които е общувал, със светлина и радост.

Един от учениците на Ед изсвири на пиано пиесата, която Ед бе композирал за него като подарък за рождения му ден. И после бе ред на Джулия. Стъпките й бяха единственият звук, който отекваше, докато вървеше към катедрата. Застана пред нея и разгъна листа хартия, който бе приложен към писмото на Ед.

Заглавието на стихотворението бе „Аз крача в теб“ и не ставаше ясно дали Ед го бе написал сам, или го бе прочел някъде и го бе преписал. Тонът и чувствителността на стиховете бяха сходни с неговите, но имаше някои неща, които подсказваха, че авторът не е бил сляп. Джулия се колебаеше дали е подходящо да го прочете пред всички, но Ейми настоя, така че тя реши да опита. Вдигна глава и погледна лицата, които я гледаха и чакаха, полуосветени от ниското слънце. Цареше пълна тишина. Джулия се прокашля и започна:

Ако издъхна пръв,

не давай на скръбта да черни дълго твоето небе.

Бъди смела, не се удавяй в тъга.

Това е промяна, но не раздяла, защото смъртта е част от живота.

И мъртвите живеят завинаги в живите.

И всички натрупани богатства от нашето пътуване,

споделените мигове, разгаданите тайни,

постепенното наслояване на интимност съхранена,

нещата, които ни караха да се смеем и плачем, и пеем,

радостта от искрящия сняг или първия повей на пролет,

безименният език на погледа и докосването,

познаването,

даването и вземането —

това не са цветя, които ще увехнат,

нито дървета, които ще изсъхнат,

нито камъни,

защото камъкът дори на дъжд и вятър не издържа

и гордите планински върхове времето превръща в пясък.

Каквито сме били, пак сме.

Каквото имали сме, имаме сега.

Общо минало, безкрайно настояще.

И щом отидеш в гората, където някога разхождахме

се заедно,

и напразно търсиш мойта сянка на брега

или се спреш, където винаги заставахме на хълма

да погледаме към ниското,

и като зърнеш нещо, потърсиш моята ръка по навик,

щом не я намериш и усетиш мъката да те връхлита,

спри.

Затвори очи.

Дишай.

Чуй стъпките ми в своето сърце.

Не съм си отишъл, аз крача вътре в теб.